Метаданни
Данни
- Серия
- Занаятът (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Огненный факультет, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Клара Стоименова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 150 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- Борислав Манолов (2010)
Преводът е направен специално за „Моята библиотека“ и се публикува в нея със съгласието на автора.
Оформление на корицата: gogo_mir, 2012 г.
За корицата е използвана картина от Олег Бабкин.
История
- — Добавяне
- — Корекции
Действие 9
Ако трябва да съм честен, в началото дори не разбрахме, че това е преграда. По средата на коридора стояха петима души с жълти ливреи.
— Хей, момчета! — зарадвано извика Чез. — Какво правите тук?!
Келнмиир, който тичаше най-отпред, спря и с жест ни показа също да спрем.
— Стига, моля ти се! — възропта Чез и пристъпи към учениците. — Познавам тези хора. Момчета, само да знаете какво се случва тук…
Той се приближи към единия от тях и сложи ръка на рамото му. В следващия момент, моят приятел, с до немай къде изумена физиономия се завъртя от удара.
— Хей, какво правиш?!
— Глупак! — кратичко резюмира Алиса. — Нали ти казаха, че този митичен Шеф е хипнотизирал всички, които е успял да излови по коридорите на Академията.
— А-а-а… — проточи Чез, отстъпвайки назад. Вдигнах плахо метличката.
— Да разчистя пътя? — предложи Догрон.
— Я, колко си бил лют — отбеляза Келнмиир. — Аз ще се оправя с тях.
Той се приближи до хипнотизираните ученици.
— Бъди по-внимателен — помолих го аз. Все пак, това бяха само ученици.
— Самата нежност съм — сериозно отвърна вампирът.
С едно неуловимо движение, вампирът леко докосна всеки поотделно и те се свлякоха на пода, без да успеят да реагират.
Побягнахме напред по коридора. Не след дълго пред нас се появи огромна дървена порта.
— Ето че приключението свърши — въздъхна Чез, когато стигнахме до заключената врата. — Сега ще избием вратата, после Майстор Шинссимус ще унищожи полето и… край?
— Би било много добре, ако всичко свърши така — замислено каза Келнмиир. — Нищо ли не чувате?
Заслушахме се. Тишина.
— Нищо — признах си аз. — А трябва ли да чуваме нещо?
— Не — отговори Келнмиир. — Засега, не. Но след няколко минути… не само, че ще чуете, но и ще видите. — Той се обърна към Шинс. — Как се отварят тези порти?
— В момента — никак — отвърна Шинс. — Те не бяха автономни.
— Ще ги трошим ли? — попита Догрон.
Той явно искаше да прави нещо. По принцип, разбирах неговото нетърпение.
— Няма да стане — поклати глава Шинс. — Тази врата току-така няма как да бъде преодоляна. Не разполагаме с подходящи средства.
— Този не е ли „подходящо средство“? — пошепна ми Чез и кимна към трола. — Нали затова дойде с нас?
— Чувам нещо — неочаквано каза Алиса.
Когато се заслушах, и аз долових някакво странно стържене.
— Какво е това? — попитах учудено.
— Кой знае — отговори Келнмиир. — Но със сигурност е нещо опасно.
Опасно, но за кого? За нас или за него? Въпреки че… има ли разлика?
Отново се заслушах и пак чух странните звуци. Стържене, грохот… доста далече, но се приближаваха с голяма скорост. Това не е на добро, ама никак не е на добро…
— Сега ще се случи нещо — с пресипнал глас предположи Чез.
Всички застинахме в очакване.
— Какво става?… — развълнувано попита Чез.
Никой не му отговори, защото всички се бяха вторачили в дъното на коридора. Какво ли ще изскочи оттам? Нещото така стържеше, сякаш беше от… желязо? Боже, не… аз познавам само едно нещо от желязо, което…
Иззад ъгъла се показа горната половина на железния голем.
— Какво е това?! — смая се Чез, който не познаваше нашия приятел.
— Това е железният голем, за който ви разказвах — с ентусиазъм отвърнах аз и побързах да замахна с метлата. — По-точно, неговата горна половина.
