Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Занаятът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Огненный факультет, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 150 гласа)

Информация

Корекция
Борислав Манолов (2010)

Преводът е направен специално за „Моята библиотека“ и се публикува в нея със съгласието на автора.

Оформление на корицата: gogo_mir, 2012 г.

За корицата е използвана картина от Олег Бабкин.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции

Действие 6

Насладихме й се със страшна сила. На нищо в живота си така не съм се наслаждавал. Сега обаче не знам как да се измъкна от тази наслада.

— Както знаете, вие сте новоприети. Това звание ви се дава само за един ден, тъй като утре сутринта вече ще бъдете наши възпитаници или ученици, на когото както му допада. В какво се състои разликата? Много е просто. Новоприетите имат правата на всички граждани на Империята. Учениците обаче нямат никакви права. Ще трябва да си заслужите дори правото на живот, да не говорим за правото на храна и прочие…

Гласът млъкна и във въздуха увисна тягостно мълчание. Някой нервно се изсмя. Майсторите седяха на масата си и с интерес наблюдаваха какви ще са нашите реакции. Ние обаче не реагирахме по никакъв начин. Всички мълчаха и чакаха продължението. Ако някой беше решил да ни уплаши с приказките си, явно беше сбъркал.

— Трябва да се преселите в кулата преди изгрев слънце. След изгрев слънце вече ще бъдете наши ученици. Това ще продължи само един ден по вашето време и три месеца по вътрешното време на Академията. След това, след като мине още един ден, през който ще ви пуснем в града, ще започне вторият стадий на вашето обучение. За вас той ще продължи един ден, но за света, който ви заобикаля, ще са минали три месеца. Това не е случайно. Отсега нататък трябва да живеете със съзнанието, че стоите по-високо от обикновените хора и че с всеки изминал ден се издигате все по-високо. Не бива обаче да забравяте, че колкото повече знания и сила притежавате, толкова по-голяма е вашата отговорност. Изкачвате се все по-високо, но това не означава, че ще ви е по-добре. Вие ще сте като всички останали, с тази разлика, че Майсторите дължат много повече на Човечеството. Отсега нататък вие се превръщате в роби — роби на знанието, роби на правилата, роби на силата и роби на съвестта. Превръщате се в роби на Занаята!

В залата отново стана много тихо. На мен лично ми беше все тая, чий роб ще бъда. Единствено ме радваше, че няма да ми се наложи да се прибирам вкъщи… един ден, май? Или бяха цели три месеца? Напълно се обърках.

— И така, преди да се разотидете, за да се запознаете с деканите на вашите факултети, можете да задавате въпроси. Предварително ви заявявам, че на глупави въпроси няма да отговарям.

Веднага стана шумно като на женски пазар. Интересното беше, че всички питаха и всички получаваха отговор. Можеха да бъдат чути произнесените въпроси, но отговорите бяха адресирани конкретно към този, който питаше. Успях да схвана тази подробност малко по-късно и засега само се вслушвах в гълчавата, която цареше около мен.

Накрая не издържах и зададох въпроса, който ме мъчеше:

— Вкъщи ще се прибираме ли?

— У вас ще се приберете само за да си вземете най-необходимото — чух аз монотонния отговор, който беше предназначен за мен.

Неволно се замислих. Какво още исках да питам?… А, да… една странна дума…

— Какво е това „харакири“?

— Въпросът е неясен.

Дали ми се стори или наистина долових в механичния глас леко объркване?

— Добре, тогава искам да ми разкажеш за сензитивния шок.

— Достъп отказан — издевателски отвърна механичният глас, след което прозвуча познатият глас на Ромиус. — Стига си задавал умни въпроси, защото смущаваш нещастния „автомаг“, а той, горкият е почти жив. Питай го нещо, свързано с постъпването ти.

Реших да не подсещам чичо си, че историята със сензитивния шок е свързана именно с постъпването ми. Все пак, той е Върховен майстор.

— Извинете — отговорих, без да знам на кого отговарям — дали на чичо си или на странния „автомаг“.

Тогава, какво да питам?

— Между другото, защо не произнесе реч на Академията? — спомних си изведнъж.

— Защото Академията няма глава — охотно отговори „автомагът“.

— Как така? — объркано попитах аз.

— Въпросът е неясен.

— Защо няма глава? — поправих се аз.

— Защото тази длъжност не съществува вече триста години.

