Алекс Кош
Огненият факултет (28)

Действие 7

Седяхме в аудиторията вече повече от час. Докато вечеряхме, успях да разкажа на Чез и Алиса как минаха осемте часа, откакто се бяхме разделили. Да ви кажа, някои хора (и вампири) са много странни. Чез и Алиса направо умряха от завист! Разбира се, аз ги разбирах, защото да връзваш пердета и да лазиш по етажите не е най-приятното и интересно занимание. А моите приключения, погледнати отстрани, изглеждат къде-къде по-интересни отколкото бяха в действителност. Към факта, че са ме считали (или ме считат все още) за шпионин и двамата се отнесоха съвсем спокойно. Чез заяви, че измежду всички, събрани в тази зала, не аз съм този, който най-много прилича на шпионин. Така той намекна тактично за подозрителните дежурства на Алиса на етажа на Майсторите…

Чез слушаше с особено удоволствие разказа за Келнмиир, а когато разбра, че се е крил в стаята на Алиса… И до този момент се чудя как двамата с Алиса не го разкъсахме на малки парченца, заради пошлите мисли, които се четяха по ехидната му физиономия.

След това им разказах за мисията си и за това, че без Шинс, ако изобщо е жив, не ни чака нищо добро… Известно време мълчахме, размишлявайки над това, което ни предстои.

Трябва да отбележа, че през деня Чез и Алиса поне се бяха хранили нормално. Аз самият, едва когато видях храна, си спомних, че не бях ял от сутрешното си дежурство в столовата. Толкова бях гладен, че…

— Ето какво ви предлагам — започна Чез. — Ще слезем до двайсет и първия етаж…

— Непременно ли трябва?… — прекъснах приятеля си. — Тъкмо се нахраних като хората и ти предлагаш отново да висим между етажите.

— Трябва! — категоричен беше Чез. — Първо на първо, можем да срещнем някого по етажите…

— Например някой трол — предположих аз.

Но Чез беше непреклонен.

— И второ, добре е да сме по-близо до етажа, където са заточени Майсторите, до първия етаж — също. Всичко може да се случи. На двайсет и първия етаж можем да устроим засада. Може да успеем да освободим Шинс.

— О, да — възхити се Алиса. — Да освободим Шинс. И как си представяш, че ще се случи?

— Ще видим — каза Чез и скочи. — Да вървим да връзваме въжета.

Послушно поехме след него, но веднага се сблъскахме с първия проблем — на този етаж нямаше пердета! Тоест, имаше някакви, но бяха толкова тънки, че се разпадаха под ръцете ни.

— Да ги връзваме по десет едно върху друго — предложи Чез.

— В никакъв случай! — в хор отвърнахме Алиса и аз.

— Страх ви е, че няма да ви удържи?! — завика Чез. — Тогава защо плюскахте като невидели?!

От тази наглост Алиса изгуби дар слово. Изобщо, сега ролята на Наив се изпълняваше от Чез. Точно той изяде почти всичката храна!

— Това, според теб, въже ли е?! — завиках аз с пълно гърло. — Това са някакви паяжини, които не стават за нищо!

Крещяхме още известно време. Не беше от лошо чувство, просто напрежението си търсеше изход и май го намери…

— Имам идея — каза Алиса, когато се поуспокоихме. — Нека някой отиде до горния етаж, там има нормални пердета, доколкото си спомням.

— Точно така — съгласи се Чез. — Аз ще отида. Вие достатъчно пострадахте и това напрежение може да ви дойде в повече. Ще събера пердетата и накуп ще ви ги спусна.

— Не е зле — подкрепи до Алиса. — Аз също бих могла да отида. Няколко счупени зъба не са повод за отчаяние. Но щом толкова искаш — давай!

Реших да си замълча. Откъдето и да го погледнех, да се катеря до горния етаж нямаше как да стане. Дори не бях уверен, дали ще мога да сляза един етаж надолу, а да лазя до горния беше абсолютно нереално!

Чез тръгна, а ние с Алиса останахме да го чакаме. Насаме.

След като поседяхме известно време в пълно мълчание, Алиса не издържа:

— Може би бих те целунала — каза тя с леко виновна усмивка, — но много ме болят устните.

— Не настоявам — запротестирах.

— Значи, не настояваш?! — направи се на възмутена Алиса.

— Не… тоест да…

Спогледахме се и се разсмяхме.

— Защо нашето общуване винаги се свежда до някакви безсмислени дрънканици? — попита Алиса.

— Може би, защото не умея да общувам с красиви момичета — отвърнах.

— Така си е — каза Алиса. — Освен това, правиш ужасно спънати комплименти.

— Нали правя все някакви? — резонно отговорих аз.

Така си седяхме на пейката в коридора и си говорихме най-различни глупости. Но в тези глупости имаше толкова прелест…

— Отдавна искам да те питам — досетих се аз. — Защо тогава, в моята стая, ти ми позволи да те надвия? Знам, че си много силна.

Алиса ме изгледа изненадано.