Догрон направи две крачки напред, като ми закри пространството, в което можех да действам с метлата.
— Стой! — спря го Келнмиир. — Тази метличка ще те направи на парченца и окото й няма да мигне. Нищо, че си от камък.
Тролът видимо се обиди, но послуша вампира и отстъпи назад.
— Отдръпнете се — заповяда Келнмиир. — Аз ще се оправя с него. Половин голем не е кой знае какво препятствие, а и аз съм зареден с малко кръв, все пак…
Много бързо се залепих за стената и имах желанието да потъна в нея. Останалите последваха моя пример, а тролът до стената приличаше на част от архитектурна композиция.
Големът много чевръсто се придвижваше на две ръце. Интересно, как това канче щеше да атакува вампира? С глава ли?
И наистина! Той направи точно това — затича се и скочи срещу вампира. Келнмиир успя да се отдръпне. Разнесе се характерен звън — беше главата на голема, която улучи портата.
На тенекията, разбира се, й беше все тая. Големът моментално се извърна и отново скочи върху вампира, като протегна напред ноктестата си лапа…
— Пази се! — викна Алиса, но от нейното предупреждение, просто нямаше нужда.
Келнмиир избягна острите нокти на голема и с едно ловко движение го хвана за лапата.
Да, вампирите и без това са много силни, но след като са пили кръв…
Келнмиир развъртя голема над главата си и го джасна в портата. После още един път и още един път…
Така беше решен проблемът с отварянето на портата. Понеже нямаше магическа защита, там се появи дупка, голяма точно колкото горната част на железния голем.
— Браво — извика Чез в изблик на радост. Келнмиир се поклони на публиката в наше лице и прекрачи през отвора. Правилно. На голема едва ли му имаше нещо, за него това беше дреболия.
— Да вървим по-бързо — подканяше ни Шинс, но самият той не се пъхна пръв в дупката.
Тролът обаче побърза да влезе. Догрон непрекъснато се опитваше да направи нещо полезно, за да ни убеди, че е на наша страна. Това не беше толкова лошо…
— Хубаво — въздъхнах аз и тръгнах след трола. Независимо от това че зад консервационното поле цареше нощ, в двора беше светло като посред бял ден, заради светещия тротоар. По тази причина можех да гледам как Келнмиир млати голема.
Здравият разум ми подсказваше, че не трябва да му преча (но пък как ли бих могъл да го направя, дори и да поисках?!). Подадох ръка на Шинс, за да не се спъне случайно, макар че поначало я подадох заради Алиса, но Майсторът успя да се промуши преди нея. Втори пролази Чез, а когато накрая протегнах ръка на Алиса, тя ме пренебрегна.
— Сега не е време за глезотии — сопна се тя и бързо мина покрай мен.
Гледах тъпо още известно време дупката, опитвах се да подредя мислите си, когато долових някакво движение в коридора. Не тръгнах да проверявам какво шава там, а се присъединих към групата.
— Знаеш ли Алиса? — заговорих, когато настигнах вампирката. — Мисля, че…
— Зак, нека после обсъдим всичко — предложи Алиса, като ме гледаше умоляващо в очите. — Когато всичко това свърши.
— Разбира се — вдигнах рамене. — Аз просто…
— После — твърдо отсече тя.
Щом искаш после, нека е после.
Бяхме съвсем близо до консервационното поле. На мен то ми приличаше на сапунен мехур. Същите преливащи се цветове, същата структура… само дето, когато Шинс го докосна, по повърхността му преминаха малки мълнии и удариха Майстора по ръката. Както изглежда, не беше силно, защото Шинс не им обърна никакво внимание.
— Сега какво? — попита Чез.
— Трябва ли ви помощ? — заедно с него каза Догрон.
Шинс ги отпрати с ръка и направи недоволна физиономия.
— Не ми пречете!
Погледах още известно време как Шинс докосва полето на разни места. Може би търсеше определена точка.
В крайна сметка, Майсторът помоли Чез и Алиса да му помогнат. След няколко сбити обяснения тримата започнаха да опипват полето. Майсторът не покани нито мен, нито трола, затова ни оставаше само да се мотаем насам-натам съвсем безцелно.
