Карл Май
Винету III (18)

18.
В селото на кайовите

Селото на кайовите все още се намираше на същото място както и преди — край устието на Солт Форк, вливаща се в северния ръкав на Ред Ривър. Налагаше се да прекосим северния ръкав, и то на някое място, където водата бе плитка. След това, когато ни останаха само няколко часа път, Пида изпрати напред двама мъже, които щяха да съобщят за нашето пристигане. Какво вълнение, какво ликуване щеше да предизвика вестта, че завръщащият се индиански отряд водеше като пленник Поразяващата ръка!

Все още се намирахме в откритата прерия и от горите по бреговете на двете реки нямаше и следа, а ето че вече срещу нас започнаха да се задават в галоп ездачи, и то не като цял отряд, а поединично или по двама, по трима в зависимост от бързината на конете им. Бяха кайови и всеки от тях искаше първи да види Олд Шетърхенд.

Никой от тях не пропускаше да ни поздрави със силен вик, с пронизителен крясък, да ми подхвърли кратък изпитателен поглед и после да се нареди зад последните конници от отряда ни. Те не се зазяпваха любопитно в мен, както несъмнено би се случило край някое селище на белите. Червенокожите са твърде горди, за да дадат израз на обзелото ги вълнение или пък на радостта, която изпитват.

С всяка изминала минута нашият отряд нарастваше, обаче без да ми досажда или да ме обиждат. А когато най-сетне пред нас се появи гората, която край Солт Форк образува само една тясна ивица, около мен се бяха насъбрали може би около четиристотин индианци, всички възрастни воини. Нямаше съмнение, че селото се беше разраснало и жителите му се бяха увеличили.

Под короните на дърветата се издигаха вигвами, където в момента навярно не се намираше жива душа, понеже всичките им обитатели бяха наизлезли навън, за да наблюдават пристигането ни. Там се беше насъбрала тълпа от поизраснали вече хлапета, момичета и деца. Те нямаше защо да бъдат толкова въздържани като сериозните и мълчаливи воини и така се възползваха от тази свобода, че ако не ми бяха вързани ръцете, щях да си запуша ушите. Започнаха да крещят, да викат от радост, да се смеят, да пищят и квичат, накратко вдигнаха шум, който ми доказа колко желан гост бях за тези хора.

Ето че яздещият начело Пида внезапно вдигна ръка, направи с длан бързо хоризонтално движение и шумът незабавно утихна. По друг негов знак ездачите образуваха полукръг около мен. Пида се нареди до мен, а край нас застанаха и двама червенокожи, които имаха специалното поръчение да не се отделят от мен. Сантър също се присъедини към нас. Младият вожд се направи, че не го вижда.

Насочихме конете си към голяма шатра. Пред входа й забелязах Тангуа, заел полуседнало, полулегнало положение. Той се беше състарил прекалено много за годините си и бе станал направо като скелет. Дълбоко хлътналите му очи ме стрелнаха с поглед, остър като кама и непримирим като…, ами като самия Тангуа. Дългата му коса бе силно посивяла.

Пида скочи от коня си. Воините му последваха неговия пример и се скупчиха около нас. Всеки искаше да чуе думите, с които Тангуа щеше да ме посрещне. Развързаха ме и ме свалиха от моя жребец, като на първо време ми оставиха краката свободни, за да мога да стоя прав. И аз самият изгарях от нетърпение да чуя първите думи на стария вожд, обаче бях принуден дълго да чакам.

Той ме заоглежда от горе до долу, после от долу до горе, което се повтори няколко пъти. Погледът му беше страшен, можеше направо да ти смрази кръвта. След това той затвори очи. Всички мълчаха. Възцари се най-дълбока тишина, нарушавана само от стоящите зад нас коне. Това мълчание ми стана досадно и тъкмо когато се канех да го наруша, Тангуа проговори бавно и тържествено, без да си отваря очите:

— Цветето с надежда очаква росата, но тя не идва. Тогава то свежда глава и започва да вехне. И когато вече е на умиране, ето че най-сетне росата идва!

Той отново замлъкна. След известно време пак поде:

— Бизонът рови снега, но под него не намира и стрък трева. От глад той надава рев, в който звучи зовът му към пролетта, която не иска да настъпи. Бизонът отслабва, гърбицата му се топи, силите му чезнат и той замалко да загине. Но ето че повява топъл вятър и малко преди смъртта си той все пак вижда пролетта.

И отново настъпи мълчание. Запълних го със собствените си размисли.

Що за странно и неразбираемо същество е човекът! Този индианец ме беше унижавал, обиждал, беше ми се подигравал като никой друг преди това, беше ме мразил и преследвал, беше искал да ме убие, а с какво му се бях отплатил аз? Със снизхождение. Вместо да го застрелям, бях го ранил с куршума си само в краката, и то защото бях принуден да го сторя. А и сега, когато го видях да лежи пред мен като жива развалина на някогашен воин, раздрънкани кости, облечени в човешка кожа, като го чух да говори с глух задгробен глас сякаш в полусън, на мен ми дожаля за него и изпитах желанието навремето изобщо да не бях стрелял по него. Наистина бях обзет от такова желание, макар и да знаех, че той буквално жадува за отмъщение и сега бе затворил очи само от прекомерна радост, от възторг, че най-сетне, най-сетне щеше да може да утоли жаждата си за моята кръв. Да, понякога човекът е твърде голям чудак!

