Карл Май
Винету III (16)

16.
Отново на Нъгит Тсил

Винету мъртъв! Тези две думи са достатъчни, за да обрисуват настроението, в което бях по онова време. Струваше ми се, че нищо не е в състояние да ме откъсне от неговия гроб. В първите дни седях мълчаливо край него и гледах как наоколо се суетяха хората, заети с изграждането на новото поселище. Казвам „гледах“, но всъщност нищо не виждах. Долавях гласовете им и въпреки това нищо не чувах. Присъствието ми бе само физическо. Намирах се в състоянието на човек, който е получил удар в главата и е полузашеметен. Той чува всичко някак си много отдалеч и вижда всичко като през матирано стъкло. За нас бе цяло щастие, че червенокожите не успяха да открият следите ни и мястото, където се бяхме установили. В момента не бях в състояние да им изляза насреща. А може би не беше изключено подобна опасност да ме изтръгне от моето самовглъбение? Кой знае!

Добрите хорица полагаха усилия да събудят у мен интерес към тяхната работа, но това ставаше твърде бавно. Измина половин седмица, докато се съвзех и започнах да им помагам. Благотворното въздействие на труда не закъсня. Наистина, все още всяка дума трябваше да ми бъде измъквана едва ли не насила от устата, но старата ми дееспособност се възвърна и скоро отново бях онзи, в чиито съвет и мнение останалите се вслушваха.

Тъй изминаха две седмици, а после си казах, че нямам право да оставам повече. Завещанието на моя приятел ме зовеше да тръгна към Нъгит Тсил, където бяхме погребали Инчу чуна и неговата красива дъщеря Ншо-чи. Също тъй мой дълг беше да се отправя към Рио Пекос, за да известя апачите за смъртта на най-прочутия и добър техен вожд. При това знаех колко бързо се разнася из прериите вестта за подобно събитие (тя можеше и да ме изпревари), но все пак трябваше лично да отида при тях, защото като очевидец на тази тъжна сцена бях най-сигурният източник на сведения. За преселниците не бях толкова необходим, а ако се нуждаеха от опитен уестман, то можеха да се обърнат към Зоркото око, който реши известно време да остане при тях. Сбогувахме се кратко, но сърдечно. Метнах се на гърба на моя вран жребец, който си беше отпочинал добре, и, поех по дългия си път.

На това място трябва още да отбележа, че дрехите ми вече бяха доста пострадали и се видях принуден да ги заменя с други. Но тъй като в Дивия Запад няма магазини за готово облекло, аз се зарадвах, когато един от заселниците ми предложи дрехи, изработени от самия него, от онзи вид, които се носят повсеместно от американските пионери: от синя ленена материя, саморъчно изтъкана от лично саден и саморъчно изпреден лен и саморъчно скроена и ушита. Но подобно облекло няма и следа от някаква кройка. Панталоните приличат на два скачени кюнеца, елекът е като чувалче без ръкави, а пък връхната дреха представлява голям дълъг чувал с ръкави. Понеже моите дрехи бяха шити за човек със съвсем друга фигура, лесно можете да си представите, че в тези одежди нямах особено възхитителен външен вид. Приличах на всичко друго, само не и на уестман, а като се прибави към това и моята сегашна мълчаливост и резервираност, бе съвсем ясно, че надали някъде щях да се радвам на уважението, с което обикновено хората посрещаха Олд Шетърхенд.

Някой друг на мое място навярно би се постарал да се отбива в колкото се може повече населени места. А аз по възможност ги избягвах. Исках да остана сам с мъката си.

Никой не смути моята тъй желана самота чак до Бийвър Крийк, притока на северната Канейдиън, където имах опасна среща с То-кай-хун, вожда на команчите, от когото навремето успяхме да се измъкнем толкова щастливо. Докато се бяхме сражавали на север със сиуксите, на юг команчите отново бяха изровили бойната секира и То-кай-хун заедно със седемдесет свои воини беше тръгнал на път към Макик Натун^[1], за да изпълни с воините си бойния танц на свещеното място, където се намираха гробовете на вождовете на команчите, както и да се допита до свещените амулети. Пътьом в ръцете му бяха попаднали неколцина бели, които трябваше да умрат на кола на мъчението. Обаче аз успях да му ги изтръгна. Все пак тук ще отмина това приключение, защото то няма никаква връзка с Винету, и ще го разкажа по-късно при следващ случай^[2]. Отведох белите до границата на Ню Мексико, където вече се намираха в безопасност и всъщност оттам можех веднага да продължа право към Рио Пекос. Обаче завещанието на Винету бе за мен твърде важно, за да ми е възможно да понасям повече неизвестността около него. Ето защо пришпорих коня си в югоизточна посока, за да посетя най-напред Нъгит Тсил.

Пътят ми беше опасен, понеже водеше през териториите на команчите и кайовите, пред които пък съвсем не биваше да се мяркам. Натъквах се на най-различни дири, но бях много предпазлив и успях без премеждия, незабелязан от никого да се добера в близост до Канейдиън. Там попаднах на не съвсем ясни отпечатъци от конски копита, водещи в моята посока. Нямах желание да се мяркам пред червенокожи и да се занимавам с бели и всъщност трябваше да се отклоня от следите. Но в такъв случай щях да се видя принуден да заобикалям, а това никак не ми допадаше. Освен това беше важно да разбера що за хора яздеха пред мен. Ето защо тръгнах по дирята, оставена може би преди около час.

