Карл Май
Винету III (15)

15.
В кратера на планината Ханкок

Следобед на следващия ден изпускащите пара коне ни докараха до ръба на котловината, в която се намираше поселището Хелдорф. Още от пръв поглед разбрахме, че Монк не ни беше излъгал и че идвахме твърде късно. От блокхаусите бяха останали само димящи развалини.

— Уф! — възкликна Винету, сочейки към височината. — Синът на добрия Маниту е изчезнал. Винету ще разкъса тези вълци оглаласите!

Наистина и малкият параклис бе разрушен и изгорен, а кръстът бе захвърлен долу. Препуснахме към развалините и там скочихме от седлата. Наредих на железопътните работници да стоят по-назад, за да не заличат някои дири. Въпреки упоритото ни търсене нямаше и следа от живи същества. Извиках хората да се приближат. Трябваше да ми помогнат да разхвърляме настрани димящите останки. Не открихме никакви човешки трупове и това бе една голяма утеха.

Веднага щом скочи от коня, Винету се изкатери на възвишението с параклиса. Ето че сега се завърна, носейки малката камбана.

— Вождът на апачите намери звънливия глас от височината — каза той. — Винету ще го зарови тук, докато се завърне като победител.

Междувременно заедно със Зоркото око с трескава бързина претърсихме бреговете на езерото, за да разберем, да не би заселниците да са били удавени, но стигнах до извода, че това не беше станало. Едно по-подробно разследване показа, че поселището е било нападнато посред нощ. Навярно изобщо не бе имало битка. После заедно с плячката и пленниците победителите се бяха оттеглили в посока към границата между Айдахо и Уайоминг.

— Слушайте, хора — извиках аз. — Не бива да губим нито секунда! Сега не можем да почиваме, а ще трябва да яздим по следите, докато е възможно да ги различаваме, а след като се стъмни, ще спрем да лагеруваме. Напред!

С тези думи отново възседнах моя вран жребец. Другите последваха примера ми. Апачът застана начело и не откъсваше поглед от следите на неприятелите. Такова озлобление го беше обхванало, че само смъртта можеше да го отклони от тези дири. В подобно състояние се намирахме и всички останали. Бяхме четиридесет души срещу осемдесет, но в такова настроение човек не брои противниците си.

Имахме още цели три часа дневна светлина, през което време изминахме толкова голямо разстояние, че можехме да бъдем напълно доволни от изключителната издръжливост на нашите коне. Най-сетне им разрешихме тъй заслужената почивка.

На следващия ден се оказа, че оглаласите имаха преднина от три четвърти ден път, а по-късно забелязахме, че са яздили неспирно през цялата нощ. Не беше трудно да се досетим за причината за бързането им. По време на нападението Винету бе извикал името си в тъмната нощ. Те предполагаха, че ще бъдат преследвани, знаеха, че апачът е по петите им, а това беше достатъчен повод за бързане.

Понеже конете ни бяха направили вече почти невъзможното, не биваше повече да ги преуморяваме. Много важно беше да запазим силите си. Ето защо през този ден не успяхме да скъсим разстоянието между нас и неприятеля.

— Времето си минава — измърмори Зоркото око — и ние ще закъснеем.

— Няма да закъснеем — отвърнах му. — Пленниците са предназначени за кола на мъчението и злата им участ ще ги сполети едва когато оглаласите стигнат селата си.

— А къде се намират сега селата им?

— Селата на оглаласите са по горното течение на Йелоустоун — обясни Винету, — а ние ще догоним тези разбойници много по-рано.

На следващия ден се натъкнахме на значително затруднение — дирята се разделяше. Едните следи продължаваха на север, а другите завиваха на запад. Северната диря беше по-многобройна.

— Искат да ни забавят! — обади се Зоркото око.

— Нека белите мъже почакат! — нареди Винету. — Никой не бива да стъпва върху дирята.

След тези думи той ми направи знак, който веднага разбрах. Аз трябваше да огледам продължаващата право напред следа, а той щеше да се заеме със завиващата наляво. И тъй продължихме да яздим всеки в своята посока. Другите трябваше да останат да ни чакат.

Яздих около четвърт час. Не беше лесно да се определи броят на конете, минали оттук в тръс, понеже животните се бяха движили едно подир друго. Но от дълбочината и формата на общите отпечатъци на копитата успях да заключа, че не са били много над двадесет. Докато се оглеждах наоколо, забелязах в пясъка няколко малки, тъмни кръгли петна, а до тях от двете им страни някакво особено скупчване на сухите песъчинки. И мястото пред всички тези белези изглеждаше тъй, сякаш някакъв широк предмет се е трил в пясъка насам-натам. Веднага се върнах в галоп и заварих Винету вече да ме чака.