Ето че Тангуа отново заговори, като помръдваше единствено безкръвните си устни.

— Тангуа беше вехнещото цвете и гладуващият бизон. Той копнееше и ревеше за отмъщение. А то не искаше да идва. Той чезнеше от ден на ден, от седмица на седмица, от месец на месец. Отмъщението, продължаваше да се бави. И когато изнемогата и бавната смърт бяха вече близо до Тангуа, то все пак се появи!

След като изрече тези думи по описания по-горе начин, той изведнъж широко отвори очи, изправи тялото си, доколкото му позволяваха сакатите крака, протегна към мен измършавелите си ръце с широко разперени пръсти и закрещя с глас, който постепенно премина във фалцет.

— Да, то идва, идва! Отмъщението е тук, то е тук! Тангуа го вижда непосредствено пред себе си! Куче, как, по какъв начин да умреш!

Обезсилен, той се отпусна назад и пак затвори очи. Никой не се осмели да наруши настъпилата тишина. Мълчеше даже и Пида, неговият син. Едва след по-продължително мълчание Тангуа отново отвори очи и попита:

— Как попадна в ръцете ви тази воняща жаба? Тангуа иска да чуе.

Сантър веднага се възползува от случая. Без да изчака отговора на Пида, който всъщност трябваше да разкаже цялата история, той бързо отвърна:

— Аз знам всичко най-добре. Да ти го разкажа ли?

— Говори!

Сантър започна да разказва, като не пропусна дебело да подчертае заслугите си. Никой не го прекъсна. Пида бе твърде горд, за да го стори, а пък на мен ми беше повече от безразлично дали този тип, се хвалеше, или не. Накрая той добави:

— И тъй не е трудно да се разбере, че ако сега имате възможността да си отмъстите, то трябва да благодарите на мен. Признаваш ли, че е така?

— Да — кимна старият.

— А в замяна на това ще ми направиш ли една услуга?

— Ако мога.

— Можеш.

— Кажи какво желаеш!

— Поразяващата ръка има в джоба си говоряща хартия. Искам да я имам.

— От тебе ли я е взел?

— Не.

— Чия е?

— Не е негова, той я намери. А аз бях тръгнал към Мъгуърт Хилс, за да я търся. За съжаление той ме изпревари.

— Тогава нека бъде твоя. Вземи му я!

Сантър се зарадва, че можа да постигне толкова много. Приближи се към мен. Аз не казах нищо, не се помръднах, но го гледах заплашително в очите. Той се побоя веднага да посегне към джобовете ми.

— Сър, нали чу какво нареди вождът — каза ми той.

Не му отговорих. Ето защо той добави:

— Мистър Шетърхенд, най-добре ще е за теб да не се опъваш. Примири се с положението! Сега ще бръкна в джоба ти.

Подлецът се приближи още повече и протегна ръце. Въпреки че китките ми бяха вързани, аз така го ударих с юмруци под брадичката, че той се простря по гръб на земята.

— Уф! — възкликнаха удивено неколцина червенокожи.

Но Тангуа бе на друго мнение и гневно изкрещя:

— Това куче се отбранява, макар че е вързано! Омотайте го в ремъци така, че да не може да се помръдне, и после му вземете говорящата кожа от джоба!

Ето че сега най-сетне синът му Пида за пръв път взе думата.

— Моят баща, великият вожд на кайовите, е мъдър и справедлив. Той ще се вслуша в гласа на сина си.

Ако до този момент старият бе като в някакъв унес, сякаш бе говорил в полусънно състояние, то сега погледът му се избистри. Ясните му очи се спряха на Пида, а и гласът му стана друг, не беше вече тъй глух. Той отвърна:

— Защо моят син говори такива думи? Нима искането на бледоликия не е справедливо?

— Не е.

— Защо?

— Поразяващата ръка не беше победен от Сантър, а от нас. Поразяващата ръка отказа да се съпротивлява, не нарани никого от нас, а се предаде на мен доброволно. Чий пленник е той тогава?

— Твой.

— На кого принадлежат конят му, оръжията и всичко каквото носи със себе си?

— На теб.

— Да, на мен. Залових голяма и ценна плячка. Е как може тогава Сантър да иска за себе си говорящата хартия?

— Иска я, защото е негова.

— Може ли да го докаже?

— Да. Яздил е към Мъгуърт Хилс, за да я търси. Обаче Олд Шетърхенд го е изпреварил.

— Щом я е търсил, тогава той трябва да я познава, следователно трябва да знае, какво съдържа тя. Нека моят баща каже дали съм прав, или не.

— Прав си.

— Нека тогава Сантър ни каже, какви думи говори хартията.

— Да, нека го направи! Ако може да ни каже, значи познава хартията и тя ще бъде негова!

