Алекс Кош
Огненият факултет (7)

Действие 5

Сигурно така щях да си остана, вторачен в нея, но се появи Чез, който водеше под ръка Натали и прекъсна съзерцанието ми.

— Защо не си в настроение? — сияещ, попита той.

— Ами и аз не знам. Дойдох тук с един приятел, но той някъде се изпари. Случайно да си го срещал? Такъв един, рижав, с нахална физиономия и малко малоумен на вид.

Натали се разсмя и погледна към Чез, за да види как ще реагира.

Но той не успя нищо да каже, защото към нас се приближи моят чичо.

— Закари, трябва да поговорим — изрече с леко напрежение в гласа. После погледна към Чез и Натали и добави: — Моля да ме извините, но насаме.

Сивата мантия до такава степен порази Чез, че в първия момент, той дори не схвана, че Върховният майстор се обръща към него.

— А, да… да — смутолеви и като ми хвърли поредния изумен поглед, изчезна в тълпата, заедно с Натали.

Ромиус изгледа отдалечаващата се двойка, после се обърна към мен.

— С теб трябва да обсъдим нещо. То по принцип се отнася до мен и сестра ми, но сега става дума и за теб. Няма как да не си забелязал, че твоето постъпване в Академията не я зарадва особено. Това, както се казва, е само върхът на айсберга. Сега ще ти разкажа една кратка история, но всичко трябва да си остане между нас. Ако някъде стане дума, ти нищо не знаеш.

Това с айсберга не ми стана много ясно, но чичо ми успя да ме заинтригува. Тук обаче имаше толкова народ, че не знам как бихме могли да проведем този личен разговор.

Ромиус забеляза погледа ми и махна с ръка.

— Никой няма да ни чуе, вниманието им е другаде, а и аз, все пак съм Майстор. — Неочаквано той се усмихна. — За толкова години, все нещо съм научил.

— Сигурно. Но, ако някой прочете по устните ни?

Върховният майстор леко се смути.

— Виж, за това не се бях сетил. Но, да се надяваме, че на никого, освен на теб подобна мисъл няма да хрумне. И така, слушай — Ромиус леко се намръщи, събирайки мислите си. — На теб, разбира се, ти е известно, че твоето семейство далеч не е последното в списъка на претендентите за Императорския трон. Ако трябва да бъда точен, то е трето в този списък. Нашият Император не се кани да напуска този свят, поне в близките сто години, но както знаеш, настъпиха смутни времена.

— Смутни ли?! — не се сдържах аз.

Бях убеден, че точно сега сме в разцвета на цивилизацията. Последните войни бяха приключили преди триста години, а единственият враг на Империята на елирите — Шатерският халифат, отдавна не се беше обаждал. Останалите ни врагове се намираха толкова далеч, че нямаше как да стигнат до нас. Съществуваха и вампирите, но те, в по-голямата си част, се бяха покрили, след като рухна Царството на Миирите.

Нашият град, както и цялата Империя не беше най-спокойното място на света, но чак нещо да застрашава Императора… Това направо си е смешно. Да не би чичо ми нещо да е мръднал?

— Ти няма откъде да ги знаеш тези неща — продължи Ромиус. — Не забравяй, че сред Майсторите има много добри ясновидци и макар че много от хората не вярват в предсказания, фактите сочат, че си струва да не ги пренебрегваш, дори когато не им вярваш безусловно. От няколко месеца насам, нашите гадатели повтарят едно и също — скоро ще има война, при това вътрешна война. Те използват точно този израз — вътрешна война. Това не е твоя грижа, но едно трябва да знаеш — вероятно много скоро Императорът ще бъде свален. И ако това се случи, най-вероятният претендент за трона ще си ти.

Изпаднах в ступор! Аз — Император?! Прилича на бълнуване. Щом нашето семейство е третото в списъка, къде са се дянали другите две?

Зададох на глас този въпрос.

