Карл Май
Винету III (10)

10.
Смъртоносен прах

Следвахме пътя, описан ни от златотърсача, и щом настъпи вечерта на третия ден, достигнахме склоновете на Сент Джонс. После свихме право на изток. По обед на следващия ден се спуснахме в долината на Сакраменто. Навсякъде забелязахме многобройни следи от онази трескава дейност, която повсеместно бе разровила земята в търсене на тъй желания „deadly dust“, чийто блясък заслепява очите, обърква разума и чувствата, подлудява сърцата.

Толкова много е писано и говорено по този повод, че ми се иска да се въздържа от всякакви забележки. Обаче трябва да призная, че златната треска заразява и най-трезвомислещия човек, щом кракът му стъпи в онези местности и се види заобиколен от мъжете, които (често с хлътнали страни и повечето загърнати с парцали) жертвуват здравето си, а понякога и своя живот, само и само да забогатеят бързо. Но дори и да им се усмихне „щастието“ да намерят това богатство, нерядко те го загубват също тъй бързо. Често работят дълги месеци с пълно напрежение на силите, без да постигнат някакъв значителен успех. Всяка копка, направена от тях, се съпровожда от ругатни и проклятия. При тях идва бледният призрак на глада, мизерията и отчаянието и тъкмо когато се канят да отпуснат изтощените си ръце и да се откажат от тази работа, току-виж се разпространил слухът за някакво невиждано находище, което някой си нейде бил открил. Тогава те отново взимат в ръце батеата и пак стават жертва на тази неудържима страст…

Следобед достигнахме Йелоу Уотър Граунд, дълга и тясна долина, през която минава маловоден приток на Сакраменто. Разровена от горе до долу, по нея ясно си личаха отделните клеймове. Виждаха се значителен брой пръстени колиби и палатки и все пак веднага се забелязваше, че славното време на разцвет за тази част от златоносните находища бе вече отминало.

Приблизително в средата на долината се издигаше ниска, но затова пък широка и дълга дъсчена барака, над чийто вход с тебешир бе написано: „Store and Boardinghouse of Yellow Water Ground“. Собственикът на тази комбинация от странноприемница, смесен магазин и кръчма можеше навярно да ни даде най-точните сведения. И тъй, слязохме от конете, оставихме Цезар при тях и влязохме вътре.

Грубо скованите пейки и маси бяха заети от различни типове, кои с окаяна външност, кои с дързък и напет вид. Всички ни заоглеждаха с любопитство.

— Нови златотърсачи! — засмя се един от тях. — Може би ще намерят нещо повече от нас. Хей, червенокожия, я ела, каня те на един „дринк“^[1]!

Винету се престори, че не беше чул тази подкана. Тогава човекът стана, взе чашата си с бренди и с предизвикателно изражение се приближи към апача.

— Негоднико, не знаеш ли, че най-голямата обида за един златотърсач е да му се откаже на поканата за „дринк“? Питам те дали ще пиеш и дали и ти ще почерпиш по чаша?

— Червенокожият воин не пие огнена вода, но не иска да обиди бледоликия.

— Тогава върви по дяволите!

Златотърсачът запрати в лицето на апача чашата с бренди, измъкна бързо ножа си и се хвърли напред, за да го забие в сърцето на Винету. Обаче веднага политна назад, надавайки силен вик, и после рухна на земята с предсмъртно хъркане. Апачът също имаше нож, сега той беше в ръката му. Острието му бе лъскаво както винаги. То беше останало в тялото на златотърсача само за някаква десета част от секундата. Човекът лежеше мъртъв на земята.

Другите веднага наскачаха. В свитите юмруци проблеснаха ножове. Но ние вече бяхме насочили карабините си към тях. Дори и Цезар, който тъкмо в този миг бе надникнал през вратата, стоеше сега на прага с пушка, готова за стрелба.

— Стойте! — извика съдържателят. — Хора, сядайте си по местата! Това не е ваша работа. Не ви засяга, понеже този въпрос трябваше да се уреди само между Джим и индианеца, и той се уреди. Нел, отнеси мъртвеца!

Златотърсачите се подчиниха. Нашето заплашително поведение, изглежда, им направи също тъй силно впечатление, както и думите на съдържателя. Иззад тезгяха се появи барманът, натовари мъртвеца на плещите си и го изнесе навън, за да го спусне, както видяхме след малко, в една изоставена от златотърсачите яма и да нахвърля върху него малко пръст. И този Джим бе дошъл тук, за да търси злато, а разбира се, по своя вина намери смъртта си — deadly dust! Колко ли често се разиграваха подобни сцени в златните мини!

Седнахме настрани от другите.

— Какво ще пиете, мешърз? — попита съдържателят.

— Бира — отговори Бърнард.

— Портър или ейл^[2]?

— Която е по-хубава!

— Тогава ще ви донеса ейл, мешърз! Истинска Бъртън-ейл, от Бъртън в Стафордшир.

Бях доста любопитен да видя това питие, което както казваше съдържателят, било докарано до Сакраменто чак от Англия, и то от града, прочул се по целия свят с превъзходната си бира. Получих пет бутилки, взех едната от тях и я занесох на Цезар. Той напъха гърлото на бутилката толкова навътре в устата си, че се изплаших да не би да му стигне до стомаха, след което я изпразни на един дъх. Но едва-що извадил шишето от устата си, той започна да превърта очи, та чак бялото им се видя, раззина толкова широко уста, че тя зае три четвърти от лицето му, и нададе вик като корабокрушенец, който за последен път се показва над вълните.

— Какво има? — попитах го аз, като помислих, че е наранил небцето си с гърлото на бутилката.

— Масса, о, а Цезар умират! Цезар съм изпил отрова!

— Отрова ли? Но това е английска бира ейл!

— Ейл? Не, о, не! Цезар познават ейл. Цезар съм изпил отрова! Цезар чувствуват в уста и тяло арсен и беладона!

Нашият добър Цезар не беше някой изнежен гастроном. Как ли щеше да се хареса тази бира ейл на хора с изтънчен вкус? Отново влязох в кръчмата, и то тъкмо навреме, за да чуя въпроса на съдържателя:

— Мешърз, а ще можете ли да ми платите?

Бърнард направи обидена физиономия и бръкна в джоба си.

— Чакай, мистър Бърнард! — обади се Марк. — Аз ще уредя тази сметка. Колко струва бирата?

— Бутилката е три долара, значи всичко прави петнадесет долара.

— Човече, та туй е евтино, още повече че можем да си вземем с нас бутилките, нали?

— Разбира се.

— Обаче ще ги оставим тук, понеже хора, които знаят златни находища, където златото лежи ей тъй на открито в тежки самородни късове, няма защо да си правят труда да се занимават с някакво си парче стъкло. Донеси си везната!

— Със злато ли искате да платите?

— Естествено.

Марк отвори патронташа си и измъкна няколко нъгитс, между които имаше едно парче с големината на гълъбово яйце.

— Бре да се не види, човече, къде намерихте тези златни късчета? — попита съдържателят.

— В моето находище.

— Ами къде се намира то?

— Горе-долу нейде из Америка. Аз например имам лоша памет и обикновено си спомням къде е туй място само тогава, когато на мен самият ми е нужно малко злато.

Съдържателят трябваше да преглътне този добър урок. Обаче очите му блестяха от алчност, докато мереше едно от самородните парчета злато и връщаше остатъка от сумата в пари. Той прие златото на твърде ниска цена, а навярно и везната му си имаше своите капризи. Но тъй или иначе Марк прибра върнатите пари с изражението на човек, за когото няколко долара не играят особено голяма роля. Сред куршумите си той тайно бе носил доста хубава сумичка и сега аз неволно се сетих за забележката му при нашата първа среща, че знаел къде в планините имало достатъчно злато, за да направи богат някой свой приятел.

Опитахме бирата. Ако идвахме направо от саваната, може би щяхме да я изпием. Но понеже в хотел „Валядолид“ при гостоприемната доня Елвира бяхме вече пооправили съсипаните си езици и гърла, сега в никакъв случай не бяхме в състояние да погълнем тази помия. Стана ни ясно, че този човек сам си приготвяше бирата „ейл“ от някакви билки и подправки и после я продаваше… по три долара бутилката! Това е само един от многото примери, че в златните мини невинаги златотърсачите намираха златото.