Скоро забелязах, че следата бе от трима ездачи с подковани коне, а по-късно достигнах до място, където те бяха спирали за кратко време. Един от тях бе слизал от коня си, вероятно за да затегне някой разхлабен ремък. По отпечатъците от краката му разбрах, че носеше ботуши. Следователно нямаше съмнение, че си имах работа с бели.

Не виждах причини заради тях да се отклонявам от моя път. Продължих да яздя по тяхната диря. В случай че се срещнехме, никой не можеше да ме задължи да оставам при тях. Те бяха яздили бавно и ето защо след два часа ги зърнах пред мен. В същото време забелязах хълмовете, между които реката лъкатушеше надолу.

Вечерта наближаваше и се бях наканил да лагерувам край реката. Навярно нямаше да има нужда да променям намерението си заради тримата непознати. Вероятно и те бяха намислили същото, но това не беше причина, да им правя компания. Достигнах ниската горичка, покрила възвишението, малко след като те изчезнаха в нея, и когато излязох на реката, тримата тъкмо се бяха заели да свалят юздите и хамутите на конете си. Както изглеждаше, животните им бяха много добри, а и въоръжението им също, обаче външният им вид не вдъхваше особено доверие.

Когато се появих пред тях изневиделица, тримата се изплашиха, но после бързо се успокоиха, отвърнаха на поздрава ми и щом спрях коня си на известно разстояние от тях, те се приближиха към мен.

— Човече, ама че ни изплашихте — обади се един от тях.

— Нима съвестта ви е тъй нечиста, че появяването ми ви накара толкова да се разтреперите? — попитах аз.

— Pshaw! Щом можем да спим спокойно, значи съвестта ни е съвсем чиста. Обаче Западът е опасна област и изскочи ли ти тъй неочаквано някой непознат, много ти се иска да се хванеш за ножа. Ще ни кажете ли откъде идвате?

— От другата страна на Бийвър Крийк.

— А накъде сте тръгнали?

— Към Рио Пекос.

— Тогава ви очаква по-дълъг път. Ние отиваме само до Мъгуърт Хилс^[3].

Тези думи ме накараха да наостря уши, защото, доколкото знаех, Мъгуърт Хилс бяха същата група планински възвишения, които Винету и баща му наричаха Нъгит Тсил. Каква ли работа имаха там тези трима мъже? Значи целта ни бе една и съща. Дали да се присъединя към тях, или не? За да можех да реша този въпрос, трябваше най-напред да разбера какво ги водеше натам. Ето защо попитах:

— Мъгуърт Хилс? Що за местност е това?

— Много хубава. Там расте див пелин, откъдето идва и нейното име. Но в нея може да се намери не само див пелин, ами и нещо друго, съвсем по-различно.

— Какво?

— Хмм! Само ако знаехте! Но ще внимавам да не ви го кажа! Иначе веднага ще поискате да тръгнете за Мъгуърт Хилс.

— Плямпало! — скастри го вторият. — Я не дрънкай тъй глупаво!

— Pshaw! Онова, за което мислиш с удоволствие, ти е винаги на езика. А вие кой сте всъщност, непознати човече?

Не е трудно да се разбере, че онова, което чух, ме изненада. Той действително говореше за Нъгит Тсил. Самият аз неколкократно бях виждал дивия пелин, който растеше там в големи количества. Думите му звучаха толкова загадъчно, че реших да остана при тези хора, но без да им казвам кой съм.

— Трапер съм, ако нямате нищо против — заявих аз по тази причина.

— Хич нищо не мога да възразя. Ами името ви? Или ще го премълчите?

— Мога спокойно и открито да го кажа на всеки. Казвам се Джоунс.

— Много рядко име! — засмя се той. — Не знам дали ще успеем да го запомним. Ами къде са ви примките?

— Команчите ми ги взеха, заедно с всички кожи, събрани за два месеца.

— Неприятно!

— Да, много неприятно, но се радвам, че не ме спипаха и самия мен.

— Вярвам ви. Тези типове не щадят белите, особено в последно време. Човек трябва да е предпазлив.

— А кайовите навярно не са по-добри от тях.

— Така е.

— И въпреки всичко се осмелявате да навлезете в техните територии?

— За нас това е нещо друго, при тях сме в безопасност. Имаме добри препоръки, даже твърде добри. Мистър Сантър е приятел с техния вожд Тангуа.

Сантър! Това име просто ме наелектризира. Положих големи усилия, за да прикрия вълнението си зад маската на безразличието. Тези хора познаваха Сантър. Сега вече твърдо реших да се присъединя към тях. В случая не можеше да става дума за никакъв друг Сантър освен за убиеца на бащата и сестрата на Винету, защото нали казаха, че бил приятел на Тангуа, вожда на кайовите.

— Та нима този Сантър е толкова влиятелен човек? — осведомих се аз невинно.

— И още как! Поне сред кайовите има голямо влияние! Но я кажете, няма ли да слезете от коня? Скоро ще се свечери, а навярно ще искате да пренощувате на брега на реката, където има и вода, и храна за жребеца ви.

— Хмм! Не ви познавам, а нали самият вие преди малко казахте, че човек трябвало да бъде предпазлив.

— Охо! Да не би да приличаме на негодници?

— Не. Но досега само ме разпитвахте и дори не ми казахте, що за хора сте.

— Веднага можете да го научите. Уестмани сме и се занимаваме ту с едно, ту с друго. Човек се изхранва както може. Името ми е Пейн, тук до мен е застанал мистър Клей, а третият се казва мистър Съмър. Сега доволен ли сте?

— Йес.

— Тогава слезте най-после от коня, или пък продължавайте ездата си. Ваша воля!