— Обяснението е просто — усмихна се Ромиус. — Ако имаш дори минимални познания по хералдика, то би трябвало да знаеш, че Император може да стане само възрастна личност от мъжки род, която не е обвързана със семейство. Трети в списъка не си точно ти, а семейство Никерс. Нещата в този момент са такива, че в първите две семейства нито един не отговаря на всички изисквания, а в нашето семейство сме двамата с теб. Но, за моя радост, има още едно правило — един Майстор не може да бъде едновременно и владетел. Преди всичко, защото това ще му даде прекалено много власт… и по много други, предимно етични причини, които ти няма как да разбереш, преди да си станал Майстор.

Изведнъж ми стана кристално ясно, че постъпвайки в Академията, аз съм се отказал от шанса да стана Император. Почувствах неописуема лекота! Аз — Император? Нали, докато подпиша първия си указ, страната ще е пропаднала! Колко жалко, че Лиз не разбира нищо от политически игри, ако знаеше какво става, щеше да се пръсне от злоба! Да смени Император за някакъв си Майстор!…

— Сега разбра ли защо леля Елиза е, как да кажа, малко недоволна от това, че си приет в Академията — продължаваше Ромиус. — Тя не е лош човек, но нейните амбиции и стремежът й да бъде над всички са твърде големи. За жалост, това е резултат от възпитанието й. Ето защо, напоследък нашите отношения бяха поохладнели. Иначе, аз я уважавам и обичам.

— Значи излиза, че съм объркал всичките й планове? — промърморих аз. — От мен нямаше да излезе никакъв Император, колкото и да й се е искало. Дори и на мен да ми се искаше.

— Само така си мислиш. Истината е, че на всичко това, което е необходимо да знае един Император, теб са те учили от най-ранно детство, но ти не си се замислял, в момента също не се замисляш. Икономика, политика, история, дори твоите занимания с изкуство — всичко това е една тънко и точно планирана от леля ти образователна система. Не се чуди, тя беше предвидила всичко, с изключение на едно — твоето постъпване в Академията. Реално погледнато, ти си с много слаби способности и ако не се беше случило онова нещо на изпитите, нямаше да влезеш. Не се обиждай, фактите са си факти.

— Не се обиждам. Винаги съм го знаел — отговорих аз, малко насила. — Излиза, че леля ми ме е манипулирала цял живот, така ли? Оформяла ме е с идеята от мен да се получи идеалният монарх?

Ромиус леко се смути.

— Не е съвсем така. Тя е убедена, че това е добре за теб и много те обича, но всеки има своя представа за щастието.

— А какво ще кажеш за това, че никой не бива да бъде насилван да се чувства щастлив? Дори когато не става дума за физическо насилие, а за насилие върху личността?! — кипнах аз.

— В този случай аз не мога с нищо да помогна. Това си остава между вас двамата. Мога да ти кажа едно — тя много те обича и прави всичко за теб. Дори желанието й да властва е нещо, чрез което тя иска да осигури твоето щастие.

Малко се успокоих. Моята леля не е идеална, но ме обича…

— Както и да е, мисля, че разбрах, но нали това не е всичко, Вие искахте да ми кажете и още нещо — попитах чичо си.

В тъмните му очи, които приличаха на моите се прокрадна нещо като одобрение.

— Не, не е всичко. Длъжен съм да ти дам възможност за избор. Ти все още не си записан официално в Академията. Ако искаш, след празненството можеш да си тръгнеш с останалите гости. Никой освен Върховните майстори и няколко от големите ученици не знае, че си приет, и никой нищо няма да каже, ако си тръгнеш. Може би някога ще станеш нашият Император, а може би ще успееш да станеш Майстор. Но съм длъжен да те предупредя — да се случат и двете неща е много малко вероятно. Предсказанията са доста неясни, а и в политическата обстановка много неща могат да се променят. Колкото до Академията… В Академията може и да не разберем защо ти се случи този сензитивен шок. След известно време може сам да се почувстваш принуден да напуснеш, тъй като няма да си в състояние да овладееш дисциплините от по-високото ниво.

