Карл Май
Винету III (14)

14.
Справедливо възмездие

Под каньон американецът разбира тясно дефиле, дълбоко просечено в скалите. Това веднага ще ви даде ясна представа за мястото, където се бяхме озовали. Линията отдавна минаваше през каньона Екоу, но поставянето на релсите върху основата беше временно, те не бяха укрепени и до окончателното завършване на линията имаше да се преодолеят още толкова много трудности, че за тази цел бяха необходими доста голям брой работници.

Малка странична клисура ни даде възможност да се спуснем долу и щом достигнахме дъното на главния каньон, се натъкнахме вече на първите работници, заети с взривяването на една скала. Посрещнаха ни с учудени погледи. Двама непознати бели, въоръжени до зъби и придружавани от индианец — това бе за тях доста обезпокояваща гледка, която ги накара да зарежат инструментите и да грабнат оръжията си.

Отдалече им направих успокоителен знак с ръка и препуснах в галоп към тях!

— Good day! — поздравих. — Оставете карабините си! Идваме като приятели.

— Кои сте вие? — попита един от тях.

— Ловци сме и ви носим важно известие. Кой е тук началникът?

— Всъщност инженерът, полковник Ръдж. Но понеже не е тук, ще трябва да се обърнете към мистър Фаръл, касиера.

— Къде е полковник Ръдж?

— Инженерът преследва банда рейлтръблърси, които са предизвикали излизането на един влак от релсите.

— Ах, значи тъй! А къде мога да намеря мистър Фаръл?

— Ей там, в станцията, в най-голямата барака!

Продължихме да яздим в указаната ни посока, а те останаха да гледат подир нас, изгаряни от любопитство. След като яздихме пет минути по линията, достигнахме станцията. Тя се състоеше от различни блокхауси и две продълговати постройки, иззидани набързо и криво-ляво от грубо одялани камъни. Около всички сгради бе издигнат зид, направен само от натрупани един върху друг скални блокове, но все пак той изглеждаше доста здрав и достигаше височина от около метър и половина. Яка порта от дебели дървета беше входът. Сега тя бе отворена.

Понеже не забелязах никаква барака, попитах един от работниците, заети нещо по защитния зид, къде мога да намеря касиера. Посочи ми една от каменните сгради. Наоколо не се виждаха много хора, а малцината които забелязах, тъкмо в този момент разтоварваха релси от товарен вагон.

Слязохме от конете и влязохме в сградата. Във вътрешността й имаше едно-единствено помещение, където бяха складирани многобройни сандъци, бурета и чували, от което заключихме, че навярно тук се намираше складът за хранителни припаси. Тук имаше само една самотна жива душа — дребно, слабичко човече, което при влизането ни се надигна от някакъв сандък.

— Какво искате? — попита ме той с остър и тънък гласец. Обаче в същия миг съзря Винету и изплашен се отдръпна назад. — Майчице мила! Индианец!

— Не се страхувайте, сър! — казах аз. — Търсим мистър Фаръл, касиера.

— Аз съм — отвърна той, като ме погледна боязливо иззад големите си очила с металическа рамка.

— Всъщност искахме да посетим полковник Ръдж — продължих аз, но понеже той отсъствува, а вие го замествате, позволете ни, сър, да съобщим на вас по каква работа идваме.

— Говорете! — подкани ме Фаръл, поглеждайки скришом с голям копнеж към вратата. — Полковникът е тръгнал с един отряд подир бандитите, нали?

— Да.

— Колко хора взе със себе си?

— Необходимо ли е да го знаете?

— Е, не е необходимо. А колко души останаха тук?

— Необходимо ли е и това да знаете?

Докато изговаряше тези думи той продължи да се измъква лека-полека настрани.

— Засега все още не — рекох аз. — Кога потегли полковникът?

— Необходимо ли е и това да знаете? — попита той с нарастващ страх в гласа.

— Добре, ще ви обясня защо…

Замлъкнах, понеже вече нямаше с кого да разговарям. Дребничкият мистър Фаръл прелетя покрай нас с няколко неописуеми панически скока и изчезна през изхода. В следващия миг затръшна вратата. Иззвънтяха дългите стоманени лостове, мощното резе изскърца и… ние бяхме пленници.