— Ако ми разрешите, ще остана при вас. В тези местности винаги е по-добре да се съберат повечко хора.

— Well. При нас сте на сигурно място. Името на Сантър ни закриля всички.

— Що за човек е всъщност този Сантър? — запитах аз, като слязох от коня и го вързах за едно от колчетата, които носех.

— Джентълмен в истинския смисъл на думата — отвърна Пейн. — Ще му бъдем много задължени, ако обещаното от него действително излезе истина.

— Отдавна ли го познавате?

— Не, наскоро го видяхме за пръв път.

— Къде?

— Във форт Лайън на реката Арканзас. Но защо ни разпитвате за него? Да не би и вие да го познавате?

— Мистър Пейн, щях ли да ви задавам подобни въпроси, ако го познавах? — измъкнах се аз.

— Хмм, вярно, така е! — кимна той.

— Казахте, че името му ви гарантирало безопасност, и понеже съм при вас, то, тъй да се каже, и аз се намирам под неговата закрила. Би трябвало все пак да се заинтересувам от него, нали?

— Йес. А сега седнете при нас и се разположете удобно! Имате ли нещо за ядене?

— Парче месо.

— Ние имаме повече. Ако не ви стигне, можете да получите още храна от нас.

Първоначално бях взел тримата за скитници. Но след като ги огледах внимателно, все повече и повече бях склонен да приема, че са честни хора, тоест имам предвид онова, което в Запада се разбира под „горе-долу честен“. Гребнахме си вода от едно място на реката, където тя беше по-бистра, и изядохме парчетата месо. В това време тримата ме оглеждаха от глава до пети. После Пейн, който, изглежда, изобщо взимаше думата и от името на другите двама, се обади:

— Значи са ви задигнали кожите и примките. Много жалко. Ами от какво мислите да се прехранвате?

— Отначало разчитам на лова.

— Пушките ви добри ли са? Както виждам имате две.

— Бива си ги горе-долу. Тази стара гаубица стреля с куршуми, а пък малката пушка е за сачми.

Пейн поклати глава учудено.

— Ама че странна птица сте. Мъкнете две пушки, едната за куршуми, а другата за сачми. Та човек си взима една двуцевка и в едната й цев слага куршуми, а в другата сачми!

— Прав сте, но просто съм свикнал с това старо пушкало.

— А какво ще правите долу край Рио Пекос, мистър Джоунс? — продължи да разпитва Пейн.

— Нищо особено. Чух че там се ловувало по-лесно, отколкото тук.

— Ако мислите, че апачите ще ви позволят да ловувате край Рио Пекос, добре са ви осведомили, няма що! Хич не вярвайте на тези глупости. Тук сте изгубили само кожите и примките си, а там можете много лесно да се лишите и от собствения си скалп. Непременно ли трябва да отидете там?

— Не, не бих казал.

— Тогава елате с нас!

— С вас? — престорих се на учуден.

— Да.

— Към Мъгуърт Хилс?

— Разбира се.

— Какво ще правя там?

— Хмм! Не знам дали имам право да ви кажа. Какво мислите вие. Клей, Съмър?

Двамата му другари се спогледаха въпросително, а след това Клей заяви:

— Работата не е много ясна. От една страна, мистър Сантър ни забрани да говорим по този въпрос, а от друга пък ни каза, че твърде му се искало да вземе още неколцина подходящи мъже. Постъпи както искаш!

— Well! — кимна Пейн. — Щом мистър Сантър ще набира още хора, то и ние бихме могли да му доведем един човек. Мистър Джоунс, значи в момента нямате никаква определена работа?

— Не — отвърнах аз.

— И разполагате с време?

— Колкото си искам.

— Ще участвувате ли в едно начинание, което може да ни донесе пари, много пари?

— Защо не? Всеки обича да печели пари, а не виждам защо да не участвам, щом тези пари са много или даже страшно много. Само че, първо, трябва да знам, за какво става въпрос.

— Правилно, ще научите необходимото. Всъщност това е тайна, но вие ми харесвате. Имате толкова честно и добросърдечно изражение на лицето, че сигурно не бихте ни изиграли и измамили.

— Е, не е лъжа, че съм почтена личност. Можете да ми вярвате.

— Вярвам ви. И тъй, тръгнали сме за планините Мъгуърт, за да търсим там злато.

— Злато! — възкликнах аз. — Та има ли там злато?

— Не крещете така! — предупреди ме Пейн и с израз на превъзходство продължи: — Секна ви дъхът, нали? Да, там има злато.

— Откъде знаете?

— Ами именно от мистър Сантър.

— Виждал ли го е?

— Не, защото в такъв случай никога нямаше да ни вземе и нас, а щеше да запази находището само за себе си.

— Значи не го е виждал? Само предполага, че съществува? Хмм…!

— Не предполага, ами е сигурен. Даже знае приблизително и мястото, където трябва да се намира златото, само че не съвсем точно.

— Струва ми се странно.

— Да, странно е, но въпреки това е истина. Ще ви го обясня точно така, както и той ни го разказа. Чували ли сте за някой си Винету?

— За вожда на апачите ли? Да.

— А известен ли ви е някой си Олд Шетърхенд?

— И за него са ми разказвали.

— Двамата са много близки приятели и преди години били веднъж заедно на Мъгуърт Хилс. И бащата на Винету бил с тях, а също и други червенокожи и бели. Мистър Сантър ги подслушал и научил, че Винету се канел заедно с баща си да се изкачи в планините, за да вземе злато. Щом оттам може да се взима злато ей тъй на, когато само някой си поиска, тогава то сигурно се намира в големи количества. Ще признаете ли, че е така?