Ромиус млъкна и впери изучаващ поглед в мен, очаквайки отговор. Знаех, че на лицето ми са изписани и вътрешна борба, и неувереност, но не защото не знаех какво да избера, а защото нямаше възможност да се откажа и от едното, и от другото.

— Знам ли, аз нямам навик да отстъпвам и ако има някакъв шанс да стана Император… — Погледнах към чичо си. — Може би е по-добре да си тръгна, колкото може по-бързо. Но пък още по-добре ще е, ако се опитам да стана Майстор.

Чичо ми се разсмя и най-неочаквано ме прегърна.

— Радвам се, че избра това. Мисля, че всичко ще бъде наред и заедно ще успеем да разгадаем твоя феномен.

Не го попитах какво е това „феномен“, така или иначе нямаше да ми каже, а току-виж окончателно се разочаровал от мен.

— И аз се надявам — усмихнах се аз.

— Трябва да поговоря с леля ти и да те впиша в списъка, а ти се забавлявай и не забравяй, че когато дойде време гостите да си ходят, ти оставаш, заедно с всички бъдещи възпитаници.

Кимнах радостно и изведнъж си спомних въпроса, който исках да му задам и за малко да пропусна, заради всичкото щастие, което ми се изсипа на главата.

— А… Ромиус, да попитам…

— Кажи.

— Кое е това момиче с бялата рокля? Когато влезе, всички млъкнаха като поразени. Да не е прокажена?

— Почти позна. Вампир е!

— Това и аз го забелязах, слава богу, не съм сляп — прекъснах го аз.

— Може ли да не ме прекъсваш?! — размаха пръст Ромиус и аз се усетих, че той не е само мой чичо, а и Върховен майстор. — Тя е единственият вампир, който е успял, откакто съществува Академията, да издържи изпитите. — И ако трябва да съм абсолютно точен, тя е единственият вампир, който въобще някога е успявал да вземе тези проклети изпити.

За това и аз се досещах.

— Аха, затова ли толкова си падат по нея?

— Дали си падат? Това не е точната дума. Просто я боготворят. Ще ти кажа още нещо — срещу нея има вече три покушения. Все едно, че нищо не съм ти казал. Тези, които са се опитали да извършат покушението, са открити мъртви. Знам това със сигурност, защото аз намерих тези хора и аз поръчах атентата — и като видя моето изумление, добави: — Шегувам се, разбира се. Хайде, да тръгвам, че много се заприказвах, а както виждам и приятелите ти нямат търпение да отидеш при тях.

Проследих погледа на Ромиус и видях, че на десетина метра от мен стои Чез и хвърля към мен неспокойни погледи.

— Довиждане, чичо. И много ти благодаря — казах аз подир него, обръщайки се за пръв път на „ти“.

Върховният майстор тъкмо беше направил няколко крачки и Чез дотича.

— За какво си говорихте?!

Какво да му кажа?! Че току-що съм се отказал от трона? Или че съм недоносчето на Академията?

— Ами, нищо особено. Харесва му моята музика — замислено отвърнах аз.

— А защо беше побеснял?

— Побеснял ли? — повторих учудено.

— Разбира се, как само ти викна!

Аха, ето какво било! Когато го прекъснах… Наистина, никой не може да прекъсва Върховен майстор. Отстрани сигурно изглежда потресаващо!

— Защото, без да искам го прекъснах — честно си признах.

— Прекъснал си Върховен майстор?! Животът ли ти е омръзнал?!

— Успокой се, нищо не се е случило. Къде е дамата ти? — опитах се аз да сменя набързо темата.

— Каква дама? — Чез изведнъж се смути. — За какво говориш?

— Я стига, нали току-що ви видях с Натали да се разхождате под ръка?

— Дожаля ми за момичето. Ако я бях оставил в оная гнусна компания, щяха като нищо да я развалят.

Бях принуден да се съглася с него. Чудех се как съм могъл да излизам с Лиз цял месец. Умът ми не го побира!

— Чез, ти видя ли момичето в бяло? — попитах аз, като се опитвах да се извъртя така, че да зърна още веднъж прекрасните бели одежди.