Не знам защо, но нямах желание да им помагам. Щом не ме канят — не се натискам. С далеч по-голямо удоволствие се заех да наблюдавам как Келнмиир се справя с голема.
С Догрон се оказахме в положението на безделници. Тролът съвсем посърна и гледаше към Келнмиир с такава мъка… Хвърлях от време на време по един поглед към вратата. Затова пръв забелязах, че в дупката се движат някакви странни сенки…
— Може да греша, но ми се струва, че имаме гости — прошепнах тихо на трола.
— Къде са? — учуди се Догрон.
— Ето там, в дупката на вратата нещо шава…
— Имаме си гости — извисих глас така, че да ме чуят всички.
Келнмиир не реагира изобщо на думите ми и продължи да прави голема на парчета — вече беше успял да откъсне едната му лапа и сега май се целеше в главата му. Реагираха Чез и Алиса.
— Сигурен ли си? — попита тя и дойде до мен.
— Уверен съм — отвърнах аз, макар че не можех да бъда уверен в нищо. — И преди малко бях забелязал някакво движение в коридора, но сега нещо се мерна в дупката.
— Защо си мълча? — учуди се Чез.
— Не съм си мълчал — разсърдих се и измерих Алиса с много изразителен поглед. Тя веднага се досети, за какво става дума и се изчерви.
— Мислите, че троловете са ни догонили? — попита Чез.
Сякаш в отговор на въпроса му, от дупката, преди да успея да кажа и дума, излезе трол. Излезе и отиде встрани. След него излезе още един…
— Всичко, двайсет и един трола — обобщи Чез, когато и последното каменище се появи на площада. — Те ще ни направят на пух и прах! Дори няма място за отстъпление.
— Не забравяй метлата ми — припомних му аз. — А и Келнмиир приключва с голема.
Действително, Келнмиир вече беше успял да откъсне главата на голема и сега беше ред на втората му ръка. Едва след като я загубеше, той ставаше напълно безопасен.
Погледнах към Шинс. Той продължаваше да се пипка край полето. Слабото място, за което говореше, се оказа добре скрито и от него.
— Давай, давай! — Чез ме избута напред. — Махни с метлата, нека разберат кой тук командва парада!
Точно това имах намерение да сторя. Само чаках троловете първи да направят крачка. Сега всяко забавяне ни е от полза, а тези каменища май чакат нещо. Или някого. При всички случаи, няма никакъв смисъл да ги провокираме.
Най-сетне видяхме, кого чакаха троловете. От отвора излезе човек с жълта ливрея…
— Невил! — смая се Чез. — Ама той… Не може да бъде! След Невил излезе Стил, след Стил — Наив, след това излезе някакъв непознат ученик, после Кейтен…
— Изглежда наистина Шефът е хипнотизирал всички, които е срещнал по пътя си — прошепна Алиса. — Сега какво ще правим?
— Не се вълнувай — шептях и аз. — Шинс всеки миг ще открие специалното място.
През това време, към троловете се присъединиха още десет човека…
— Край с нас! — изохка Чез. — Зак, Алиса! Гордея се, че учих с вас! Догрон, ти си най-достойният трол, който съм срещал в живота си…
Стиснах по-яко метлата в ръцете си.
— Стига, Чез! — опитах се да успокоя приятеля си. — Виж че Келнмиир вече се оправи с голема. А с вампир и трол имаме всички шансове…
— Да ни разкъсат на втората минута вместо на първата — горчиво довърши Чез. — Голяма радост, няма що!
— Пак истерии — въздъхна Алиса. — Погледни, те не помръдват от местата си. Какво си се затръшкал?
Не биваше да казва това.
Троловете и хората тръгнаха към нас, без да бързат. Деляха ни някакви си трийсет метра и не можех да чакам дълго. Когато минаха половината разстояние, което ни делеше, с всичка сила замахнах с метлата и ги разхвърлях на всички посоки.
— Пада им се! — викаше Алиса.
— Подпали ги! — дереше се Чез.
С ъгъла на окото си видях, че няколко трола бяха запратени до краката на Келнмиир и той вече ги довършваше с ножа.
Можеше да се каже, че троловете са с два по-малко.
