Карл Май
Винету III (19)

19.
На Дървото на смъртта

Докато ми минаваха подобни мисли през главата, се беше смрачило и пред вигвамите започнаха да припламват огньове, на които индианките приготвяха вечерята. Тъмнокосата отново ми донесе ядене и вода. Сигурно беше придумала баща си да поиска разрешение от Тангуа. Но този път не разговаряхме. Само когато си тръгваше, аз й благодарих. После двамата ми пазачи бяха сменени с други двама индианци, които както и предишните не се държаха враждебно към мен. Попитах ги кога ще трябва да лягам между коловете, а те ми отвърнаха, че Пида щял да дойде, за да присъствува на преместването ми.

Но вместо младия вожд първо се появи друг индианец, който се приближи с бавна и горда крачка — Едно перо, бащата на Тъмнокосата. Той се спря пред мен, оглежда ме мълчаливо в продължение на около минута, а после нареди на пазачите:

— Нека моите братя се отдалечат и почакат, докато ги извикам! Искам да говоря с бледоликия.

Те се подчиниха незабавно. Следователно той трябваше да има много голям авторитет сред кайовите, макар и да не беше вожд. След като двамата си отидоха, Сус Хомаша седна пред мен и отново измина известно време, преди тържествено да подеме:

— Бледоликите живееха отвъд Голямата вода. Те имаха достатъчно земя. Но въпреки това дойдоха при нас, за да заграбят нашите планини, долини и равнини.

После той замлъкна. По индиански обичай тези негови думи представляваха увод, от който заключих, че искаше да разговаря с мен по някакъв важен въпрос. За какво ли можеше да става дума? Мисля, че се досещах. Навярно той очакваше сега отговор от мен, обаче аз не си отворих устата, тъй че след кратко мълчание продължи:

— Бледоликите бяха посрещнати гостоприемно от червенокожите мъже, но им се отплатиха за гостоприемството с кражби, разбойничества и убийства.

Отново кратко мълчание.

— И в наше време единствената им цел е да ни измамят, да ни изтласкат все по-надалеч и ако това не им се удаде с хитрост, тогава използват насилие.

Пак мълчание.

— Когато някой червенокож мъж види бял, то той може да е сигурен, че пред него е застанал смъртен враг. Или може би има и такива бледолики, които не са наши врагове?

Добре разбрах към кого искаше да насочи разговора ни с тези уводни слова, а именно към моята личност, към самия мен. След като и сега не последва отговор от моя страна, той попита открито:

— Поразяващата ръка няма ли да ми отговори? Нима белите не постъпиха тъй с нас?

— Да, Едно перо има право — признах аз.

— Не са ли наши врагове?

— Ваши врагове са.

— А дали измежду тях има и такива, които не са тъй враждебно настроени към нас, както останалите?

— Срещат се и такива.

— Нека Поразяващата ръка ми назове някое име!

— Бих могъл да ти кажа не едно, а много имена, но се отказвам, понеже, ако си отвориш добре очите, ще видиш пред себе си един от тях.

— Виждам само Поразяващата ръка.

— Него имам предвид.

— Значи ти се смяташ за бял, който не се държи тъй вражески към нас като другите бледолики? А нима не си убивал и ранявал наши хора многократно?

— Да, но само когато съм бил принуден. Аз не съм, както ти се изрази, върл враг на индианците, а съм искрен приятел на червенокожата раса. Често съм го доказвал. Винаги когато съм имал възможност, съм подкрепял червенокожите и преди всичко съм ги защитавал срещу посегателствата на бледоликите. Ако искаш да бъдеш справедлив, няма как да не го признаеш.

— Едно перо е справедлив.

— Тогава ще продължа с моите доказателства. Спомни си за Винету! Ние двамата бяхме приятели и братя! Нима Винету не беше червенокож мъж?

— Беше, макар и наш враг.

— Апачът не беше ваш враг, ами самите вие го направихте такъв. Както обичаше своите апачи, той обичаше и всички индианци. Той се стремеше с всички да живее в мир и навсякъде да сее мир, обаче неговите червенокожи братя предпочитаха да се избиват и унищожават помежду си. Това беше и неговата голяма грижа, неговата мъка, която никога не му даваше покой. А аз мислех и чувствах също като него. Всички наши действия и постъпки са били последствие от нашата любов и съчувствие, които изпитвахме към червенокожата раса.

Говорих също тъй бавно и тържествено като Сус Хомаша. Когато замлъкнах, кайовът сведе глава и остана безмълвен няколко минути. После отново я вдигна и рече:

— Олд Шетърхенд каза истината. Сус Хомаша е справедлив и признава доброто, извършено даже от неговите врагове. Ако всички червенокожи мъже бяха като Винету, ако всички бледолики следваха примера, който им дава Олд Шетърхенд, тогава червенокожите и белите народи биха живели съвместно като братя, биха се обичали, биха си помагали и по земята щеше да има място за всички нейни чада. Но опасно е да даваш пример, който никой не иска да следва — Винету е мъртъв, улучен от вражи куршум, а Поразяващата ръка го очаква смъртта на кола на мъчението.

Сега вече той бе докарал разговора ни точно дотам, докъдето искаше. Сметнах, че е по-добре да не го улеснявам. Затова си замълчах. А той продължи:

— Поразяващата ръка е герой. Той ще трябва да изтърпи многобройни и големи изтезания. Нима ще достави на завистниците удоволствието да го видят безволев и слаб?

— Не. Ако ще трябва да умра, то ще посрещна смъртта открито като мъж, който заслужава честта да му бъде издигната гробница.

— Ако ще трябва да умреш? Нима не считаш смъртта си за сигурна?

— Не.

— Много си откровен!

— Нима трябва да те лъжа?

— Не. Обаче тази откровеност е опасна за теб!

— Олд Шетърхенд никога не е бил страхливец.

— Навярно се надяваш да избягаш?

— Да.

Този откровен отговор го смая още по-силно от предишния.

— Уф, уф! — изтръгна се от устата му и той вдигна и двете си ръце. — Досега са се отнасяли към теб снизходително. Ще трябва да бъдем по-строги към теб!

— Не се боя от строгостта ви, тя не ме плаши. Горд съм, че не премълчах пред теб истината.

— Само Поразяващата ръка може да има смелостта да каже толкова честно, че се кани да избяга. Това не е само храбро, а и дръзко!

— Не. Дръзкият човек действува или не съвсем благоразумно, или пък отчаяно, понеже повече няма какво да губи. А моята откровеност има основателна причина и преследва специална цел.

— Каква цел?

— Не мога да ти кажа, ти сам трябва да се досетиш.