Това нареждане постави Сантър в голямо затруднение. Наистина, той можеше да предполага, че съдържанието на листовете вероятно се отнася до златото, скрито някога на Нъгит Тсил, но ако го заявеше, а после се окажеше, че на тях пише нещо съвсем друго, тогава играта бе изгубена за него. А и даже да отгатнеше истината, биваше ли да я казва? Той сигурно държеше много да остане единственият собственик на тази тайна, след като ме отстраняха окончателно. Ето защо той опита да се измъкне по следния начин:

— Съдържанието на говорящата хартия е важно само за мен. Не засяга никой друг. Доказах, че е моя с думите, че само заради нея предприех пътуването си до Мъгуърт Хилс. По една чиста случайност Олд Шетърхенд я намери преди мен.

— Това са мъдри думи — заяви Тангуа. — Сантър ще получи говорящата хартия. Тя е негова.

Сега вече аз бях на ред да кажа нещо, защото по лицето на Пида разбрах, че беше готов да се откаже от възраженията си.

— Да, думите му бяха мъдри, но не и верни — забелязах аз. — Сантър не дойде до Мъгуърт Хилс заради тази хартия.

Щом чу гласа ми, старият подскочи също както се стряска човек при някоя опасност. Той изсъска злобно:

— Вонящото куче започва да лае, но това няма да му помогне!

— Пида, младият храбър вожд на кайовите, преди малко каза, че Тангуа бил справедлив и мъдър — продължих аз. — Ако е вярно, тогава Тангуа няма да постъпва пристрастно.

— Вярно е.

— Тогава ми кажи дали очакваш да чуеш от мен някоя лъжа.

— Не. Поразяващата ръка е най-опасният бледолик и моят най-върл враг, но никога не е говорил с раздвоен език.

— Тогава ти заявявам, че никой друг човек освен мен не е могъл да знае, къде беше скрита тази хартия и какво пише на нея. Сантър нямаше никаква представа за нея и не аз, ами той дойде, след като хартията бе намерена. Надявам се, че ще ми повярваш.

— Тангуа мисли, че Поразяващата ръка не го лъже. Но Сантър също твърди, че казва истината. Какво решение да вземе Тангуа, ако иска да бъде справедлив?

— Хубаво е, когато справедливостта се съчетава с мъдростта. Сантър често е посещавал Мъгуърт Хилс. Търсил е злато, но не го е намерил. Тангуа добре знае това, понеже нали той му разреши търсенето. Сантър и този път е отишъл само заради златото.

— Това е лъжа! — сопна се Сантър.

— Истина е — уверих аз. — Нека Тангуа попита другите трима бледолики. Сантър ги е довел да му помагат в търсенето.

Старият ме послуша и Пейн, Клей и Съмър нямаше как да не признаят, че казвам истината. Тогава Сантър направи един последен гневен опит.

— И въпреки всичко отидох заради хартията! Вярно, че между другото пак исках да потърся златото и доведох тези трима мъже да ми помагат, но без да им споменавам нещо за хартията, защото никой друг няма право да знае за нея.

Думите му отново объркаха стария вожд. Той недоволно извика:

— Ето на, всеки има право! Какво да прави Тангуа?

— Да постъпиш мъдро — отвърнах аз. — Нека Сантър ми отговори на няколко въпроса. Хартията само една ли е, или са няколко?

— Няколко са — отвърна той. Вероятно беше видял листовете, докато седях край гробницата и четях.

— Колко са? Две, три, четири, пет?

Той замълча. Ако сега не отговореше правилно, щеше да бъде уличен в лъжа.

— Виждате ли, че мълчи? — затържествувах аз. — Не знае.

— Не съм броил листовете. Та кой ли обръща чак такова внимание на подобно нещо?

— Щом тези листове са толкова необикновено важни за него, би трябвало точно да знае колко са на брой. Но даже по-рано Сантър да е знаел техния брой и после да го е забравил, то поне със сигурност би могъл да каже, дали са изписани с мастило или с молив. Обаче предполагам, че и на този въпрос ще отговори с мълчание.

Изрекох последните думи със силно подигравателен тон, за да го подведа към бърз отговор. Очаквах, че няма да отгатне истината, понеже в Дивия Запад мастило може да се намери само във военните фортове и е много по-вероятно човек да носи у себе си молив, отколкото мастило. Сметката ми се оказа вярна, защото той незабавно отговори на хапливата ми забележка с необмисленото твърдение:

— Разбира се, че знам, понеже такова нещо не се забравя. Листовете са изписани с молив.

— Дали не се лъжеш? — попитах още веднъж за по-голяма сигурност.

— Не се лъжа. Молив е, не е мастило!

— Добре! Кой от присъствуващите воини е виждал говорящи хартии на бледоликите, та да може да различава мастилото от молива?

Намериха се неколцина, които се решиха да направят опит да установят с какво са изписани листовете. Впрочем тук бяха също Пейн, Клей и Съмър. Ето защо подканих Пида:

— Нека младият вожд на кайовите извади хартията от моя джоб и да я даде да бъде огледана, но нека не я показва на Сантър.

Пида изпълни желанието ми, като се погрижи тримата бели да видят редовете, но без да могат да ги прочетат. Те заявиха, че е писано с мастило, а към тяхното мнение се присъединиха Пида и Тангуа, макар че и двамата едва ли разбираха нещо от това.

— Тъпаци такива! — наруга Сантър своите спътници. — Да не се бях залавял изобщо с вас! Та вие дори не знаете какво е молив и какво е мастило!