— Давай, давай! Изяж ги, мамичката им драконовска! — екзалтирано ревеше Чез.
Да ги изяде… не вярвам да стане толкова лесно. Те непременно ще измислят нещо…
Стоях и гледах как хора и тролове се надигат от земята. Сякаш никой от нашите приятели не беше пострадал. Освен всичко, Невил продължаваше да държи копието си, а Наив — тоягата. От ръцете на Стил висяха вървите…
Троловете се подредиха в редица и се хванаха за ръце. Хората се скриха зад тях.
— Това не ми харесва — прошепна Алиса.
— На мен ми харесва — нервно каза Чез. — Да не би да са решили да извият хоро около нас?…
Не, не бяха решили да извиват хоро. За сметка на това, когато тръгнаха към нас и аз замахнах с метлата… те само отстъпиха няколко крачки и… толкова. Този път метлата не ги помете и те продължиха да се приближават. Налагаше ми се постоянно да махам, за да ги удържам поне за малко.
— Край, — тегли чертата Чез — с нас е свършено. Шинс все така тъпо продължава да изследва полето и явно няма намерение да го разрушава.
— Все още имаме Келнмиир — напомних му.
— Колко самонадеяно — усмихна се вампирът и се приближи. — Страхувам се, че дори и моята помощ няма да е достатъчна, за да овладее такава тълпа.
И наистина, тълпата толкова се беше приближила, че можех спокойно да видя стъклените очи на моите приятели… а Стил — да метне по мен въжето си.
Келнмиир го прихвана точно пред лицето ми и аз можех да продължа да работя с метлата, но въжето за миг го омота.
— Е, това е — ухили се Келнмиир. — Вече не мога да държа ножа в ръце. Алиса, вдигни го от пода, поне на теб ще ти бъде полезен.
— Я стига! Да не можеш да скъсаш едно въженце?! — не повярва Чез.
— Ако беше нормално — отговори вампирът, — нямаше да има проблем. Но това не е обикновено въже…
Тролът се приближи до вампира и се опита да скъса въжето, което се беше увило около Келнмиир, но не му се удаде. Много ясно, ако това беше толкова лесно, Келнмиир отдавна да се е справил.
Второто въже стигна целта си, тоест, мен. За последен път замахнах с метлата и изведнъж усетих как ръцете ми залепват за тялото. Метлата изскочи от ръцете ми и отхвръкна встрани. Чез скочи след нея, но тези няколко секунди бяха достатъчни на троловете, за да се доближат плътно до нас.
Догрон, Алиса — с меча в ръка, и Келнмиир — със завързаните ръце, излязоха напред. Троловете моментално се хвърлиха върху им. В тази ситуация беше безполезно да се използва метлата. Нямаше и накъде да се отстъпва. Зад нас Шинс се оправяше с полето, а насреща ни напираше тълпата… Така се получи, че вампирите и Догрон привлякоха троловете върху себе си, а нас ни нападаха собствените ни приятели.
Върху мен се нахвърли Наив с тоягата си и аз само по чудо успях да избягна удара. Добре, че само ръцете ми бяха завързани и можех да бягам, колкото ми сили държат.
Алиса, Келнмиир и Догрон бяха обсадени от троловете, но продължаваха да се сражават, при това много успешно. Алиса поне имаше меч, Догрон не беше с вързани ръце, а как се оправяше Келнмиир, ума ми не го побираше!
Докато аз се спасявах от Наив, след Чез препускаше Невил с огънатото копие през ръка. На Чез ръцете обаче не бяха завързани и у него беше метлата, затова и той се справяше успешно.
Всички бяхме толкова заети, че не можехме по никакъв начин да помогнем на Шинс, върху когото се нахвърлиха останалите ученици, начело с Кейтен. Изглежда знаеха защо сме тук, по-точно, Шефът знаеше. Дали този загадъчен Шеф беше сред тях?
Ето какви мисли се появяваха и изчезваха в главата ми с бясна скорост, както често се случва в такива моменти. Вниманието ми беше съсредоточено върху това, да се измъквам от тоягата на Наив, а всичко, което се твореше около мен, автоматично се запечатваше в съзнанието ми.