— Какво видя моят брат? — попитах го аз.

— Нищо друго, освен дирите на ездачите.

— Тогава напред!

С тези думи отново обърнах коня си и препуснах.

— Уф! — възкликна апача.

Той се учуди на моята увереност, но тя му подсказа, че без съмнение бях намерил неоспоримо доказателство, че пленниците са отвлечени именно в тази посока. След като достигнах мястото, което преди малко бе привлякло вниманието ми, спрях коня си и попитах Зоркото око:

— Стивън, нали си опитен и добър уестман. Когато се запознахме ти дори се показа доста самомнителен в това отношение. Погледни тази следа и ми кажи, какво означава!

— Следа ли? Къде? — попита той.

— Ето тук.

— Аха! Ами че това следа ли е? Тук просто вятърът е духнал по пясъка.

— Хубаво! Но се обзалагам с теб на каквото искаш, че Винету мисли същото като мен за тези почти невидими знаци. Нека моят червенокож брат ги разгледа!

Апачът слезе от коня, наведе се и оглежда мястото дълго и внимателно.

— Моят брат Шарли е избрал верния път — заяви Винету. — Оттук са яздили пленниците. Това са капки кръв. Отляво и отдясно на тях има следи от ръце, а отпред — от тялото на дете…

— … което — намесих се аз, — е паднало от коня и си е ударило лицето тъй, че от носа му е потекла кръв!

— А-а! — възкликна Стивън. — Наистина е…

— О, не е трудно да се разбере! Но предполагам, че ни очаква и нещо друго, което ще ни създаде много по-големи главоболия. Напред!

Излязох прав. След не повече от десетина минути се озовахме на каменисто място. Оттам нататък изчезваха всякакви следи.

Наложи се останалите да спрат на място, за да не затрудняват търсенето. Не мина много време и апачът нададе радостен вик, след което ми донесе дебела, жълтеникаво оцветена нишка.

— Какво ще кажеш за това, Стивън? — попитах аз.

— Нишката е от одеяло.

— Вярно! Погледни как рязко завършват краищата й. Нарязали са одеялата и са увили отделните парчета около копитата на конете, за да не оставят никакви следи. Трябва да напрегнем сетивата си до краен предел!

Продължихме да търсим и не щеш ли на тридесетина крачки по-нататък в тревата, която бе поникнала тук в песъчливата почва, забелязах зле заличената следа от индиански мокасин. Разположението на стъпката ни издаде посоката, в която индианците бяха продължили пътя си.

Яздейки в тази посока, скоро забелязахме и други признаци и, най-сетне разбрахме, че преследваните от нас хора са се придвижвали тук значително по-бавно. След доста дълго време следите отново станаха по-ясни. Обвивките на конските копита са били махнати, а най-накрая забелязахме много добре, че край конете са вървели индианци.

Това беше странно и ме накара да се замисля, но Винету внезапно дръпна поводите на коня си, загледа се в далечината, а лицето му придоби изражение, сякаш нещо му бе хрумнало.

— Уф! — възкликна апача. — Пещерата на планината, която бледоликите наричат Ханкок!

— Каква пещера? — попитах го.

— Винету знае вече всичко. В тази пещера сиуксите принасят пленниците си в жертва на Великия дух. Оглаласите са се разделили. По-малката група е тръгнала наляво, за да свика пръснатите отряди на племето, а по-голямата част от оглаласите откарва пленниците към пещерата. Наслагали са ги вързани по няколко на кон, а индианците тичат край тях.

— Колко път има до тази планина?

— Моите братя ще стигнат до нея вечерта.

— Невъзможно! Планината Ханкок е разположена край горното течение на Снейк Ривър!

— Нека моят бял брат не забравя, че има две планини с името Ханкок!

— А Винету знае ли къде е планината, за която става дума?

— Да.

— И пещерата?

— Да. В нея Винету и бащата на Ко-итсе сключиха съюз, който по-късно бе нарушен от оглаласа. Моите братя ще се отклонят от тази диря и ще се доверят на вожда на апачите!

Напълно уверен в онова, което вършеше, Винету пришпори коня си и се понесе в галоп, а ние го последвахме. Доста време препускахме из долини и клисури, докато изведнъж планините отстъпиха, а пред нас се ширна тревиста равнина, която, изглежда, свършваше чак при някакви възвишения далеч на хоризонта.