— Е, не сме чак толкова тъпи, колкото си мислиш — отвърна му Пейн. — Мастило е и мастило ще си остане.

— Да, ама това мастило ще ви излезе солено и ще видим само как ще се оправите!

Естествено той не посмя да каже, че е трябвало да излъжат. След като отново прибра листовете в кожите, Пида се обърна към баща си:

— Поразяващата ръка уличи своя противник в лъжа. Сега вече моят баща сигурно знае дали Сантър има право на тези хартии.

— Те не са били негови, а са принадлежали на Поразяващата ръка — отсъди старият.

— Хартиите са вече моя собственост, понеже Поразяващата ръка е мой пленник. Щом двама мъже спорят за тях, те трябва да са много важни. Ще ги съхранявам добре при моя амулет.

Пида прибра листовете. От една страна, това ми беше неприятно, но от друга пък, така бе по-добре. Неприятно ми беше, защото все пак завещанието на Винету щеше да бъде у мен на най-сигурно място. Как ли щях да се добера до него в случай, че ми се удадеше да избягам? Но, от друга страна, тъй беше и добре, защото нямах доверие на Сантър. Ако листовете останеха у мен, вероятно на него щеше да му хрумне мисълта да ми ги вземе. Ако не по време на сън, то тогава с насилие. Бях вързан и не можех дълго да се съпротивявам. В такъв случай може би наистина беше по-добре, ако завещанието останеше в ръцете на младия вожд, на когото Сантър нямаше как да посегне. Тъй или иначе в този момент той се обърна към Пида, и то с такъв тон, сякаш вече не искаше и да знае за листовете:

— Добре, задръж говорящата хартия! Няма да имаш никаква полза от нея, понеже не можеш да прочетеш написаното. С удоволствие бих я притежавал, понеже е важна за мен, но мога да мина и без нея, защото подробно знам съдържанието й. Елате, мешърз! Няма какво да търсим повече тук. Да видим къде ще се подслоним.

Сантър се отдалечи заедно с Пейн, Клей и Съмър. Никой не ги задържа. Въпросът с листовете беше решен и аз очаквах, че сега кайовите ще се занимаят с моята личност. Тъй и стана, обаче преди това Тангуа попита сина си:

— Говорящите хартии бяха все още в Поразяващата ръка. Та нима не сте изпразнили джобовете му?

— Не — отвърна Пида. — Той е велик воин. Наистина, ние ще го убием, но преди това няма да петним неговото име нито да засягаме неговата храброст, като пребъркваме джобовете му. Взехме оръжията му и това е достатъчно. Та нали, след като умре, всичко друго ще остане за мен.

Очаквах, че старият нямаше да се съгласи, но видях, че се лъжа, понеже той хвърли на сина си горд, благосклонен, почти любвеобилен поглед и каза:

— Пида, младият вожд на кайовите, е благороден воин. Той щади даже най-върлите си врагове! Убива ги, но не ги унищожава и позори. Името му ще стане още по-прочуто и велико от името на Винету, кучето на апачите. Затова ще му разреша да забие ножа си в сърцето на Поразяващата ръка, след като пленникът изтърпи такива мъки, че душата му вече реши да напусне неговото тяло. Пида ще се прослави с това, че най-опасният и прочут бледолик е умрял от неговата ръка. А сега да се свикат старейшините! Ще се съвещаваме и ще решим кога и как това хапливо бяло псе ще се раздели с живота си. Нека междувременно бъде вързан за Дървото на смъртта.

Незабавно разбрах що за дърво беше Дървото на смъртта. Отведоха ме до голям и дебел бор. Около него на четири места в земята бяха забити по четири кола, с чието предназначение се запознах едва вечерта. Борът носеше това име, защото на него завързваха пленниците, обречени на бавна, мъчителна смърт. На най-долните клони висяха готови необходимите за целта ремъци: Вързаха ме за дървото по същия начин, по който навремето бяха вързани Винету и баща му, след като попаднаха в ръцете ни и в ръцете на кайовите^[1]. Двама въоръжени воини седнаха от лявата и дясната ми страна, за да ме пазят. Същевременно точно срещу шатрата на вожда Тангуа старейшините образуваха полукръг, за да обсъдят участта ми или по-скоро, тъй като това бе предварително решен въпрос, да определят каква ще бъде смъртта ми. Преди да започне съвещанието, Пида дойде при мен и провери ремъците ми. Те бяха жестоко стегнати. Той ги поразхлаби и каза на пазачите:

— Ще охранявате строго Олд Шетърхенд, но няма да го измъчвате. Той е велик вожд на бледоликите и без нужда никога не е причинявал страдания на някой червенокож воин.

След тези думи той се отдалечи, за да вземе участие в съвещанието.

Бях завързан за дървото прав, с гръб към ствола. Стоях и гледах тълпата от жени, момичета и деца, които се стичаха насам, за да ме зяпат. Воините се държаха на разстояние. Даже и момчетата с изключение на по-малките, бяха вече твърде горди, за да ми досаждат с любопитството си. По нито едно от лицата не видях изписана омраза, а някакъв израз, в който се смесваха уважение и съчувствие. Те искаха да видят белия ловец, за когото бяха слушали толкова много и чиято смърт щеше да им предложи такова зрелище, по-ужасно и вълнуващо от което може би още не бяха изживели.