Чез не отговори.

Обърнах се, за да видя защо мълчи, а той се беше вторачил изчаквателно в мен.

— Какво?

Чез помълча още известно време, после отговори.

— Ами, мисля си, дали изобщо съм те познавал? Сигурен си, че познаваш даден човек, но се оказва, че изобщо не е така.

— Не те разбирам.

— Струваше ми се, че Академията никога не те е интересувала кой знае колко. Сега виждам, че се познаваш с най-добрите ученици, разговаряш с Върховните майстори… Какво още не знам за теб?

Не се досещах какво да отговоря. Той донякъде наистина е прав, но нали всичко, което се случи, се случи днес! Изобщо, днешният ден беше един луд ден! Освен това, той все още не знаеше, че съм приет в Академията. А разговора ми с Ник на входа просто е пуснал покрай ушите си.

— Ами, не знам как да ти го обясня.

— Опитай някак.

— Мен ме приеха в Академията.

Казах ли ви, че днес е най-смахнатият ден, който съм имал!

Чез дълго се смя. Чак когато хубаво се насмя, каза:

— Сериозно те питам.

Да си призная, обидих се.

— Говоря съвсем сериозно.

— Приели са те в Академията?! Че ти една крушка не можеш да светнеш от първия път.

Тук обидата ми преля.

— И какво от това? — скочих аз. — Не всички можем да бъдем такива непризнати гении като теб!

Чез се усети и ме погледна виновно.

— Извинявай, трудно ми е да повярвам.

— Ще трябва да повярваш! — аз все още кипях от злоба.

След като изрекох това, бесен обърнах поглед към залата и неволно започнах да оглеждам лицата, едно по едно. Бях страшно обиден и се мъчех някак да се успокоя.

Чез сложи ръката си върху рамото ми.

— Добре де, стига вече, радвам се за теб, но някак, още не мога да повярвам. Всъщност, никак не е лошо, може да се окаже, че сме в един факултет. Ти каква стихия предпочете, Върховен майсторе? — със сарказъм добави той.

— Нямам предпочитания — отвърнах аз, без да се замислям. — И като Най-Върховен майстор, искам да си намеря момиче за вечерта.

Приятелят ми широко се усмихна.

— Това вече е познатият стар Зак! Може да се каже, че имаш богат избор. Тук е неотразимата Пеги — той посочи с пръст една стройна дама, която на око тежеше поне пет пъти повече от мен — и добронамерената Лиз, и дори прелестното маце с дългите зъбки. Коя си избираш?

Чез не знаеше, че е уцелил в десетката, защото именно към мацето с дългите зъбки, аз вече се бях насочил. Само дето никъде не виждах бялата й дреха.

— Нека бъде последната — по-скоро на себе си промърморих аз, но Чез ме чу и замига на парцали.

— Тя е точно зад гърба ти.

Замалко да повярвам! Но за всеки случай се обърнах, за да проверя.

— Ох… — стреснато произнесох аз и почти се сблъсках с днешната си очарователна гостенка.

— Здравейте, Закари… хм… Никерс, ако не греша.

Тя не грешеше.

— Той самият — веднага се намеси Чез, — пред вас стои гордостта на родителите си, страстта на момичетата и любимецът на нашия Император, великият, но скромен, силният и добър, красивият, но не суетен… какво съм се разприказвал само за себе си… Моля, запознайте се, това е Зак. А вие коя сте, млада госпожице?

Момичето не обърна внимание на думите на приятеля ми и все така въпросително гледаше към мен.

— Ами… да… — опитах се да се усмихна. — Всъщност, ние вече се познаваме. Само не можах да разбера как е името ви.

Чез ме изгледа подозрително, после погледна момичето и като промърмори нещо от рода „вие сте лоши и аз ви напускам“, тръгна отново да обикаля залата, с надеждата да открие едно съвсем определено момиче.