— Това е И-аком аконо. — Кървавата прерия, както се нарича на езика на племето текуа — обясни ни Винету, без да забавя бързата си езда.

Значи това беше страшната кървава прерия, за която бях чувал толкова често! Обединените племена на дакотите докарваха тук пленниците си, пускаха ги на свобода, а после ги гонеха до смърт. На това място бяха загинали хиляди невинни жертви било на кола на мъчението, било чрез изгаряне или удари с нож. А някои са били заравяни и живи в земята. Тук не дръзваше да се появи никакъв индианец от друго племе, а камо ли бял, но ние яздехме през тази прокълната равнина тъй безгрижно, сякаш се намирахме в най-мирната област на Запада. Обаче това бе възможно само с водач като Винету.

От бясното препускане конете ни започнаха вече да отпадат. Но ето че пред нас бавно се заиздига самотен масив, който, изглежда, се състоеше от няколко скупчени планински възвишения. Добрахме се до подножията им, обрасли с гора и храсталаци, и оставихме конете да почиват.

— Това е планината Ханкок — наруши мълчанието Винету.

— Ами пещерата? — осведомих се аз.

— Тя е от другата страна на планината. След един час моят брат ще я види. Нека остави пушките си и ме последва!

— Само аз ли?

— Да. Намираме се на място, където витае смъртта. Само непоколебимите и безстрашни мъже могат да оцелеят. Нека нашите братя се скрият между дърветата и ни чакат!

Планината, в чиито поли се намирахме, имаше вулканичен произход и беше широка около три четвърти час път. Оставих мечкоубиеца и карабината „Хенри“ и тръгнах подир Винету, който започна да се изкачва по западните склонове на планината. По зигзагообразна линия той се отправи към върха. Пътят ни бе тежък, а моят водач вървеше толкова внимателно, сякаш очакваше иззад всеки храст да изскочи някой неприятел. Действително ни беше необходим един час, за да стигнем до върха.

— Нека моят брат се движи съвсем безшумно! — прошепна ми Винету, като легна на земята и бавно запълзя между два храста.

Последвах го безмълвно и… за малко щях да се отдръпна изплашено назад, защото току-що бях проврял глава между клоните, когато точно пред мен забелязах фуниеобразната стръмна бездна на един кратер, чийто ръб можех да достигна с ръка. Тази пропаст бе обрасла тук-там с отделни храсти и беше дълбока около четиридесет и пет метра. Долу равното й дъно имаше диаметър от около дванадесет метра и там, с вързани ръце и крака, лежаха търсените от нас жители на поселището Хелдорф. Очевидно всички бяха довлечени тук. Край тях стояха многобройни постове на оглаласите.

Огледах всяка педя от кратера, за да разбера, дали оттук можехме да се спуснем на дъното му. Да, възможно беше, стига човек да имаше смелост, здраво въже и да намереше някакъв начин за отстраняване на стражите. Виждаха се многобройни скални издатини, които можеха да се използват за почивка или просто като опора за краката.

Винету се отдръпна назад и аз го последвах.

— Това ли е пещерата на планината? — попитах аз.

— Да.

— Къде е входът й?

— От източната страна. Но никой не може да влезе със сила.

— Тогава ще се спуснем оттук. Ние имаме ласа, а пък работниците са запасени с достатъчно количество конски поводи.

Той кимна и ние се върнахме при другите. Беше ми непонятно защо индианците не охраняваха западната страна на планината. В противен случай нямаше да можем да се приближим незабелязано.

Когато отново се озовахме долу, слънцето току-що потъваше зад хоризонта и ние започнахме нашите приготовления. Събрахме всички налични ремъци и ги вързахме в едно общо дълго въже. Винету избра най-силните и сръчни двадесет мъже. Другите трябваше да останат при конете. Но четиридесет и пет минути след потеглянето ни двама от тях щяха да се метнат на конете си, да опишат дъга около планината, да се появят откъм източната й страна и да запалят няколко огъня далеч в прерията, но все пак тъй, че да не я опожарят. После щяха да се върнат обратно по най-бързия възможен начин. Със запалването на огньовете Винету искаше да отвлече вниманието на индианските постове от нас и да ги накара да излязат в прерията.

Слънцето бе изчезнало и западът пламтеше в светлочервени тонове, които постепенно преминаха в наситен пурпур, после се обезцветиха и угаснаха в сивотата на здрача. Винету се беше отдалечил от лагера ни. Струваше ми се, че през последните часове той се бе много променил. Неговият твърд и сигурен поглед бе изчезнал и вместо него в очите му припламваха странни несигурни пламъчета, а по винаги гладкото му чело се появиха бръчки, които свидетелствуваха или за изключително големи грижи, или за много сериозни мисли, оказали се в състояние да нарушат безпримерното му вътрешно равновесие. Нещо го потискаше и аз бях убеден, че имам не само правото, но и задължението да го попитам какво му тежи. Ето защо тръгнах да го търся.