Сред тях ми направи впечатление една млада индианка, която, изглежда, още не беше омъжена. Щом забеляза, че погледът ми се спря на нея, тя се отдръпна, застана настрана от другите и продължи само от време на време да хвърля скришом някой поглед към мен, сякаш се срамуваше, че преди малко бе стояла сред тълпата на зяпачите. Не можеше да се каже, че е красива, но и в никакъв случай не беше грозна. Бих могъл да я нарека привлекателна. Кроткият, сериозен, открит поглед на големите й очи придаваше още по-голям чар на нежните черти на лицето й. Очите й живо ми напомняха Ншо-чи, макар иначе тя да нямаше прилика със сестрата на Винету. Следвайки някакъв мигновен порив, аз дружелюбно й кимнах. Тя цялата се изчерви, обърна се и се отдалечи. След малко за миг се поспря, колкото да се обърне и пак да ме погледне. После изчезна във входа на един от по-големите и хубави вигвами.

— Коя е онази млада дъщеря на кайовите, която стоеше сама ей там и току-що си отиде? — попитах моите пазачи.

Никой не им бе забранил да разговарят с мен, тъй че един от тях ми обясни:

— Беше Како Ото^[2], дъщерята на Сус Хомаша^[3], който още като юноша извоюва правото да носи като отличие едно перо в косата си. Харесва ли ти?

— Да — отвърнах аз, въпреки че този въпрос, зададен ми в моето положение, и то от един индианец, ми прозвуча твърде странно.

— Жената на нашия млад вожд е нейна сестра — добави той.

— Жената на Пида?

— Да. Можеш да видиш баща й с едно голямо перо в косата да седи ей там, сред съвещаващите се.

С тези думи краткият ни разговор приключи. Той щеше да има последици, които съвсем не бях искал да предизвикам.

Съвещанието трая дълго, може би повече от два часа. После ме отведоха при старейшините, за да чуя каква съдба ме очакваше. Бях принуден да слушам многословни речи изобщо за престъпленията на белите, а след това по-специално и за моите. Тангуа поде безкраен разказ за тогавашната ни вражда, приключила с осакатяването на двата му крака. Не пропусна да спомене, че по-късно бях освободил Сам Хокинс и бях посегнал на Пида. Накратко, сервираха ми такъв списък от грехове, че през главата ми не можеше да мине даже и мисъл за милост и пощада. А пък списъкът на мъките, които ме очакваха, беше още по-дълъг. Не ми се вярва измежду всички бели, измъчвани някога от индианците до смърт, да е имало макар и един-единствен, който да е умрял от толкова ужасна и бавна смърт, каквато ме очакваше. Можех да бъда горд от такъв голям избор, понеже той бе най-сигурната мярка за уважението, което изпитваха към мен тези любезни хорица. Единственото утешително обстоятелство бе, че изпълнението на присъдата ми временно се отлагаше, понеже един отряд кайови още не се беше завърнал в селото. Не биваше да ги лишават от висшето удоволствие да видят как умира Поразяващата ръка, тъй че трябваше да изчакат връщането им.

При обявяването на присъдата аз се държах така, както подобаваше на мъж, който не се бои от смъртта, но казах, каквото имах да им казвам. Бях колкото се може по-кратък и внимавах да не направя някакво изказване, с което да обидя червенокожите.

Това съвсем противоречеше на обичайното поведение в подобни случаи, понеже, ако осъденият се стреми по всевъзможен начин да дразни и гневи мъчителите си, индианците го считат за признак на храброст. Отказах се от такова поведение заради Пида, който се държеше толкова благородно към мен, отказах се и изобщо заради отношението на кайовите към мен. При тях бях намерил съвсем различен прием от онзи, който можеше да се очаква, като се има предвид характерът им и царящата вражда между тях и апачите. А че спокойствието щеше да се изтълкува като страхливост и малодушие, от това можеше да се опасява всеки друг, но не и Поразяващата ръка.

Докато ме отвеждаха, за да ме вържат отново за Дървото на смъртта, минах покрай шатрата на Сус Хомаша. На входа й бе застанала дъщеря му. Спрях се и само ей тъй, колкото да й кажа нещо, попитах:

— Навярно и моята млада червенокожа сестра се радва много, че злият Олд Шетърхенд е заловен?

Тя се смути както преди, когато й кимнах. За миг се поколеба с отговора си. После отвърна:

— Олд Шетърхенд не е зъл.

— Откъде знаеш?

— Всички го знаят.

— Ами, защо тогава искате да ме убиете?

— Ти си осакатил Тангуа и вече не си бледолик, ами апач.

— Бледолик съм и винаги ще си остана такъв.

— Не, навремето Инчу чуна те е приел в племето на апачите и дори те е направил техен вожд. Нима не си сключвал кръвно братство с Винету?

— Наистина, ние бяхме кръвни братя, но аз никога не съм причинявал никакво зло на някой кайова, освен ако самият той не ме е принуждавал да го сторя. Нека Како Ото не забравя това!

— Какво? Нима Поразяващата ръка знае името ми?

— Попитах как се казваш, понеже разбрах, че си дъщерята на велик и знатен воин. Дано хубавите лета, които те очакват, са по-многобройни от часовете, останали ми да живея!