Онова, което не биваше да му казвам, беше следното: той сигурно идваше да ме спаси, като ми предложеше дъщеря си за жена. Ако се съгласях, нямаше да ме убият, а щях да получа свободата си и заедно с нея — една млада жена, обаче трябваше да стана кайов. Не можех да приема тези условия. И тъй, виждах се принуден да отхвърля предложението на Едно перо, което не само щеше да го засегне страшно много, ами неминуемо щеше да го изпълни с жажда за мъст. За да избегна тази опасност, аз му казах най-открито, че не считам смъртта си за толкова неизбежна, колкото си мислеше той. Това трябваше да означава: не ми предлагай дъщеря си, защото ще се спася сам, без да ставам мъж на индианка! Ако разбереше този намек, щеше да си спести унижението, а пък аз — неговата омраза и отмъщение. И той се размисли, но за съжаление не си направи верния извод, защото каза с израз на лукаво презрение:

— Поразяващата ръка иска само да ни създаде грижи около себе си, макар и да знае, че не може да избяга. Той счита, че е под достойнството му да признае, че е загубен. Обаче не може да заблуди Сус Хомаша. Ти знаеш много добре, че си осъден да умреш.

— Знам много добре, че ще избягам! — опънах се аз.

— Ще бъдеш измъчван до смърт! — увери ме той.

— Ще се измъкна!

— Всяко бягство е невъзможно, защото, ако Сус Хомаша не мислеше, че е така, сам щеше да седне тук да те пази. И тъй, няма да избягаш, но все пак съществува една възможност да се избавиш от смъртта.

— Коя е тя? — попитах аз, тъй като явно не можех да го накарам да се откаже от идеята си.

— Да се избавиш с моя помощ.

— Нямам нужда от ничия помощ!

— Ти си много по-горд, отколкото мислех. Та кой отхвърля помощ, с която би могъл да спаси живота си?

— Онзи, който не се нуждае от помощ, понеже знае как сам да се спаси.

— Гордостта ти пречи да отстъпиш, предпочиташ да умреш, отколкото да дължиш някому благодарност. Но Сус Хомаша не иска благодарност. Неговото желание е да те види свободен. Ти знаеш, че Тъмнокосата е моя дъщеря, нали?

— Да.

— Тя изпитва голямо състрадание към теб.

— Тогава Поразяващата ръка трябва да е някой достоен за оплакване и окайване човек, но не и храбър воин. Та състраданието е направо обида!

Нарочно си послужих с този не съвсем любезен израз, за да отклоня индианеца от неговия план, обаче не успях. Той ме увери с кротък глас:

— Сус Хомаша не искаше да те обиди. Како Ото е слушала много да се говори за теб, още преди да те види. Тя знае, че Олд Шетърхенд е най-великият бял воин, и има голямо желание да те спаси.

— Това показва, че Тъмнокосата има добро сърце. Но е невъзможно да ме спаси.

— Не само че е възможно, ами е даже лесно. Ти познаваш всички обичаи на червенокожите мъже, обаче, изглежда, не си запознат с този обичай. Ти ще го използваш, понеже си казал на Тъмнокосата, че ти харесва.

— Не е вярно. Не го казах на нея.

— Но тя ми го призна. Моята дъщеря никога досега не ми е казвала някоя неистина.

— Тогава има объркване на лицата. Тъмнокосата ми донесе храна. После един от пазачите ме попита дали тя ми харесва и аз казах „да“. Тъй беше.

— Това е едно и също. Във всеки случай ти е харесала. А знаеш ли, че онзи, който вземе някоя дъщеря на племето за жена, бива приет в племето и става негов член?

— Знам.

— Даже и ако преди това е бил враг на племето или негов пленник?

— Да.

— И че в такъв случай се опрощава неговата вина и му се подарява животът?

— Това ми е известно.

— Уф! Тогава разбираш, какво искам да ти кажа.

— Да, разбирам те.

— Тъмнокосата ти харесва, а и ти й харесваш. Искаш ли да я вземеш за жена?

— Не.

Настъпи дълбока, потискаща тишина. Не бе очаквал такъв отговор. Аз бях осъден на смърт, а тя беше едно от най-желаните момичета, дъщеря на един от най-видните воини на племето и въпреки това се отказвах от нея! Нима беше възможно? Най-сетне той попита кратко и недружелюбно:

— Защо не?

Можех ли да му кажа истинските причини? Че един образован европеец не може да погуби цялото си бъдеще, като се ожени за червенокожо момиче? Че на такъв човек бракът с индианка не е в състояние да му предложи онова, което трябва да му предложи един брак? Че Поразяващата ръка не е от онези негодници, които си взимат червенокожа жена само за да я зарежат след време и които доста често имат даже във всяко племе друга жена? Нима можех да му назова тези, а и много други причини, проумяването на които надхвърляше възможностите на неговия интелект? Не. Трябваше да изтъкна някаква причина, която той можеше да разбере, и ето защо отвърнах:

— Моят червенокож брат казва, че считал Поразяващата ръка за велик воин. Но, изглежда, това не е вярно.

— Вярно е.

— И въпреки всичко искаш да приема моя живот от ръката на една жена? Сус Хомаша би ли постъпил така?

— Уф! — възкликна той смаяно. После замълча. Изглежда, че тази причина поне донякъде му се струваше убедителна. След малко той ме попита:

— Какво е мнението на Олд Шетърхенд за Сус Хомаша?

— Сус Хомаша е велик, храбър и опитен воин, на когото племето може да разчита и в бой, и край огъня на съвещанието.

— Ти би ли искал да бъдеш мой приятел?

— С най-голяма радост!

— А какво ще кажеш за Како Ото, моята най-млада дъщеря?

— Тя е най-милото и хубаво цвете между дъщерите на кайовите.

— Достойна ли е за някой мъж?

— Всеки воин, на когото разрешиш да я вземе за жена, може да се гордее с нея.

— Значи ти не я отблъскваш, защото презираш нея или мене?

— Далеч съм от подобна мисъл! Обаче Поразяващата ръка може да защитава живота си, може да се бие за него, но не може да го приеме от ръката на жена.

— Уф, уф! — закима той.

— Нима Поразяващата ръка трябва да направи нещо, което, щом се разчуе край лагерните огньове, ще накара всеки да сбърчи пренебрежително нос?

— Не.

— Нима трябва хората да казват за Поразяващата ръка: измъкна се от смъртта и се втурна в ръцете на една хубавичка млада индианка.

— Не.

— Не е ли мой дълг да отстоявам честта и доброто си име, даже и ако заради това сам се осъждам на гибел?

— Да, твой дълг е.

— Тогава ще разбереш защо съм принуден да отвърна на предложението ти с „не“. Но аз ти благодаря, благодаря също и на твоята красива дъщеря. Иска ми се да можех да ви благодаря и по някакъв друг начин, а не само с думи.