Винету се беше спрял в края на гората, подпрян на едно дърво, и втренчено гледаше на запад към облаците по небето, чиито вече избледняващи ръбове допреди малко бяха позлатени от залязващото слънце. Въпреки че вървях много тихо и макар че в момента бе потънал в някакъв унес, Винету не само че долови стъпките ми, но даже и разбра, кой се приближава. Без да се обръща, той каза:

— Моят брат Шарли идва, за да види приятеля си. И добре прави, защото скоро напразно ще го търси.

Сложих ръка на рамото му.

— Тъмни сенки ли са легнали върху душата на моя брат Винету? Той трябва да ги прогони.

Апачът вдигна ръка и посочи на запад.

— Там допреди малко пламтяха огънят и жаравата на живота! Вече изчезнаха и мракът се надигна. Върви и се опитай! Можеш ли да прогониш сенките, които се спускат над земята?

— Не, не мога. Обаче утрото ще върне светлината и ще започне нов ден.

— За планината Ханкок утре ще настъпи нов ден, но не и за Винету. Неговото земно слънце ще угасне като онова слънце там на хоризонта и никога вече няма да изгрее. Следващата зора няма повече да му се усмихне тук.

— Това са предчувствия за смъртта, на които моят брат Винету не бива да се поддава! Вярно, тази вечер ще бъде много опасна за нас, но колко често досега сме гледали смъртта в очите и въпреки това, колкото пъти да е протягала ръка към нас, тя е отстъпвала пред нашия твърд и ведър поглед! Прогони унинието, което те е обзело! Причината за това настроение трябва да се търси само във физическата и психическата преумора от последните дни.

— Не, Винету не се оставя да бъде победен от никаква преумора и никакво изтощение не може да му отнеме веселостта на душата. Моят брат Шарли го познава и знае, че апачът е жадувал за водата на познанието. Ти му я поднесе и той пи от нея с пълни шепи. Винету много научи, толкова много, колкото никой от неговите братя не знае, но въпреки това си остана червенокож. Бледоликият прилича на домашното животно, което се обучава лесно, но чийто нюх и сетива са отслабнали, докато индианецът прилича на дивеча, който не само е запазил изострените си сетива, но вижда и чува и с душата си. Дивечът знае много добре кога се приближава смъртта. Той не само предчувства идването й, но го и усеща с такава сигурност, че се скрива в най-големия гъсталак на гората, за да умре спокойно и самотно. Винету изпитва това усещане, това предчувствие, което никога не лъже.

Притиснах го към себе си.

— И въпреки всичко то те лъже. Имал ли си някога досега подобно чувство?

— Не.

— Значи днес го изпитваш за пръв път?

— Да.

— Как можеш да го познаваш тогава? Откъде знаеш, че е предчувствие за смъртта?

— То е толкова ясно, че всяка заблуда е изключена. То ми казва, че Винету ще умре от куршум в гърдите. Само куршум може да го повали. Вождът на апачите лесно би отбил удар с нож или томахок. Нека моят брат ми повярва — неговият приятел още днес ще отиде във Вечните лов…

Той замлъкна. Явно искаше да каже „във Вечните ловни полета“, както повелява вярата на индианците. Какво го възпря да доизрече думите си? Знаех причината: чрез дългото си общуване с мен Винету дълбоко в себе си бе станал християнин, макар че винаги избягваше да си го признае.

Той ме притисна до себе си, продължавайки да мълчи. Бях дълбоко развълнуван, защото някакъв вътрешен глас ми нашепваше: „Неговото предчувствие никога не го е лъгало. Може би и този път му казва истината!“ Въпреки това рекох:

— Моят брат Винету се мисли за по-силен, отколкото е всъщност. Той е най-могъщият воин на своето племе, но все пак си остава само човек. Никога не съм го виждал изтощен, но днес е отпаднал, понеже изминалите дни и нощи изцедиха много от силите ни. А това потиска душата и намалява самоувереността. Пораждат се мрачни мисли, които бързо се разсейват, щом изчезне умората. Нека Винету си отпочине. Нека легне при мъжете, които ще останат в подножието на планината.

Той бавно поклати глава.

— Моят брат Шарли не говори сериозно.