— Наистина, получи се доста неловко. Казвам се Алиса. Бих искала да ви се извиня за това, което се случи днес. Наистина исках да дойда и да се извиня, но…

Тя се смути, замълча и ме погледна. Аз все така глуповато се усмихвах. След няколко секунди от моя омагьосан мозък тръгна някакъв импулс към лицевите ми мускули, а след десетина секунди, вече заприличах на що-годе нормален човек.

— Нали разбирате, че не се случва всеки ден да стрелят по вас с арбалет? Той, между другото е у нас и ако искате, можете да дойдете днес и да си го приберете.

След като изрекох това, изведнъж се усетих каква глупост бях изтърсил. И абсолютно не на място добавих:

— Макар че едва ли си струва.

Глупак!

— Хубаво — произнесе тя, като си даваше вид, че не е чула думите ми. — Аз ще си ходя, тук и без това съм „персона нон грата“ и вие не бива да си имате вземане-даване с мен. Току-виж навредило на репутацията на семейството ви.

Не биваше да споменава семейството ми. Само като се сетех за леля си и колко пъти на ден ми напомняше за репутацията на семейството, ме обземаше ярост. Оказваше се, че единственото нещо, което я интересуваше, беше репутацията и дори собственият й племенник беше само някаква част от тази репутация.

Да си призная, нямах никакво намерение да пускам Алиса да си ходи, но вече дяволът ме беше обсебил. В този момент, тъкмо навреме зазвуча музика и мълчаливо протегнах ръката си, канейки я на танц.

Тя, разбира се, не ми отказа.

Както по-късно успях да забележа, около нас се беше опразнило солидно пространство. По всичко личеше, че повечето хора пренебрегваха моята дама и стана така, че и аз, заедно с нея се оказах в изолация. Макар че музиката свиреше, никой освен нас не танцуваше. Ние се възползвахме от широкото пространство, изпълнихме няколко стъпки и изведнъж към нас започнаха да се присъединяват и други двойки. В началото имах подозрението, че първата двойка, която излезе на дансинга, бяха Чез и Натали, но по-късно, вече не можех да кажа точно. Танцувахме известно време. Трябва да призная, че тя танцуваше божествено — усещаше ритъма, водеше се леко и улавяше всяко мое движение. Бялата й дреха се развяваше, правеше я въздушна и ефирна и създаваше усещането за полет.

Но ето че музиката спря и ние мълчаливо се върнахме на мястото си, до стената. Около нас пространството, разбира се, отново се оказа празно. Добре, че пак бях избрал старото място зад фикуса и така успяхме да се скрием от любопитни погледи.

След като си пое дъх, момичето произнесе:

— Ама вие танцувате много добре. Само чувството ви за ритъм, от време на време, ви подвежда.

Вече се бях приготвил да подхвана подробен разказ за това как съм учил танци при най-добрите учители на кралството, когато забелязах в очите й весели искрици.

— Обещавам следващия път да се поправя — смирено отговорих.

— Постарайте се — очарователно се усмихна момичето, — но следващ път няма да има. Май не забелязахте как ви гледаше вашата леля.

— Каква леля? Нямам никаква леля! И стига сте ми говорили на ви!

Алиса повдигна рамене.

— Добре, още повече, че и ние не си говорим на „ви“.

— Кои „ние“? — заинтересувах се аз.

— Вампирите, кои! При нас всичко е различно — замислено отвърна момичето.

Спомних си приказките и старите легенди от детството ми. В тях се разправяше за вампири, за някакво кръвно родство, за това, че някой е господар на някого… Да си призная, нищо не разбирах.

— И как е… да си вампир? — неочаквано дори за себе си попитах аз.

Момичето пак повдигна рамене и също ме попита:

— А как е да си човек?

— Нормално — аз леко се сконфузих. — Човекът е човек навсякъде.

— Както и вампирите. И те навсякъде са си същите — раздразнено каза Алиса и по всичко личеше, че не желае да продължава темата.

— Ясно… — отговорих аз.