— Естествено.

— Слушайте по-нататък! Мистър Сантър се скрил и започнал да дебне двамата апачи, за да ги проследи и така да открие находището. Както разбирате, човек не може да го упрекне, понеже за какво им е на червенокожите негодници златото, като изобщо не могат да го използват? Не знаят какво да правят с него.

— Успял ли е?

— За съжаление не съвсем. Тръгнал подир тях. А те били заедно със сестрата на Винету. Сантър бил принуден да се ориентира по следите им, при което винаги се губи време. Когато наближил златното находище, те вече си били свършили работата и се връщали. Идиотска история!

— Съвсем не е идиотска.

— Не е ли? Защо?

— Сантър е трябвало спокойно да остави червенокожите да отминат и после да продължи по следите им. Те са щели да го отведат до златото.

— Дявол да го вземе! Вярно! — удиви се Пейн. — Както чувам, главата ви не е празна и навярно бихте могли да ни бъдете от полза. За съжаление тогава нещата се развили другояче. Сантър помислил, че те са взели злато със себе си, и стрелял по тях за да го присвои.

— Улучил ли е добре? Убил ли ги е?

— Стария и момичето — да. Гробовете им са горе в планините. Сантър е щял да застреля и Винету, но се видял принуден да бяга, защото неочаквано се появил Поразяващата ръка. Придружаван от неколцина бели и червенокожи, този ловец започнал да преследва Сантър, гонейки го чак до кайовите, с чийто вожд Сантър в крайна сметка станал добър приятел. По-късно Сантър няколко пъти, не, много пъти се връщал на Мъгуърт Хилс и направо си изгледал очите, ама нищо не открил. Сега най-сетне му дошла добрата мисъл да наеме хора, които да му помогнат в търсенето. Няколко чифта очи виждат по-добре, отколкото един. Та тези хора сме ние тримата, а ако желаете, и вие можете да дойдете с нас.

— А надявате ли се на успех?

— Очакваме даже голям успех. Червенокожите са се върнали тъй бързо от находището, че е невъзможно то да се намира далеч от мястото, където мистър Сантър се е срещнал с тях. Следователно трябва да се претърси едно неголямо разстояние и само дяволът може да ни попречи да открием златото. Разполагаме с достатъчно време за нашата цел. Можем да търсим и седмици, и месеци, понеже никой няма да ни прогони оттам. Какво ще кажете за цялата работа?

— Хмм! Всъщност не ми харесва.

— Защо?

— Изцапана е с кръв.

— Не бъдете толкова глупав! — разгорещи се Пейн. — Да не би да сме я пролели ние или пък вие? Виновни ли сме? Ни най-малко! Какво пък толкоз, че били застреляни двама червенокожи? Та нали всички те ще бъдат изтребени! Случилото се не ни засяга. Ще потърсим златото, ще го намерим, ще го поделим и ще заживеем като Астор^[4] и другите милионери.

Ето че твърде скоро разбрах с какви хора си имах работа. Вярно, че не спадаха към онази измет, с която се бях срещал толкова често, но за тях животът на индианеца няма по-голяма стойност от живота на дивеча, който всеки може да застреля, когато си поиска. Те все още бяха млади хора и не постъпваха като опитни, предпазливи мъже, защото в противен случай само заради честното ми лице никога не биха ме посветили тъй бързо в тайната си, мен, съвсем чуждия за тях човек, а да не говорим за предложението им да се присъединя към тях.

Навярно не е необходимо да споменавам колко бях изненадан от тази среща и колко добре дошла бе тя за мен. Сантър отново излизаше на сцената! Този път сигурно нямаше да ми се изплъзне. Но, разбира се, с нищо не се издадох, само поклатих глава нерешително и после рекох:

— Много ми се иска да имам злато, но ми се струва, че няма да получим от него нищо, дори и ако го намерим.

— Що за мисъл! — възкликна Пейн. — Нали, като го намерим, ще стане наша собственост!

— Само се пита докога? Предполагам, че ще ни бъде отнето.

— От кого?

— От Сантър.

— От Сантър ли? Да не би нещо да сте мръднал?

— Познавате ли го? — отвърнах му с въпрос.

— В това отношение — да.

— А сте се запознали с него съвсем наскоро!

— Сантър е почтена личност. Който го погледне веднъж, не е възможно да се усъмни в неговата честност. А освен това се осведомихме за него във форта и от всички страни чухме само хвалебствия.

— Къде е сега?

— Вчера се разделихме с него. Ние тръгнахме право към Мъгуърт Хилс, докато той се отправи към Солт Форк, притока на Ред Ривър, където е разположено селото на вожда на кайовите Тангуа.

— Какво ще прави там?

— Иска да съобщи на Тангуа много важна новина, а именно, че Винету е мъртъв.

— Какво? Винету е мъртъв?

— Да. Застрелян е от сиуксите. Той бе смъртен враг на Тангуа, следователно кайовът ще бъде извън себе си от радост. Ето защо мистър Сантър се отклони от нашия път, за да занесе важната вест на Тангуа. Със Сантър ще се срещнем пак при Мъгуърт Хилс. Той е почтен джентълмен, който иска да ни направи богати. Сигурно и на вас веднага ще ви хареса.

— Да се надяваме, но искам да бъда и предпазлив.

— Спрямо него?

— Да.

— Казвам ви, че не съществува и най-малката причина да му нямаме доверие.