Впрочем, изглежда, съдържателят не си бе извадил никаква поука от урока на Марк. Напротив, той седна при нас и продължи да разпитва:

— Ами много далече ли е оттук златното находище, дето го знаете, сър?

— Кое? Знам четири или пет.

— Четири или пет? Невъзможно! Защото иначе нямаше да дойдете в това печално място, наречено Йелоу Уотър Граунд, където вече почти нищо не се намира.

— Дали ми вярвате, или не, си е например ваша работа!

— И винаги ли взимате само толкова, колкото ви трябва?

— Да.

— Какво лекомислие, каква непредпазливост! Ами ако дойдат други хора и отнесат всичко, което бихте могли да приберете за себе си!

— Няма такава опасност, мистър „Ейл-ман“!

— Искам да купя едното от вашите златни находища, сър!

— Изобщо не можете да го заплатите! Или имате достатъчно пари, за да покриете цената на петдесет или шестдесет центнера^[3] злато?

— Bounce^[4]! Толкова много!? Човек би трябвало да си намери един съдружник, или пък двама, та дори и трима. Хмм… такъв например като онзи Алън Маршъл, който пристигна с няколко хиляди долара, а си тръгна с истинско богатство. Той си разбираше от работата!

— Закупчик на злато?

— Йес.

— Добри познати ли сте с него?

— Не. Той имаше един помощник, когото заряза тук, понеже оня постоянно го крадял. Та този човек ни разказа всичко. Маршъл превърнал в Сакраменто златния прах и по-дребните зърна в банкноти, а по-едрите нъгитс заровил в земята, където се намирала палатката му. После внезапно изчезна. Никой не знае как и в каква посока.

— Маршъл притежаваше ли някакви животни?

— Само един кон. Впрочем завчера едни хора търсиха мистър Маршъл.

— А-а! Ами кои бяха?

— Трима мъже, двама бели и един мулат, които ме разпитваха за него. Но струва ми се, че и вие го познавате?

— Бегло и затова искахме и ние да го посетим. Ами накъде отидоха тримата?

— Отидоха при мястото, където се намираше неговата палатка. След това се върнаха и дълго седяха над някакъв къс хартия, който несъмнено бяха намерили там. Случайно успях да й хвърля един поглед и забелязах, че очевидно представляваше някаква карта или план.

— И после?

— Попитаха ме за долината на Шорт Ривюлит. Описах им пътя и те се отправиха натам.

— Едва ли ще намерят пътя оттук до Шорт Ривюлит само по едно голо описание.

— А вие знаете ли го?

— Бях веднъж там. А можете ли да ни покажете мястото, където е била палатката на Маршъл?

— И оттук ще го видите. Ей там в дясно на онзи склон до трънаците. Отидете ли там, веднага ще забележите огнището и всичко останало.

— А как се казва бившият помощник на Маршъл?

— Фред Булър. Работи ей там наляво от втория клейм от горе на долу.

Направих знак на Бърнард. Излязохме заедно от странноприемницата и закрачихме нагоре по потока. Спряхме пред посочения ни клейм. Там работеха само двама души.

— Good day^[5], мешърз! Има ли тук някой си мистър Булър? — попитах аз.

— Йес, сър. Аз съм! — отвърна единият от тях.

— Имате ли време да ми отговорите на няколко въпроса?

— Може би, ако си заслужава. При нашата работа всяка минута струва пари.

— Колко ще струват десетина минути?

— Един долар.

— Ето, вземете! — каза Маршъл, подавайки парите на Булър.

— Благодаря, сър! Изглеждате ми щедри джентълмени.

— Може би ще почувствате щедростта ни още по-добре, ако отговорите изчерпателно на въпросите ни — опитах се да го подмамя.

— Well, сър. Само питайте!

Очите му издаваха, че беше негодник. Как ли трябваше да подхвана разговора? Набързо реших да се представя за човек от неговата черга.

— Ще дойдете ли за малко с нас настрани?

— Bless my soul^[6] сър! Изглежда, имате хубави оръжия.

Аха, този тип имаше нечиста съвест!

— Имаме хубави оръжия за нашите врагове и хубави пари за нашите приятели. Ще дойдете ли с нас?

— От мене да мине!

Булър излезе от ямата и заедно се отдалечихме малко настрани.

— Завчера при вас са идвали трима мъже, нали? — заразпитвах аз.

— Да.

— Двама бели и един мулат?

— Да. Защо?

— Белите са били баща и син, нали?

— Да. Мулатът е мой познат, а и те го познаваха.

— Аха!

И аз не знам откъде ми хрумна една мисъл, от която веднага се възползвах:

— И аз познавам мулата. На дясната си буза има белег от рана, нанесена му с нож.

— Така е, значи познавате капи… познавате мистър Шели! Къде се запознахте?

— Заедно правихме някои сделки и сега ми се иска да разбера къде бих могъл да го намеря.

— Не зная, сър!

Личеше си, че Булър казва истината.

— Какво искаха тези хора от вас? — продължих да го разпитвам.

— Сър, струва ми се, че заплатените десет минути вече изминаха.

— Още не са! Но аз мога да ви кажа, че тримата са разпитвали за предишния ви работодател, мистър Маршъл. Впрочем до края на нашия разговор ще получите още два долара!

Бърнард бръкна в джоба си и му даде парите.

— Благодаря, сър. Вие сте други хора, а не като двамата Моргановци и оня Шели. На вас ще дам по-точни сведения, отколкото на него. Тъй като сте работили заедно с него, сигурно знаете колко е стиснат. Той трябваше да даде на един наш другар от Сид…

Човекът замлъкна, изплашен от думата, която остави недоизречена.

— Сидни Коувс^[7], та кажете го де! — помогнах му аз. — И аз го знам.

— И вие ли? Ами вижте, тогава несъмнено знаете стойността, която често имат дребните услуги. Не знам накъде са се отправили тримата, но дълго се мотаха ей на онова място и намериха някакво парче хартия. Но ако мистър Шели бе разговарял с мен по друг начин, то и от мен щеше да получи няколко листа с голяма важност.

— А как би трябвало да разговаря човек с вас, за да получи каквото му е необходимо?

Негодникът мерзко се изсмя и добави:

— Както досега!

Значи разговор с долари! Този тип беше несъмнено съвсем изпечен мошеник.

— Какво представляват тези листове? — осведомих се аз.

— Писма.

— От кого до кого?

— Хмм, сър, как да ви кажа без да знам дали наистина ще разговаряте с мен на моя език?

— Кажете цената!

— Сто долара!

— Не е лошо! Присвоявате си писмата на вашия работодател, за да ги дадете на предводителя на бандитите, но тъй като този човек не ви заплаща достатъчно, запазвате писмата за себе си, понеже си мислите, че онова, което носи на мистър Шели облаги, няма причина да не донесе полза и на вас. Но аз ви казвам, че тази работа все пак може да ви донесе и вреда! Ще се съгласите ли на петдесет?

Бях изрекъл само едно мое предположение, което произтичаше най-логично от обикновеното свързване на всичко чуто от мен досега. По изражението на лицето на този човек разбрах, че съм отгатнал истината. Той незабавно се съгласи с моето предложение.

— Сега разбирам, че вие действително сте си имали работа с капитана. Знаете всичко. Ето защо няма да ви изнудвам, ами ще приема петдесетте долара.

— Къде са писмата?

— Елате в нашата колиба!

Върнахме се малко назад до онова нещо, което той бе нарекъл „нашата колиба“. Тя се състоеше от четири пръстени стени, над които бе опънато одеяло от филцова материя, пробито на няколко места. И в четирите ъгъла имаше направена по една вдлъбнатина, която, изглежда, се използуваше като шкафче, понеже Булър бръкна в една от тях и измъкна някаква изпокъсана кърпа, в която бяха завити различни предмети. Той разгърна кърпата, извади от нея две писма и ми ги показа. Посегнах към тях, но той бързо си дръпна ръката.

— Чакайте, сър! Първо парите!