Разговорът явно не вървеше, но не исках да се предавам и когато най-сетне бях намерил тема, Алиса внезапно ме целуна. Просто така, без причина! Не че имах нещо против, но зъбките и бяха доста остри и ми разцепиха устната. Когато най-накрая ме пусна, аз произнесох едно многозначително:

— Олеле…

— Извинявай — изрече Алиса с глас, който изведнъж беше станал безразличен. — Нищо лично, исках да ядосам един човек.

— Няма нищо, при нужда пак заповядай — измънках аз.

— Пак ще се видим — подхвърли момичето, измъкна се иззад фикуса и изчезна от погледа ми.

Вдигнах очи към небето и попитах този, който седеше там, заради какви грехове трябва да търпя всичко това. Дори ми се стори, че на тавана се размърдаха някакви сенки, сякаш съгласявайки се с мен или предупреждавайки ме.

Мина известно време, преди да си върна способността да разсъждавам реално. Всъщност, какво ме прихвана? Та аз дори не обичам да танцувам. И защо тя си тръгна по този начин и ме остави с толкова объркани чувства?

— Сега да те видя! — иззад фикуса се показа зачервената физиономия на Чез. — Реши ли вече каква смърт ще си избереш? Спокойно можеш да избереш Шатерската инквизиция, защото нейните мъчения са детска игра, в сравнение с това, което леля ти ти е приготвила.

Все още не бях се отърсил от преживяното и реших да не отговарям. Още повече, че не ми беше до шеги. Доколкото познавах леля си, можеше наистина да се стигне до харакири (каквото и да означаваше това). Чакай, какво е това „харакири“? Откъде ми хрумна тази дума? А, да, мисля, че се досещам. Бях я чул в един от сънищата си.

Но сега не трябваше да мисля точно за сънища. Там, при леля ми ставаше нещо.

С известно усилие успях да изляза от състоянието на дълбок размисъл и фокусирах вниманието си върху гласа на Чез.

— … И какво вижда тя, когато се приближава до любимия си племенник?! Той се целува със създание, от което странят дори и тези, които най-малко страдат от предразсъдъци! А когато решава да обясни на нахалницата, че поведението й е най-малкото непристойно, получава отговор, че вашата сватба е насрочена за третия месец на пролетта. Какво ще кажете за това, бъдещи татко на малки вампирчета?

Бъдещият татко съвсем загуби дар словото си.

Каква сватба? Изпуснал ли съм нещо? Леля ще получи удар, ако вече не е получила! А ако не е получила, значи аз ще получа, с нейна помощ.

— Ъ-ъ-ъ… Чез… а тя… много ли е сърдита? — почти заеквайки попитах аз.

— Сърдита ли? Ами, как да ти кажа, мен ако питаш, бих казал, че е превъртяла от бяс, хвърля гръмотевици и мълнии, в състояние е да те разкъса с голи ръце…

— Замълчи! — почувствах спазъм, като от остра зъбна болка. — Всичко разбрах.

Чез се усмихна, този път със съчувствие.

— Мога да те успокоя. Разборът се отлага за утре, тъй като гостите сега си отиват и остават само новоприетите. Моли се на връщане да те пречукат крадци (това беше шега, защото последният крадец го обесиха още преди двеста години) и да не ти се налага да се разправяш с леля си.

Колкото и да е странно, но от неговите думи не ми стана по-леко.

— Я ми кажи, ти наистина ли мислиш да се жениш? — неочаквано попита Чез.

Ако погледът ми можеше да убива, Чез вече щеше да лежи мъртъв.

— Ясно, ясно!… Надявам се поне да ме поканиш на сватбата.

Извъртях се, за да го изритам, но той отскочи встрани, а аз не смеех все още да се покажа иззад фикуса. Не всички си бяха отишли. За мен, разбира се, беше важно леля ми да си отиде.

Огледах внимателно залата. Някои продължаваха да седят, но много от хората, вече си тръгваха. Почти крадешком и на пръсти се запътих към централната маса и по Закона на всемирната подлост попаднах направо на Лиз и Натали.

— Изходът е натам — посочи с пръст зад мен Лиз.

— Много се радвам, че знаеш, накъде отиваш — изобразих аз една крива усмивка.