Защо тогава Чез разправяше, че реч ще държи главата на Академията, щом такава длъжност няма толкова отдавна? А! Сещам се, Чез сигурно разполага със стара информация. Трябва непременно всичко да му разкажа.

За други въпроси не се досещах. Постоях още малко, за да изчакам останалите новоприети. Когато отзвуча и последният въпрос, механичният глас произнесе:

— След разговора с декана, можете да си отидете до вас, за да си вземете необходимите вещи и точно един час преди разсъмване, трябва да бъдете в двора на Академията. Който закъснее, ще изгуби мястото си и никога вече няма да може да кандидатства. А сега, моля да отидете там, където са концентрирани вашите стихии.

Подозирам, че откакто съществува Академията, все още не се е случвало някой да закъснее. Надявам се да не бъда първият. Аз обаче пак се отплеснах. Ако не се лъжа, Ромиус разправяше нещо за стихията на… огъня, май…

Народът започна да става, аз също скочих от мястото си, за да не будя излишни подозрения. Бях започнал вече да нервнича, когато видях Ромиус. Той кимна с глава, посочи по-далечния ъгъл на залата и аз тръгнах натам.

— Зак — прошепна ми Чез, който все още се буташе около мен. — Отивам в онзи ъгъл, там май се събират познати физиономии от моята стихия. А ти, накъде?

— Също натам — отговорих му, без особен ентусиазъм.

— Супер!

— Върви — побутнах приятеля си и ние се запровирахме към ъгъла, където стоеше един Върховен майстор.

Когато се доближихме, много се учудих, защото първо, видях, че и Алиса е там и второ, нашият декан се оказа същият шишко, който така успешно беше отсвирил Лиз. Впрочем, същият той яростно протестираше срещу приемането на вампирката… а тя ще бъде негова ученичка… Лично на мен това обстоятелство ми беше особено приятно.

Когато около Майстора се събраха приблизително петдесетина човека, той започна речта си:

— И така, драги ученици, аз се казвам…

— Шинс — прошепнах аз на Чез името, което днес бях чул в двора на Академията.

— Шинссимус Стидвел — продължи Майсторът. — А вас, Закари Никерс, ще ви помоля да не ме прекъсвате!

Прехапах уста, макар че убийте ме, изобщо не ми стана ясно как ме е чул и как репликата, която аз самият едва чувах, би могла да прекъсне речта му. Освен това, не си спомням някой да ме е представял, а той знаеше името ми.

Чез ме гледаше с поглед, с който ме питаше: „Ти откъде знаеш“?

— Аз завеждам факултета на Огнената стихия. И за да ви стане съвсем ясно, ще ви кажа, че през този ден, който ще обхване цели три месеца, аз ще бъда за вас майка, баща и ваш по-голям брат. Ако нещо не ви е ясно, идвате при мен. Ако ви трябва нещо — идвате при мен. Ако всичко ви е ясно и нищо не ви трябва, пак идвате при мен. Няма нужда да се запознаваме. Познавам всички ви, при това по-добре, отколкото вие самите се познавате. Сега нямам никакво желание да хабя драгоценното си време за вас, така че можете да си отидете, да съберете вещите си и да дремнете някой и друг час. Но един час преди разсъмване да сте тук. Свободно! Разпръсни се! — най-неочаквано, по войнишки завърши Шинссимус.

Никой повече не задаваше въпроси и всички мълчаливо се отправихме към изхода. Надявах се да пресрещна Алиса, но тя изчезна още преди да направя и една крачка. Чез ме хвана за лакътя и ме издърпа настрана.

— Може би ще е по-добре, ако не се връщаш до вас, защото току-виж не си успял да дойдеш на сутринта.

Странно, моите мисли бяха в същата посока.

— И на мен не ми се прибира, но там е всичката ми музика. Можеш ли да си представиш дори един ден без музика?

Чез отрицателно поклати глава, защото явно не си представяше такъв тих и щастлив ден. Няма как — не обича музиката, както аз я обичам.

— И аз не си го представям — казах аз, игнорирайки сарказъма му. — Така че… изкуството иска жертви.

Изрекох това и тръгнах към изхода, а Чез се помъкна след мен. Тъкмо бяхме излезли от клуба, когато той ме издърпа и ме бутна в тълпата.

— Какво правиш? — само успях да изрека, налитайки върху някакъв тип с хилава външност. Момчето възкликна смаяно и побърза да се скрие в множеството.