— Уф, уф, уф! Олд Шетърхенд е истински мъж. Жалко, че трябва да умре! Онова, което му предложих, беше единственото средство за неговото спасение. Но разбирам, че един храбър воин не може да го приеме. Когато го кажа на моята дъщеря, и тя няма да му се сърди.

— Да, кажи й го! Страшно много съжалявам, ако тя си помисли, че съм отхвърлил предложението ти заради самата нея.

— Сега и тя ще те обича и уважава още повече, отколкото досега, и когато се изправиш на кола на мъчението и всички други се насъберат, за да видят мъките ти, тя ще седи със забулено лице в най-отдалечения и тъмен ъгъл на своята шатра. Хау!

След като подкрепи думите си с това възклицание, той се изправи и се отдалечи, без повече да споменава, че щял да застава сам на стража край мен. Когато си отиде, пазачите отново заеха местата си.

Слава богу, че всичко мина тъй щастливо! Тази работа бе като някой подводен риф, в който надеждата ми за спасение много лесно можеше да претърпи корабокрушение, защото, ако Едно перо се превърнеше в мой враг и предизвиках жаждата му за мъст, неговата бдителност щеше да бъде за мен по-опасна от която и да било друга пречка.

Скоро след това се появи Пида и аз трябваше да легна на земята. Вързаха ме между четири кола с разперени ръце и крака, но все пак ми дадоха за възглавница едно навито на руло одеяло, а с друго ме завиха.

Веднага щом Пида си отиде, при мен се появи друг посетител, на когото се зарадвах. Беше моят вран жребец, който дотогава бе пасъл наблизо, без да се присъединява към останалите коне. След като ме подуши и гальовно потърка глава в мен, той легна наблизо. Пазачите ми не го прогониха. Та нали конят не можеше да ме развърже и отвлече.

Верността на това животно бе за мен сега от голямо значение. Ако изобщо успеех да избягам, то това щеше да стане вероятно през нощта и ако конят ми постъпваше винаги както днес, да идва вечерта при мен, тогава нямаше да бъда принуден да се задоволявам с друг непознат за мен кон, нито пък да губя време и да се излагам на опасност, докато го търся.

Моите предположения се сбъднаха — не можах да заспя. Изпънатите ми ръце и крака започнаха да ме болят и изтръпнаха. Щом задремех, веднага пак се събуждах и за мен бе цяло избавление, когато се зазори и отново ме вързаха изправен за дървото.

Ако всичко това продължаваше много нощи подред, то въпреки хубавата храна физическото ми състояние сигурно щеше да се влоши. Но нищо не можех да кажа, защото би било срам и позор за Поразяващата ръка да се оплаква от безсъние.

Бях любопитен да видя, кой ли щеше да ми донесе закуската. Дали щеше да бъде Тъмнокосата? Едва ли, понеже бях отхвърлил предложението на баща й. Но все пак тя дойде. Не каза нито дума, само в очите й прочетох тъга без никаква следа от гняв.

Когато се появи Пида, за да види как съм, научих, че с един отряд от своите воини щял да ходи на лов и да се върне чак следобед. Малко по-късно забелязах как индианците препуснаха в откритата прерия.

Изминаха няколко часа и ето че между дърветата се показа Сантър. Водейки за юздите оседлания си кон и преметнал пушката си през рамо, той се насочи право към мен.

— Мистър Шетърхенд, аз също отивам на лов и считам за свой дълг да ти го съобщя — започна той. — Вероятно ще срещна нейде из прерията Пида, който е тъй благосклонен към теб, а пък мен толкоз малко може да понася.

Изглежда, че очакваше някакъв отговор, но се престорих сякаш нито съм чул, нито пък видял.

— Да не би да си оглушал, а?

Пак никакъв отговор.

— Съжалявам, че си оглушал. Жалко не само за тебе, ами и за мен!

— Изчезвай, негоднико! — изругах го аз.

— О, значи можеш да говориш, само дето не чуваш, а? Жалко, страшно жалко! Исках да те питам нещо.

Той ме погледна нахално в очите. При това лицето му имаше някакво особено, бих казал сатанинско тържествуващо изражение. Бях сигурен, че таеше нещо.

— Да, искаше ми се нещичко да те попитам — повтори той. — Мистър Шетърхенд, ще се зарадваш, ако ми чуеш въпроса.

Сантър ме погледна очаквателно, за да види дали щях да му кажа нещо. След като не продумах, той се засмя:

— Ха-ха-ха-ха, ама че сцена! Прочутият Олд Шетърхенд вързан за Дървото на смъртта, а пред него подлецът Сантър като свободен човек! Но, сър, ще последва нещо много по-хубаво. Може би ти е позната някаква гора, хмм, да, нещо като борова гора или Инделче-чил, а?

При тази дума дъхът ми почти секна. Та тя се споменаваше в завещанието на Винету! Ако погледите можеха да убиват, Сантър щеше да падне мъртъв на земята.

— Ах, той ме е зяпнал тъй, сякаш вместо очи на главата си има ками! — засмя се той. — Да, да, както съм чувал, такива гори се намирали!

— Мерзавецо, откъде си научил това име? — изскърцах със зъби.

— Откъдето съм научил и Тзе-шош. Може би я знаеш и нея?

— By Jove! Аз ще…

— Чакай малко, чакай! — прекъсна ме той. — Ами що за чудо е пък това „Деклил-то“ или както се казваше там? Бих искал…

— Гад такава! — извиках, не, изкрещях, не, изревах аз. — Ти си отмъкнал листовете, които…

— Да, взех ги! — прекъсна ме той със сатанински триумфиращ кикот.

— Обрал си Пида!

— Глупости! Само прибрах онова, което си беше мое. Нима това се нарича обир? Да, листовете са в мен, заедно с опаковката и всичко останало.

— Дръжте го! Заловете го! — закрещях на пазачите, изгубил самообладание.

— Да ме задържат ли, мене! — изсмя се той и бързо се метна на седлото. — Нека се опитат!

— Не го пускайте да си отиде! — изревах аз. — Ограбил е Пида! Сантър не бива да избяга…

Думите ми бяха задушени от усилията, които положих, за да се отскубна от дървото. Сантър препусна в галоп. Пазачите ми скочиха на крака, но само се зазяпаха подир него неразбиращо, без да предприемат каквото и да било. Завещанието на Винету! Последната воля на червенокожия ми брат бе отвлечена! Крадецът вече бясно препускаше през откритата прерия и никой не си помръдваше пръста да го преследва!

Бях като умопобъркан и не преставах с всичка сила да опъвам ремъка, с който ми бяха вързани ръцете за дървото. Изобщо не помислях, че е невъзможно да бъде разкъсан, а дори и да се беше скъсал, пак нямаше да мога да се помръдна, защото краката ми също бяха вързани. Не усещах даже болките в китките на ръцете си. Дърпах, дърпах и крещях… и ето че внезапно политнах към земята с главата надолу. Ремъкът се беше скъсал.