Обърнах се към двамата си спътници и ги погледнах. Сериозният Винету показа великолепните си зъби, които сякаш бяха от слонова кост. Зоркото око направи такава физиономия, като че бе ял захар със стипца, а аз… аз се разсмях гръмко и сърдечно на тази мила изненада.

— Затворени сме, ама не в единични килии! — установи Зоркото око. — Това човече ни смята за негодници.

Навън се разнесе рязко изсвирване и когато се приближих до малкото прозорче, подобно на амбразура, видях как работниците, заети с разтоварването на релси извън защитния зид, се втурнаха към портата, която веднага бе затворена зад гърба им. Преброих шестнайсет души. Те заобиколиха касиера й изглежда, получиха от него някакви указания. После изчезнаха в различните блокхауси, сигурно за да вземат пушките си.

— Скоро театърът ще започне — съобщих на другарите си. — Какво ще правим, докато чакаме?

— Ще си запалим по една пура — обади се Зоркото око.

Той бръкна в отворено малко сандъче, поставено върху една от балите, измъкна една пура и я запали. Последвах примера му, но Винету отказа.

Скоро след това вратата се отвори предпазливо и тънкото гласче на касиера ни предупреди още отвън:

— Ей, негодници, хич не стреляйте, иначе ще ви избием!

Фаръл влезе начело на своите хора, които останаха до вратата, като държаха в ръце готовите си за стрелба пушки. Той обаче застана зад едно огромно буре и скрит зад това укрепление, застрашително ни показа безобидната си пушчица.

— Кои сте вие? — попита той с по-уверен глас, защото не само разчиташе на закрилата на хората си, но зад бурето се чувствуваше неуязвим.

— Я стига глупости! — изсмя се Зоркото око. — Преди малко ни нарекохте негодници, а сега ни питате кои сме били. Излезте иззад бурето и тогава ще си поговорим!

— Нямам такова намерение! И тъй, кои сте?

— Прерийни ловци.

Понеже, изглежда, моят спътник искаше да се заеме с отговорите на въпросите му, аз си замълчах.

Касиерът продължи:

— Как се казвате?

— Не е толкова важно!

— Значи и ще упорствате! Ще ви развържа езиците, можете да бъдете сигурни! Какво търсите тук, в Екоу?

— Искаме да ви предупредим.

— Да ни предупредите ли? Ами за какво?

— За нападението на индианците и рейлтръблърсите, което планират срещу Екоу.

— Pshaw, я не ставайте смешен! Вие сте от онези бандити и искате да ни надхитрите. Ама сте сбъркали адреса! Хванете ги и ги вържете! — заповяда човечето, обръщайки се към хората си.

— Почакайте малко! — обади се Зоркото око.

Той бръкна бързо в джоба си. Досетих се, че се канеше да извади детективската си карта, и с едно движение на ръката го възпрях.

— Стивън, не е необходимо. Остави документа! Нека видим дали седемнайсет строители на железопътната линия ще дръзнат да нападнат трима истински уестмани! Ако някой от вас вдигне ръка срещу нас, ще бъде труп!

Придадох на лицето си най-страшния израз, на който бях способен, преметнах бързо пушката си през рамо, взех револверите си в ръце и се отправих към изхода. Винету и Зоркото око последваха примера ми. Една секунда след заканата ми храбрият касиер бе изчезнал. Беше се сгушил колкото се можеше по-ниско зад бурето и само стърчащото отгоре дуло на пушката му издаваше мястото, където в случай на нужда трябваше да се търси мистър Фаръл.

Изглежда, и на работниците им се искаше твърде много да последват примера на своето началство. Те се отдръпнаха настрани и безпрепятствено ни оставиха да минем между тях.

Значи това бяха хората, които трябваше да противостоят на оглаласите и бандитите! Изгледите за близките дни не бяха особено розови.

Извърнах се и казах на железопътните работници:

— Мешърз, сега ние бихме могли на свой ред да ви затворим в склада, обаче няма да го сторим. Измъкнете навън храбрия мистър Фаръл, за да започнем разумен разговор! А това е необходимо, ако не искате да бъдете пречукани от оглаласите!