Затова прекрасно видях как двама ученици, които не познавах, се приближиха до Шинс и… бяха проснати на земята.
Около Майстора се беше образувало цяло задръстване и Чез с един замах на метлата, натръшка всички долу. След което отиде при Шинс и продължи да разгонва тези, които напираха, като използваше минималната мощност на метлата. От това нямаше кой знае каква полза — нападателите биваха отхвърлени на няколко метра и падаха на земята, но все пак, Шинс печелеше време. Отделна работа беше, че това време не беше достатъчно.
— Алиса! — викна Шинс.
Бях се зазяпал прекалено по него и Чез и затова не бях усетил кога Кейтен се беше промъкнал зад гърба ми. Застанах лице в лице с него, когато за пореден път се спасявах от тоягата.
— Кейтен — изрекох, като се взрях в стъкления му поглед.
Никаква реакция!
Той ме хвана за врата и ме наведе надолу. Удар не последва, защото Наив беше превключил вниманието си върху Алиса, която в този момент притичваше покрай нас. Чакай! Накъде тичаше Алиса?
Извърнах се и се освободих от хватката на Кейтен. Претърколих се, измъкнах се от лапите на някакъв трол и се втурнах след Алиса.
— Дай ми ножа — викна Шинс на Алиса. За какво му е притрябвал нож?
Алиса послушно му го подаде.
— Имайте предвид, че когато полето се пукне, шумът ще бъде гръмовен. — Шинс претегли ножа с ръка. — Освен това, ще има силна взривна вълна…
— Стига дрънка — изкрещя Чез и за пореден път замахна с метлата.
Метлата не сработи. Изглежда зарядът й окончателно се беше изчерпал…
Шинс вкара ножа право в полето. Разнесе се силен гръм и по полето пробягнаха мълнии. Всички те се устремиха към ножа.
Загледах се по това зрелище, а когато се обърнах към Чез и Алиса, там ги нямаше. Малко по-встрани, те с всички сили удържаха шестима нападатели…
В това време към мен се приближаваха шестима хипнотизирани ученици. Е, това все пак не бяха тролове или Наив с тоягата… така че с тях трябваше да мога да се справя, дори с вързани ръце.
На първия направих подсечка, на втория — също. Защо да се напрягам излишно?…
Мълниите вече биеха в ножа с пълна сила. От ръката на Шинс изскочи една червена мълния — изглежда, най-сетне беше използвал зарядния пръстен.
Неочаквано, усетих тласък и паднах по гръб на земята. И точно в този момент, там, където преди малко се намираше главата ми, удари поток от енергия. От ножа се отдели мощна мълния, с бучене прелетя през площада и се удари в стената на Академията, след нея — още една и след секунда мълниите се превърнаха в непрекъснат син поток.
Всички замръзнаха по местата си и наблюдаваха как на мястото, където удряше енергията, се появяваше огромна дупка.
А Ромиус разправяше, че дагорът, от който са направени стените на Академията, не е податлив на магии… Как не?…
Потокът от енергия удряше в продължение на няколко минути, след което се чу звук, сякаш някой счупи голям прозорец, и потокът рязко спря. Настъпи тишина.
Тръгнах да се надигам полека от земята и вече почти се бях изправил, когато консервационното поле се разхвърча на малки парченца…
Вой, свистене, грохот…
Взривната вълна удари с такава сила, че всички, които бяха на двора и стояха прави, ги вдигна във въздуха, след което ги стовари върху тротоара. Все още не се бях изправил и затова само ме завлачи няколко метра по гръб… ужасно преживяване, трябва да ви кажа… Дори не можах да се опазя с ръце и се ударих в нещо твърдо, а от слепоочията ми потече гореща кръв… Докато падах, над мен прелетя Шинс, който се намираше до полето по време на разрушаването му.
Известно време лежах по гръб, гледах черното небе и постепенно идвах на себе си. Полека започнах да усещам, че около мен вече няма вакуум… вакуум без магия…
На площада потече енергия! Не толкова концентрирана, както в Академията, но след пълното й отсъствие и това количество беше достатъчен повод за бурна радост.
