Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Винету (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winnetou III, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 77 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2011)
Източник
bezmonitor.com

Издание:

Карл Май

Винету III

Немска, I издание

 

© Веселин Радков, преводач, 1985

© Любен Зидаров, художник, 1985

c/o Jusautor, Sofia

 

Karl May

WINNETOU III

KARL MAY’S GESAMMELTE WERKE — Band 9

Winnetou III

Karl-May-Verlag, Bamberg, 1951

 

Редактор: Калина Захариева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Ирина Кьосева

Библиотечно оформление: Стефан Груев

 

Код №11 95 376/36531 6116–4–85

Издателски № 1144

Дадена за печат 15. IV. 1985 г.

Подписана за печат 26. VI. 1985 г.

Излязла от печат 25. VII. 1985 г.

Формат 1/16/60/90

Печатни коли 26

Издателски коли 26 УИК 28.96

Цена 2,39 лв.

 

Издателство „Отечество“, Том 3, София, 1985

Печатница „Георги Димитров“, София, 1985

История

  1. — Корекция
  2. — Корекция

12.
Среща на бойната пътека

Следата на разбойниците беше толкова ясна, че нямаше нужда да полагаме никакви усилия да я търсим. След като пресече Грийн Ривър, тя се насочи на север и ние продължихме да я следваме без прекъсване до обед, когато направихме кратка почивка и малко хапнахме. Обядът ни се състоеше от оскъдната храна, която бяхме взели от влака, понеже и през ум не ни беше минало да се запасим с хранителни продукти по този начин. Докато ловецът на саваната има карабина и барут, той никога няма да остане гладен. А в това отношение бях добре подсигурен, тъй като моят непромокаем кожен колан съдържаше такова количество патрони, което щеше да ми стигне за дълго време.

Местностите, които пресичахме, бяха хълмисти и покрити с гъсти храсталаци, а там, където имаше повече влага — и с гора. Дирята се изкачваше нагоре срещу течението на малка рекичка, чиито брегове бяха отчасти песъчливи, а отчасти покрити с толкова гъста и сочна трева, че копитата на конете навсякъде бяха оставили ясни отпечатъци. Следобед застрелях една антилопа, която ни обещаваше хубава вечеря. Щом се стъмни, спряхме в малка скалиста клисура, обрасла с гъст храсталак, където, без да се страхуваме за сигурността си, можехме да запалим огън и да изпечем антилопата. На това място се чувствувахме в такава безопасност, че счетохме за излишно да стоим на пост. След като Стивън се погрижи за своя Виктор, легнахме и двамата да спим.

На другия ден тръгнахме на път много рано и следобед стигнахме до мястото, където през изминалата нощ бандитите бяха лагерували. Те бяха палили няколко открити огъня, сякаш искаха да се подиграят с всякакво преследване. Привечер продължихме да се движим през някаква равнина покрай същата рекичка, насочвайки се към един ъгъл от вековната гора, врязала се в тревистата савана. Преследваните от нас хора имаха преднина от почти цял ден път и тъй като не бяхме забелязали ни най-малката следа от присъствието на какъвто и да е човек, ние сметнахме, че се намираме в пълна безопасност. И така, достигнахме образувания от гората ъгъл и тъкмо се канехме да го заобиколим, когато изведнъж и двамата мигновено се дръпнахме назад. Пред нас се изпречи някакъв индианец, който също бе имал намерение да завие с коня си около врязалите се в саваната дървета, само че откъм другата страна. Той бе яхнал вран жребец, а край себе си водеше за юздата друг кон с товарно седло.

Щом ни зърна, светкавично слезе от коня, застана зад него, използувайки го като прикритие, и насочи карабината си към нас. Всичко това се случи толкова бързо, че успях да видя фигурата му само бегло и неясно.

Със същата сръчност и Стивън скочи от коня си и зае позиция зад него. Аз обаче с огромни скокове се втурнах в гората и се настаних зад един дебел бор. Едва-що бях заел това място, когато от дулото на индианската карабина проблесна пламъче и куршумът й се заби в дънера на дървото. Ако се бях забавил само миг, той можеше да ме прониже. Този човек бе разбрал веднага, че съм по-опасен за него от Стивън, защото, криейки се зад дърветата, можех да се появя в гръб на двата му коня и да стрелям по него.

Още докато тичах, бях взел в ръка карабината „Хенри“, но сега, след като куршумът се заби в дънера на дървото, аз се отказах от използването й. Защо?

Опитният уестман знае, че всяка пушка си има свой собствен глас. Трудно е да се различат гърмежите на две карабини. Обаче животът и дивата пустош изострят сетивата до най-висше съвършенство и ако някой често е слушал гърмежите на определена карабина, той ще различи гласа й измежду стотици други. Ето защо се е случвало близки приятели ловци, които дълго не са се виждали, още отдалече да се познаят по гласовете на своите пушки.