След известни усилия им се удаде да измъкнат дребосъка на бял свят и тогава им разказах всичко, което се бе случило. Когато свърших, касиерът, седнал на правоъгълен дялан камък, беше пребледнял като платно. С несигурен глас той се обади:

— Сър, сега ви вярвам, понеже ни разказаха, че при мястото на нападението над влака били слезли двама мъже, за да застрелят някаква граблива птица. Значи този джентълмен е мистър Винету! Много ми е приятно, сър! — С тези думи той направи дълбок поклон пред Винету. — А другият джентълмен е мистър Муди, когото наричат Зоркото око? Много ми е приятно, сър! Бих искал да знам и вашето име!

Казах на Фаръл моето истинско име, а не името, с което бях известен из прериите.

— Много ми е приятно, сър — каза той, като се поклони и пред мене. После продължи: — Значи вие мислите, че полковникът ще види бележката и незабавно ще се върне?

— Предполагам.

— Много бих се радвал, можете да ми вярвате.

Вярвах му и без клетви и уверения. А той продължи да ни обяснява:

— Разполагам само с четиридесет души, повечето от които в момента са заети с работа по трасето. Няма ли да е по-добре, ако всички напуснем Екоу и се оттеглим в най-близката станция?

— Що за идея? Нима може да имате такова заешко сърце, та веднага да искате да офейкате? Ами какво ще си помислят за вас вашите началници? Нали веднага бихте загубили работното си място!

— Знаете ли, сър — рече той. — Животът ми е по-ценен от моето работно място. Ясно ли е?

— Вярвам ви. Колко души е взел полковникът?

— Точно сто, и то най-храбрите.

— Личи си.

— Ами колко бяха индианците?

— Заедно с белите бандити са над двеста.

— Тежко ни! Ще ни изпозастрелят като зайци! Не виждам никакво друго спасение освен бягството!

— Excellent^[1]! — засмях се аз — В коя от по-близките станции има най-много хора?

— В Промънтори. Там има понастоящем към триста работници. Вярно, че Огдън се намира по-близо, но засега все още не влиза в сметките.

— Тогава телеграфирайте и поискайте да ви изпратят сто въоръжени човека!

Той отвори широко уста и ме зяпна втренчено. После скочи на крака, плесна радостно с ръце и извика:

— Вярно, как не се сетих!

— Да, както изглежда сте пълководец и половина! Ако нямате достатъчно запаси, нека тези хора си вземат храна и муниции. И запомнете най-главното: всичко трябва да стане колкото се може по-тайно, иначе червенокожите съгледвачи ще разберат, че някой ги е предал! Съобщете в телеграмата и това!… Какво е разстоянието оттук до Промънтори?

— Деветдесет и три мили.

— Дали там ще има локомотив с вагони?

— Винаги има.

— Добре тогава, ако веднага телеграфирате, подкрепленията могат да пристигнат още утре преди изгрев-слънце. Навярно съгледвачите ще се появят утре вечерта. Дотогава има време да укрепим станцията още по-добре. А сега наредете на вашите четиридесет души да си плюят здравата на ръцете и да издигнат защитния зид с още половин метър! Утре хората от Промънтори ще им се притекат на помощ. Зидът трябва да стане над два метра, за да попречи на индианците да видят колко хора имаме тук.

— Но сър, нали те ще ни видят отгоре, от височината!

— Това може да се предотврати. Аз ще тръгна срещу шпионите на оглаласите и щом ги открия, ще ви дам сигнал. После вашите хора ще се скрият в блокхаусите и индианците ще помислят, че си имат работа само с неколцина души. Още днес от вътрешната страна на защитния зид ще забием в земята колове, а по тях ще наковем дъски или греди. Така ще се образува някакво подобие на пейки, върху които ще застанат нашите хора по време на нападението, за да могат да стрелят над зида. Ако не се лъжа в предположението си, полковникът ще се появи тук още утре по обед. Тогава заедно с подкреплението от Промънтори ще имаме над двеста и четиридесет души срещу двеста неприятели. Ние ще стоим скрити зад зидовете, а червенокожите няма да имат прикритие и освен това няма да очакват съпротива. Следователно би било истинско чудо, ако още с първия залп не ги подредим така, че да не помислят повече да се върнат пак.

— А после ще ги преследваме! — извика човечето ликуващо, понеже моите разпореждания му бяха вдъхнали голяма решителност.