— Ето там е леля ти — прошепна Чез. — Ако побързаш, ще успееш да изтичаш до вас, да си вземеш нещата и да се върнеш, преди тя да се е прибрала. След това можеш да дойдеш у нас. Хайде, тичай и гледай да не те завари.

Нямаше време за приказки. Кимнах и побягнах, колкото сили имах по тротоара, който светеше в тъмното, като разпръсквах с амулета си безплътните сенки по пътя си. Ако трябва да съм откровен, отдавна бях престанал да обръщам внимание на тези същества и съвсем бях забравил за тяхната потенциална опасност. Но истината беше, че ако не беше защитният ми амулет, стражите нямаше да намерят даже скелета ми.

По пътя към къщи се досетих, че както обикновено си бях забравил ключовете, а прозореца, след днешното посещение на неочакваната ми гостенка, бях затворил. Целият ми оптимизъм се изпари на секундата. Оставаше ми единствената надежда, близначките да си бъдат у дома. Вече бях оставил зад гърба си златните квартали и сега луната огряваше моя дом, който в тъмното ми изглеждаше направо мрачен. Интересно, как досега това ми е убягвало?!

Близначките, разбира се, не си бяха вкъщи. Обиколих дома няколко пъти, но надеждата да намеря някой отворен прозорец се оказа напразна. Покрай защитната система няма как да се мине (макар че по идея, тя би трябвало да ме разпознае), току-виж съм се превърнал във въглен, ако случайно стъпя не където трябва или ако се заседя подозрително дълго.

Седнах на стълбите и се замислих. Какво можех да кажа на леля ми? Ако се върне и ме завари тук, няма да мине без задушевен разговор. Пак ще ми опява, а може и по-лоши неща да ми се случат.

Сигурно умората и вълненията от днешния тежък ден са си казали думата, защото дори не съм усетил как съм заспал.

* * *

Пред очите ми още беше улицата, осветена от някой и друг прозорец и от светещите павета, но изпод нея започнаха да се подават някакви чуждоземни очертания. Беше минала цяла вечност или само секунда и пред очите ми вече не стоеше златистата и изящна сграда, а се издигаше нещо безформено и сиво. По безлюдните улици се появиха някакви сенки — или призраци, или закъснели минувачи. Минувачите обаче не прозират, а през тези се виждаше звездното небе и двете луни. Или едната? Очертанията им се сливаха и вече не можех да различа кое е сън и кое — реалност. Изведнъж над мен прелетя, като едва не докосна главата ми с ципестите си криле прилеп и всички призраци изчезнаха…

Улицата отново придоби нормалния си вид, странните призраци се стопиха, къщите отново върнаха златния си достолепен вид, а на небето отново светеха две луни. Тръснах глава и силно кихнах, прогонвайки окончателно всички видения.

— Ето къде си бил — прозвуча звънкият глас на леля ми. — Знаех си, че веднага ще дотичаш, за да си събереш багажа!

В гласа й звучаха нотки на обида.

— Какво пък, така може би дори е по-добре.

Иззад живия плет се показа леля, във вечерна рокля и кой знае защо, с бутилка шампанско в ръка.

— Щом така искаш — така да бъде!

Не виждах лицето й, тъй като беше в сянка, но бях убеден, че беше застинало, с изражение на пълна безнадеждност. Гласът й издаваше точно това.

— Значи, няма да ми се караш? — плахо попитах аз.

— Би трябвало, но няма. Ти си вече голям човек и сам избираш пътя си. Жалко, че на него няма да има Императорски трон — снажната ми леля тъжно се усмихна. — Да вървим да събираме багажа ти, бъдещ Майсторе.

Изрече това, спокойно се изкачи по стълбите, където аз допреди малко седях и отвори вратата. По-точно, вратата сама се отвори, веднага щом защитното заклинание усети близостта на енергетичния ключ. Той, впрочем, имаше доста странна форма. Незнайно защо, още от древни времена се смяташе, че тези ключове задължително трябва да притежават формата на особена пръчка. Защо ги правят с такава неразбираема и глупава форма, никой не знае, във всеки случай, на мен никой досега не е могъл да ми го обясни смислено, още повече, че не се използваше някаква специална магия на формата.

Постоях още малко, тъпо гледайки пред себе си, и не разбирах как така леля ми изведнъж е станала толкова добра. Като се сетя колко нравоучения трябваше да изтърпя, когато се отказах от Школата по танци при Императорския дворец. Сега тя приличаше просто на ангел. Това си е направо подозрително, ако не и нещо повече.