— Но не и преди да съм прочел адресите! — възразих аз.

— Добре! Аз ще държа писмата, а вие ще ги огледате.

Той поднесе писмата към очите ни и ние двамата едновременно вперихме поглед в тях.

— Наистина! — кимнах аз. — Бърнард, дай му парите!

Писмата бяха адресирани до стария Маршъл, бащата на двамата братя. Алън ги беше писал и ги бе дал на помощника си, за да ги предаде на пощальона. Алън все още не е знаел, че стария Маршъл е убит. Обаче Булър задържал писмата. Бърнард незабавно извади парите, но просто си личеше, че му е много неприятно да възнаграждава с подобна сума една кражба, която несъмнено му бе донесла само щети. Булър прибра парите с доволна физиономия и понечи да сгъне кърпата. В същия миг ние двамата забелязахме блясъка на някакъв златен предмет и Бърнард веднага протегна ръка. Оказа се масивен златен джобен часовник.

— Какво искате да правите с моя часовник? — сопна се Булър.

— Ще го отворя, за да видя колко е часът — отвърна Маршъл находчиво.

— Не е навит — рече мошеникът, посягайки припряно към него. — Дайте ми го, сър!

— Чакай! — казах му повелително и го хванах за ръката. — И да е спрял, ти може би ще разбереш поне, че ти е ударил часът!

— Часовникът на Алън! — възкликна Бърнард.

— Човече, как е попаднал този часовник в ръцете ти? — запитах го аз.

— Какво ви интересува? — отвърна той дръзко на въпроса с въпрос, опитвайки се да се освободи.

— Интересува ме, понеже този джентълмен е брат на собственика на часовника. И тъй, как си се добрал до часовника на мистър Маршъл?

Крадецът явно изпадна в трудно положение.

— Мистър Алън Маршъл ми го подари — заяви той.

— Това е лъжа — отвърна Бърнард — Чарли, погледни тези скъпоценни камъчета! Никой няма да подари часовник за триста долара на помощника си.

— Well, Бърнард, я претърси наоколо! Междувременно ще хвана този човек малко по-яко.

Улових Булър за двете ръце. Той се опита да се откопчи, но не му се удаде.

— Ама кои сте вие? Кой ви дава право да извършвате обиск в моята колиба? Ще викам за помощ и ще накарам да ви линчуват!

— Слушай, драги, я не пускай такива глупави шеги, иначе съдията Линч би могъл да ти дойде на теб до главата! При първия вик, който нададеш, ще те стисна още по-яко! — заплаших го аз.

Сега го хванах с лявата си ръка над лакътя, а десницата ми го стискаше за врата. Изцяло се намираше във властта ми и най-сетне разбра, че трябва да се подчини.

— Нищо друго не намирам — осведоми ме Бърнард, след като приключи с обиска.

— Е, видяхте ли? Пуснете ме и ми върнете часовника! — опъна се Булър.

— Я по-полека, по-полека! — предупредих го аз. — Ще те държа така, докато с моя спътник се споразумеем какво да те правим. Какво ще кажеш, Бърнард?

— Откраднал е часовника — заяви Маршъл.

— Няма съмнение.

— Трябва да го върне.

— Естествено.

— Ами какво ще е наказанието му?

— Нека проявим милосърдие. Линчуването му няма да ни донесе никаква полза. И тъй заради скриването на писмата и кражбата на часовника, ще ни даде писмата без никакво възнаграждение.

— Как така без възнаграждение?

— Много просто — ще ни върне петдесетте долара, после двата и накрая единия долар. Това е голямо милосърдие от наша страна. Бъркай смело в джоба му!

Въпреки съпротивата на Булър парите му бяха взети. След това го пуснах. Веднага щом усети, че е свободен, той изтича навън и се втурна надолу към странноприемницата-магазин.

Бавно го последвахме, но скоро още отдалече дочухме гневни крясъци. Ускорихме крачките си. Конете ни стояха пред вратата, обаче Цезар не се виждаше. Влязохме бързо и… се озовахме сред бойно поле. В един от ъглите бе застанал Винету, сграбчил с лявата си ръка гърлото на крадеца на часовника, докато десницата му размахваше приклада на Сребърната карабина. Близо до него Безухия се бранеше срещу неколцина нападатели. Цезар се намираше в другия ъгъл. Вече му бяха изтръгнали карабината, но той здравата се отбраняваше с нож и юмруци. Както научих по-късно, Булър подканил златотърсачите да заловят Бърнард и мен, а Марк се противопоставил на изпълнението на този план. Тъй като златотърсачите все още бяха разгневени заради случката с Джим, а съдържателят се беше убедил, че с Безухия няма да може да направи никаква сделка, с неговата благословия бе последвало нападение, което щеше да струва живота на тримата, ако ние двамата не се бяхме намесили своевременно.

Винету и Марк все още се държаха. Най-напред трябваше да помогнем на Цезар.

— Бърнард, стреляй само в краен случай. Давай с прикладите! — извиках аз.

С тези думи се нахвърлих върху златотърсачите и само след минута негърът се намери до нас, държейки отново в ръка своята карабина. Втурна се към враговете си като тигър, излязъл от клетка. Противниците ни нямаха огнестрелни оръжия и това бе цяло щастие за нас.

— А-а, Чарли — извика ликуващо Марк, — давай сега с прикладите, само че с плоската страна!

Последвахме указанието му и битката се превърна направо в удоволствие. След като двама-трима почувствуваха плоската страна на прикладите върху черепите си, цялата тълпа се разпръсна и изхвръкна през вратата. От влизането ни с Бърнард не бяха изминали и две минути, а ето че се видяхме останали сами със съдържателя и Булър.

— Чарли, наистина ли си откраднал на този човек часовника и парите? — попита Марк.

— Ами! Той е откраднал часовника от брата на Бърнард и освен това е задържал писмата му за себе си.

— И го оставяш просто тъй да си отиде? Но всъщност това не ме засяга. Обаче ме засяга, че насъска срещу нас тези иманярчета и сега например ще си получи наградата.

— Да не искаш да го убиеш, Марк!

— Този негодник не би бил достоен за подобно нещо! Цезар, дръж го здраво!

Негърът го сграбчи толкова яко, че Булър не бе в състояние да се помръдне. Марк измъкна ножа си и се прицели. Последва кратко замахване… Булър извика… Марк му беше отрязал върха на носа.

— Ха така, момчето ми! Не е хубаво да се опитваш да убиеш опитни и честни уестмани. Защото, напъхат ли хората носа си в такава опасна работа, то възможно е тоя или оня да загуби върха му. Ами нашият кръчмар? А, ей го къде е! Драги, я ела насам, искам да видя дали носът ти не е излишно дълъг с някоя и друга педя!

Изглежда, съдържателят не беше съвсем съгласен с това предложение. Той колебливо пристъпи само крачка напред.

— Джентълмени, надявам се, че няма да се отплатите по такъв начин за гостоприемството ми! — каза той.

— Гостоприемство ли? Да не би да наричаш така цената от три долара за половин литър помия?

— Незабавно ще ви върна парите, мешърз!

— Задръж си ги и не се страхувай! Та кой ли иначе ще продължи тук да прави „портър“ и „ейл“ ако сложим край на занаята ти?… Но, хора, да се махаме оттук, защото в противен случай пак бихме могли да си имаме главоболия с ровещите злато къртици!

— Масса Марк искат тръгват? О, а, защо тръгнат без преди това накажат кръчмар за отрова? Тогава негър Цезар накажат!

Той грабна едно от шишетата върху тезгяха и го подаде на съдържателя.

— Сам налеят в стомах свой бира! Бързо, инак Цезар застрелят мъртъв кръчмар!

Човекът бе принуден да вземе бутилката и да я изпие. Но още в следващия миг Цезар му поднесе друга.

И тя бе изпразнена.

— Пие още една.

По този начин изплашеният кръчмар бе принуден да изпие пет бутилки бира и беше направо трагикомично да се наблюдава изразът на лицето му.

— Тъй, о, а кръчмар изпили пет пъти по три долар и сега имат в тяло твърде много хубав оцет и стипца!