— Лесна работа — заявих аз. — А сега побързайте! Имате да вършите три неща: да телеграфирате в Промънтори, да наредите на хората си да започнат работата по зида и да се погрижите за нашата вечеря и нощувка.

— Ще стане, сър, веднага! Сега вече и през ум не ми минава да офейкам от червенокожите. А що се отнася до вас, ще получите вечеря, от която ще останете доволни. Защото аз самият съм бил готвач.

Накратко ще кажа само, че всичко бе направено така, както го бях предложил. И конете ни, и самите ние получихме хубава храна. Изглежда, че бистър Фаръл наистина можеше да борави по-сръчно с готварската лъжица, отколкото със своята сачмалийка. Хората заработиха с голям жар по издигането на зида. Дори и през нощта те самите не си позволиха да почиват и когато на следващото утро се събудих и погледнах да видя докъде е стигнала работата, бях удивен от големия й напредък.

Фаръл изпрати и устно съобщението си до Промънтори, като използва спирането на нощния влак в Екоу, обаче на телеграмата му бе обърнато вече необходимото внимание и още в ранно утро пристигна влак, който докара исканите сто души, а заедно с тях и всичко друго необходимо — оръжия, муниции и храна.

Тези хора веднага се заловиха за работа, тъй че зидът бе завършен още по обед. По мое предложение всички празни бурета бяха напълнени с вода и докарани зад защитната стена. Толкова много хора щяха да искат да пият, а не можеше да се знае дали нямаше да се наложи да издържим някоя краткотрайна обсада или пък да гасим пожар.

Съседните станции бяха уведомени, но влаковете щяха да пътуват както обикновено, за да не се събуди у неприятеля някакво подозрение.

След като обядвахме, ние тримата, Винету, Зоркото око и аз, напуснахме каньона, за да пресрещнем противниковите разузнавачи. Наехме се с тази задача защото предпочитахме да се доверим на самите себе си. А и, никой от железопътните работници не изказа желание да участвува в това опасно начинание. Уговорихме се, щом някой от тримата се завърне със съобщението, че е забелязал съгледвачите, в каньона да възпламенят експлозив за разбиване на скали.

Налагаше се тримата да се разделим. Несъмнено индианците щяха да се появят от север и в такъв случай по сведения на касиера имало три пътя, по които можело да се приближат. Запазих за себе си западната прерия, Винету се зае със средната, а Зоркото око с източната, тъй че той трябваше да наблюдава пътя, по който бяхме дошли в каньона.

Изкачих се по стръмния скалист склон, горе навлязох в столетната гора, а после по ръба на страничната клисура продължих все на север. Приблизително след три четвърти час се добрах до едно място, сякаш създадено за моята цел. В най-високата част на девствената гора стърчеше огромен дъб, а край него се издигаше строен бор. Изкатерих се по бора и по този начин се докопах до един дебел клон на дъба. Тук вече стеблото на дъба бе достатъчно тънко, за да мога да продължа да се катеря по него. Добрах се до най-високото възможно място.

Свежата пищна зеленина на короната ме скри напълно, тъй че отдолу никой не можеше да ме забележи. А пред погледа ми се ширеше цялата околност открито и ясно като на длан, тъй че имах възможност надалеч да наблюдавам всички оголени от гората места, покрити с трева, както и морето от върхове на дървета. Настаних се колкото се може по-удобно и започнах внимателно да наблюдавам.

С часове останах да седя горе, без да забележа нещо по-особено, но това не биваше да отслабва моята бдителност. Най-сетне на север видях как ято врани се вдигна от върха на едно дърво. Само по себе си това не означава кой знае какво. Обаче птиците не излетяха стегнато в ято, за да се насочат в някоя определена посока, ами се пръснаха из въздуха, повъртяха се насам-натам над върховете на дърветата, сякаш не знаеха какво да предприемат, и най-накрая накацаха предпазливо на други дървета малко по-нататък. Сигурно нещо ги беше подплашило.

След малко тази игра се повтори, после я видях за трети и четвърти път. Беше ясно: откъм север през гората се промъкваше някакво живо същество, от което враните се страхуваха. Горе-долу то се насочваше към мястото, където се намирах. Чевръсто слязох от дървото и предпазливо започнах да се прокрадвам към подозрителната местност, като непрекъснато грижливо заличавах следите си.