— Уф, уф! — възкликнаха пазачите. — Олд Шетърхенд се освободи!

Те протегнаха ръце към мен, за да ме задържат.

— Пуснете ме, пуснете ме! — ревях аз. — Изобщо нямам намерение да бягам, искам само да преследвам Сантър и да го заловя!

Той обра Пида!

Виковете ми вдигнаха на крак цялото село. Всички се затичаха към мен, за да ме усмирят. Това им се удаде сравнително лесно, защото краката ми все още бяха вързани, а към мен се протегнаха десетки ръце. Но докато се видя отново със здраво вързани ръце за дървото, на мен не ми се размина без градушка от удари, а на тях без синини и цицини.

Индианците започнаха да се разтриват там, където ги бях ударил, но изобщо не изглеждаха разгневени, а само даваха израз на удивлението си, че бях разкъсал ремъка.

— Уф, уф, уф… освободил се е… просто да не повярваш!

Подобни възгласи на учудване се разнасяха, а аз едва сега усетих болките в китките си. Те кървяха, защото, преди да се скъса, ремъкът се беше врязал в месата ми чак до костите.

— Какво сте се изправили тук и сте ме зяпнали! — сопнах се на индианците. — Още ли не сте разбрали какво ви казах? Сантър ограби Пида. Бързо на конете! Върнете Сантър!

Но никой не ме послуша. Бях просто извън себе си от ярост и продължих да крещя, докато най-сетне дойде един, който, изглежда, бе по-разбран от останалите. Беше Едно перо. Разбута зяпачите, пристъпи към мен и попита какво се е случило. Обясних му.

— Значи говорящата хартия принадлежи вече на Пида? — осведоми се той съвсем излишно.

— Разбира се, разбира се! Та нали и ти беше там, когато тя му бе присъдена!

— И ти си съвсем сигурен, че Сантър е избягал с нея и няма намерение да се върне?

— Да, да!

— Тогава трябва да питаме Тангуа какво да предприемем, защото той е върховен вожд.

— Питайте го, нямам нищо против, питайте го! Само не се бавете, а бързайте, бързайте!

Обаче Едно перо все още не се помръдна, понеже забеляза на земята скъсания от мен ремък, наведе се, разгледа го, поклати глава и попита стоящия най-близо до него червенокож:

— Този ремък ли е скъсал?

— Да.

— Уф, уф! Да, наистина е Поразяващата ръка! И този мъж трябва да умре! Защо не е червенокож воин, не е кайов, а е бледолик!

Едва сега той тръгна, като взе ремъка със себе си. С изключение на пазачите всички останали го последваха.

Разтреперан, целият изгарян от нетърпение, аз зачаках кога ще започне преследването на крадеца. Но нищо подобно не стана! Не след дълго спокойствието в живота на селото се възстанови. Това можеше да ме накара да полудея. Помолих пазачите ми да се осведомят какво е решението. Но те не биваше да напускат поста си. Извикаха един друг индианец. Чрез него научих, че Тангуа бил забранил преследването. Говорящата хартия нямала за тях никакво значение, понеже Пида не можел да я прочете и използва.

Можете да си представите моята възбуда, моя яд, не, по-точно казано гняв. Скърцах зъби така, че пазачите ми разтревожено вдигаха погледи към мен. Замалко пак щях да се отскубна от дървото въпреки болките, които ми причиняваха ремъците. Буквално стенех от ярост. Но какво ли можеше да ми помогне всичко това? Нищо, абсолютно нищо! Трябваше да се примиря. Най-сетне проумях този факт и се принудих да си навлека поне маската на външно спокойствие.

Изминаха около три часа, когато чух някакъв женски глас силно да вика. Преди време бях забелязал, че Тъмнокосата излезе от шатрата си и отиде нанякъде, но не й обърнах особено внимание. Ето че тя се върна тичешком, като силно крещеше, изчезна във входа на вигвама и се появи заедно с баща си, който също тъй силно викайки, се затича нанякъде с нея. Всички, които се намираха наблизо, хукнаха подир тях. Сигурно се беше случило нещо важно! Може би имаше някаква връзка с откраднатото завещание на Винету!

Не измина много време и ето че Едно перо се появи, тичайки право към дървото, на което бях завързан. Още отдалеч ми извика:

— Поразяващата ръка разбира от всичко. Дали е и лекар?

— Да — заявих с надеждата, че ще ме отведат при някой болен, а в такъв случай трябваше да ме развържат.

— Значи можеш да лекуваш болни?

— Да.

— Но не и да връщаш живота на мъртви?

— Умрял ли е някой?

— Да, дъщеря ми.

— Дъщеря ти ли? Тъмнокосата? — попитах изплашен.

— Не, сестра й, жената на младия вожд Пида. Лежеше вързана на земята и не помръдваше. Жрецът я прегледа и каза, че е умряла, убита от Сантър, крадецът на говорящата хартия. Олд Шетърхенд ще й върне ли живота?

— Заведи ме при нея!

Веднага ме развързаха от дървото. После ми вързаха ръцете а също и краката, но така, че да можех да пристъпвам, обаче не и да избягам. Преведоха ме през селото и стигнахме до вигвама на Пида. Бях много доволен, че имах възможност да огледам тази шатра и нейното разположение, понеже в нея се намираха моите пушки. Мястото наоколо гъмжеше от червенокожи мъже, жени и деца, които почтително ми направиха път да мина.

Заедно с Едно Перо влязохме в шатрата, където Тъмнокосата и някакъв възрастен грозен тип клечаха край лежащия на земята мним труп. Този старик беше жрецът. Щом ме видяха да влизам, и двамата се надигнаха. Незабелязано погледът ми обходи помещението. Аха, ей там, вляво, се намираше моето седло заедно с одеялото, на един от страничните пръти на вигвама висяха револверите ми, а над тях в кола бе забит ловджийският ми нож! И тези вещи бяха присвоени от собственика на шатрата. Човек лесно може да си представи радостта ми, като ги видях.

— Нека Олд Шетърхенд погледне мъртвата и види дали ще може отново да я съживи! — помоли ме Едно перо.

Веднага коленичих и с вързаните си ръце прегледах жената. Едва след известно време установих, че кръвообращението й още не беше спряло. Баща й и сестра й не откъсваха от мен изпълнените си със страх и напрежение погледи.

— Мъртва е и никой човек не може да събуди мъртвец — заяви жрецът, който не беше забелязал слабите признаци на живот в тялото на изпадналата в безсъзнание жена.

— Поразяващата ръка може — казах категорично.

— Ти можеш? Ти? — попита бързо Едно перо зарадван.

— Събуди я, о, събуди я! — замоли се Тъмнокосата, слагайки и двете си ръце на рамото ми.