— А аз ви казвам, че все пак реших да се присъединя към вас, но ще си държа очите отворени. Човек, който заради няколко златни зърна застрелва двама души, без да са му сторили никакво зло, вероятно след като намерим златото ще убие и нас, за да заграби всичко.

— Мистър Джоунс, как… какво… си мислите!…

Пейн не довърши изречението и втренчи изплашения си поглед в мен. Физиономиите на Клей и Съмър изразяваха смайване.

— Да — продължих аз, — не само че е възможно, ами е и твърде вероятно да ви е взел с твърдото намерение първо да ви накара заедно да търсите, а после, когато откриете съкровището, да ви очисти!

— Изглежда, бълнувате!

— Ни най-малко. Ако обмислите нещата разумно и без предубеденост в полза на Сантър, непременно ще споделите предположенията ми. Преди всичко не забравяйте, че Сантър е приятел на Тангуа, известен като най-големия и непримирим враг на всички бледолики! Как ли белият е спечелил приятелството на червенокожия?

— Не знам. Мистър Джоунс, кажете направо какво мислите по въпроса!

— Приятелят на врага на всички бели трябва да е доказал, че пет пари не дава за живота на някой бял, и следователно имаме всички основания да бъдем изключително предпазливи спрямо него. Прав ли съм, или не?

— Поне звучи логично. Имате ли и други причини да мислите така?

— Вече ги споменах.

— Че Сантър бил застрелял двама червенокожи? За мен това не е никаква причина да не му се доверяваме и да го считаме за негодник.

— А аз твърдя противното и още веднъж ви предупреждавам. Именно защото само от жажда за злато и без никакво колебание Сантър е пожертвувал два човешки живота, бих се заклел, че от онзи миг, когато намерим златото, животът ни нито за секунда няма да е в безопасност.

— Да изчакаме, мистър Джоунс — отвърна Пейн.

— Аз, разбира се, ще изчакам.

— Има голяма разлика дали стреляш по индианци, или по бели! — продължи Пейн с израз на превъзходство.

— Дори и да е така, това не важи за човек, обхванат от златна треска. Повярвайте ми! — не отстъпих аз.

— Хмм! Даже и, общо взето, да сте прав, то в този случай не сте! — опъна се Пейн не по-малко упорито. — Мистър Сантър е джентълмен в истинския смисъл на думата, както вече два пъти ви казах.

— Ще се радвам, ако не се лъжете.

— Мистър Джоунс, хващам се с вас на всякакъв бас. Първо се срещнете с мистър Сантър и тогава сам веднага ще разберете, че той заслужава пълно доверие!

— Well! С голямо нетърпение ще очаквам мига, когато ще го видя.

Ето че Пейн се ядоса.

— Вие целият сте изпълнен със съмнения и подозрения, тъй както блатата са пълни с жаби и попови лъжички. Ако наистина мислите, че ви заплашва някаква опасност, то можете много лесно да я избегнете.

— Като не дойда с вас до Мъгуърт Хилс, нали?

— Да. Имате пълната свобода да се изключите от групата ни. А и изобщо все още не знам дали ще бъде приятно на мистър Сантър, ако ви вземем с нас. Мислех, че ви правя услуга.

Пейн изрече тези думи с почти недружелюбен тон. Той сериозно ми се сърдеше, че проявявах недоверие към онова, което казваше относно личността на Сантър. Ето защо започнах да отстъпвам.

— Наистина ми правите услуга, за която съм ви сърдечно благодарен.

— Тогава проявете благодарността си по друг начин, а не като очерняте един джентълмен, когото още не сте видели! Впрочем нека прекратим спора и да не говорим засега повече по този въпрос!

След тези думи темата „Сантър“ бе изоставена и поведохме разговор за други неща, при което ми се удаде да залича лошото впечатление, предизвикано от мен с моите подозрения.

Сигурно щяха да ми дадат право, ако ми беше възможно да разговарям с тях открито. Но не биваше да рискувам. Те бяха неопитни, доверчиви хора, които при определени обстоятелства можеха повече да ми навредят, отколкото да ми бъдат с нещо полезни.

По-късно легнахме да спим. Считах избраното от нас място за безопасно, но въпреки това първо внимателно претърсих околността и тъй като не открих нищо подозрително, не им предложих да стоим на смени на пост. А те пък бяха толкова наивни, че през главите им изобщо не мина подобна мисъл.

На сутринта потеглихме заедно към Мъгуърт Хилс, без те да подозират, че още поначало онези планини бяха моя цел.

За мен денят премина в непрекъснато безпокойство и тревога. Моите спътници се чувствуваха в безопасност. Вярваха, че при среща с кайовите ще е необходимо само да споменат името на Сантър, за да се отнесат индианците с тях приятелски. Но аз бях убеден, че въпреки странните ми дрехи индианците веднага щяха да познаят в мен смъртния си враг. Тримата считаха всяка предпазливост за излишна и аз не биваше да им противореча, ако не желаех да събудя подозренията им или поне да си навлека техния гняв. За щастие през целия ден не ни се мярна никакъв човек.

Вечерта спряхме да лагеруваме в откритата прерия. Тримата много искаха да запалят огън, обаче не се виждаше никакъв горивен материал, на което тайно се зарадвах. Изобщо нямаше причина да палим огън, понеже нито беше студено, нито пък имахме нещо за печене. На следващото утро, преди да продължим ездата, изядохме последните парчета сушено месо и отсега нататък можехме да разчитаме само на лова. По този повод Пейн направи забележка, която тайно ме развесели:

— Мистър Джоунс, вие сте трапер, но не и ловец. Казахте, че умеете да стреляте, ама толкова ще ви е и стрелбата. Можете ли да улучите прериен заек, който прибягва на стотина крачки от вас?