Стигнах до почти непроходим храсталак, в който се скрих. Легнах на земята и зачаках. Не след дълго съгледвачите се появиха, промъквайки се като безплътни призраци: един, двама, трима, петима, шестима индианци минаха покрай скривалището ми. Краката им не настъпиха нито едно откършено клонче по земята. Шумът от счупването му би могъл да ги издаде. Лицата им бяха покрити с цветовете на войната.

Веднага щом отминаха, аз се измъкнах от храсталака. Беше ясно, че щяха да се движат през най-гъстата част от гората. Освен това докато вървяха напред, те трябваше внимателно да оглеждат всяка педя земя, което щеше да ги забави. А аз можех да тръгна по най-правия път, да избирам най-лесно проходимите места и да се върна без страх от разкриване. По този начин щях да спечеля значителна преднина. Затичах се бързо по обратния път и едва бе изминал четвърт час, когато се спуснах по стръмната стена на каньона и се завтекох към станцията.

Там цареше по-голямо оживление от преди и аз веднага забелязах, че бяха пристигнали нови хора. Тъкмо когато пресичах релсите, за моя изненада зърнах Винету, който слизаше от височината. Изчаках го и щом ме застигна, попитах:

— Моят червенокож брат се връща едновременно с мен. Забеляза ли нещо?

— Винету се връща, защото не е необходимо да чака повече — отвърна той. — Нали моят брат Шарли откри съгледвачите.

— Ха! Ами откъде знаеш?

— Винету се покатери на едно дърво и извади далекогледа си. Далеч на запад видя друго дърво. То се намираше в района на моя брат и понеже Винету добре познава своя брат, той разбра, че Олд Шетърхенд ще избере това дърво. После след доста време Винету различи множество точки на небето. Бяха птици, които бягаха от разузнавачите. Сигурно и моят брат ги беше забелязал и щеше да наблюдава съгледвачите. И вождът на апачите се върна в лагера, защото е ясно, че шпионите са тук.

Това бе нов пример за проницателността на моя приятел. Преди още да влезем в станцията, бяхме пресрещнати от един човек, когото не бях виждал досега.

— А-а, сър, връщате се от разузнаване? — попита той. — Моите хора ви забелязаха, като слизахте от скалите, и ми съобщиха. Името ми ви е вече известно. Аз съм полковник Ръдж и трябва да ви изкажа големите си благодарности.

— За това има време, полковник — махнах аз с ръка. — Сега най-напред трябва да взривите експлозива, за да предупредим моя приятел, който още не се е върнал. А после дайте заповед на хората да се скрият, защото след около четвърт час съгледвачите на оглаласите ще започнат да наблюдават станцията от височината.

— Well, ще стане! Влезте засега вътре, веднага ще се върна!

След минута-две отекна взрив, който бе толкова силен, че Зоркото око непременно щеше да го чуе. После работниците се оттеглиха в различните постройки, а на открито останаха съвсем малко хора, които уж се занимаваха с обичайните работи по трасето.

Ръдж ни потърси в склада за хранителни продукти.

— А сега преди всичко кажете какво разузнахте, сър? — попита той.

— Видях шестима оглаласи, съгледвачите.

— Добре! Ще се погрижим да бъдат измамени. Впрочем как ми се иска да поговорим за вашите заслуги към нас. Всички ние ви дължим голяма благодарност, сър, на вас и на вашите спътници. Кажете, по какъв начин можем да ви се отблагодарим?

— Като престанете да говорите за благодарност, сър! Намерихте ли бележката ми?

— Разбира се.

— И се вслушахте в предупреждението ми!

— Незабавно тръгнахме обратно, иначе нямаше да можем да сме вече тук. И ми се струва, че пристигнахме тъкмо навреме. Според вашата преценка кога приблизително ще се появят оглаласите и рейлтръблърсите?

— Ще ни нападнат през следващата нощ.

— Значи имаме достатъчно свободно време, за да се опознаем както трябва, сър — засмя се Ръдж. — Елате заедно с вашия червенокож приятел! Ще ми бъдете скъпи гости.