Поех си нервно дъх и тръгнах да си събирам нещата. Какво друго ми оставаше?

* * *

— Къде беше? — попита безличен глас.

Някакъв пълен мъж отговори със смесица между изненада и радост:

— Пих бира.

* * *

Събуди ме неописуемо главоболие и звън в ушите. С огромно усилие повдигнах клепачи, но в главата ми се разнесе такова стържене, че се наложи веднага да ги затворя и тогава разбрах грешката си. Така глава не ме беше боляла, откакто се напих за пръв път. Тогава ми помогна една бутилка с хубаво вино. Щеше да е добре и сега да се намери една, за да облекчи страданията ми. Как можах снощи да изпия толкова!

Момент, момент, не беше снощи, а днес и не съм пил нищо друго освен шампанско! Леля ме отпрати да си събирам вещите, а тя отиде да приготви вечерята. От яденето се отказах, защото се бях нахранил още в „Златният полумесец“, но пийнах малко шампанско. Докато си пийвах, леля ми все разправяше колко ще й липсвам. Молеше ме да й простя за това, че не ме е опазила от лошо влияние. Започнах да споря с нея и после… какво стана после?

Мислите ми течаха вяло, бутаха се една друга и се биеха. Не смеех да помръдна, защото и най-малкото движение ми причиняваше ужасно главоболие. Обаче, лека-полека започнах да идвам на себе си.

Интересно, колко ли време бях проспал? Със сигурност вече трябва да излизам, за да не закъснея.

Само при мисълта, че може да закъснея, целият настръхнах! Не исках да съм първият идиот, който не се е явил, след като вече е бил приет. Само че така ми се спеше… Бих могъл да стана и малко по-късно, няма да настъпи краят на света, ако поспя още мъничко.

Изведнъж будилникът зазвъня страховито. И ако трябва да съм точен, това не беше будилникът, а „музикалката“, която бях настроил на определено положение на небесните тела. Наложи се все пак да отворя очи и независимо от страхотната болка, да погледна часовника.

Майко мила! Вече беше почти седем!

Ако досега ми досаждаше главоболието, то сега ме подкоси вледеняващ ужас. По-точно, щеше да ме подкоси, ако не лежах. Обезумял, скочих, грабнах сака си и презглава се спуснах по стълбите. Едва по пътя си спомних, че само преди секунда умирах от адско главоболие. Сега обаче не ми беше до него. Долу нямаше никого, но дори и да имаше някого, едва ли бих го забелязал. Изскочих на улицата и побягнах към Академията, колкото сили имах. Току що измитият тротоар се пързаляше под краката ми. На няколко пъти за малко да падна, но се справих и побягнах още по-бързо. Улиците бяха все още безлюдни, само тук-там се виждаше по някоя самотна фигура да разтваря ръчно „маргаритката“ за ловене на „вълшебства“. Автоматичните „маргаритки“ се бяха разтворили отдавна.

Докато тичах, в главата ми се въртеше една-единствена кошмарна мисъл. Няма да успея! От нас до Академията пътят е четиридесет минути пеша. Тичешком е двадесет. При моята скорост — десет. А трябва да успея за пет!

От ужас неволно затворих очи и, разбира се, налетях на локва, дълбока до коленете ми и в следващия миг се пльоснах в нея. Веднага скочих на крака и продължих да тичам. Добре, че съм трениран, та болката в удареното коляно не беше проблем за мен. Макар че си е изключително неприятно нещо.

Излетях на Площада на Седемте фонтана и вече бях на финалната права. Пред мен се извисяваше Академията, с широко отворени порти и кой знае защо, празен двор. Там трябваше да са се събрали всички, които бяха приети. Не се виждаше никой!

Влетях като метеор, по инерция пробягах още десетина крачки и спрях.

Тишина. Тишина и пустота. Ето какво сварих в Академията. Бях закъснял. Бях безвъзвратно закъснял.

Приближих се до кулата на Академията и капнал, седнах на земята, облегнах гръб на стената и поставих до себе си сака с вещите.

Закъснях. Успях да се успя. Как се случи? Когато се прибрах у дома, не ми се спеше! Дори не бях чак толкова уморен! Нима?!… Не, не може да бъде… Не може да бъде, леля ми да ми е сипала нещо в шампанското! Или може?… Тя, разбира се, не е цвете за мирисане, но да тръгне чак на такава подлост… нали все пак ми е леля? Как е могла?!