— Стотина крачки ли? — престорих се на замислен. — Хмм, май че е далечко. Нали?

— Тъй си и мислех! Няма да го улучите. Изобщо съвсем напразно мъкнете тази стара тежка гаубица. С подобно нещо навярно може да се срине някоя черковна камбанария, но не и да се убие дребен дивеч. Но няма защо да се безпокоите, ние ще се погрижим за вас.

— Изглежда, стреляте по-добре от мен, тъй ли?

— Не е трудно да се сетите! Та ние сме прерийни ловци, истински уестмани, ясно ли е?

— Обаче само това не е достатъчно, не стига.

— Тъй ли? Ами какво липсва?

— Дивечът. Можете да сте сръчни в стрелбата колкото си искате, но ако няма дивеч, ще трябва да гладуваме.

— Не се тревожете! Ще намерим дивеч.

— Тук в саваната? Та тук има само антилопи, които няма да ни допуснат толкова близо до себе си, че да можем да стреляме.

— Колко мъдро говорите! Все пак горе-долу улучихте истината. Но Мъгуърт Хилс са покрити с гори, значи ще има и дивеч. Мистър Сантър ни каза.

— Тъй, тъй. А кога ще бъдем там?

— Може би към обед, стига, надявам се, да не сме объркали посоката.

Никой друг не знаеше по-добре от мен, че не бяхме объркали посоката и че сигурно още преди обед щяхме да достигнем Нъгит Тсил. Всъщност аз бях водачът на групата, без останалите да го забелязваха. Те яздеха с мен, а не аз с тях.

Слънцето още не беше достигнало зенита си, когато в южната част на равнината видяхме да изплуват гористите възвишения на Нъгит Тсил.

— Дали това са Мъгуърт Хилс? — попита Клей.

— Те са — обади се Пейн. — Нали Сантър ни описа съвсем точно как изглеждат, когато човек се приближава от север. А това, което виждаме пред нас, отговаря на описанието. След половин час ще достигнем нашата цел.

— Няма да я достигнем — възрази Съмър.

— Защо?

— Забравяш, че откъм северната си страна Мъгуърт Хилс са недостъпни за ездачи. Оттам човек не може да ги изкачи.

— Добре го знам. Искам само да кажа, че след половин час сме там. После ще ги заобиколим и като стигнем до южните им склонове ще се натъкнем на клисурата, врязваща се между възвишенията.

Както чух, Сантър действително им беше описал терена много добре. За да разбера, доколко бяха запознати с подробностите, попитах:

— Мистър Пейн, навярно в тази клисура ще се срещнете със Сантър, така ли?

— Не в клисурата, а високо горе.

— С конете ли ще трябва да се изкачим?

— Да.

— Та има ли там някакъв път?

— Всъщност не е път, а корито на поток. Вярно, че не е възможно да се язди, а ще трябва да слезем от конете и да ги водим за юздите.

— Защо? Нима е необходимо да се катерим по височините? Не можем ли да останем долу?

— Не, мястото, където трябва да търсим, се намира горе.

— Но тогава би могло поне конете да оставим долу. Във всеки случай би било по-добре.

— Глупости! Вижда се, че само залагате капани и не сте никакъв уестман. Може би ще изминат седмици, докато намерим златото. Нима можем толкова дълго да оставим конете долу в клисурата? Би трябвало непрекъснато някой да стои при тях, за да ги пази. А отведем ли ги горе, те ще бъдат близо до нас и няма да е необходимо да поставяме пазач специално за тях. Нима не го проумявате?

— Сега ми е ясно. Но мисля, че подобен въпрос може да си позволи човек, който не е запознат с местността.

— Впрочем горе хич няма да ни е скучно — продължи Пейн. — Както ви казах вече, там се намират гробовете на вожда на апачите и на неговата дъщеря.

— При гробовете ли ще лагеруваме?

— Да.

— И през нощта ли?

Имах много основателна причина за този въпрос, понеже трябваше да копая непосредствено до гроба на Инчу чуна, за да се добера до завещанието на Винету. Нямах нужда от свидетели. А ето сега научавах, че щяхме да лагеруваме там. Беше ми страшно неприятно. Може би естествената боязън, която изпитват много хора от гробовете и гробищата щеше да накара тримата ми спътници поне през нощта да избягват близостта на двете гробници. Но даже и това не ме задоволяваше. Ако копаех през нощта, нямаше да виждам добре и много лесно можех да повредя нещо. На всичко отгоре в тъмнината щеше да ми бъде невъзможно да засипя дупката така, че след развиделяване да не се забележат никакви следи.

— И през нощта ли? — повтори Пейн въпроса ми. — Защо ви интересува?

— Хмм! Не всекиму е приятно да спи през нощта край гробове.

— А-а, страхувате ли се?

— Съвсем не!

— О, да! Чувате ли, Клей и Съмър? Мистър Джоунс се страхува от мъртъвците! Трепери от двамата червенокожи! Мисли си, че ще му скочат на врата. Ха-ха-ха-ха!

Пейн гръмко се разсмя, а другите двама започнаха да му пригласят. Замълчах си, защото трябваше да останат с убеждението, че съм страхлив. В противен случай може би щяха да се досетят, че задавах въпросите си от съвсем други съображения, а това не биваше да става.

Докато траеше разговорът ни, стигнахме до самите възвишения и трябваше да завием на запад, за да ги заобиколим.