— Напротив! Нали видях къде е пещерата на планината и със собствените си очи подробно я огледах. Достатъчно ще е, ако само аз предвождам нападателите.

— И Винету да не бъде там? — попита той, като очите му придобиха силен блясък.

— Достатъчно си направил, трябва да си починеш.

— А нима ти не си направил достатъчно, ако не и много повече от Винету и всички други? Апачът няма да остане в лагера!

— Няма ли да останеш, ако те помоля, ако го поискам от теб като жертва в името на приятелството ни?

— И тогава няма да остана! Нима трябва да кажат, че Винету, вождът на апачите, се е страхувал от смъртта?

— Никой няма да посмее да го твърди!

— Даже всички да мълчат и да не го счетат за страхливост, все пак ще се намери един човек, чиито упреци ще ме накарат да се червя от срам.

— Та кой ли ще е той?

— Самият Винету! На този Винету, който си е почивал, докато неговият брат Шарли се е сражавал, без да се бои от смъртта, аз самият непрекъснато бих крещял в ушите, че е станал страхливец и повече не е достоен да се нарича воин, да се нарича вожд на своя храбър народ. Не, не, не ме увещавай повече да остана в лагера. Нима моят брат Шарли трябва да ме причисли към страхливите койоти, макар и негласно, макар и никога да не го каже? Нима Винету трябва да презира сам себе си? Не! По-добре десеторна, стократна и хилядократна смърт!

Това последно основание наистина ме принуди да млъкна. Навярно Винету би се съсипал и физически, и психически от самоупрека, че е постъпил страхливо и недостойно. След кратко мълчание той продължи:

— Толкова често сме се изправяли пред смъртта и моят брат винаги е бил подготвен за нея. Той бе написал в бележника си за Винету, какво трябва да направи, ако белият му брат падне в битката. После апачът щеше да вземе книжката, да прочете написаното и да го изпълни. Това нещо се нарича от бледоликите завещание. Винету също си е направил завещанието, но никога не е споменавал за него. Днес, когато усеща близостта на смъртта, той трябва да проговори. Ще станеш ли изпълнител на неговото завещание?

— Да. Дано предчувствието ти не се сбъдне и ти се скиташ по земята още много лета, в което съм уверен, но ако някога умреш и аз зная последната ти воля, нейното изпълнение ще бъде за мен най-свят дълг.

— Даже и ако това бъде много трудно и ако е свързано с големи борби, опасности и неприятности?

— Винету не може да ми задава такъв въпрос сериозно. Изпрати ме на смърт и аз ще отида!

— Винету го знае, Шарли. Заради него ти би отишъл направо в устата на смъртта. Ти ще направиш онова, за което те моля. Само ти си човекът, който може да го изпълни. Спомняш ли си как преди време, когато твоят брат не те познаваше тъй добре, както сега, разговаряхме за богатството?

— Да, много добре си спомням.

— Тогава апачът подразбра от твоя тон, че все пак ти може би мислеше малко по-иначе от онова, което говореше. Златото имаше голяма стойност за тебе. Тъй ли беше?

— Поне не си се лъгал напълно — признах аз.

— Ами сега? Кажи на твоя брат истината!

— Всеки бял знае стойността на собствеността, но аз не жадувам за мъртви богатства и физически удоволствия. Истинското щастие се гради само върху богатствата, натрупани в сърцето.

— Винету бе сигурен, че сега ще говориш така. За тебе не е тайна, че вождът на апачите знае много места, където се намира злато във форма на златни жили, зърна и прах. Необходимо беше да ти посочи само едно такова място и ти щеше да станеш много богат човек, но нямаше да бъдеш вече щастлив. Добрият мъдър Маниту не те е създал, за да тънеш в богатства изнежен и хилав. Силното ти тяло и душата ти са определени за нещо по-добро. Ти си мъж и трябва да останеш мъж. Ето защо винаги съм бил твърдо решен да не ти издавам нито едно златно находище. Ще ми се сърдиш ли за това?

— Не — отвърнах аз и в този момент действително казах истината. Бях застанал пред най-добрия си приятел, който съм имал някога. Той виждаше смъртта пред себе си и ми поверяваше последната си воля. Как можеше в такъв миг да ми мине през ума мерзката и алчна мисъл за злато!

— И все пак ти ще видиш злато, дори много злато — продължи той. — Но то не е определено за тебе! След като умра, отиди на гроба на моя баща. Нали знаеш къде е. Щом застанеш в подножието на гробницата точно откъм западната й страна и започнеш да копаеш в земята, ще намериш завещанието на твоя Винету, който тогава няма да бъде вече при теб. Там са записани моите желания и ти ще ги изпълниш.