Същото стана този път и с мен. И до края на живота си не бих могъл да забравя карабината, с която стреля червенокожият. Моментално разпознах острия й благозвучен гърмеж. Тя принадлежеше на прочутия вожд на апачите Винету, моя кръвен брат, който бе мой учител в живота из дивите гори и саваните. Но дали сега я носеше самият той, или беше преминала в нечия друга ръка? Иззад дървото извиках на диалекта на апачите:

— Тозелкита ши штеке — не стреляй, аз съм твой приятел, а ти си Винету, вождът на апачите!

— Хау — аз съм! — потвърди той, като излезе иззад коня, понеже позна гласа ми.

Мигновено изскочих от скривалището си и се втурнах към него.

— Шарли! — извика той тържествуващо, протягайки към мен двете си ръце. — Шарли, ши штеке, ши нта-йе — Карл, приятелю мой, братко мой! — продължи, изпълнен с радост. — Ши инта ни инта, ши итхи ни итхи — моето око е и твое око, а моето сърце е и твое сърце!

И аз бях искрено развълнуван от тази неочаквана среща. Не можех и да желая по-щастливо стечение на обстоятелствата. Той продължаваше да ме гледа с очи, изпълнени с обич. Отново и отново ме притискаше към гърдите си, докато най-сетне се сети, че не бяхме сами.

— Ти ти нте — кой е този мъж? — попита той, като посочи към Зоркото око.

— Агуан нте ншо, ши штеке ни штеке — той е добър човек, мой приятел, а също и твой приятел — отвърнах аз.

— Ти тенлие агуан — как се казва?

— Шарп Ай — назовах английското име на моя спътник. Тогава апачът подаде ръка и на Стивън, поздравявайки го с думите:

— Приятелят на моя брат е и мой приятел! За малко щяхме да стреляме един в друг, но Шарли позна гласа на моята карабина, както и Винету би познал неговата. Какво правят моите братя в тази местност?

— Преследваме неприятеля, чиито следи виждаш тук в тревата — обясних му.

Апачът ги забеляза току-що, понеже пътят му го доведе до тази река от изток. Какви са мъжете, които преследвате?

— Бели разбойници и неколцина оглаласи.

При последната дума той свъси вежди и сложи ръка върху лъскавия си томахок, който бе пъхнат в пояса му.

— Оглаласите са като червеите. Щом изпълзят от дупките си, ще ги смачкам с крак. Да придружа ли моя брат Шарли, за да преследваме заедно оглаласите?

Нищо друго не можеше да ни бъде тъй добре дошло, както това негово предложение. Спечелехме ли Винету за съюзник, все едно че към нас щяха да се присъединят двадесетина уестмани. И без друго бях сигурен, че сега той в никой случай нямаше веднага да се раздели с мен, но доброволното му предложение да ни придружи показваше, че това приключение му допада.

Ето защо побързах да му кажа:

— Моят брат Винету се появява за нас като слънчев лъч в студено утро. Нека неговият томахок се присъедини към нашите!

— Моята ръка е ваша ръка, а моят живот е ваш живот. Хау!

По лицето на моя добър Стивън си личеше какво огромно впечатление му бе направил апачът. Същото би станало и с всеки друг, защото Винету наистина бе великолепен първообраз на индианец и видът му не можеше да не възхити, който и да било уестман.

Винету не беше нито прекалено висок, нито много широкоплещест, обаче именно неговата изящна и при това извънредно жилава конструкция на тялото, както и пъргавината на движенията му не можеше да не респектират даже и най-яките и опитни трапери. Винаги го бях виждал такъв, какъвто бе застанал и сега пред нас — чисто и спретнато облечен, с рицарската осанка на повелител, от глава до пети истински мъж.

— Нека моите братя седнат, за да изпушат с мен лулата на мира! — каза апачът.

Той незабавно се настани в тревата на мястото, където бе стоял, бръкна в пояса си, извади мъничко тютюн, примесен с листа на див коноп, и натъпка своя калюмет, украсен с перца. Ние насядахме до него. Тържествената церемония с лулата на мира бе абсолютно необходима, защото тя слагаше печата на специалния съюз, който бяхме сключили току-що. А докато не бъдеше изпушена лулата, Винету сигурно нямаше да каже и една дума относно плана ни.

Щом запали тютюна, Винету се изправи, изпусна дим нагоре към небето, а също и към земята. После се поклони към четирите посоки на света, като дръпна четири пъти от лулата и духна по малко дим съответно на всяка от тези страни. След това отново седна на земята и ми подаде лулата с думите:

— Великия дух чува клетвата ми: моите братя са като Винету и Винету е като тях. Ние сме приятели!

Взех калюмета, изправих се, извърших същите действия и рекох:

— Великия Маниту, когото почитаме, властва над земята и звездите. Той е мой баща и твой баща. Ние сме братя и ще си помагаме във всяка опасност. Лулата на мира поднови нашия съюз.

След тези думи предадох лулата на Зоркото око, който също пусна дим в шестте посоки и се закле:

— Виждам великия Винету, най-прочутия вожд на апачите, пия дима на неговата лула и съм негов брат. Неговите приятели са и мои приятели, а враговете му са и мои врагове. Този съюз никога няма да бъде нарушен!

После Стивън отново седна и върна лулата на апача, който продължи да пуши. Обичаите бяха спазени и сега съвещанието ни можеше да започне.