Нямаше какво да правим повече тук. Наказаният крадец беше избягал, надавайки болезнени викове. Метнахме се на конете и потеглихме. И беше вече крайно време, защото недалеч от странноприемницата се събираха златотърсачите, взели със себе си своите карабини. За щастие все още далеч не всички бяха пристигнали на сборния пункт, тъй че успяхме необезпокоявани да стигнем Сакраменто.

— Къде се намира Шорт Ривюлит? — попита Бърнард.

— Засега ще яздим нагоре покрай реката — посочи ни Марк пътя.

Продължихме в бърз тръс, докато вече можехме да приемем, че от страна на златотърсачите не ни заплашва опасност.

— А сега спрете! — каза Бърнард заповеднически. — Трябва най-сетне да прочета писмата от моя брат.

Слязохме и насядахме. Маршъл отвори писмата и ги прочете.

— Това са последните две писма, които е писал — установи той. — Алън се оплаква, че не сме му отговаряли, а в последното си писмо добавя нещо, което е много важно за нас. То гласи:

… впрочем тук правя още по-добри сделки, отколкото съм очаквал. Златният прах и тези нъгитс изпратих по сигурни хора в Сакраменто и Сан Франциско, където получавам за тях значително по-висока цена от тази, която сам заплащам тук. По този начин сумата, която имах на разположение, се увеличи неколкократно. Но вече смятам да напусна Йелоу Уотър Граунд, понеже сега тук не се добива и четвъртината от предишното количество злато, а освен това пътищата са станали толкова опасни, че не мога сам да рискувам повече нито една пратка. По различни признаци стигам до предположението, че бандитите се канят да направят посещение на моята палатка. Ето защо ще се махна оттук най-неочаквано, без да оставям никакви следи, понеже иначе със сигурност би трябвало да очаквам, че разбойниците ще тръгнат подир мен. С печалба от хиляди долари потеглям за долината на Шорт Ривюлит, където са били открити изключително богати находища, и само за един месец ще мога да направя същите сделки, които правех тук за четири месеца. Оттам ще продължа пътуването си през планините Лин към пристанището Хумболд, където сигурно ще намеря някой параход, който да ме върне в Сан Франциско…

— Значи вярно е за долината Шорт Ривюлит — обади се Марк. — Чарли, не е ли странно? Двамата Морган също са го знаели. Питам откъде, а?

— Несъмнено върху онзи лист хартия, който са намерили на мястото на Алъновата палатка, е имало някакво указание.

— Възможно — намеси се Бърнард. — Малко по-нататък в писмото откривам едно място, което може би ще ни даде някакво разяснение. Слушайте!

… още повече че не се нуждая от многобройни придружители. Даже и водач не ми е необходим, защото с помощта на най-новите географски карти си начертах план на пътуването или по-скоро на самия път, по който ще мога да тръгна с упование…

— Дали Алън не е изгубил своя чертеж или пък е захвърлил нейде небрежно първоначалната скица? — предположих аз.

— Не е изключено — обади се Марк, — понеже той не е уестман и следователно не се е научил още, че животът може да зависи например и от най-дребното обстоятелство. А дори и да се добере дотам успешно, все още остава открит въпросът, как ще се оправи с индианците-змии, чиито села се намират там горе, а ловните им полета са разположени край Змийската река.

— И те ли са опасни като команчите? — осведоми се Бърнард угрижено.

— Всички червенокожи си приличат — отвърна Марк, — към приятелите си са благородни, за неприятелите са страшни. Но ние няма защо да се безпокоим, тъй като съм бил сред тях доста време и всеки човек от племето им познава Безухия, ако не лично, то поне по име.

— Змиите ли? — намеси се и Винету. — Вождът на апачите се познава с шошоните^[8]. Те са негови братя. Воините на шошоните са храбри и верни хора. Ще се радват да видят Винету, който неведнъж е пушил с тях калюмета.

И тъй грижите ни наведнъж намаляха с две, още повече че и аз се бях срещал веднъж с една друга част от племето на шошоните, живееща в Уайоминг. Както Винету, тъй и Марк не бяха чужди хора за шошоните, а освен това и двамата познаваха местността, където трябваше да търсим долината Шорт Ривюлит. Те станаха сега наши водачи.

Теренът, през който минавахме, бе предимно планински, тъй като скоро прекосихме долината на Сакраменто и се отправихме към планините зад Чико. Пътят беше труден, но затова пък бе най-правият и най-късият, което може би щеше да ни помогне да изпреварим двамата бандити. Вярно, че те имаха преднина от два дни, обаче пътят им бе несъмнено по-дълъг. Ако бяха минали и те оттук, все някъде трябваше да се натъкнем на следите им.

От Чико се отправихме на североизток и на четвъртия ден след тръгването ни от Йелоу Уотър Граунд стигнахме до един мощен планински масив, който със своя диаметър от над петнадесет английски мили се издигаше над околните планински вериги като великански пресечен конус. Полите му бяха покрити с гъст широколистен лес, но по-нависоко растеше почти непроходима иглолистна гора. Горе, точно в средата на едно плато имаше езеро, което заради мрачния си вид, тъмни води и неприветлива околност бе наречено „Black eye“^[9]. В това езеро се влива идващата от запад Шорт Ривюлит.

Откъде се беше взело намереното горе злато? Не е възможно да е било свлечено от реки и порои от някакви околни възвишения, а сигурно имаше плутоничен произход. При издигането на този огромен планински масив мощните сили, скрити в земните недра, са изтласкали нагоре и златните съкровища на подземния свят. Не беше трудно човек да се досети, че вместо златоносен пясък там се срещат цели златни жили и гнезда, които даваха по-голям добив даже и от прочутата долина на Сакраменто.

Навлязохме в толкова дива и девствена гора, в такъв непристъпен пущинак, който едва не ни обезвери, че някога ще можем да се проврем през привидно непроходимия хаос от дървета и скали. Но колкото повече напредвахме, толкова по-добър ставаше пътят. Досадните храсталаци и ниски дървета постепенно изчезнаха и най-накрая навлязохме с конете си сякаш в някаква катедрала, чийто покрив се състоеше от гъсто сплетените корони на широколистните дървета, а нейните хиляди „колони“ бяха толкова дебели, че трима души едва-едва биха могли да ги обгърнат с ръце, и растяха често на пет-шест и повече метра една от друга.

Една такава девствена гора прави на чувствителните хора същото впечатление, каквото оставя божият храм у малкото дете, когато влезе за пръв път в него. Тук човекът, произлязъл от прахта, започва да се чувствува като червей, който прави напразни усилия да се изкачи нагоре по кората на великански дъб. Преди да достигне върха му, той умира. Тъй е и с хората, които си мислят, че са господари на света, и все пак само по божия милост и като незаслужен подарък са получили място над всички други смъртни същества.

Бавно и упорито яздехме нагоре, докато се добрахме до платото. После стана по-лесно бързо да се придвижваме напред и когато се свечери, достигнахме южния бряг на Черното око, чиято дълбока и неподвижна вода слабо блещукаше пред нас като някаква коварна загадка, носеща гибел на всеки, който се опитва да я разгадае.

Долу в долината се беше възцарил вече мрак, но тук горе здрачът току-що бе започнал да се спуска. Все още имахме добрата възможност да обходим и претърсим една част от брега.

— Ще продължим ли? — попита Маршъл, който тъй копнееше да отпразнува срещата си със своя брат.

— Моите братя ще бивакуват тук — заяви Винету по своя кратък и нетърпящ възражения начин.

— Well — съгласи се Марк. — Тук има разкошен мъх, за да се излегнем на него, а край водата расте достатъчно трева за конете ни. А ако си намерим някое закътано местенце, нещо, което ще ни бъде невъзможно например след стъмване, бихме могли да си стъкнем малък огън по индиански маниер, за да изпечем пуйката, убита днес от Цезар.

Да, Цезар наистина бе застрелял днес за първи път дивеч и много се гордееше с това необоримо доказателство, че и той е напълно полезен член на нашето малко общество. След кратко търсене открихме такова място, каквото желаеше Марк, и се разположихме на лагер.