Отминах. Моите пазачи не направиха и опит да ми попречат да разговарям с нея. Друг пленник на мое място сам едва ли щеше да бъде обграден с толкова голямо внимание. Всичко това не беше само резултат от начина на мислене и от характера на Пида, а сигурно бе и следствие от обстоятелството, че баща му се бе променил. И тази промяна не се дължеше на възрастта, която обикновено или прави хората по-кротки, или им отнема дееспособността, ами просто характерът и възгледите на сина бяха оказали своето влияние върху бащата. Благородната издънка придава нови сили и сокове на старото дърво.

След като отново ме вързаха, бях оставен на спокойствие не само от воините, но и от жените и децата. Изглежда, че в това отношение бе издадена някаква заповед, което ми беше добре дошло, защото никак не е приятно да стоиш вързан на едно дърво като някакъв рядък експонат, за да те зяпат с удивление макар и само жени и деца.

След време видях, че Тъмнокосата излезе от вигвама. В ръката си държеше плосък глинен съд и с него се приближи към мен.

— Моят баща ми разреши да ти дам да ядеш. А ти ще приемеш ли?

— С удоволствие — отвърнах аз. — Само че не мога да си служа с ръцете, защото са вързани.

— Няма нужда да те развързват. Аз ще ти помагам.

Тя беше донесла печено бизонско месо, нарязано на парченца. В ръката си имаше нож, с който започна да набожда късчетата и да ми ги пъха в устата. Поразяващата ръка, хранен от млада индианка също като малко дете! Напуши ме смях, въпреки че се намирах в съвсем незавидно положение. Нямаше защо да се срамувам от действията й, защото съществото, което така драговолно ми оказваше помощ, не беше някоя превзета бяла лейди или сеньорита, а индианка от племето на кайовите и подобни случаи не й бяха нещо непознато.

Двамата пазачи гледаха най-сериозно как се храня. Когато погълнах и последната хапка, единият от тях счете за уместно да възнагради добрината на момичето, като се раздрънка:

— Поразяващата ръка каза, че Тъмнокосата много му харесва.

Како Ото ме погледна изпитателно. Мисля, че се изчервих също тъй силно, както и тя. После се извърна и си тръгна. Но само след няколко крачки отново се обърна към мен и попита:

— Истината ли каза този воин?

— Попита ме дали ми харесваш и му казах „да“ — заявих аз, както беше в действителност.

Тя се отдалечи, а аз се загледах замислено подир нея.

Късно следобед забелязах Пейн, който се шляеше между вигвамите.

— Мога ли да разговарям с онзи бледолик? — попитах пазача си.

— Да — гласеше отговорът му. — Но не бива да говорите за бягство!

— Нека червенокожият воин бъде спокоен.

Извиках на Пейн да се приближи и той се отправи към мен бавно и колебливо като човек, който не е много сигурен дали има това право, или не.

— По-смело, по-смело! — подканих го аз. — Или са ви забранили да разговаряте с мен?

— Това е против желанието на мистър Сантър — призна той.

— Вярвам ви. Страх го е, че ще ви отворя очите що за човек е той.

— Мистър Шетърхенд, вие все още се заблуждавате относно мистър Сантър.

— Не аз, ами вие!

— Той е джентълмен!

— Не сте много голям познавач на хората. Мога да ви оборя с неопровержими доказателства.

— Нямам желание да ги слушам. Просто сте настроен към него враждебно и това е.

— Вярно, и то толкова враждебно, че той има всички основания да се пази от мен.

— От вас? Хмм! Сър, не ми се сърдете, че съм толкова откровен, ала от вас никой няма нужда повече да се пази.

— Защото си мислите, че ще умра тук, така ли?

— Разбира се.

— Е да, но между мислене и действителност има голяма разлика. Колко често някои са си мислили, че ще умра, обаче все още живея. Но я ми кажете, наистина ли вярвате, че Олд Шетърхенд е такъв голям негодник, какъвто го представя Сантър?

— И вярвам, и не вярвам. Вие двамата сте врагове. Не ме засяга кой от вас има право.

— Тогава поне не беше необходимо да ме заблуждавате и лъжете на Мъгуърт Хилс, когато не ми казахте, че кайовите са наблизо. Ако бяхте почтен към мен, нямаше сега да бъда пленник.

— А вие да не би да бяхте по-откровен?

— Да не би да съм ви мамил или лъгал? — отвърнах с въпрос.

— Казахте, че името ви е Джоунс — заяви той.

— И вие го наричате измама, мистър Пейн? Това, че премълчах истинското си име и ви назовах друго, не бих могъл да нарека даже и хитрост, а беше просто чиста необходимост. Сантър е многократен убиец, невиждан измамник и страшно опасен човек. Иска да ме убие. Вие бяхте негови спътници. Е, можех ли тогава да ви кажа, кой съм и че съм се отправил към Мъгуърт Хилс?

— Хмм! — беше отговорът му.

— „Хмм“ ли? Не ми се сърдете, мистър Пейн, но ако продължавате да се съмнявате дали съм прав, или не, то аз не мога да ви разбера.

— Въпреки всичко трябваше да ни кажете истината. Все пак мисля, че щяхме да ви повярваме.