Той ме отведе заедно с Винету до втората каменна постройка, където се намираше жилището му. В него имаше достатъчно място за нас. Полковник Ръдж бе човек със сурова закалка и не се съмнявах, че ни най-малко не се страхува от индианците. Скоро изпитвахме вече пълно доверие един към друг, а, изглежда, че и Винету, чието име впрочем бе отдавна известно на полковника, чувствуваше симпатия към него.

— Мешърз, елате да пуснем кръв на една бутилка хубаво червено вино, понеже засега не можем да сторим същото с червенокожите! — предложи Ръдж. — Разположете се удобно и не забравяйте, че живеете при ваш длъжник! Когато дойде вашият другар Зоркото око, и той ще ни прави компания.

Вече можехме да бъдем сигурни, че ни наблюдават от високите скали, а това определяше и нашето поведение. Скоро се върна и Стивън. Не беше забелязал нищо, обаче чул взрива съвсем ясно.

Докато беше светло, нямахме никаква работа, обаче не скучаехме. Ръдж бе преживял много и беше добър разказвач. Когато се стъмни и индианците не можеха вече да ни виждат, довършихме укрепленията и аз се зарадвах, че инженерът одобри взетите от мен мерки.

Тъй измина нощта, а подир нея и следващият ден. Имаше новолуние и вечерта се спусна над каньона катраненочерна. Но не след дълго заблестяха звездите и светлината им бе достатъчна, за да могат погледите ни да обхванат една доста широка ивица от терена около защитния зид.

Всеки от защитниците бе въоръжен с карабина и нож. Мнозина имаха револвери или пистолети. Тъй като обикновено индианците започват нападенията си след полунощ, малко преди зазоряване, засега по пейките стояха само необходимите постове, а останалите лежаха наоколо в тревата и тихо разговаряха. Отвъд зида нищо не помръдваше. Ала това спокойствие беше измамно и щом настана полунощ, налягалите хора се изправиха на крака, взеха оръжията си и заеха местата си по пейките. Двамата с Винету застанахме край портата. Държах в ръка карабината „Хенри“, а мечкоубиеца бях оставил в жилището на полковника, защото в случая карабината бе много по-удобна.

Бяхме се разпределили равномерно покрай четирите страни на зида, всичко на всичко двеста и десет души, защото тридесет човека бяха изпратени в една отдалечена и закътана част от каньона, за да пазят скритите там коне.

Времето пълзеше бавно като костенурка. Някои може би вече си мислеха, че всичките ни опасения са били напразни, но… я чуй! Разнесе се лек звук, като че камъче се бе ударило в една от релсите. Веднага след това дочух онова почти недоловимо шумолене, което неопитният човек би взел за съвсем лек полъх на вятъра. Но аз знаех какво означава то: нападателите се приближаваха!

— Внимание! — прошепнах на стоящия до мен човек.

Той тихо предаде тази дума по-нататък, тъй че тя в най-кратко време обиколи всички защитници. В тъмницата на нощта прибягваха пъргави призрачни сенки ту наляво, ту надясно, без да вдигат какъвто и да било шум. Срещу нас изникна неприятелският фронт, който се разтегли настрани и постепенно обгради целия ни лагер. В следващите мигове нападението щеше да започне.

Сенките се приближаваха. Намираха се вече на петнайсетина крачки от зида, после на дванайсет… десет… осем… шест. В този миг в нощта проехтя силен плътен глас:

— Селкхи оглала! Нтсаге сиси Винету натан апачес! Шие ко! — Смърт на оглаласите! Тук е Винету, вождът на апачите! Огън!

Той вдигна карабината си, обкована със сребърни гвоздеи, и заедно с нея дулата на всички пушки наоколо забълваха огън. В една-единствена секунда се разнесоха над двеста изстрела. Само аз не стрелях. Исках да изчакам ефекта от нашия залп, който бе връхлетял враговете ни неочаквано като божие наказание. В продължение на няколко секунди се възцари дълбока тишина, но после се надигна онзи страшен индиански рев, който направо може да ти скъса нервите. Отначало неочакваното посрещане бе накарало червенокожите да онемеят, но след това каньонът закънтя от крясъци, излизащи сякаш от гърлата на хиляди демони.

— Отново огън! — извика този път гласът на полковника, който успя да надвика даже и тези сатанински ревове.

Изтрещя втори залп, а после Ръдж изкрещя:

— Навън и удряйте с прикладите!