Скоро пламна огънят, а негърът се зае усърдно да смъква пернатата дреха на птицата. Междувременно настана истинска нощ — катраненочерна нощ. Леко играещите пламъци придаваха на околните дървета и клони най-причудливи форми. А ето че и пуйката се опече. Вечеряхме превъзходно, а после спахме необезпокоявани чак до настъпване на утрото.

На сутринта тръгнахме на път и скоро достигнахме долината на Шорт Ривюлит („Къса рекичка“). Реката не беше дълга, което ни подсказваше и нейното име. Тя получаваше слаб приток на вода от няколко могилообразни възвишения и изглежда, че през горещите летни месеци пресъхваше съвсем.

Заварихме съборени и изпокъсани палатки, разровени ями за търсене на злато, сринати пръстени колиби. Навсякъде личаха следи от ожесточени схватки.

Нямаше съмнение, че златотърсачите са били нападнати от бандити. Обаче не видяхме никакви трупове.

След по-продължително търсене открихме насреща под дърветата на вековната гора една по-голяма палатка. Тя също бе изпокъсана, нарязана и превърната в парцали. Но не открихме нищо, дори и най-малката следа или предмет, които да ни издадат кой е бил собственикът й.

Огромно беше разочарованието на Бърнард, който досега бе убеден, че ще се срещне с брат си на това място.

— Тук е живял Алън — каза ни той със сигурност.

Тази убеденост бе плод на предчувствие и беше съвсем възможно то да не го лъже. Минахме с конете през цялата долина, обградена от вековната гора, и открихме следи от разбойниците. Те водеха към западните склонове на планинския масив.

— Оттук Алън се канеше да прехвърли планините Лин и да се отправи към пристанището Хумболд. Бандитите са тръгнали по петите му! — обади се Бърнард.

— Сигурно. При условие, че брат ти е избягал — напомних аз. — Обстоятелството, че тук не видяхме трупове, все още не е доказателство, че нападнатите хора са успели да избягат. Струва ми се, че мъртъвците са били хвърлени в езерото.

Навярно нейде на дъното на Черното око лежаха сега труповете на онези мъже, които бяха мечтали за богатство, щастие и удоволствия. Мрачният демон, наречен злато, ги беше изтръгнал от техните мечти и ги бе хвърлил в обятията на смъртта!

— А кои са били убийците? — попита Маршъл с гняв в гласа.

— Мулатът Шели и двамата Моргановци, които толкова дълго все успяват да ни се измъкнат, макар че непрекъснато сме по следите им!

— Но сега вече ще ни паднат в ръцете — каза уверено Безухия — и тогава ще принадлежат само на Марк Джорокс и на никой друг, защото той има да урежда сметки с тях.

— И тъй — напред, след тях!

Дирята не беше дотам ясна, че да можем да преброим отделните следи. Обаче по-надолу, сред дърветата на високостеблената гора, всеки конник сам си беше избрал пътя между дънерите и ние успяхме да установим, че отпечатъците са направени от двайсет животни. На известно разстояние оглеждах следите много внимателно.

— Били са шестнайсет ездачи и четири натоварени мулета — установих аз. — Копитата на четири от животните са се отпечатали по-дълбоко и по-ясно, а че са мулета си личи от малките им копита и от честите опити да се инатят. Следователно бандитите няма да могат да се движат толкова бързо като нас и имаме всички изгоди да ги догоним, преди да са настигнали Алън.

Следобед се добрахме до мястото, където бяха спирали за пръв път да нощуват. Продължихме да яздим, докато все още можехме да различаваме дирята, а после легнахме да подремнем само няколко часа. На зазоряване отново поехме на път и още преди обед стигнахме до техния втори нощен лагер. И тъй бяхме скъсили преднината им с един ден.

До вечерта искахме да достигнем горното течение на Сакраменто, която там се спуска от планината Шаста, и тогава можехме да се надяваме вече, че на следващия ден щяхме да догоним бандитите. Обаче скоро се натъкнахме на непредвидено затруднение. Дирята се разделяше. На това място Сакраменто завиваше, описвайки широка дъга, и ние се насочихме точно към средата на дъгата. Добре, но видяхме, че следите от четирите мулета и още шест конници се отбиваха наляво, за да пресекат завоя на реката, докато останалите продължаваха в досегашната си посока.

— The devil!^[10], глупава история — обади се Марк. — Дали е някаква военна хитрост, или пък е например просто случайност!

— И да е направено с някаква хитра умисъл, едва ли са имали предвид нас — предположих аз.

— Но защо са се разделили? — попита Бърнард.

— Лесно е да се отгатне — заявих аз. — Мулетата, натоварени с плячката от Черното око, пречат на бързината на бандитите. Ето защо те изпращат товара направо към мястото на крайната си цел, докато останалите ще преследват Алън с по-голяма скорост. След като задигнат и неговото имущество, ще се насочат навярно към някое уговорено място край Сакраменто, за да се срещнат отново.

— Well, тогава нека например оставим мулетата да вървят, където щат, и да се втурнем подир другите с още по-голяма бързина! — посъветва Безухия. — Моята Тони вече отдавна се сърди, че се мъкнем като охлюви.

— Хубави охлюви! — засмях се аз. — Впрочем в случая трябва да премислим и нещо друго, Марк. Кой от двамата Моргановци ще искаш да запазиш за себе си?

— Zounds, ама че въпрос, Чарли! И двамата, разбира се!

— Хмм, трудно ще стане тази работа.

— Защо?

— Мулетата носят злато. Щом Фред Морган ги отделя от себе си, тогава на кого ще ги повери?

— Е, на кого?

— Навярно само на сина си.

— Прав си. Но какво да правим?

— Кой от двамата искаш да заловиш пръв?

— Стария!

— Добре. Тогава давай направо!

Действително прехвърлихме Сакраменто за предвиденото от нас време и спряхме да бивакуваме на отвъдния й бряг. На сутринта продължихме, отдалечавайки се от реката. Не откъсвахме очи от дирята, която оставаше все така ясна. По обед излязохме на равнина, а следите бяха толкова пресни, че отрядът на бандитите едва ли можеше да бъде на повече от пет мили пред нас.

Пришпорихме конете си да направят едно последно усилие. Стремежът ни бе да се приближим до преследваните от нас хора дотолкова, че през нощта да имаме възможност да се промъкнем незабелязано до техния бивак. Всички бяхме обхванати от силно вълнение, защото се намирахме съвсем близо до убийците, които преследвахме безуспешно от толкова дълго време. Моят вран жребец ме носеше напред все начело на отряда ни, а съвсем близо зад мен следваше конят на апача.

Но какво беше това? Изведнъж забелязахме толкова много отпечатъци от конски копита, че едва ли броят на конниците е бил по-малък от стотина. По земята личаха следи от схватка, а по големите листа на някакво растение забелязах полепнала кръв.

Претърсихме мястото най-подробно. Наляво в равнината се отдалечаваха дирите на три коня, докато направо пред нас водеше широка следа, оставена от множество конски копита.

Втурнахме се по широката диря с най-голяма бързина. Несъмнено тези ездачи бяха индианци и понеже Алън нямаше голяма преднина, можеше като нищо да е попаднал в ръцете им. Не бяхме изминали повече от една миля, когато право пред нас съзряхме шатрите на индиански лагер.

— Шошоните! — възкликна Винету.

— Индианците-змии! — съгласи се с него Марк и без да спираме, скоро навлязохме в лагера им.

В центъра между шатрите повече от стотина индианци се бяха насъбрали около вожда си. Щом ни забелязаха, те хванаха своите пушки и томахоки и отвориха кръга.

— Ко-ту-хо^[11]! — извика Винету, препускайки право към вожда, сякаш искаше да го прегази с коня си. Обаче на една-единствена крачка от него дръпна поводите на своя жребец.

На вожда не му мигна окото при тази рискована и изкусна ездаческа проява на Винету. Той простря ръка пред себе си.

— Винету, вождът на апачите! Във вигвамите на воините на шошоните се вселява радост, а в сърцето на вожда им — щастие, защото Ко-ту-хо копнееше отново да види своя храбър брат!

— А и мен също! — извика Марк. — Не познава ли вече вождът на змиите своя приятел Безухия?