Щом се озовахме откъм южната им страна, отново свихме наляво и се добрахме до клисурата, водеща навътре в планините. Тръгнахме по нея. По-нагоре пред нас се откри многократно споменаваната по-рано странична клисура. Продължихме да яздим нагоре през нея, докато и тя се разклони. Тогава слязохме от конете и водейки ги за юздите, започнахме да се катерим по каменистия улей чак до остроръбестия хребет, през който трябваше да се прехвърлим.

Нарочно вървях последен. Пейн се изкачваше пръв. На няколко пъти той се спира, за да си припомни описанието на местността, дадено му от Сантър, и винаги избираше вярната посока. Имаше добра памет. Отвъд хребета той започна да се спуска надолу, навлезе в гората и продължи, докато дърветата й се разредиха. В края на гората Пейн отново се спря.

— Правилно съм се ориентирал, съвсем правилно! Ей там са двата гроба. Виждате ли ги? Пристигнахме на уговореното място. Сега остава само да дойде и мистър Сантър.

Да, бяхме на мястото! Пред нас се издигаше гробницата на Инчу чуна, някогашния вожд на апачите. Могилата от пръст бе покрита с няколко пласта камъни, а вътре в нея вождът спеше последния си сън — яхнал своя кон с амулета и всичките си оръжия с изключение на Сребърната карабина. А до неговата гробница се издигаше каменната пирамида, от чийто връх стърчеше дървото, на което бе облегната Ншо-чи във вечния си покой. По време на нашите скитания с Винету бяхме идвали тук няколко пъти, за да почетем паметта на двамата ни свидни мъртъвци, а ето че сега бях дошъл без него, защото и той си беше отишъл. Винету бе посещавал това скъпо за нас място и без мен, когато пътешествувах из други страни. Какви ли мисли са се пораждали в главата му, какви ли чувства са вълнували сърцето му! Навярно преди всичко две: Сантър и отмъщение! Името на този човек и жаждата за разплата изпълваха някога цялото същество на Винету. Да, някога със сигурност, но дали и по-късно?

Винету не беше успял да залови престъпника и да го накаже. Ето че сега аз стоях край гробовете и очаквах убиеца. Нима не бях пълноправният наследник на моя приятел, наследник и на неговото отмъщение? Нима не бях носил и аз в сърцето си горещото желание за разплата? Нямаше ли да бъде прегрешение спрямо Винету и двамата мъртъвци, ако Сантър ми паднеше в ръцете и го пощадях? Но ето че в ушите ми сякаш отново прозвучаха последните думи на моя приятел: „Шарли, вярвам в Спасителя. Винету е християнин. Прощавай!“

За съжаление слухът ми долови и един друг глас, гласа на Пейн, който ми подвикна:

— Какво сте се изправили там и сте зяпнали, тъй двете гробници! Да не би вече да ви се привиждат духовете, от които изпитвате такъв страх? Ако е тъй още посред бял ден, какво ли ще бъде вечерта, а да не говорим за през нощта!

Не му отговорих, изведох коня си на поляната, свалих му седлото и оглавника, оставих го свободно да пасе и по стар навик започнах да претърсвам околността. Когато се върнах, моите трима спътници се бяха разположили вече на лагер. Бяха насядали до гробницата на вожда, тъкмо на онова място, където трябваше да копая.

— Къде обикаляхте? — попита Пейн. — Навярно търсихте вече златото, а? Я оставете тези работи! Ще търсим винаги заедно, за да няма никой възможността сам да намери мястото и да го запази в тайна от другите.

Тонът му не ми хареса. Вярно, че не знаеха кой съм, обаче не биваше да позволявам да разговарят с мен по подобен начин. Ето защо отговорих макар и не с обиждащ тон, но все пак остро:

— Сър, само от любопитство ли питате или защото си въобразявате, че имате право да се държите с мен като господар? И в двата случая ви обръщам внимание на факта, че отдавна съм излязъл от възрастта, когато човек позволява да го наставляват по даскалски! Мисля, че мога да отида, където си поискам. Отдалечих се само за да проверя дали тук сме в безопасност. Щом наистина сте толкова добри уестмани, както твърдите, трябва да знаете, че човек никога не остава да лагерува в гора, без преди това да се е убедил дали е сам в околността. И понеже пропуснахте да го сторите, то аз реших да го направя и заслужавам всъщност признание, а не тона, който си позволявате да ми държите, мистър Пейн.

— А-а, така ли? — омекна той. — Значи сте търсили следи? А умеете ли да ги откривате?

— Вероятно.

— Аз пък си помислих, че вече търсите златото!

— Не съм толкова глупав.

— Защо ще е глупаво?

— Защото не знам къде би трябвало да търся. Знае го само Сантър, и то при условие, че тук наистина има злато, в което силно се съмнявам. Действително съм озадачен как вие, опитните уестмани, все още не сте се сетили за това.

— Как така? Не приказвайте с недомлъвки! По-добре говорете открито! Тук е имало злато!

— Съгласен съм.

— Ами кой ще го е отнесъл?

— Винету.

— Ах! Откъде пък ви хрумна!

— По-скоро нека аз попитам как е възможно досега тази мисъл да не ви е минала през главата? Според всичко онова, което съм чувал за Винету, той е не само най-храбрият, но и най-умният, най-хитрият индианец, какъвто е имало някога из саваните.

— Това е известно не само на вас, ами на всеки.