— Тогава, давай към изхода — опря ръката си в гърдите ми досадното момиченце. — Тук не ти е мястото.

Натали плахо дръпна приятелката си за ръкава.

— Чез май каза, че Закари също е приет в Академията.

Лиз с пълно гърло се изсмя в лицето ми. Но защо точно в моето лице?… Нали Натали твърди, че…

— Глупости, той не може дори една лампа да запали от раз!

Ето на! Тази случка и до ден-днешен я разправят, с повод и без повод. Аз тогава, да си призная, бях леко подпийнал, трудно стоях на краката си и изобщо не ми беше до лампата.

— Но Чез каза… — продължаваше да настоява Натали.

— На Чез приказките! — прекъсна я Лиз. — Той може да ти наприказва какво ли не, само и само да те вкара в леглото.

Тук вече не издържах.

— Лиз, повечето хора си отидоха. Време е и ти да се разкараш.

Лицето й стана огнено червено. Като ми хвърли един убийствен поглед, тя със строева стъпка се отправи към един от Учителите Майстори. Натали (браво на момичето!) реши да не чака приятелката си, виновно ми се усмихна и тръгна към изхода. В това време приятелката й направи всичко възможно, за да ме унизи. По-точно, опита се да го стори.

Високо, така че всички да чуят, взе да се жалва от мен.

— Извинете, това момче не е прието в Академията, но въпреки това, категорично отказва да напусне залата.

Майсторът, както ми се стори, я изгледа озадачено, като май не му стана много ясно какво се иска от него. Лиз мина от театралните ефекти към преки действия и зашепна нещо в ухото му. Майсторът повдигна рамене и се обърна към мен.

Тогава аз разпознах представителната фигура на Майстор Шинс, когото вече познавах от площада.

Лиз хвана още нищо неразбиращия Майстор под ръка и победоносно тръгна към мен.

— Ето, този е младежът… — започна Лиз, приближи се към мен и ме посочи.

Майсторът май ме позна.

— Млади човече, моля, вървете на мястото си, тук задържате всички. Хайде, малко по-пъргаво! Ако не се лъжа, вие ще бъдете в моя факултет, нали така?

Кимнах утвърдително за всеки случай, макар че и понятие си нямах за кой факултет ставаше дума.

— Моля! Моля! По-чевръсто! — махна с ръка Майсторът и се обърна към Лиз. — Та какво искахте да ми кажете?

А тя беше станала цялата на червени петна и само отваряше и затваряше беззвучно уста.

Прииска ми се да й се изплезя, но се удържах и с достойнство се отправих към масата, като с крайчеца на окото си проследих безславното отстъпление на противното момиченце.

След няколко минути вратите бяха затворени и в залата останахме само новоприетите и Върховните майстори. Учениците седяха в съседното помещение и току надничаха през отворената врата.

Всички ние, заедно с вампирката, седнахме около голямата маса. По моя груба сметка, местата бяха около двеста, плюс-минус десет.

Тръгнах към мястото, което Чез благоразумно ми беше запазил. И пак, по Закона на всемирната подлост съвсем близо до нас бяха седнали приятелите на Лиз. И те като всички останали, бяха станали свидетели на сцената, която Лиз устрои. Погледите, които нейният кавалер ми хвърляше, не предвещаваха нищо добро. Същото важеше и за погледите, които кавалерът на Натали (надявам се, вече бивш), мяташе към Чез. Впрочем, нито аз, нито Чез се впечатлявахме от това.

Потърсих с поглед бялата фигура, която седеше отляво, през осем човека и срещнах насмешливия поглед на Алиса. Тя ми смигна и подчертано бавно се извърна. Както се казва, всяко момиче е загадка, намеренията й са тайна, но най-често за нея самата! Изключително точно казано!

Тъкмо бях седнал и някъде отгоре се раздаде вече познатият ми от изпитите механичен глас:

— Приветствам новоприетите! Това е вашата последна вечер на свобода и ви съветвам да й се насладите с пълна сила.