— Не е ли малко рано?

От изненада подскочих повече от метър във въздуха.

— Ти да не би да си спал тук? — продължи веселият глас.

Огледах площада, но не видях никого. Откъде ли идваше гласът?

— Погледни нагоре, глупако!

Послушно вдигнах поглед и видях на прозореца на третия етаж луничавата физиономия на едно момче, което изглеждаше година-две по-малко от мен. Макар че не съм много сигурен. Може да беше на деветдесет.

— За какво да е рано? — попитах тъпо.

— За всичко — лаконично отвърна момчето.

Тук нишката на разсъжденията ми се скъса и се замислих. По-точно, постоях пет минутки, взрян в краката си.

— Мисля, че е късно — произнесох най-сетне.

— За какво? — учуди се рижавият.

— За всичко — изумен от остроумието си, отвърнах аз.

— А-а-а… — момчето завъртя показалец около слепоочието си и се прибра.

Продължих да седя и да наблюдавам как паважът попива водата и как изчезват локвите. След известно време отнякъде зазвучаха весели гласове и през портата нахлу развеселена тълпа народ. Без да ми обърнат грам внимание, те отидоха до средата на двора и там спряха. За мой ужас, там беше и моята, по-скоро вече не моя, несравнима Лиз, която вероятно беше дошла да изпрати новия си ухажор. От все сърце ми се прииска да попия в земята като влагата между паветата, но дори това да беше се случило, пак нямаше да мога да се спася. Бях забелязан.

Цялата компания се беше обърнала с лице към мен. Звънък момичешки глас изрече нещо, явно не дотам прилично, защото всички се разсмяха. Усетих как започвам да се изчервявам въпреки волята си. Едва сега забелязах, че все още съм облечен в златистия костюм, с който бях вчера. Костюмът си беше хубав, не може да се отрече на леля ми, че има вкус, но след като снощи си бях легнал с него и след падането в локвата… И най-изпадналият жител на града не би се разхождал дори из дома си в този вид, та камо ли навън.

Най-демонстративно им обърнах гръб и се постарах да не почервенявам повече, доколкото беше възможно. През това време заприиждаха все повече и повече хора и ми стана ясно, че нещо не е наред. Мислех си, че съм закъснял, но в такъв случай излизаше, че всички са закъснели.

Слънцето беше изгряло. Дори аз да се бях объркал, светилото нямаше как да сбърка — изгревът беше настъпил. За какво тогава ставаше дума?

Не знам какво се случваше, но все пак нямаше да е зле да се изправя. Надигнах се внимателно, опрях се на стената и с непроницаем вид (както аз си го представях), взех да се оглеждам наоколо. Народът със страшна сила нахлу през портата. А когато иззад ъгъла се появи Чез, разбрах, че ако нещо не е наред, то това съм аз самият.

Чез, който явно не си беше доспал, ми махна с ръка и тръгна към мен.

Толкова недоспал не го бях виждал, откакто се познаваме, а това е, кажи-речи, целият ми съзнателен живот.

— Нещо, друже, не ми изглеждаш много весел — опита се да се пошегува Чез и уморено приседна точно там, където седях аз само преди секунда.

— Весел ли? — отвърнах малко нервно. — Светът се побърка пред очите ми, а ти искаш да съм весел?! Като те гледам, ти също не си във форма. И ако трябва да съм честен, в този вид никога не съм те виждал. Не си ли чувал за едно средство? Казва се „као“? Пиеш и веднага заприличваш на човек.

След последната дума едва не се разкашлях, така ми беше пресъхнало гърлото.

— Ти се гавриш с мен! — простена страдалецът. — Май си забравил, че „као“ е настойка, за една порция от която отиват повече „вълшебства“, отколкото за цялата ти модерна музика за седмица.

— Да бе, за седмица — промърморих аз, пресмятайки наум „вълшебствата“.

— Точно така. И ако искаш да знаеш, аз пия всяка сутрин от това питие, но… Я не се прави на идиот!

— Моля?! — чак гласът ми пресипна.

— Майсторите от първия до последния ден на обучението си не могат да употребяват алкохолни и ободряващи напитки.

Кимнах мълчаливо, спомняйки си какво бях пил на банкета.