— Ко-ту-хо познава всички свои приятели и братя. Нека бъдат добре дошли във вигвамите на неговите воини!

В този миг нейде отстрани проехтя страшен вик. Извърнах се и видях, че Бърнард бе коленичил на земята до някакво човешко тяло. Незабавно се приближих до него. Човекът, който лежеше до шатрата, беше мъртъв. На гърдите си имаше рана от куршум. Беше бял, когото веднага познах — Алън Маршъл, братът на Бърнард.

Приятелите ни също се приближиха. Никой не каза и дума. Бърнард коленичеше безмълвно край убития, целуваше го по устните, челото и страните, приглади с ръка назад разпиляната над челото му коса и го прегърна през врата. После се изправи.

— Кой го уби? — попита той.

Вождът разказа следното:

— Ко-ту-хо изпрати воините си да обяздват своите коне. По едно време те забелязали приближаването на трима бели, преследвани от други бледолики. Щом десет мъже преследват трима, то тогава десетте не са добри и смели хора. Ето защо червенокожите воини се втурнали срещу тримата, за да им помогнат. Обаче десетимата стреляли по преследваните и този бледолик бил улучен от куршум. Червенокожите воини пленили седмина от преследвачите, а трима избягали. Този бледолик умря в ръцете им, а двамата, които са били заедно с него, си отпочиват в нашите вигвами.

— Незабавно трябва да ги видя! Този мъртвец е мой брат, син на баща ми — добави Бърнард, досещайки се за другото значение, което има при индианците думата „брат“.

— Моят бял брат дойде при нас с Винету и Безухия, приятелите на шошоните. Затова Ко-ту-хо ще изпълни желанието му. Нека ме последва!

Бяхме отведени в голямата шатра, където лежаха пленниците с вързани ръце и крака. Между тях се намираше и мулатът Шели. На дясната му буза имаше белег. Фред Морган не се виждаше.

— Какво ще правят моите червенокожи братя с тези бледолики? — попитах аз.

— И моят бял брат ли ги познава?

— Познавам ги. Те са бандити, на чиято съвест тежи смъртта на много мъже.

— Тогава нека моите бели братя ги съдят!

Размених с моите спътници един поглед, с който се разбрахме и отговорих:

— Те са заслужили смъртта, но нямаме време да ги съдим. Предаваме ги в ръцете на нашите червенокожи братя.

— Моят брат постъпва правилно.

— Къде са двамата бледолики, които са придружавали мъртвеца?

— Нека моите братя пак ме последват!

Бяхме отведени до друга шатра, където спяха двама мъже. Носеха облеклото на тропейроси. Веднага ги събудихме. Сведенията, получени от тях, ни убедиха, че са били в чисто служебни отношения с Алън и можеха да ни съобщят само незначителни неща. Отново се върнахме при мъртвеца.

През последните месеци Бърнард бе преминал една сурова школа. Той бе укрепнал и физически, и психически, но въпреки това ръцете му трепереха, когато започна да претърсва джобовете на своя брат. Оглеждаше грижливо всеки отделен предмет, а когато разтвори бележника на Алън и видя писаното от него, той горко се разрида. Аз споделях мъката му и не можах да сдържа сълзите си, които потекоха по страните ми.

Шошоните стояха край нас и по лицето на вожда премина израз на презрение заради нашата слабост. Това засегна Винету. Той не се сдържа и посочи към нас:

— Нека вождът на шошоните не мисли, че тези мъже приличат на жените! Братът на този мъртвец се е сражавал със стейкманите и команчите и показа, че има силна ръка, а пък този бледолик е прочут ловец. Името му е Поразяващата ръка.

Из редиците на индианците-змии премина тих шепот. Вождът пристъпи още по-близо до нас и ни подаде ръка.

— Този ден ще бъде отпразнуван във всички вигвами на шошоните. Моите братя ще останат в нашите шатри. Ще ядат от нашето месо, ще изпушат с нас лулата на приятелството и ще гледат игрите на нашите воини.

— Белите мъже обичат да бъдат гости на червенокожите си братя, но това няма да бъде днес. Те пак ще се върнат. Ще оставят тук трупа и имуществото на техния убит брат и незабавно ще подемат преследването на избягалите убийци — отвърнах му аз.

— Да — потвърди Бърнард, — ще оставя тук Алън и неговите тропейроси, без да чакам нито минута повече. Кой ще участвува в преследването?

— Всички ние! — заявих аз.

Винету и Марк се бяха отправили вече към конете си. Вождът даде на хората си няколко тихи заповеди. Доведоха му великолепен жребец с юзди, изработени и поставени по индиански маниер.

— Ко-ту-хо ще язди заедно със своите братя. Имуществото на мъртвия бледолик ще бъде пазено в шатрата на вожда, а неговите жени ще оплакват мъртвеца и ще пеят за него!

Кратко бе посещението ни при храбрите шошони. Но нашият отряд получи подкрепата на една силна десница в преследването на бандитите.

Лесно намерихме следата им. Имаха малко повече от два часа преднина. Но нашите коне сякаш разбираха намерението ни — те така летяха из равнината, че ако почвата бе камениста, щяха да хвърчат искри. Само кафявият кон на Цезар показваше признаци на умора, обаче негърът непрекъснато го пришпорваше тъй, че животното успяваше да не изостава.

— Дий! Ху, ху! — ревеше той. — Кон трябва тича, трябва много препуска. Цезар заловят убийци на добър масса Алън!

Носехме се като вихрушка.

Следобедът се беше вече преполовил, а бегълците трябваше да бъдат застигнати още преди свечеряване. Продължихме да препускаме повече от три часа. По едно време слязох от коня, за да огледам следите. Те бяха много ясни, макар че земята бе покрита с гъста ниска трева. Все още нито едно стръкче не се беше изправило. Следователно разбойниците не можеха да бъдат на повече от една миля пред нас.

От време на време започнах да вадя моя бинокъл, за да претърсвам с него хоризонта в посока на дирята. Най-сетне съзрях три точки, които се движеха пред нас с привидно малка бързина.

— Ето ги!

— Давай напред! — извика Бърнард и пришпори коня си.

— Чакай! — предупредих аз. — Нямаме полза от такива действия. Трябва да ги обкръжим. Моят жребец и конят на вожда на змиите са най-бързи и издръжливи. Аз ще препусна надясно, а Ко-ту-хо наляво, за да ги заобиколим. За двадесетина минути ще ги изпреварим, без да ни забележат, а после и вие ще се нахвърлите върху тях.

— Уф! — съгласи се Винету.

— Уф! — извика и вождът на шошоните. Като изстрелян от тетивата на лък той полетя наляво.

Аз също се отбих, само че надясно, и за десетина минути спътниците ми се изгубиха от моя поглед, въпреки че те продължаваха ездата. Сигурно вече се намирах на една линия с преследваните бандити. Въпреки голямото напрежение на последните дни моят жребец не проявяваше признаци на изтощение. По муцуната му не се появи никаква пяна, а по гладката му кожа нямаше и следа от пот. Красивото му и гъвкаво тяло летеше в такъв плавен галоп, сякаш бе направено от каучук.

След петнайсетина минути свърнах наляво, а след още пет минути зърнах тримата убийци зад мен и малко встрани, както и вожда на индианците-змии, който, макар и поизостанал от мен, все пак ги беше изпреварил. В този момент той се насочи към тях и аз последвах примера му.

Понеже яздехме едни срещу други, разбойниците ни забелязаха много скоро. Огледаха се назад и видяха, че са преследвани. Разбраха в какво положение са се озовали. Оставаше им само един начин за измъкване — пробивът. Насочиха се към вожда на шошоните.

— А сега дръж се, мое врано конче!

Надавайки онзи остър и пронизителен вик, който подтиква конете с индианска дресировка да напрегнат всички свои сили и да достигнат най-голямата си бързина, аз вдигнах високо ръката си, уловила ласото, и се изправих на стремената, за да намаля товара на животното и облекча дишането му. Това бе такава езда, която иначе се предприема само когато зад ездача бушува прериен пожар.