Леко залитайки, се изправих на краката си и се огледах. Вляво от мен се издигаше купчина камъни, като при по-внимателно взиране се оказа, че това са останките от няколко трола. До мен лежаха няколко души с жълти ливреи и слабо стенеха. Значи са живи. Това е радостен факт.
И така… полето е унищожено. Сега какво? Това ли е краят?
До мен, от земята се надигна Невил. Сигурно той ме е спънал и така ме е спасил от мълнията…
— Невил — заговорих аз. — Ти как…
Той ме погледна със стъклен поглед и протегна ръка. В дланта му се появи малък фаербол.
— Чакай…
Огнената топка ме блъсна в гърдите и ме събори.
Значи яко съм се объркал. Всичко едва сега започва.
От земята започнаха да се надигат оживелите тролове и останалите хипнотизирани ученици. Съвсем наблизо скочи на крака и Келнмиир. Ръцете му все още бяха вързани, изглежда въжето беше изключително здраво. Веднага щом се изправи, Келнмиир започна да рита с крака троловете, които още не бяха успели да се надигнат, за да ги остави завинаги на земята. Надявах се Догрон да не е между тях, все пак, той беше наш трол.
Изправих се с един скок и отново се оказах лице в лице с Невил. Този път пред него имаше огнена птица… Колко бях отвикнал от тези неща…
— Какво стоиш като истукан? — извика Алиса, която внезапно се оказа до мен. Тя беше малко разрошена, но като цяло изглеждаше добре.
Огнената птица се разби в щита, който Алиса, сякаш на шега, беше направила.
Да… нещо се бях отпуснал. За един ден без енергия, бях забравил всичко научено за два месеца.
— Вие ми се свят — излъгах.
Алиса вече не ме чуваше, защото беше изцяло съсредоточена да отбива атаките на Невил. Едва успяваше да поставя щит след щит пред огнените птици, пеперуди и фаерболи. Питах се, защо бях изгубил толкова време за разработването на моите змийчета?!
Припомних си стандартната схема и пуснах няколко змийчета. С Алиса можехме за кратко да си отдъхнем спокойно.
— Знаеш ли къде изчезна Чез? — попита вампирката, като следеше напрегнато Невил.
— Не — отвърнах аз. — А ти поне някого от нашите да си виждала?
— С изключение на теб и Невил — никого — каза Алиса. — Макар че…
Проследих погледа й.
Площадът бавно оживяваше. Келнмиир раздаваше ритници на троловете и не им позволяваше да станат, но за сметка на това всички хипнотизирани ученици вече бяха на крак.
— Ние двамата срещу всички останали — промърмори вампирката. — Колко романтично…
— Смърт от приятелски огън — продължих аз. — Колко трогателно…
Спогледахме се и се разкискахме.
— Хей, вие там какво цвилите? — чу се изпод купчината каменни тролски остатъци гласът на Чез. — По-добре ми помогнете да измъкнем оттук нашия човек.
— Прикривай ме — каза Алиса и тръгна към Чез.
— Подпали ги! — викнах аз и пуснах подир Алиса няколко огнени змийчета.
От Чез съм се заразил с този идиотски вик…
Приготвих се да построя любимата си стена. Само трябваше да реша къде… Келнмиир вляво трепе тролове, Алиса и Чез са отдясно… а аз, кой знае защо, съм по средата и пред мен са хипнотизираните ученици…
Наложи се да поставя защитната стена пред себе си. Нещо ми подсказваше, че първият удар ще бъде нанесен именно върху мен.
И точно бях поставил стената, когато към мен полетяха… какво ли не полетя! Огнени кълба, въздушни юмруци, водни копия…
Не знам как действа хипнозата, но тези момчета бяха изцяло с всичкия си. Действаха организирано, почти като на състезания. Което не беше никак добре…
— Зак, мини отсам — извика Алиса иззад каменната купчина.