— Тогава имайте добрината да поразмислите! Винету е дошъл тук с баща си и сестра си, за да вземе злато. Били са нападнати и като умен човек той веднага е разбрал, че някой е надушил тайната им. Сигурно си е помислил, че Сантър, който му се е изплъзнал, по-късно ще се върне, за да продължи търсенето на скритите съкровища. Мистър Пейн, как бихте постъпили вие на негово място? Бихте ли оставили златото тук?

— Hang it all! — процеди Пейн.

— Е, отговорете де!

— Тази мисъл наистина си я бива, но е съвсем гадна и отвратителна мисъл!

— Ако считате Винету за глупак, то тогава търсете тук злато — продължих аз, — но само не ме упреквайте, че съм тръгнал да го диря зад гърба ви! Не позволявам да ми се приписва подобна глупост.

— Значи мислите, че тук нищо не може да се намери?

— Убеден съм.

— А защо дойдохте тогава с нас дотук?

Понеже не исках да му кажа истината, аз се измъкнах по следния начин:

— Защото мисълта, която споделих с вас, ми хрумна едва току-що.

— Значи досега и вие сте били не по-малко глупав от нас! Признавам, че казаното от вас звучи доста правдоподобно, но могат да се направят и най-различни възражения.

— Какви?

— Ще спомена само едно: да речем скривалището е било толкова сигурно, че Винету не се е опасявал от откриването му. Нима това е невъзможно?

— Възможно е!

— Хубаво! Бих могъл да приведа и други аргументи срещу твърдението ви, но се отказвам. Да изчакаме, докато дойде мистър Сантър, и да чуем какво ще ни каже по въпроса!

— А според вашата преценка, кога може да пристигне?

— Днес не, но утре е тук.

— Утре? Невъзможно. Знам къде се намира Солт Форк на Ред Ривър, накъдето според вашите думи се бил отправил Сантър. Ако никак не се бави, може да пристигне тук най-рано вдругиден вечерта. А как ще прекараме времето си дотогава?

— Ще отидем на лов. Трябва ни месо.

— Хмм! Мислите ли, че и аз трябва да участвувам?

Имах определено основание за този въпрос. Искаше ми се те да отидат на лов и да ме оставят сам. За съжаление желанието ми не се сбъдна, защото той заяви:

— Вероятно ще ни провалите целия лов. Нямаме нужда от вас. Ще тръгна с Клей и мисля, че все ще ударим нещо. Вие можете да останете тук със Съмър.

Клей и Пейн взеха пушките си и се отдалечиха. Дали Пейн нямаше тайното намерение да не ме оставя без наблюдение? Възможно, само че в такъв случай би трябвало да ме счита за малко по-хитър. А, изглежда, мнението му бе съвсем друго, защото например винаги изговаряше думата „трапер“ с доста голямо презрение в гласа, следователно бе достатъчно неопитен изобщо да не помисли, че тъкмо траперът доникъде не би я докарал, ако същевременно не е и добър стрелец, и изобщо истински уестман.

Пейн и Клей цял следобед обикаляха из гората, в резултат на което се завърнаха привечер с едно нещастно зайче, предназначено да насити глада на четирима души. На следващото утро той отиде на лов със Съмър. Цялата им „плячка“ бяха няколко диви гълъба, и то толкова стари, че едва ли ставаха за ядене.

— Нямахме късмет, ама никакъв късмет — извини се той. — Не ни се мярна никакъв дивеч!

— Де да можехме да опечем и изядем липсата ви на късмет! — поднесох го аз. — А тези гълъби сигурно са живели още по времето на Метусалем^[5]. Колко жалко, че е трябвало да умрат тъй млади!

— Присмивате ли ми се, сър? — изръмжа той.

— Не, понеже е лесно да се досетите, че на стомаха ми хич не му е до смях.

— Щом можете, справете се по-добре от мен!

— Добре, ще донеса нещо за печене.

— Любопитен съм да видя какво ли ще е то.

— Не е проблем да намеря заек или някой допотопен гълъб!

Взех и двете си пушки и потеглих. Докато бавно се отдалечавах, чух го да вика подир мен през смях:

— Гледайте, понесе се със своето оръдие. Сигурно ще повали няколко стари дървета, но иначе няма да удари и мишка!

Повече не чух. Да бях се спрял да ги послушам какво си говорят! Щях да чуя още много неща, а измежду тях и едно тяхно решение от голяма важност за мен. Както научих по-късно, те наистина били убедени, че няма да убия никакъв дивеч, и намислили да ме засрамят и още веднъж да опитат щастието си, та когато се върна с празни ръце, да ми покажат богатата си плячка и да ми се надсмеят. Ето защо след мен и тримата тръгнали на лов. Мястото опустяло и в този момент съм могъл спокойно да копая. Щях да намеря завещанието на Винету, да го прочета, да го сложа в джоба си, а после несъмнено пак щях да имам време да застрелям някакъв дивеч. В такъв случай всичко щеше да се развие по съвсем друг начин! Ама иначе било писано.

И вчера, и днес, тръгвайки на лов, те поемаха надолу по пътя, по който бяхме дошли. Следователно в тази посока, на юг, сигурно бяха прогонили всякакъв дивеч. Ето защо се отправих на север. Спуснах се в разположената в тази посока низина и минах през поляните, откъдето бяха минали навремето си и кайовите, подмамени от нас към зейналата насреща тясна клисура, в която им бяхме поставили клопка. Навярно от години тук не бе стъпвал човешки крак и се надявах да застрелям хубав дивеч. Но беше по обед, време не съвсем благоприятно за лов, тъй че след изтичането на един час трябваше да се задоволя с убитите от мен две тлъсти диви пуйки. Върнах се в лагера ни с двете птици.