— Да, мога и ще го направя — повторих аз, — но ако искаме животът й да се завърне, трябва да ме оставите при мъртвата сам.

— Значи да излезем навън, тъй ли? — попита баща й.

— Да.

— Уф! Знаеш ли какво искаш?

— Какво? — попитах аз, макар че много добре знаех.

— Тук са оръжията ти. Вземеш ли ги, ти си свободен. Ще ми обещаеш ли да не ги докосваш?

Човек лесно може да си представи, колко трудно ми беше да отговоря. С ножа можех да срежа ремъците. Вземех ли после револверите и карабината „Хенри“, тогава много ми се искаше да видя безумния смелчага, който щеше да рискува да посегне на мен! Но не! В подобен случай лесно можеше да се стигне до сражение, а по възможност ми се искаше да го избегна. Освен това ми беше противно да използвам за такава цел припадъка на една жена.

Обаче още в същия миг ми дойде друга спасителна мисъл. Върху една опъната кожа, където обикновено жените работеха, видях различни инструменти като шила, игли и други подобни, между които имаше две-три малки ножчета, каквито индианките използват за разпарянето на шевове, правени с дебели здрави животински жили. Тези малки тънки остриета обикновено режат като бръснач. За да се освободя, имах нужда само от едно такова ножче. Ето защо спокойно заявих:

— Обещавам. А за да бъдете съвсем сигурни, можете да изнесете оръжията навън!

— Не, не е необходимо. Поразяващата ръка винаги държи на дадената дума. Но това не е достатъчно.

— А какво още?

— Тъй като вече се освободи от Дървото, ти би могъл да избягаш без оръжията си по някакъв друг начин. Ще ми обещаеш ли сега да не го правиш?

— Да.

— Отново да се върнеш при Дървото на смъртта и да се оставиш да те вържат на него?

— Давам ти думата си!

— Тогава излезте с мен навън! Поразяващата ръка не е лъжец като Сантър. Можем да му имаме доверие.

След като индианците напуснаха шатрата, първата ми работа беше да пъхна в левия ръкав на ризата си едно от онези ножчета. После се залових с жената.

Мъжът й бе отишъл на лов. Сантър се беше възползвал от това, за да се вмъкне при нея. Оттогава бе изминало вече доста време, а тя продължаваше да лежи в безсъзнание. Не можеше да е само припадък, причинен от уплахата, а тя беше изгубила съзнание по някаква друга по-сериозна причина. Опипах главата й и усетих, че в областта на шева между двете теменни кости има голяма подутина. Щом я натиснах, жената издаде болезнен стон. Продължих да натискам това място, докато тя отвори очи и ме погледна отначало втренчено, но после прошепна едва чуто името ми: Олд Шетърхенд!

— Познаваш ли ме? — попитах я.

— Да.

— Ела на себе си! Недей да губиш пак съзнание, иначе ще умреш! Какво се случи?

Предупреждението ми, че е възможно да умре, има добро въздействие. Тя положи усилия да се съвземе, с моя помощ се изправи в седнало положение и сложи двете си ръце върху главата, която я болеше.

— Бях сама. Белият човек влезе и поиска амулета. Не му го дадох и той ме удари.

— Къде се намираше амулетът? Няма ли го сега?

Жената погледна към един от прътите и макар и с отпаднал глас изплашено възкликна:

— Уф! Няма го! Той го е взел! Когато ме удари, паднах в несвяст. След това вече нищо не помня.

Едва сега се сетих как днес Сантър се беше похвалил пред мен, че бил прибрал листовете заедно с опаковката и всичко останало. Следователно бе взел завещанието на Винету, поставено от Пида в торбичката му с неговия амулет. И така амулетът на младия вожд Пида бе откраднат — една почти непоправима загуба! Той трябваше да направи всичко възможно да си го възвърне.

— Имаш ли достатъчно сили, за да останеш будна? Или пак ще изпаднеш в несвяст — попитах я аз.

— Няма да припадна — заяви жената. — Ти ми възвърна живота, благодаря ти!

Тогава аз станах и отметнах кожата на входа. Бащата и сестрата стояха наблизо, а по-далеч настрани бяха жителите на селото.

— Влезте! — подканих двамата. — Мъртвата оживя.

Не е необходимо да казвам каква радост предизвикаха тези думи. Бащата и дъщерята, а по-късно и всички други кайови, бяха убедени, че съм извършил истинско чудо. Нямах никакво основание да им възразявам. Наредих да й правят компреси и им показах как става това.

Колкото голяма беше радостта им, толкова голяма бе после и яростта им, предизвикана от изчезването на амулета. Съобщиха на Тангуа тази лоша вест и той най-сетне изпрати отряд воини да преследват разбойника, както и няколко вестоносци, за да търсят Пида. Едно перо отново ме отведе при Дървото на смъртта и ме завързаха за него. Той не можеше да ме нахвали и буквално преливаше от благодарност, макар и в индиански стил.

— Ще ти подготвим много по-големи изтезания на кола на мъчението, отколкото бяхме предвидили — увери ме той. — Ще страдаш като никой друг досега, за да бъдеш най-знатният и велик човек между всички бледолики във Вечните ловни полета, получили разрешение да се преселят там.

„Много благодаря“, помислих си аз, но гласно казах:

— Ако веднага бяхте тръгнали да преследвате Сантър, както ви казах, щяхте да го плените. Сега обаче вероятно ще се изплъзне!

— Ще го заловим! Дирята му сигурно ще е ясна.

— Де да можех аз да тръгна по следите му!

— Ами че можеш!

— Аз? Та нали съм пленен и вързан!

— Ще те пуснем да тръгнеш с Пида, ако обещаеш, че ще се върнеш с него, за да те измъчваме. Кажи, ще го направиш ли?

— Не. Щом ще трябва да умра, тогава предпочитам да е колкото може по-скоро. Вече губя търпение.

— Да, знам, ти си герой и сега това се потвърждава, защото само един герой може да изговори такива думи. Всички ние съжаляваме, че не си кайов!

Той си отиде, а аз бях достатъчно тактичен, за да не му кажа, че неговото съжаление не намира никакъв отклик в моето сърце. Нещо повече, имах намерението още през нощта да напусна всички мои почитатели, и то без да им кажа „сбогом“.

Пида бе бързо намерен и се появи в селото в галоп на гърба на кон, целият плувнал в пот. Най-напред той влезе в шатрата си, после отиде при баща си, а след това дойде при мен. Външно изглеждаше спокоен, обаче сигурно полагаше големи усилия, за да прикрие възбудата си.

— Поразяващата ръка е събудил от смъртта моята жена, която обичам, и я е върнал към живота — поде той. — Аз му благодаря. Той знае всичко, което се е случило, нали?