— Нека моят скъп брат Шарли ми разкаже какво е преживял, откакто пътищата ни се разделиха, а също и как е попаднал на следите на оглаласите! — помоли Винету.

С кратки думи изпълних втората част от желанието му. По-късно можех подробно да му опиша какво бях направил след нашата последна раздяла. Когато свърших, аз го подканих:

— Нека моят брат Винету ми каже какво е преживял, откакто не съм го виждал, защо се е отдалечил толкова много от пуеблото на своите деди и е навлязъл в територията на сиуксите!

Апачът подръпна дълбоко и замислено от калюмета, а после отвърна:

— Бурята сваля водата от облаците на земята, а слънцето отново я издига към небето. Тъй е и с човешкия живот. Дните идват и си отиват. Защо е необходимо Винету надълго и нашироко да разказва за часове, които са отлетели? Един вожд на сиуксите го обиди. Винету го настигна и го уби в двубой. Неговите хора започнаха да преследват апача. Винету заличи своята диря, върна се при техните вигвами и взе със себе си символите на своята победа, които натовари на коня на вожда. Ей го къде е застанал!

С оскъдните си и непретенциозни думи този човек ни осведоми за един подвиг, за който някой друг би разказвал с часове. Но такъв си беше той. Бе преследвал неприятеля си в продължение на седмици през вековни гори и прерии, накрая го беше победил в мъжествена открита борба, после се бе осмелил да влезе в лагера на противниците си и да им отнеме символите на победата. Това бе такъв геройски подвиг, който не можеше да бъде извършен от друг, освен от Винету, а колко скромно говореше за него!

— Моите братя — продължи той, са решили да преследват оглаласите и белите мъже, наричани рейлтръблърси. Но за това са необходими добри коне. Иска ли моят брат Шарли да язди жребеца на сиукса? Той има най-добрата индианска школовка, а моят брат разбира от нея повече от всеки друг бледолик.

— Аз моля моя брат да ми разреши сам да си уловя кон. Жребецът на сиукса трябва да носи плячката.

Винету поклати глава.

— Защо Шарли забравя, че всичко, което ми принадлежи, е и негово? Защо иска да губи време с лов на мустанги? Нима е необходимо да се издаваме на оглаласите чрез такъв лов? Шарли да не мисли, че Винету ще влачи със себе си тази плячка, щом веднъж тръгне по дирите на сиуксите? Винету ще я закопае, а конят ще бъде свободен. Хау!

Нищо не можеше да му се възрази. Бях принуден да приема този подарък. Впрочем вече от доста време с възхищение оглеждах сиукския кон. Самият Винету яздеше добре познатия ми Илчи. Жребецът на сиукския вожд бе вран кон със съвсем тъмен косъм и набито късо тяло. Макар и изящни, краката му бяха толкова яки и жилести, че сигурно щеше да е цяло удоволствие да го яздиш. Гъстата му грива се спускаше чак под врата, а опашката му почти докосваше земята. Вътрешната страна на ноздрите му имаше червеникавата окраска, на която индианците отдават толкова голямо значение, а освен огъня, който гореше в очите му, в тях се четеше и особен вид спокойна разсъдливост, която будеше надеждата, че добрият ездач напълно може да разчита на този кон.

— Ами седло? — подхвърли Стивън. — Чарли, та ти не можеш да яздиш на товарното седло!

— Това е най-малката беда — заявих аз. — Не си ли виждал още как индианецът превръща товарното седло в ездитно? Не си ли гледал как някой сръчен ловец си приготвя съвсем сносно седло от кожата и ребрата на някой току-що убит дивеч? Още утре ще бъдеш свидетел как ще се сдобия с толкова удобно седло, че ще ми завидиш.

Апачът кимна в знак на съгласие.

— Недалеч оттук Винету откри край реката пресни следи на голям вълк. Преди да залезе слънцето, ще имаме неговата кожа и ребра, от които ще стане хубаво седло. Имат ли моите братя месо за ядене?

След като отговорих утвърдително, той продължи:

— Тогава нека моите братя тръгнат с мен да намерим вълка и да си изберем място за лагеруване, край което ще мога да закопая моя трофей. Щом слънцето изгрее, ще продължим по следите на бандитите. Те са разрушили колите на Огнения кон, ограбили са, убили и изгорили много от вашите бели братя. Те са разгневили Великия дух и той ще ги предаде в нашите ръце, понеже по закона на саваната са заслужили смъртта.

Напуснахме мястото на нашата щастлива среща. Скоро открихме леговището на вълка. Убихме животното, което беше от онази разновидност, наричана от индианците „койот“. Малко по-късно седяхме край лагерния огън и се занимавахме с приготвянето на седлото. На следващото утро закопахме плячката на Винету, която се състоеше от индиански оръжия и свещени амулети. Белязахме мястото, за да може после да бъде намерено. След това поехме на път по дирите на убийците, които навярно биха се изсмели презрително, ако узнаеха, че трима мъже, далеч превъзхождани от тях по численост, са дръзнали да ги преследват, за да им потърсят сметка за техните злодейства.