За миг мъжете прехвърлиха стената. Дори и онези, които до преди малко се страхуваха, сега почувствуваха в сърцата си лъвска смелост. Нито един индианец не беше успял да се добере до зида.

Останах на моя пост. Навън закипя ръкопашна схватка, която не можеше да продължи дълго, защото редиците на противниците ни бяха вече силно оредели, тъй че те потърсиха спасение в бягство. Видях как пред мен притичваха тъмните фигури и се загледах подир тях… аха, ето и един бял! И още един! Бандитите бяха нападали откъм другата страна и сега бягаха покрай мен.

Едва сега вдигнах карабината си. В случая имах голямото предимство да мога да стрелям двайсет и пет пъти, без да е необходимо да зареждам. Дадох осем изстрела, а после не видях вече друга цел. Оцелелите врагове бяха избягали, убитите лежаха на земята, а пък ранените се опитваха да се отдалечат с пълзене. Но това не им се удаде, защото се видяха заобиколени и който от тях не се предаваше, биваше убит.

Малко по-късно отвън, пред зида, запламтяха многобройни огньове и можахме да видим ужасната жътва на смъртта, продължила толкова кратко време. Нямах желание да наблюдавам тази гледка, обърнах й гръб и се отправих към жилището на полковника. Но току-що бях седнал и ето че вътре влезе Винету. Погледнах го учудено.

— Моят червенокож брат се връща вече? — попитах аз. — Колко врагове победи?

— Винету се бори срещу неприятелите си, но откакто слуша песента на заселниците, вече не брои убитите. А неговият бял брат изобщо не уби никого?

— Откъде знаеш?

— Карабината на моя приятел Шарли мълча, докато покрай него минаха бягащите убийци. И тогава започна да стреля в краката им. Винету брои само тези ранени. Осем са. Лежат пленени навън, защото не можаха да избягат.

Сметката му беше вярна. Значи се бях целил добре и бях постигнал каквото исках — да пленим неколцина от бандитите. Може би и Монк се намираше между тях.

Не мина много време и ето че при нас влезе и Зоркото око.

— Чарли, Винету, излезте? Заловихме го! — извика той.

— Кого? — попитах.

— Лу Монк.

— А-а! Кой го плени?

— Никой. Ранен е и не можа да се измъкне; Странно. Осем бандити са ранени и осемте на едно и също място, в тазовата кост, тъй че, където са паднали, там са и останали.

— Наистина е странно, Стивън.

— Нито един от пленените оглаласи не се предаде, обаче осемте бели помолиха за милост.

— Какви са раните им — има ли опасност за живота им?

— Не знам. Нямахме време да ги преглеждаме. Защо седите двамата тук? Елате навън! Най-много да са избягали само осемдесет неприятели.

Ужасна равносметка. Но нима заслужаваха друга участ? Тези хора получиха днес такъв урок, за който сигурно щеше да се говори и след години. Имаше сцени, които перото е безсилно да опише, а когато в ранното утро видях нахвърляните един върху друг трупове, побиха ме студени тръпки и бях принуден да извърна глава. Неволно се сетих за думите на един от новите учени, че човекът бил най-хищното животно.

Едва следобед с влака пристигна лекар, който се погрижи за ранените. Чух, че Монк бил в безнадеждно състояние. Когато му заявили, че раната му е смъртоносна, не показал и най-малкото разкаяние. Зоркото око присъствувал на тази сцена. Той се втурна при мен в стаята и възбудено извика:

— Чарли, ставай! Трябва да тръгваме!

— Къде?

— Към поселището Хелдорф.

Това име ме изплаши.

— Защо? — попитах разтревожено.

— Защото ще бъде нападнато от оглаласите.

— Господи! Откъде знаеш!

— Лу Монк го каза. Седях при него и разговарях с полковника.

Споменах за вечерта, която прекарахме в поселището. Монк се изкиска сатанински и каза, че сигурно нямало да прекараме друга подобна вечер там. И когато настоях за обяснение, научих, че заселниците щели да бъдат нападнати.

— Боже мили, ако е истина! Бързо доведи Винету и поискай да докарат конете ни! Аз сам ще отида при Монк.

Когато влязох в блокхауса, където се намираха ранените пленници, до Монк бе застанал полковник Ръдж. Бандитът лежеше смъртноблед върху окървавено одеяло. Той втренчи в мен упорития си поглед.