— Думата ми е като клетва — уверих го аз със сълзи в очите. — Никаква опасност, колкото и да е голяма, не ще може да ме спре да изпълня онова, което си написал.

— Благодаря ти. И така, вече се разбрахме. Времето за нападение дойде. Винету няма да преживее това сражение. Нека се сбогуваме, скъпи мой Шарли! Нека Добрия Маниту те възнагради за многото, което даде на своя брат! В сърцето на Винету има по-силни чувства, отколкото могат да се изразят с думи. Но нека бъдем мъже! Погреби ме в планините Гро Вантър на брега на Метсър Крийк, на гърба на моя кон заедно с всичките ми оръжия, също и с моята Сребърна карабина, която не трябва да попадне в ръцете на друг. И след като се върнеш сред хората, от които никой няма да те обича тъй, както аз те обичам, се сещай от време на време за своя приятел и брат Винету, който сега те благославя, защото и ти беше за него благословия!

Той, индианецът, сложи дланите си върху главата ми. Видях какви усилия полагаше Винету, за да овладее вълнението си. Прегърнах го здраво с двете си ръце и през сълзи промълвих:

— Винету, мой Винету, та това е само някакво предчувствие, сянка, която ще отмине. Ти трябва да останеш при мен, не бива да си отиваш!

— Винету си отива! — отвърна той тихо, но твърдо, откъсна се от мен с голямо усилие на волята и се отправи обратно към лагера.

Докато вървях подир него, мислите ми напразно търсеха какво да е средство, което можеше да го накара да не взема участие в предстоящото сражение. Не намерих никакво средство, защото такова нямаше. Какво ли не бих дал тогава, какво ли не бих дал и сега, само и само да ми се беше удало да намеря някакъв изход!

Бях силно възбуден, а и Винету въпреки присъщото си самообладание все още не беше преодолял напълно своето вълнение, защото чух как гласът му леко потреперва, докато нареждаше на хората:

— Вече се стъмни съвсем и ще трябва да тръгваме. Нека моите братя следват Олд Шетърхенд и апача!

Заизкачвахме се един подир друг нагоре по планината, вървейки по същия път, по който преди това бяхме минали заедно с Винету. Безшумното катерене в тъмнината бе много по-трудно, отколкото през деня, и ни трябваше повече от час, за да се доберем до ръба на кратера. Долу гореше огромен огън, на чиято светлина видяхме налягалите пленници и техните пазачи. До нас не долиташе нито говор, нито пък какъвто и да било звук.

Най-напред завързахме въжето около един каменен блок. То бе достатъчно дълго, за да стигне до дъното на кратера. После зачакахме появяването на огньовете в прерията. Не след дълго на изток проблеснаха един подир друг пламъците на три… четири… пет огъня, които напълно изглеждаха като огньове на някой бивак. Вперихме напрегна го погледи надолу в кратера и наострихме слух. И действително не си бяхме направили погрешно сметката, защото след малко видяхме как от един процеп се появи индианец, който каза на останалите няколко думи. Пазачите веднага наскачаха и заедно с него изчезнаха в процепа, за да огледат огньовете.

Ето че дойде време да действуваме. Хванах края на въжето, за да се спусна пръв, обаче Винету го издърпа от ръката ми.

— Вождът на апачите е предводителят — заяви той. — Моят брат ще е след мен.

Бяхме се уговорили нашите хора да ни последват на определени интервали, и то така, че след като въжето допре дъното на кратера, да няма повече от четирима души едновременно на него. Винету пристъпи напред. Въжето се плъзна в пропастта. Оставих го да стигне до първата скалиста издатина и тогава го последвах. След мен се спусна Зоркото око. Слизането надолу ставаше много по-бързо, отколкото си бяхме представяли, понеже почти нямаше къде да се задържим. За щастие въжето се оказа достатъчно здраво.

За съжаление от време на време свличахме надолу по-едри или по-дребни камъни. Изглежда, един от тези камъни улучи някое от децата, защото едно от тях ревна. В осветения от огъня скалист процеп незабавно се появи главата на индианец. Той чу и видя търкалящите се към дъното на кратера камъни, погледна нагоре и нададе силен предупредителен вик.

— Винету, напред! — извиках. — Иначе всичко е изгубено.

Застаналите горе мъже забелязаха какво става долу и започнаха да отпускат въжето по-бързо. След половин минута достигнахме дъното на кратера, но в същото време откъм процепа се разнесоха няколко изстрела, Винету падна на земята.