— Сигурен съм, че нямаше да ми повярвате! Та нима ми вярвате сега, когато знаете, че съм Олд Шетърхенд, знаете защо бях принуден да премълча истинското си име, и което е най-важното, след като видяхте как Сантър, постъпва с мен?

— Мистър Сантър изобщо не иска да ви причини каквато и да било злина.

— Кой ви го каза?

— Самият той.

— Иска да ви заблуди. Той буквално изгаря от желание да ме убие.

— Не, не лъже.

— Виждате ли, че даже и сега сте на негова страна, а на мен изобщо не ми вярвате? Щеше да бъде напълно безсмислено да ви се доверявам на Мъгуърт Хилс. Там положих всички усилия, за да ви докажа на вас тримата, че намеренията на Сантър са нечестни.

Но вие и досега не го вярвате, даже и в случая, когато като бели би трябвало да сте задължени да помогнете на мен, пленника, който ще бъде убит от червенокожите!

— Преди малко Сантър спомена, че ще ви спаси.

— Лъжа, лъжа и пак лъжа! Виждам, че никой не може да ви убеди. Той ви е оплел в мрежите си и ще поумнеете само като си изпатите.

— И дума не може да става да си изпатим. Възможно е да се е държал иначе към вас, понеже сте го преследвали и сте искали да го убиете, но към нас се отнася почтено.

— В такъв случай все още храните надежди за златото? — попитах аз.

— Да.

— Вече ви казах, че на Мъгуърт Хилс няма злато.

— Тогава е нейде другаде.

— Къде?

— Не знаем, но ще научим.

— От кого?

— Сантър ще го открие.

— По какъв начин? Не ви ли каза?

— Не.

— Ето ви още едно доказателство, че не е откровен с вас!

— Но мистър Сантър не е в състояние да ни каже нещо, което и той самият все още не знае!

— Знае го, знае поне много добре по какъв начин ще може да открие мястото, където се намира златото в момента!

— Щом го твърдите с такава сигурност, значи го знаете и вие.

— Разбира се.

— Тогава кажете ми го!

— Няма как.

— А-а! Ето виждате ли, че и самият вие не сте откровен към нас? А как тогава да сме на ваша страна?

— Щях да бъда искрен към вас, ако можех да ви имам доверие. Нямате право да ме упреквате, понеже самите вие ме принуждавате да не споделям нищо. Ами къде се настанихте?

— Живеем заедно в една шатра, която Сантър избра за нас.

— А той остана ли при вас?

— Да.

— Къде се намира тази шатра?

— До вигвама на Пида.

— Странно! И Сантър сам я избра, така ли?

— Да. Тангуа му разреши да живее, където си поиска.

— И той си избра тъкмо шатрата до вигвама на Пида, който съвсем не е тъй благосклонен към него както Тангуа, тъй ли? Хмм! Бъдете нащрек! Много е възможно Сантър ненадейно да изчезне и да ви зареже тук. Тогава може да се очаква внезапна промяна в отношението на червенокожите към вас. Сега те ви търпят, обаче ако Сантър офейка, ще гледат на вас като на врагове. А дали…

— Heavens! — прекъсна ме той. — Ето на, видя ме, че стоя при вас!

Тъкмо в този момент измежду вигвамите се показа Сантър, съзря Пейн и бързо се приближи.

— Изглежда, че ужасно се страхувате от този тип, към когото все пак изпитвате толкова голямо доверие! — обадих се подигравателно.

— Не се страхуваме, но той не желае да идваме при вас.

— Тогава тичайте при него и го молете за извинение!

— Какво търсиш тук, Пейн? — извика Сантър още отдалече. — Кой ти каза, че е необходимо да разговаряш с този човек?

— Минавах случайно оттук и той ме заговори — извини се смъмреният Пейн.

— И дума не може да става за случайност. Тръгвай! Ще дойдеш с мен!

— Но мистър Сантър, та аз не съм дете и…

— Мълчи и тръгвай с мен! Хайде!

Сантър хвана Пейн за ръката и го дръпна след себе си. Какви ли лъжи беше надрънкал на тези трима неопитни мъже, че толкова държаха на него и допускаха по такъв начин да се отнася с тях!

От практически съображения при мен бяха поставени пазачи, които горе-долу разбираха английски. И тъй, те чуха нашият разговор, след което отново получих доказателство, че кайовите гледаха на мен с много по-голямо уважение, отколкото на Сантър. Щом Сантър и Пейн се отдалечиха, един от пазачите, с когото бях разговарял вече няколко пъти, докато другият си оставаше мълчалив, направи следната забележка:

— Тези бледолики са овце, които вървят подир вълк. Той ще ги изяде, веднага щом почувствува глад. Защо не вярват на предупрежденията на Олд Шетърхенд, който им мисли доброто?

Малко по-късно дойде Пида, за да огледа моите ремъци и същевременно да разбере дали имам да се оплача от нещо. Той посочи споменатите колове, забити в земята на четири места по четири.

— Олд Шетърхенд сигурно се е изморил, понеже от дълго време стои прав. През нощта ще лежи тук между коловете. Или може би иска отсега да легне?

— Не — отказах аз, — още мога да стоя прав.

— Тогава нека това стане след вечеря. Има ли белият ловец някое друго желание!