— Ти ли си Даниълс или Монк? — попитах го аз.

— Какво те засяга? — изсъска той.

— Засяга ме повече, отколкото мислиш.

Добре разбирах, че на едно открито запитване едва ли щях да получа някакво сведение. Следователно трябваше иначе да подхвана работата.

— Аз пък да не знам. Измитай се! — извика той.

— Никой друг няма по-голямо право да те посети отколкото аз — рекох му. — Куршумът, който ще ти отнеме живота, е мой.

При тези думи очите му се разшириха. Кръвта нахлу в лицето му тъй, че белегът му ярко изпъкна, и той изкрещя:

— Мерзавецо, истината ли казваш?

— Да.

Не мога да предам онова, което той изрева после, обаче останах привидно спокоен и продължих:

— Исках само да те раня, а като разбрах, че сигурно ще умреш, ми дожаля за теб и започнах да се упреквам. Но сега, когато виждам, що за злодей си, мога да бъда спокоен. С моя куршум направих на света голяма услуга. Ти и твоите оглаласи няма да вършите повече престъпления!

— Тъй ли мислиш? — попита той и ми се озъби като някой пленен хищник. — Я отиди до поселището Хелдорф, върви!

— Pshaw! То е в безопасност.

— В безопасност? Няма да остане камък върху камък от него. Аз самият го открих и беше уговорено първо да ограбим станцията Екоу, а после поселището Хелдорф. Тук нямахме успех, но затова пък там ще успеем толкоз по-сигурно, а заселниците ще изкупят с безброй мъчения онова, което причинихте тук на моите хора и на оглаласите!

— Добре, Монк, това исках да знам. Ти не само че си закоравял престъпник, ами си и много глупав човек. Сега потегляме за Хелдорф, за да спасим каквото може да се спаси. А дори и оглаласите да са отвлекли заселниците, ние пак ще ги освободим. Но нямаше да имаме тази възможност, ако си беше мълчал.

— Сатаната ще освободите, не и пленниците! — извика злобно той.

В този момент неговият съсед, човек от бандата му, който не бе свалял от мен втренчения си поглед, повдигна глава.

— Даниълс, можеш да му вярваш! Ще ги освободи. Познавам го. Той е Поразяващата ръка!

— Поразяващата ръка? — възкликна Монк. — Значи затова даде осем такива изстрела! Е, тогава нека…

Бързо му обърнах гръб и си излязох. Не ми се слушаха проклятията на този злодей. Полковникът ме последва и каза учудено:

— Сър, истина ли е, че сте Поразяващата ръка?

— Да, вярно е. Но сега това няма никакво значение. Сър, трябва да ми дадете хора. Трябва да тръгна към поселището Хелдорф.

— Хмм, драги сър, няма как. Веднага бих ви придружил заедно с всички мои хора, но съм служител на железниците и трябва да изпълнявам задълженията си.

— Но, сър, нима ще допуснете да загинат тези нещастни заселници? Не бихте могли да поемете такава отговорност!

— Изслушайте ме, мистър Шетърхенд! Имам право да напускам поста си само когато става въпрос за чисто служебни задачи. Освен това нямам право да нареждам на хората си да ви придружат. Но едно мога да направя и ще го направя от сърце: ще ви позволя да говорите с хората ми. Който от тях пожелае за известно време да напусне работа и да тръгне с вас, няма да му попреча. Ще получи кон, оръжия и всичко необходимо, но при условие, че после ми се върнат и конете, и оръжията.

— Добре, благодаря ви, сър. Убеден съм, че правите всичко възможно. Не ми се сърдете, ако сега не съм много словоохотлив. Бързам. Когато се върнем, ще наваксаме всичко пропуснато.

Два часа по-късно аз, Винету и Зоркото око препускахме начело на четиридесет добре въоръжени мъже по същия път, по който бяхме пристигнали неотдавна от Хелдорф.

Винету бе мълчалив както винаги, обаче огънят, който гореше в очите му, говореше повече от всякакви думи. Ако младата колония действително бъдеше нападната, тогава тежко и горко на престъпниците!

Не спирахме даже и през нощта. Та нали местностите ни бяха познати. Не вярвам по време на цялата езда да съм казал и стотина думи.