Замръзнах от уплаха.

— Винету, приятелю — изкрещях, — улучиха ли те?

— Винету ще умре! — промълви той.

Тогава ме обзе такъв гняв, на който нямах сили да противостоя. Тъкмо в този миг зад мен се появи и Зоркото око. Извиках му:

— Винету умира! Напред! Удряй!

Даже не намерих време да сваля карабината от гърба си или пък да взема нож или револвер. С високо вдигнати юмруци се нахвърлих върху петимата индианци, които бяха вече изскочили от процепа в скалите. Първият от тях бе вождът. Веднага го познах.

— Ко-итсе, върви в ада! — викнах му.

Юмручният ми удар го улучи в слепоочието и той рухна на земята като пън. Стоящият най-близо до него червенокож бе замахнал вече с томахока си, за да ме удари, но в този миг пламъците на огъня ясно осветиха лицето ми и той отпусна бойната секира изплашен.

— Ка-ут-скамасти — Поразяващата ръка! — извика силно той.

— Да, тук е Поразяващата ръка! Умри!

Не можех да се позная. Вторият ми удар го улучи така, че и той се строполи на земята.

— Ка-ут-скамасти! — развикаха се другите индианци разколебани.

— Да, Поразяващата ръка! — изрева Зоркото око. — Удряй!

В този момент получих удар с нож в рамото, но изобщо не почувствувах болка. Двама от червенокожите паднаха от изстрелите на Зоркото око, а третия успях да поваля на земята. Междувременно все повече от нашите хора достигаха дъното на кратера. Можех да им предоставя останалите индианци. Върнах се при Винету и коленичих до него.

— Къде е ранен моят брат? — попитах го.

— Нтсаге тхе — тук в гърдите — отвърна тихо той, поставяйки лявата си ръка върху дясната страна на гърдите. Дланта му почервеня от кръв.

Мигновено измъкнах ножа и без много да му мисля отрязах парче от неговото салтилско одеяло, което се беше повдигнало нагоре. Да, куршумът бе пронизал белия му дроб. Почувствувах такава болка, каквато не бях изпитвал през целия си живот.

— Все още има надежда, братко мой — утеших го аз.

— Нека моят брат постави главата ми в скута си, за да мога да следя битката! — помоли ме той.

Изпълних молбата му и сега той вече можеше да види как всеки индианец, изскочил от процепа, биваше посрещан по реда си от нашите хора. Един подир друг всички работници се спуснаха долу. Пленниците бяха освободени от ремъците и веднага започнаха на висок глас да изразяват радостта и благодарността си. Това изобщо не ме интересуваше. Виждах само умиращия си приятел, чиято рана престана да кърви. Мина ми през ума, че той навярно щеше да се обезкърви от вътрешен кръвоизлив.

— Има ли моят брат още някакво желание? — попитах го аз.

Той бе затворил очи и не ми отговори. Главата му бе отпусната върху ръцете ми и аз не смеех да направя никакво движение.

Старият Хилман и другите заселници, освободени вече от ремъците, грабнаха от лежащите наоколо оръжия и нахлуха в процепа. Но и на това не обърнах внимание, защото погледът ми не се откъсваше от бронзовото лице и затворените клепачи на Винету. След време при мен дойде Зоркото око, който също кървеше, и ми съобщи:

— Всички оглаласи умряха!

— Но и Винету ще умре! — отвърнах аз. — А всички те са нищо в сравнение с него, единствения!

Апачът все още лежеше неподвижно. Железопътните работници, които се бяха държали храбро, както и всички заселници, безмълвни и дълбоко потресени, образуваха около нас кръг. И ето че най-сетне Винету отвори очи.

— Има ли моят добър брат още някакво желание? — повторих въпроса си.

Винету кимна и с тих глас помоли:

— Нека моят брат Шарли заведе тези хора в планините Гро Вантър! Край реката Метсър има такива камъни, каквито те търсят. Те го заслужават.

— Нещо друго, Винету?

— Нека моят брат не забравя апача! Да се моли за него на великия добър Маниту!… Ще могат ли пленниците да се катерят с изранените си крака и ръце?

— Да — рекох аз, макар че виждах колко много бяха пострадали заселниците от стегнатите груби ремъци.

— Винету ги моли да изпеят песента на небесната кралица!

Предадох молбата му на заселниците и старият Хилман веднага им направи знак с ръка. Те се изкачиха на малка площадка, образувана в скалите над главата на Винету, за да изпълнят последното желание на умиращия. Неговите очи ги проследиха и се затвориха пак едва когато мъжете бяха вече горе. Той ми хвана ръцете и се заслуша в подетата „Аве Мария“.