— Да, една молба.

— Кажи ми я! Ако мога, с удоволствие ще я изпълня.

— Искам да те предупредя да се пазиш от Сантър.

— От Сантър ли? Та той е като жалка бълха спрямо Пида, сина на вожда Тангуа!

— Много си прав. Но човек трябва да се пази и от бълхата, за да не се загнезди в дрехите му. Чух, че сега живеел до тебе.

— Да, онази шатра беше празна.

— Тогава внимавай да не влезе в твоята! Изглежда, че има такова намерение.

— Пида ще го изхвърли навън!

— Това може да стане само ако дойде открито. Ами ако се промъкне тайно, без да го забележиш?

— Пида ще го забележи.

— Даже и ако не си в шатрата?

— Тогава вътре ще е моята жена и тя ще го изгони.

— Сантър се домогва до говорящата хартия, която ти взе.

— Няма да я получи.

— Надявам се. Би ли ми разрешил още веднъж да я погледна?

— Та нали си я гледал и чел!

— Но не цялата.

— Тогава ще ти дам да я видиш цялата, но не сега, защото вече се смрачава. Рано сутринта, щом се развидели. Пида ще ти я донесе.

— Благодаря ти. И още нещо: Сантър се домогва не само до говорящата хартия, ами и до пушките ми. Те са прочути и той много иска да ги притежава. В чии ръце се намират сега?

— В моите.

— Тогава пази ги добре!

— Пушките са скътани превъзходно. Даже и посред бял ден Сантър да влезе във вигвама ми, пак не би ги видял. Увих ги в две одеяла и ги поставих под моята постеля, за да не се навлажняват. Отсега нататък те ми принадлежат. Пида ще наследи твоята слава като собственик на карабина „Хенри“, а за тази цел Поразяващата ръка ще му помогне.

— С удоволствие, стига да мога.

— Внимателно огледах пушките. Мога да стрелям с мечкоубиеца, но не и с карабината „Хенри“. Ще ми покажеш ли, преди да умреш, как става зареждането й?

— Да.

— Благодаря ти. Можеше и да не ми издаваш тази тайна. Ако не ми я кажеш, карабината ще бъде безполезна за мен. Но понеже въпреки всичко си съгласен да ми я издадеш, то аз ще се погрижа до започването на изтезанията ти да бъде изпълнявано всичко, каквото пожелае сърцето ти.

Той си тръгна, без да знае каква надежда ми вдъхна.

Откровено казано, бях таил надежда, че ще мога да извлека някаква полза от присъствието на Пейн, Клей и Съмър. Макар че не изпитваха някакви приятелски чувства към мен, все пак като че ли те бяха длъжни да ми съдействат според силите си. Ако действително постъпеха така, все щеше да се предложи някой удобен случай да ми помогнат да се освободя от Дървото на смъртта. Веднъж само да видех ръцете си развързани, никой повече нямаше да може да ме задържи. Но за съжаление бях принуден да се откажа от подобни мисли. Поведението на Пейн ми доказа, че не можех да разчитам на тези хора.

И тъй бях предоставен сам на себе си. Но все пак трябваше да се намери някакъв начин да се избавя от мъчителната смърт. Веднъж да видех само ръката си свободна с нож в нея! Та това не беше невъзможно дори не беше трудно. Сетих се за Тъмнокосата. Изглежда, тя ми съчувстваше, а ми беше известно колко много бледолики са успявали вече да използват подобно съчувствие, за да избягат от плен. Не си бях правил тези сметки предварително, не затова бях попитал за името й, а после я бях заговорил! Тази мисъл ми мина през ума едва сега. Във всеки случай каквото и да станеше, трябваше да избягам! Да избягам, та ако ще и в последния миг, преди да ме завържеха за кола на мъчението, да се наложеше да прибягна и до най-отчаяното средство!

И ето че Пида дойде и ме помоли да му обясня как се стреля с моята карабина „Хенри“! Не можех и да мечтая за нещо по-хубаво. Ако искаше да му покажа как се държи пушката и изобщо как се борави с нея, той трябваше да ми развърже ръцете. После бързо щях да грабна ножа от пояса му, да разрежа ремъка на краката си и щях да бъда свободен в ръка с моята карабина с двадесет и пет изстрела! Вярно, че това беше рисковано начинание. Но нима рискувах нещо повече от живота си, който сега и бездруго бе заложен на карта?

Наистина, по-добре щеше да е, ако ми се предложеше удобен случай да се измъкна чрез хитрост, без да е необходимо да се излагам на куршумите и другите оръжия на червенокожите. Но засега все още нямаше изгледи за подобен случай. Може би по-късно щеше да ми се предложи. Все още имах време.

И тъй през нощта щях да лежа вързан. Около дървото в земята бяха забити шестнадесет кола — по четири на всяка една от четирите страни. Следователно бяха достатъчни за четирима пленници, а по разположението им разбрах по какъв начин връзваха хората. След като пленникът легнеше между тях, ръцете и краката му се завързваха за отделен кол. После той оставаше да лежи с разпънати ръце и разчекнати крака в едно наистина много неудобно положение, което едва ли даваше възможност за спане, но затова пък гарантираше на индианците, че дори и да нямаше пазачи, пленникът не можеше да избяга.