— Да. Как е жена ти?

— Главата я боли, но водата я облекчава. Скоро ще оздравее. Но моята душа е болна и за нея няма да се намери лек, докато не си възвърна амулета.

— Защо не ме послушахте!

— Поразяващата ръка винаги има право. Ако нашите воини поне днес се бяха вслушали в думите му и веднага бяха тръгнали да преследват бандита, то Сантър навярно щеше да бъде вече тук.

— Пида ще започне преследването, нали?

— Да. Трябва да бързам и дойдох при теб само да се сбогуваме. Ето че смъртта ти отново се отлага, въпреки че много си искал бързо да умреш, както научих от Едно перо. Налага се да чакаш, докато се върна.

— С удоволствие.

Отговорът ми бе наистина искрен, но той го възприе според своите си схващания и се опита да ме утеши:

— Не е хубаво човек да гледа толкова дълго смъртта в очите, но съм заповядал през това време да бъде направено всичко възможно, за да ти е по-леко. А ако се съгласиш с онова, което ще ти предложа, тогава ще ти стане още по-леко.

— Какво е то?

— Искаш ли да яздиш заедно с Пида?

— Да.

— Уф! Това е добре, защото в такъв случай залавянето на крадеца е съвсем сигурно. Веднага ще те развържем и ще ти дадем оръжията.

— Чакай, още не! Имам условия.

— Какви условия?

— Да тръгна с теб като свободен човек.

— Уф! Невъзможно е.

— Тогава оставам тук.

— Но ти ще си свободен, докато не сме в селото, а после ще се върнеш с мен и пак ще бъдеш наш пленник. Нищо друго не искаме от теб освен думата ти, че по пътя няма да избягаш.

— Значи ще ме вземете с вас само защото на мен не може да ми убегне никоя следа, така ли? Оставам тук. Поразяващата ръка не иска да го използват като копой.

— Няма ли да промениш решението си!

— Не.

— Помисли си добре! В такъв случай е възможно да не заловим крадеца на моя амулет.

— Би било лошо за теб. Пожелая ли да го заловя, на мен сигурно няма да се изплъзне. Но нека всеки сам си търси онова, което са му откраднали.

Той поклати неразбиращо и разочаровано глава, след което ме увери:

— Пида щеше да те вземе с удоволствие със себе си и така да ти благодари, загдето възвърна живота на жена му. Той не е виновен, че не искаш.

— Ако ти действително имаш намерение да ми благодариш, тогава можеш да ми изпълниш едно желание.

— Кажи го!

— Взех да се замислям за тримата бледолики, които дойдоха тук заедно със Сантър. Къде се намират сега?

— Все още са в шатрата си.

— Свободни ли са?

— Не. Вързани са. Те са приятели на човека, който открадна амулета на Пида.

— Но те са невинни.

— И те тъй казват, обаче Сантър е вече наш враг, а приятелите на моите врагове са мои неприятели. Ще бъдат вързани на Дървото на смъртта, за да умрат с тебе!

— Но аз те уверявам, че не са знаели абсолютно нищо за престъплението на Сантър!

— Това не ни засяга. Да се бяха вслушали в думите ти! Пида знае, че си ги предупредил.

— Нека Пида, младият, храбър и благороден вожд на кайовите, чуе какво ще му кажа: осъден съм да умра от мъчителна смърт, но не съм молил да бъда пощаден. За тях обаче те моля.

— Уф! И как гласи молбата ти?

— Пусни на свобода тримата бледолики!

— Пида да ги остави да си отидат заедно с конете и оръжията си? Как може да го стори?

— Пусни ги на свобода заради жена си, която обичаш, както ми заяви!

Той извърна глава. Дълго в него се води душевна борба, но после пак ме погледна и каза:

— Поразяващата ръка не е като другите бледолики, изобщо не е като другите хора. Човек не може да го разбере. Ако се беше молил за себе си, може би щяхме да му дадем възможност да се изплъзне от смъртта. Бихме му разрешили да се бие за живота си срещу нашите най-смели и силни воини. Но той не желае да му подаряваме нищо, а се моли за други хора.

— Така е и даже повтарям молбата си.

— Е, добре, ще ги освободим, обаче в такъв случай и аз имам едно условие.

— Кажи го.

— На теб самия няма да ти бъде опростено нищо, ама съвсем нищо! Вече нямаш право да очакваш благодарност за спасяването на жена ми. Ние сме квит.

— Добре. Квит сме! — потвърдих аз.

— Тогава ей сега ще освободя тримата. Но нека бъдат засрамени. Те не ти повярваха и не се вслушаха в думите ти, нека дойдат при тебе и ти благодарят. Хау!

С тези думи той ми обърна гръб и аз видях да отива към шатрата на баща си, който трябваше да научи какво ми беше обещал неговият син. Малко по-късно Пида отново излезе и изчезна между дърветата. Когато се върна, по петите му го следваха тримата бели, яхнали конете си. Направи им знак да се приближат до мен, но самият той не се присъедини към тях.

Пейн, Клей и Съмър отправиха конете си към мен. Физиономиите им бяха страшно гузни.

— Мистър Шетърхенд — започна първият от тях, — чухме какво се е случило. Наистина ли е чак толкова ужасно нещо, ако някой път изчезне такава стара торбичка заедно с амулета?

— Този въпрос потвърждава мнението ми, че си нямате никаква представа от Дивия Запад. Изгубването на амулета е най-страшното нещо, което може да се случи на някой индиански воин. Би трябвало да го знаете.

— Well! Значи затова Пида беше толкова разгневен и затова ни вързаха. Тежко и горко на Сантър, ако го заловят.

— Заслужил си го е. А сега разбрахте ли, че е искал само да ви измами?

— Нас ли? Нима ни засяга нещо амулетът, с който той изчезна?

— Страшно много! Защото в торбичката на амулета се намираха и листовете, които той тъй много искаше да притежава.

— А каква връзка има между листовете и нас?

— Те съдържат точното описание на мястото, където е скрито златото.

— Hang it all! Наистина ли?

— Разбира се!

— Но тогава и вие знаете мястото! Мистър Шетърхенд, кажете ни го! Ще яздим подир този негодник и ще му отнемем златото изпод носа!

— За тази цел вие, първо, не сте подходящите хора, и второ, досега не ми вярвахте, тъй че не е необходимо да ми вярвате отсега нататък. Сантър ви е влачил със себе си само като хрътки, които е трябвало да му помагат да вдигне златната лисица от бърлогата й. След това е щял да ви застреля като пилци. Вече не му трябвате, а на него не му е нужно да ви накара завинаги да онемеете, понеже при бягството си е разчитал, че индианците ще се отнесат към вас като към негови съдружници.

— Zounds! Значи действително само на вас дължим живота си? Пида ни го каза.