В този миг един от тримата, в когото разпознах Фред Морган, дръпна юздите на коня си, вдигна пушката си и се прицели. Когато от дулото й проблесна пламъче, вождът заедно с коня рухнаха на земята като поразени от гръм. Помислих си, че изстрелът е убил или него, или жребеца му, и нададох гневен вик. Но се бях излъгал, понеже още в следващата секунда Ко-ту-хо отново седеше на гърба на изправилия се кон и с високо вдигнат томахок полетя към тримата. Падането му беше един от онези майсторски номера, на които индианците години наред обучават своите коне. Жребецът му бе дресиран светкавично да се хвърля на земята само при кратка заповед. Куршумът на Фред Морган сигурно бе преминал над двамата.

Тъкмо в мига, когато връхлитах върху стария Морган, шошонът повали с удар на томахока един от тримата. Исках да заловя бандита жив и не обърнах внимание на насочената към мен карабина, чиято втора цев бе все още заредена. Конят му не стоеше спокойно. Изстрелът изтрещя и куршумът му прониза ръкава на дрехата ми.

— Дръж се, тук е Олд Шетърхенд! — викнах аз.

Ласото ми изсвистя. Конят ми се извъртя незабавно и препусна в обратна посока. Почувствувах силно дръпване, но все пак далеч не толкова силно, както бе в случая с кравата на достопочтения дон Фернандо де Венанго-и-Колона де Молинарес де Гахалпа-и-Ростредо. Огледах се. Примката бе стегнала ръцете на Фред Морган към тялото му и ремъкът го повлече подир мен. В това време видях, че Винету, Марк и другите двама също достигнаха полесражението. Третият бандит стреля по Бърнард, но почти в същия миг бе свален на земята от куршума на Марк.

Скочих от седлото. Най-после, най-после Фред Морган беше в ръцете ни! При падането си от коня той бе загубил съзнание. Взех си обратно ласото и вързах пленника с неговото собствено ласо. В този момент се приближиха и останалите. Негърът пръв скочи от коня и извади ножа си.

— О, а, тук съм Цезар с нож и бавно режат къс по къс лош зъл бандит и убиец!

— Чакай! — извика Марк, като го хвана за ръката. — Този човек е мой!

— Другите мъртви ли са? — осведомих се аз.

— И двамата! — потвърди Бърнард, от чието дясно бедро течеше кръв.

— Ранен ли си?

— Съвсем леко.

— Въпреки това е неприятно, понеже ни очаква все още дълго пътуване. Трябва да догоним и мулетата! Какво ще правим с Фред Морган?

— Той е мой — заяви Марк, — тъй че имам правото да определям съдбата му. Предавам го на мистър Бърнард и Цезар, които ще го отведат в лагера на шошоните и ще го пазят, докато се върнем. Бърнард е ранен и освен това ще си има работа например със своя брат. Цезар трябва да остане при него, а струва ми се, че ние четиримата сме напълно достатъчни, за да се справим с мерзавците при мулетата.

— Планът е добър, да побързаме!

Морган бе вързан върху коня си. Бърнард и Цезар застанаха от двете му страни и така се върнаха в лагера на шошоните. А ние четиримата останахме, където си бяхме, за да могат конете ни преди всичко да си отпочинат и малко да попасат.

— Не бива да се бавим много — обадих се аз. — Трябва да използваме деня, за да изминем известно разстояние.

— Накъде отиват моите братя? — попита Ко-ту-хо.

— Към водите на Сакраменто в югоизточна посока оттук — обясни му Марк.

— Тогава да не се тревожат! Вождът на шошоните знае всяка педя от този път. Братята му могат да оставят конете си да пасат и после да яздят през нощта.

— Не трябваше да отпращаме Фред Морган толкоз бързо — подхвърли Марк.

— Защо?

— Можехме да го разпитаме.

— Ще го сторим по-късно, а дори и съвсем не ни е необходимо. Вината му е доказана десетократно — заявих аз.

— Но можехме да научим от него къде се е канел да се срещне с мулетата!

— Pshaw! Действително ли вярваш, че щеше да ни го каже?

— Не е изключено.

— Не. Никога няма да ни предаде своя син заедно със заграбените съкровища, особено пък като знае много добре, че по този начин с нищо няма да промени участта си.

— Моят брат Шарли е прав! — подкрепи ме Винету. — А освен това очите на червенокожите и белите ловци са достатъчно остри, за да открият следите на мулетата при всякакви обстоятелства.

Той наистина имаше право, но несъмнено щяхме да си спестим доста време, ако бяхме успели да научим мястото на срещата.

— Кого търсят моите братя? — попита шошонът съвсем в разрез с привичката на индианците никога да не проявяват любопитство пред хора, които не се числят към племето им. Но тук той се намираше сред мъже, които считаше за равностойни на себе си, тъй че можеше да наруши сдържаността, предписвана му иначе от обичаите.

— Търсим спътниците на разбойниците, пленени от воините на шошоните.

— Колцина са?

— Шестима.

— Само един от моите братя ще ги победи. Ще ги намерим и ще ги съберем с другите.

Когато започна да се смрачава, конете ни си бяха отпочинали дотолкова, че можехме да ги подложим на нови изпитания. Яхнахме ги и предоставихме водачеството на вожда Ко-ту-хо, който и вечерта, и през цялата нощ язди пред нас, проявявайки такава сигурност, която доказваше истинността на думите му, че познава всяка педя от пътя.

Отдавна прерията бе останала зад нас. Наложи ни се ту да изкачваме възвишения, ту да яздим през долини или да пресичаме малки гори и савани. На сутринта направихме почивка, а после продължихме в същата посока, докато пред нас съзряхме долината на Сакраменто.

Спуснахме се в нея и прекосихме реката. Точно пред нас видяхме сграда, построена на такова място, от което вляво и вдясно в планините се врязваха странични речни долини. Къщата бе направена от кирпичени зидове, облицовани с дъски. От надписа над вратата се разбираше, че е „хотел“. Собственикът бе избрал за заведението си много удобно място. Това показваше и големият брой посетители, на които, изглежда, се радваше то, защото пред сградата стояха много впрегатни, ездитни и товарни животни, а пък вътре навярно не можеха да се поберат всички гости, тъй като изнесените на открито маси и пейки бяха почти изцяло заети.

— Ще влезем ли да се осведомим? — попита ме Марк.

— Имаш ли още нъгитс за бира „ейл“ от Бъртън в Стафордшир? — отвърнах през смях.

— Имам още нещичко от този сорт.

— Тогава да вървим!

— Но няма да влизаме вътре, ами ще седнем отвън, ако нямаш нищо против, защото аз например не обичам нищо друго тъй много, както глътката чист въздух.

Смушихме конете, приближихме се, вързахме животните за юздите и седнахме в някаква лека дъсчена пристройка, над която гордо се мъдреше надписът „веранда“.

— Какво ще пият господата? — попита притичалият Ганимед^[12].

— Бира. Колко струва?

Аха! Сега добрият Марк бе по-предпазлив, отколкото преди, когато бяхме в Йелоу Уотър Граунд.

— И „портър“, и „ейл“ струват по половин долар.

— Тогава „портър“!

Келнерът донесе четири бутилки и Марк тъкмо се канеше да започне да го разпитва, когато аз хвърлих поглед през отвора, играещ ролята на прозорец, който гледаше към пътя, и незабавно му направих знак да мълчи.

През една от страничните речни долини се спускаха шест конници, двама от които водеха за юздите четири мулета. Човекът, който ги предвождаше, не беше никой друг, освен Патрик Морган. Те се отправиха към „хотела“, вързаха животните си, а после седнаха на една маса, която се намираше отвън точно под нашия прозорец. Не можехме и да желаем нещо по-хубаво и удобно за нас.

Но защо мулетата им нямаха вече никакъв товар? Сигурно бяха прибрали плячката си в някакво скривалище и сега бяха тръгнали към мястото на срещата със своите съучастници.

Негодниците си поръчаха бренди и подеха разговор, който можехме да чуваме много добре.

— Дали баща ти и капитанът ще отидат преди нас на мястото на срещата? — попита един от тях.

— Възможно е — отговори Патрик. — Те могат да яздят по-бързо от нас и навярно лесно ще се справят с Маршъл. Придружават го само двама души.