Денят разсветнал гасне вече

безмълвно спуска се нощта.

Защо и мъките сърдечни

не си отидат с вечерта!

До божия престол нетленен

възнасяй плахия ми глас —

о, Богородице, смирено

и с обич те приветствам аз:

Аве Мария!

Когато започна втората строфа, очите на Винету бавно се отвориха и с благ и усмихнат израз на лицето той отправи поглед към звездите. После придърпа ръката ми към гърдите си, които едва-едва се повдигаха, и прошепна:

— Шарли, сега идват думите за умирането, нали?

Не можех да говоря, само кимнах, задавян от сълзи. Започна третата строфа:

Животът труден гасне вече

настъпва мракът на смъртта.

Тук всеки е на край обречен,

душата литва от гръдта.

Молба последна, блян най-жарък

чуй, майко божия, от мен:

аз искам да си ида с вяра

и да възкръсна преблажен!

Аве Мария!

Когато заглъхнаха и последните звуци, Винету се опита да проговори, но вече не можеше. Приближих ухото си съвсем близо до устата му и с последното напрежение на чезнещите си сили той промълви:

— Шарли, вярвам в Спасителя. Винету е християнин. Прощавай!

По тялото му преминаха тръпки, от устата му избликна кръв. Вождът на апачите стисна още веднъж ръцете ми и се изпъна. После пръстите му бавно се отпуснаха… той бе мъртъв…

Какво да разказвам повече? Истинската скръб не може да се изрази с думи. Дано час по-скоро дойде време, когато хората ще научават подобни кървави истории само от старите предания!

Често бяхме стояли изправени очи в очи пред призрачната смърт. Дивият Запад повелява всеки миг да бъдеш готов за внезапен край. И все пак, когато видях пред мен мъртъв най-добрия, най-скъпия приятел, когото някога съм имал, сърцето ми сякаш щеше да се пръсне от мъка. Намирах се в такова състояние, което не може да бъде описано. Какъв прекрасен човек беше Винету! И ето че най-неочаквано го убиха, убиха? Не след дълго по същия начин ще бъде избита и цялата раса, чийто най-благороден син бе той.

Будувах край него през цялата нощ, безмълвен, с пламнали сухи очи. Главата на Винету лежеше в скута ми тъй, както беше и умрял. За какво мислех и какво чувствувах? Кой ли би ми задал подобен въпрос! Да бе възможно, с какво удоволствие, с каква радост бих разделил с него времето, което ми оставаше да живея, запазвайки за себе си само половината! Тъй както сега главата му почиваше на моя скут, бяха издъхнали нявга в неговия скут и Клеки-петра, а после и сестра му Ншо-чи.

Значи неговите мрачни предчувствия не го бяха излъгали и с ясна предвидливост той бе посочил мястото, където искаше да бъде погребан. Тъй като там немските гравьори на скъпоценни камъни щяха да намерят тъй силно желаните полускъпоценни камъни, те с удоволствие се съгласиха да яздят заедно с мен, което много улесни пренасянето на моя скъп мъртвец.

Рано на следващото утро напуснахме планината Ханкок, тъй като всеки миг можехме да очакваме пристигането на другия индиански отряд. Тялото на апача бе завито в одеяла и вързано върху врания му жребец Илчи. Оттук до планините Гро Вантър имаше само два дни път. Насочихме се към тях, и то толкова предпазливо, че едва ли някой индианец щеше да успее да открие следите ни.

Вечерта на втория ден достигнахме долината на рекичката Метсър. Там погребахме Винету с християнски молитви и всички почести, каквито се полагаха на един толкова велик вожд. Той седи с всичките си оръжия на гърба на своя Илчи, който се наложи, разбира се, да бъде застрелян. И двамата са във вътрешността на могила, издигната около тях от глина и пръст. Но върху тази могила не се развяват скалповете на избити врагове, гледка, която е обичайна за гробницата на всеки индиански вожд, а са поставени три кръста.

В пясъка на речната долина се намериха не само обещаните камъни, но и значително количество златен прах, с който железопътните работници бяха обезщетени за загубеното работно време и надници. Една част от тях реши заедно със заселниците да основе тук ново поселище, което отново щеше да носи името Хелдорф. Останалите се завърнаха в каньона Екоу, където научиха, че бандитът Монк бе умрял от раната си. Неговите съучастници бяха наказани.

Камбанката, закопана от Винету, бе донесена в новото поселище, където заселниците отново построиха малък параклис.