— Навярно тъй ще да е. Бяха решили да умрете заедно с мен на кола на мъчението.

— И вие измолихте да ни пуснат? А за себе си не направихте нищо? Ами какво ще стане с вас?

— Ще ме измъчват. Нищо друго.

— До смърт?

— Да.

— Страшно съжаляваме, сър! Не можем ли да ви помогнем по някакъв начин?

— Благодаря, мистър Пейн! За мен всяка помощ е напразна. Спокойно си вървете по пътя и щом се срещнете с хора, можете да им кажете, че Олд Шетърхенд вече не е жив, а е приключил житейския си път на кола на мъчението при кайовите.

— Дяволски тъжна новина! Щеше ми се да можех да им разкажа нещо по-хубаво за вас!

— Щяхте да имате такава възможност, ако не ме бяхте излъгали на Мъгуърт Хилс. Вие сте виновни за моето пленяване и моята смърт, която ще бъде страшна и безмилостна. Правя ви този упрек с пожеланието да ви буди посред сън. А сега си вървете!

От смущение той не знаеше какво да отговори. Още по-малко знаеха Клей и Съмър, които изобщо не си отвориха устата, тъй че тримата счетоха за най-уместно да си оберат крушите. Всъщност никой от тях не ми благодари, но все пак донейде се отсрамиха, като след известно разстояние се спряха и обърнаха към мен опечалените си физиономии.

Още не бяха изчезнали от погледа ми, когато и Пида тръгна на път, но без повече да ми обърне някакво внимание. И имаше пълно право, защото нали вече бяхме квит. Мислеше, че при завръщането си ще ме завари все още тук, вързан за дървото, а аз пък бях убеден, че ако той не се отделеше от следата на Сантър, щях пак да се срещна с него или край Рио Пекос, или южно от Рио Хила на Сиера Рита. Кой щеше да се окаже прав — той или аз?

Когато Тъмнокосата ми донесе обяда и попитах за състоянието на сестра й, научих, че болките й били почти изцяло минали. Доброто момиче ми поднесе толкова много месо, че не успях да го изям, а преди да си тръгне, ме погледна състрадателно с насълзени очи. Разбрах, че има да ми казва нещо, но се бои да започне да говори без моята подкана. Ето защо я окуражих:

— Моята млада сестра иска да ми съобщи нещо. Желая да го чуя.

— Поразяващата ръка не постъпи правилно — започна тя с видимо колебание.

— Защо?

— Защото не тръгна с Пида.

— Нямах основания за това.

— А може би великият бял ловец все пак имаше основания. Достойно е да се умре без стон на кола на мъчението, обаче Тъмнокосата мисли, че е още по-хубаво да се живее достойно.

— Разбира се, но нали трябваше пак да се върна като пленник и въпреки всичко да умра.

— Пида бе принуден да постави това условие, но може би щеше да стане иначе. Навярно по време на ездата щеше да разреши на Поразяващата ръка да бъде негов приятел и брат и да изпуши с него лулата на мира.

— А един приятел и брат, с когото си пушил калюмета, никога не се оставя да умре на кола на мъчението. Нали това искаш да кажеш?

— Да.

— Права си. Обаче имам свое собствено мнение по въпроса. Ти много би желала да остана жив, нали?

— Да — призна си тя искрено. — Нали възвърна живота на сестра ми.

— Тогава не се тревожи чак толкова за мен! Поразяващата ръка винаги знае какво прави.

Тя се загледа замислено към земята, после хвърли скришом поглед към пазачите и направи нетърпеливо движение с ръка. Разбрах я. Искаше да говори с мен за бягството ми, а не биваше. Когато отново вдигна очи към мен, аз й кимнах усмихнато.

— Погледът на моята сестра е ясен и бистър. Поразяващата ръка може да надникне чак в сърцето й. Той разбра мислите й.

— Наистина ли?

— Да, и скоро те ще станат действителност.

— Дано бъде тъй, както казваш! Тъмнокосата много ще се радва.

Този кратък разговор й облекчи сърцето и й вля нова смелост. По време на вечерята тя отиде още по-далеч. Тогава както и вчера вече горяха огньовете, но под короните на дърветата бе тъмно. Беше застанала съвсем близо до мен, понеже ми поднасяше с ножа късчетата месо. Изведнъж тя многозначително ме настъпи по крака, за да насочи вниманието ми към следващите си думи, и попита:

— Останаха само още няколко парченца, а Поразяващата ръка едва ли се е наситил. Иска ли да получи още нещо? Ще му го донеса.

Пазачите не отдадоха никакво значение на тези думи, но аз разбрах мислите й. Трябваше да й дам някакъв отговор, който, разбира се, да засяга преди всичко яденето, но при това тя искаше да спомена и предмета, от който имах нужда, за да мога да избягам.

Щеше да ми го донесе, както вече бе споменала.

— Моята сестра е много добра — отвърнах аз, — благодаря й. Обаче съм сит и имам всичко, от каквото се нуждая. Как е жената на младия вожд на кайовите?

— Болките намаляват все повече и повече, но продължава да слага вода на главата си.

— Много добре. Тя има нужда от грижи. Кой стои при нея?

— Аз.

— И тази вечер ли?

— Да.

— И през нощта трябва някой да остане при нея.

— Ще остана до сутринта.

Гласът й потрепери. Беше ме разбрала.

— До сутринта? Тогава пак ще се видим.

— Да, тогава пак ще се видим!

Тя си тръгна. На пазачите не им бе направил впечатление двусмисленият ни разговор.

При бягството си аз непременно трябваше да отида в шатрата на Пида, за да си взема нещата. След сегашния ми разговор с Тъмнокосата бях убеден, че тя щеше да бъде там и да ме очаква. Това ме радваше, но същевременно будеше в мен оправдани опасения. Ако в присъствието на двете сестри вземех оръжията си и всички други мои вещи от шатрата, без съмнение на следващото утро двете индианки щяха да бъдат посрещнати с най-тежки упреци. За да не ме издадат, трябваше да стоят тихо и кротко, докато дългът им изискваше да викат за помощ. Как ли бе възможно да се превъзмогне това раздвоение? Единствено, ако двете сестри доброволно се оставеха да ги вържа. Изчезнех ли веднъж, после можеха да крещят колкото си искат и ако ги попитаха, щяха да кажат, че внезапно съм нахлул в шатрата и съм ги вързал. Не ме тревожеше въпросът дали и сестрата на Тъмнокосата щеше да се съгласи на това. Та нали вярваше, че съм й спасил живота!