— Твърде непредпазлив човек. Да носиш такива съкровища със себе си, а да пътуваш само с двама придружители.

— Толкоз по-добре за нас! Изглежда, че поначало си е непредпазлив, иначе не би захвърлил на земята в Йелоу Уотър Граунд скицата на пътя, по който беше тръгнал. Но, hang it all, това пък какво е?

— Кое?

— Я огледайте онези четири коня!

— Три великолепни животни, а четвъртото е нещо единствено по рода си. Кой ли разумен човек би възседнал подобна отвратителна кранта!

Марк сви пестници.

— Ще ви окрантя аз така, че например душичките ви ще изкарам през зъбите! — промърмори той.

— Да? Вярно, че този кон е единствен по рода си, обаче въпреки грозния си вид е един от най-известните и прочути коне на Дивия Запад. Знаете ли на кого принадлежи?

— Не.

— На Безухия.

— Zounds! Наистина, казват, че той яздел подобен козел!

— Значи този тип е тук! Изпивайте чашите и да се махаме! Веднъж имах едно малко спречкване с него и не ми се ще да му се мяркам пред очите.

— Ама няма как да го избегнеш — измърмори Марк.

Шестимата възседнаха конете си и се отправиха нагоре по долината на Сакраменто.

— Това са мъжете, които търсим — обясних на вожда на змиите. — Моите двама червенокожи братя ще ги изпреварят, а аз и Безухия ще ги последваме по петите. Така ще попаднат помежду ни.

— Уф! — потвърди съгласието си Ко-ту-хо и се изправи.

Двамата с Винету яхнаха конете си. Марк плати бирата, която съвсем не беше толкоз лоша, и после ние двамата също потеглихме подир бандитите, като постоянно се стремяхме да останем скрити от погледите им.

Местността бързо опустя и щом излязохме на такъв терен, където не можеше да ни прикрие нито някакъв храст, нито пък завой на пътя, пришпорихме конете си, преминавайки в галоп. Достигнахме негодниците, преди да успеят напълно да проумеят, че те бяха целта на нашето препускане. Съвсем близо пред тях изникнаха Винету и Ко-ту-хо.

— Good day, мистър Мъркрофт! — поздрави Марк. — Все още ли сте с конете, които ти открадна от команчите?

— ’s death! — изруга негодникът и грабна пушката си, но бе съборен от коня, преди да успее да натисне спусъка.

Двамата вождове бяха спрели конете си само на няколко метра пред бандитите и ласото на Винету се затегна около раменете на Патрик. Останалите петима негодници се пръснаха на различни посоки. Марк и шошонът изпразниха пушките си след тях и се впуснаха да ги преследват.

— Стойте, оставете ги! — извиках аз. — Нали заловихме главния престъпник!

Но те не се вслушаха в думите ми. Изтрещяха още два изстрела, а втурналият се напред Ко-ту-хо свали последния бандит от коня му с удар на приклада.

— Какво направихте! — смъмрих Марк. — Следите им сигурно щяха да ни отведат първо до мястото на срещата, а после до скривалището, където са оставили плячката си!

— Ей тоя Морган ще бъде принуден да ни го издаде!

— Няма да го направи!

Скоро се оказа, че бях прав, понеже въпреки всички заплахи Патрик не отговори на нито един от въпросите ни. Златото, заради което бе съдено на толкова хора да умрат, беше изгубено завинаги — deadly dust!

Вързахме го, както и преди това бяхме вързали баща му върху коня, и за да избегнем „хотела“, прекосихме Сакраменто, която тук не беше дълбока. Добрахме се до планините, без някой да ни обезпокои.

През цялото си пътуване не успяхме да изтръгнем нито дума от пленника. Само когато се върнахме в лагера и той разпозна Маршъл, излязъл да ни посрещне, устните му пророниха тихо проклятие. Отведох Патрик в шатрата, където все още се намираха другите пленници. И баща му лежеше там.

— Мистър Морган, представям ти твоя син, по когото сигурно изпитваш силен копнеж — казах аз.

Старият ме стрелна с гневен поглед, но нищо не каза.

В лагера бяхме пристигнали привечер. Следователно съденето на пленниците трябваше да се отложи за следващия ден. Като гости на вожда ние вечеряхме в неговия вигвам и изпушихме „калюмета на мира“. След това всеки се отправи към отредената му шатра.

Напрежението на последните дни ме беше изтощило много и аз заспах доста дълбоко, нещо, което можех да си позволя в лагера на шошоните, но едва ли и в откритата прерия. Сънувах ли, или бе действителност? Сражавах се с някакви свирепи човешки същества, обградили ме застрашително. Удрях наоколо като побеснял и въпреки това все нови и нови врагове изникваха сякаш изпод земята. Пот се стичаше по лицето ми, виждах, че последният ми час е ударил, и чувствах как страхът от смъртта ме завладява. Но всичко било само сън и най-сетне мъчителното притеснение ме накара да се събудя. Обаче едва бях полуотворил очи и долових отвън шума на някаква суматоха.

Веднага скочих на крака, грабнах оръжията си, без да съм напълно облечен, и се втурнах навън. Пленниците се бяха освободили от ремъците си по някакъв начин, който и по-късно не можа да се изясни, бяха се измъкнали от шатрата и опитали да обезвредят постовете.

От всички вигвами изскачаха медно кафеникавите фигури на индианците, кой въоръжен само с нож, кой с бойната си секира, кой с карабина в ръка. В този миг се появи и Винету, бързо огледа цялата сцена, разиграваща се на светлината от огъня на пазачите, и извика с гръмовит глас към суетящите се хора:

— Обградете лагера!

Шестдесет-седемдесет души незабавно се втурнаха между шатрите. Разбрах, че участието ми в схватката не е необходимо. Пленниците нямаха оръжия, а индианците ги превъзхождаха по численост десетократно. А щом откъм гъстата маса на счепкани човешки тела долових и гласа на Марк, можех да бъда вече напълно спокоен. И действително, не изминаха и десетина минути, когато проехтя предсмъртният вик и на последния съпротивяващ се бандит. Отдалече зърнах пепеляво бледото му лице. Беше Фред Морган, повален от ножа на Марк.

Крачейки бавно между шатрите, отмъстителят се приближи до мен. Забеляза ме и каза:

— Чарли! Защо не беше с нас?

— Мислех, че ще се справите сами.

— Well, тъй и стана? Но ако аз самият не бях застанал на пост пред шатрата на пленниците, може би те щяха например щастливо да офейкат. Бях легнал до самата стена, долових отвътре някакъв шум и понеже веднага уведомих постовете, те бяха нащрек.

— Някой избяга ли?

— Никой! Преброих ги. Но иначе си бях представял разчистването на сметките с двамата Моргановци!

Той седна пред мен на земята и направи на приклада на пушката си двете резки, за които бе мечтал толкова дълго.

— Тъй, сега са отмъстени хората, които обичах, и смъртта ми вече може да дойде, ако ще днес или пък утре!

— Марк, нека добавим като християни: дано бог бъде милостив към престъпниците!

— Well, Чарли. След смъртта им не ги мразя повече.

Безухия продължи бавно пътя си и се провря в шатрата.

На следващия ден се състоя тъжна церемония: погребението на Алън Маршъл. Поради липса на ковчег, той бе обвит в бизонска кожа. Шошоните изградиха четириъгълник от камъни и в него положихме трупа. После четириъгълникът бе издигнат нагоре и заострен във формата на пирамида, около която натрупахме толкова камъни, колкото можахме да намерим наоколо. Горе на върха поставих кръст, направен от клони. Бърнард ме помоли да държа кратка надгробна реч и да кажа молитвата „Отче наш“. Сторих го, дълбоко трогнат, и със силно вътрешно вълнение наблюдавах с каква сериозност стоящите наоколо шошони участвуваха в тази простичка церемония.

Щом погребението свърши, шошоните не оставиха никакво време на опечаления Бърнард да изпадне в болезнено униние. Гостувахме им цяла седмица, която прекарахме в лов, бойни игри и други развлечения, тъй че тя ни се стори кратка като един ден. После се върнахме в Сан Франциско.