Лесно е да се каже. Нали ако се покажа иззад стената, ще ме разкъсат на парчета! Макар че стената няма да издържи…
Изчаках да настъпи пауза между атаките и с всички сили побягнах към Алиса. Както се оказа, постъпил съм разумно. Докато траеше затишието, враговете ни бяха събрали сили и сега удариха там, където допреди малко се намирах аз. Главната им ударна сила беше един огромен фаербол. Подозирам, че тук не е минало без нашето „огнено момче“. Фаерболът срина моята защитна стена. Тя се пръсна с характерния за счупено стъкло звук и тогава всичко, което можеше да бъде пуснато в действие, беше пуснато. Ако бях останал зад енергийната стена, страхувам се, че от мен сега щеше да има само черен въглен!
Прескочих каменната купчина, като се стараех да не мисля, че това нещо само преди час са били живи същества. Затова пък в главата ми се появиха други мисли, по-точно, не мисли, а чувство. Страх! Ние бяхме свикнали с това, че около нас винаги бдеше Наблюдаващата страна — Майсторите, които винаги ни спасяваха от фатални изходи. Само че сега нямаше кой да ни спасява!
Автоматично пуснах зад себе си няколко змийчета — за всеки случай!
— Сложи щитовете! — изкомандва Алиса и двамата с Чез поставиха пред нас двоен щит.
До момента не бях успял да се възстановя и, за мое голямо съжаление, нямаше как да направя стена.
— Важно е да издържим известно време — тихо каза Шинс.
Едва сега обърнах внимание на Майстора, който лежеше на земята. Той беше затиснат от огромен камък, който най-вероятно е бил част от тялото на някой (а може и на нашия) трол.
— Добре ли сте? — попитах с дрезгав глас.
— Жив съм. — Лицето на Шинс се изкриви. — Но без навременна помощ се страхувам…
— Вие ще надживеете всички ни! — ободри Майстора Чез.
— Със сигурност — усмихна се Алиса. — Как ще се оправим оттук нататък? Няма да издържим срещу тази тълпа. Не ми е ясно как досега не са ни помели…
Надникнах над насипа.
Дзън!
Беше се пукнал единият щит… или двата?!
— Сега — пошепна Майсторът.
Над главите ни се появи боен купол.
— Така е по-добре — произнесе Шинс. — Този купол не е толкова лесен за пробиване.
В ъгъла на устата на Майстора се появи тънка кървава струйка.
Лоша работа! Шинс или се беше пренапрегнал, или травмата му беше много сериозна…
— Нещо трябва да се направи — твърдо каза Алиса. — Не можем така да седим и да гледаме!
— Можем и още как! — възрази Чез. — Как смяташ да се вмъкнеш от бойния купол?
Вярно, бойният купол не беше някакво жалко щитче, той е сложна конструкция, достъпна само за Майстори.
Надникнах още веднъж иззад възвишението, този път по-уверено. Изключително много ме вълнуваше въпросът какво се случва с Келнмиир?
На площада вампирът го нямаше. Поне не се виждаше. Освен осмината ученици с жълти ливреи и изпотрошените тролове, не се забелязваха други живи същества. По площада се търкаляха остатъци от тролове, а сред тях се виждаха две цветни петна. Жълто и синьо. Ученик и старши ученик… Кейтен! Мъртви ли са?! Или са в безсъзнание?!
Осем ученици стояха пред нашия купол и го блъскаха с всички достъпни заклинания. Много добре, че Кейтен не беше в съзнание (надявах се да е жив), защото учениците не можеха нищо да направят, но той — бившият Майстор можеше!
— Какво става? — тихо попита Шинс.
— Нищо не ни заплашва — отговорих аз. — Докато куполът държи…
— Куполът ще издържи — твърдо каза Шинс. — Знаете ли?…
И тримата се приближихме.
— … Вие сте моите най-добри ученици. От вас ще излязат прекрасни Майстори. — Той се усмихна и погледна към мен. — Дори от тебе, Зак…
Ето на! Дори в момент като този, той продължава да ме дискриминира!
— Не говорете така — изхлипа Алиса.
Шинс бавно затвори очи. В началото си помислих, че умира… но той дишаше… значи само беше изгубил съзнание.
Неочаквано мълниите от заклинанията, които удряха по купола спряха.
— Какво става? — учуди се Чез и погледна над насипа. — Ура-а-а! Кавалерията пристигна!