Колкото и да е странно, алкохол нямаше и аз нищо не бях пил. Тогава откъде е това ужасно чувство — приличаше единствено на махмурлук. Вкъщи бях пил малко шампанско, но тогава все още не знаех нищо. Никой дори не беше споменавал за някакви забрани.

— Аха… Значи ти за пръв път не си доспиваш? — полуутвърдително изрекох аз.

Чез уморено се извърна и прикри с ръка възпалените си очи.

Реших, че има поне още един въпрос, заради който си струваше още малко да повъртя на шиш приятеля си.

— Ще ми кажеш ли колко е часът? — сякаш между другото попитах аз.

— А?… Извинявай, бях задрямал. Каза ли нещо?

— Колко е часът?!

— Защо викаш? — Чез се надигна и стана от земята. — Не виждаш ли, съмва се. Слънцето обля улиците на нашия прекрасен град със златна светлина! Колко съм поетичен рано сутрин!

Наложи се да се замисля за десетина минути. И как не — стоя в двора на Академията, и виждам изгрева на слънцето… което отдавна е изгряло над покривите. Само че „маргаритките“ се разтварят едва сега. Винаги съм си мислел, че автоматиката в двореца е перфектна и там „маргаритката“ се отваря при първия слънчев лъч. Днес обаче се отвори едва сега. А са минали поне двадесет минути, откакто слънцето е изгряло. Вярно, само за мен са минали толкова. За останалите, слънцето тъкмо изгрява.

Без да бързам, споделих мислите си с моя приятел, който все още не се беше събудил. Нали точно от него очаквах разбиране и помощ, за да реша ситуацията…

— Ти да не си мръднал?! Върви да ти наместят мозъка, може и слънцето да си дойде на мястото. И поискай да ти поставят още няколко гънки, ще ти се отразят добре!

— Сериозно ти говоря!

— Добре… — Чез ме огледа от долу до горе. — Хмм… Ти май наистина си се цамбуркал в някоя локва.

— Остави локвата! Кажи ми как да си оправя възприятията? — обидено отвърнах аз.

Чез се почеса по главата, жест, който трябваше да покаже каква усилена мисловна дейност тече в рошавата му тиква.

— Едно от двете е — или си си ударил главата и ти трябва още един хубав тупаник, за да ти изкара… Ей! Опа!

Чез ловко отскочи, като видя страховитото ми изражение.

— … или ти е оказано магическо въздействие — довърши той. — Или по научному казано — хипноза.

— Аха… — дълбокомислено изрекох аз.

Известно време се гледахме един друг.

— Ще ми припомниш ли, че май съм забравил? Какво беше това, хипнозата? — поинтересувах се най-накрая.

— Хипнозата — това е въздействие върху мозъка на човек, с което се цели да бъдат променени неговите възприятия. Най-често се въздейства, като се приемат различни препарати, или чрез непосредственото влияние на едно мисловно поле върху друго.

— …

— Нещо сякаш не ти е ясно — ухили се самодоволно Чез.

— Повтори по-бавно и сричка по сричка. Макар че не съм сигурен дали това би ми помогнало да разбера поне нещичко от камарата глупости, които наговори. Нали спеше? Откъде ти хрумнаха тези идеи?

— Като не ти харесва отговорът, да не ме беше питал — обиди се Чез.

— Хайде, хайде! Нека помислим какво може да предизвиква такива състояния.

Чез се почеса по главата.

— Най-вероятно са ти сипали нещо в питието.

— Ето че си могъл да говориш като нормален човек! — искрено се зарадвах аз.

През това време слънцето (по думите на Чез) изцяло се вдигна над хоризонта. Всички изпращачи бяха помолени да напуснат двора и след като влезе и последният ученик, вратите на Академията бяха затворени.

— Ученици! — заскърца механичният глас. — Бих казал даже, студенти — продължи той с известна насмешка, — сега ще се отправите към етажите, на които ще живеете, ще бъдете настанени по стаите си и ще ви запознаят с графика на занятията. Всеки факултет разполага със свои стаи, които се намират на различни етажи, за да няма недоразумения при обучението ви.

Да си призная, не можех да си представя какви недоразумения биха могли да се случат, но интуитивно усещах, че разделянето на факултетите по стихии не е случайно. И със сигурност, не току-така ни разквартируват поотделно.

— А сега, моля, заповядайте вътре в Академията, където ви очакват вашите водачи. — Отново усетих в механичния глас някаква необяснима насмешка. — Както се казва: „Надежда всяка оставете.“