В главата ми имаше и една друга мисъл, която за съжаление не ми даваше тъй лесно покой — дали карабината ми „Хенри“ бе все още тук? Мислех си „не е“, понеже на Пида му бе известна стойността на тази пушка и я бе взел със себе си, а от друга страна „тук е“, тъй като той не можеше да си служи с нея и ако бе имал намерение да я използва при преследването на Сантър, сигурно, преди да тръгне, щеше да поиска да му покажа как се борави с нея. Кое от двете предположения беше вярно, първото или второто? Трябваше да изчакам. Ако беше взел карабината, тогава най-напред щях да бъда принуден да си я възвърна, а после да преследвам Сантър.

Ето че дойде време за смяна на двамата пазачи. Едно перо доведе новите стражи. Той бе сериозен, но дружелюбен към мен. Собственоръчно ме развърза, понеже мислеше, че другите не биха обърнали особено внимание на дълбоките рани на моите китки. Легнах между четирите кола, при което с дясната ръка скришом измъкнах малкото ножче от левия си ръкав. После протегнах лявата си ръка, за да обвия ремъка около китката й. След като това стана и вече трябваше да завържат ръката ми за кола, се престорих, сякаш ремъкът се е врязал болезнено в раната, и с бързо движение притиснах ръката си до устните. В същото време с дясната ръка тикнах острието между китката и ремъка и почти го разрязах.

— Внимавай! — тросна се Едно перо на червенокожия, който ме връзваше. — Засегна раната. Олд Шетърхенд не бива да бъде измъчван още отсега!

След това пуснах ножчето в тревата, като добре запомних мястото, където падна, за да мога по-късно да се добера до него с лявата си ръка. После ми вързаха десницата, а сетне дойде ред и на краката. Също както и вчера ми дадоха две одеяла — едното поставиха под главата ми, а с другото ме покриха. Накрая Сус Хомаша направи следната забележка:

— Днес Поразяващата ръка сигурно няма да може да избяга. С тези рани на китките си няма да разкъса ремъците.

След тези думи той се отдалечи, а двамата пазачи седнаха на земята пред краката ми.

Има хора, които едва могат да овладеят вълнението си пред толкова важни мигове, а аз точно тогава съм винаги спокоен, по-спокоен от обикновено. Измина час, а след него и още един. Огньовете угаснаха, само огънят пред вигвама на Тангуа продължаваше да гори. Стана хладно и моите пазачи присвиха колене към телата си. Обаче това положение бе неудобно, тъй че накрая легнаха на земята с глави към мен. Настъпи времето да действувам. След внимателно, но здраво дръпване левият ремък, който бе почти прерязан, се скъса. Ръката ми бе свободна. Раздвижих я и затърсих ножчето. Скоро успях да го намеря. После извъртях тялото си надясно, нещо, което допреди малко ми беше невъзможно, под одеялото протегнах лявата си ръка до китката на дясната и разрязах ремъка. И двете ми ръце бяха свободни! Почувствувах се спасен!

А сега краката! Но как? За да ги достигна с ръце, трябваше не само да се изправя в седнало положение, ами и съвсем да се наведа напред. В такъв случай щях да се надвеся едва ли не над главите на двамата индианци. Дали бяха нащрек? Раздвижих се насам-натам, но те не помръднаха. Дали спяха?

Каквото и да беше положението, нямах друг избор. По-добре да действувам бързо, отколкото късно! Отметнах одеялото, изправих се седнал и се приведох напред. Наистина, индианците спяха! Две бързи рязвания с ножчето и бях свободен! Два също тъй бързи юмручни удара по главите на пазачите и те изпаднаха в безсъзнание. Завързах ги с четирите разрязани ремъка, откъснах от одеялото две парчета от ъглите и ги натъпках в устите им, за да не могат да викат, като се съвземат. За моя радост видях, че конят ми и днес лежеше наблизо. Изправих се и протегнах крайниците си. Какво приятно чувство! След като ръцете ми си възвърнаха своята гъвкавост, аз легнах на земята и запълзях от дърво на дърво, от шатра на шатра. В селото нищо не се помръдваше и успях безпрепятствено да се добера до вигвама на Пида. Вече се канех безшумно да отметна одеялото на входа, когато откъм лявата си страна долових шум. Ослушах се напрегнато. Приближаваха се предпазливи крачки и близо до мен изникна и спря женска фигура.

— Тъмнокоса, ти ли си? — едва прошепнах аз.

— Олд Шетърхенд? — отвърна ми с въпрос.

Изправих се и рекох:

— Не си в шатрата. Защо?

— Вътре изобщо няма човек, за да не ни ругаят утре сутринта. Сестра ми е болна, трябва да се грижа за нея и ето защо я отведох във вигвама на баща ни.

О, женска хитрост!

— А оръжията ми още ли са там? — попитах аз.

— Да, където бяха и през деня.

— Тогава видях само някои от тях. Ами пушките?

— Те са под постелята на Пида. Поразяващата ръка взе ли си коня?

— Той ме чака. Ти си толкова добра към мен. Трябва да ти благодаря.

— Поразяващата ръка е добър към всички. Дали ще се върне някога пак при нас?

— Мисля, че да. И тогава ще доведа Пида, който ще бъде мой приятел и брат.

— Ще яздиш по дирите му?

— Да, ще се срещна с него.

— Не му казвай нищо за мен! Никой друг, освен сестра ми не бива да знае какво направих.

— Знам, че ти щеше да направиш и нещо повече. Подай ми ръката си, за да ти благодаря!

Тя ми подаде ръка.

— Дано бягството ти успее напълно! — каза тя припряно. — Вече трябва да си тръгвам, сестра ми се страхува за мен.

Преди да мога да й попреча, тя допря с устни ръката ми и бързо изчезна. Стоях на едно място и се вслушвах в глъхнещите й стъпки. Сбогом, добро дете!

След това влязох във вигвама и най-напред потърсих пипнешком постелята. Завити в одеяло, под нея бяха скрити пушките. Измъкнах ги и ги нарамих. Ножът и револверите бяха също в шатрата, както и седлото с кобурите. Не бяха изминали и пет минути, когато излязох от шатрата и се върнах при Дървото на смъртта, за да оседлая коня си. След като свърших тази работа, се наведох над пазачите. Бяха се съвзели.

— На воините на кайовите не им върви с Поразяващата ръка — казах им с приглушен глас. — Никога няма да го видят на кола на мъченията. Ще догоня Пида, за да заловим заедно Сантър. Ще се отнасям с Пида като с брат и приятел. Може би ще се завърна с него при вас. Съобщете всичко това на вожда Тангуа и му кажете, че няма защо да се тревожи за своя син, защото ще го закрилям! Кайовите бяха дружелюбни към мен. Предайте им моята благодарност и обещанието ми, че винаги ще помня това. Хау!

Улових юздите на моя вран жребец и го поведох подир себе си, защото все още не исках да го възсядам, за да не разбудя никого. Едва след като се отдалечих достатъчно, се метнах на седлото и навлязох в прерията.