— Не си забравил значи… — тя се намръщи. — В онзи ден, след като постъпих в Академията, едни вампири от дневния клан се опитаха да ме хванат и отвлекат, за да попречат на намеренията ми. Те не искаха вампир от техния клан да учи в Академията. Имаше кратка схватка, по време на която Келнмиир ми помогна, след което се разделихме с него. Той отвличаше вниманието на моите роднини, а аз се скрих в твоята стая.

— Колко удачно стечение на обстоятелствата — усмихнах се иронично.

— Благодари на Келнмиир. Той ме накара да вляза през отворения прозорец…

Гледай ти!… Той дори не спомена за това!

— И след схватката с роднините си ти си останала без никаква сила? — уточних.

— Не съвсем — възрази вампирката. — Можех да те убия без никакъв проблем, но да те обезвредя, без да те повредя — за това действително не ми бяха останали сили.

— Тогава защо не ме уби? — искрено се учудих аз. — Само не ми казвай, че е заради черните ми очи…

— Не, разбира се — Алиса погледна свенливо надолу. — Чисто и просто, Келнмиир ми забрани да убивам когото и да било. Каза ми, че с такъв товар на съвестта нямам работа в Академията.

Не забелязахме веднага вързопа, който се беше появил на прозореца.

— Зак! Алиса! Докога ще се заплесвате?! Поемете багажа!

Издърпахме купчината пердета и веднага се захванахме да ги връзваме, като изпитвахме известно чувство на вина към Чез. Той там се бъхтеше, а ние си почивахме… Така не може.

До момента, в който на прозореца се показаха обувките на Чез, вече бяхме успели да навържем доста пердета.

— Чудесно се справяте — отбеляза Чез. — Може би няма да е зле, ако навържем за три етажа наведнъж. Да действаме по-мащабно.

— Не, не… — не се съгласи Алиса. — С теб вече свикнахме да висим над бездната, но Зак тепърва ще трябва да се учи да се придвижва във вертикална плоскост.

— Да речем, че не ме дооценяваш — смутих се аз. — Ще ти припомня, че успях да преодолея сума ти етажи на гърба на Келнмиир.

— Това е по-различно! — отсече Алиса — Край, няма да го обсъждаме! Ще слезем един етаж по-надолу, после ще видим.

Бях забравил, че Алиса не е обикновено момиче. Става и за командир… нали й е в кръвта… с такива роднини…

Първото спускане беше най-трудно. Страхът от огромната височина отново парализира ръцете ми и напълни главата ми с най-идиотските мисли. Всяко следващо спускане ставаше все по-леко. В крайна сметка, за два часа стигнахме до двайсет и първия етаж.

— Край — въздъхна Чез и се претърколи през прозореца. — През следващото денонощие, никой да не ме безпокои! В почивка съм! Макар че… ако някой реши да ми донесе нещо за хапване, няма да му се разсърдя.

— Дай да проверим етажа — предложи ми Алиса. — Трябва да сме много внимателни.

— Стига глупости — опъна се Чез. — На предишните двайсет етажа нямаше жива душа. Тролове също нямаше. Сигурно са заседнали в Музея и са уплашени до смърт. — Чез захихика. — Надали ще се възползват от телепортите.

Трябва да призная, че в думите на Чез имаше известна логика. Троловете се стараеха да не използват телепортите, във всеки случай, не бяхме видели досега нито един от тях, дори отдалече. Чудно ми е, с какво ли е зает врагът ни в момента? Нали консервационното поле не пропуска никого?

Освен ако троловете не знаят за телепортите, които водят навън. Нали, все пак, по някакъв начин са успели да попаднат тук? Не знам… освен това, напоследък започна много да ме занимава последният ми сън. Вече бях забелязал, че някои сънища представляват един вид предсказания. Само дето никога не знаеш кога ще се изпълни предсказанието — дали след минута или след месец… Ако вярвам на последния си сън, трябваше скоро да се видим с Келнмиир. Той сигурно се е измъкнал някак си от Главната зала.

— Имаш право, Алиса. Да проверим етажа, а този мързеливец — махнах с ръка към Чез — нека остане да се търкаля тук.

— Е-хей! — възмути се Чез. — Не лежа току-така на това място. Прикривам пътя за отстъпление.

Алиса насмешливо захихика:

— Ти, освен да отстъпваш, друго не можеш.

За да прекратя препирнята, се наложи да хвана Алиса за ръката и да я отведа по-далече от Чез.

Етажът, както и предишните, се оказа съвършено пуст. Нямаше жива душа, вратите зееха — изглежда автономният заряд на ключалките беше свършил.

— Сега какво? — попита ме Алиса. — Ще продължим ли да се спускаме?

— До първия етаж ли? Бихме могли, разбира се, но какъв е смисълът? — почесах се по главата. — Трябва да освободим Шинс. Без него няма да направим нищо.

— Имаш ли някакви идеи в тази посока? — попита ме вампирката. — Ще натръшкаме троловете и после? Дори да успеем да измъкнем Шинс, ако и на него са му сложили такъв нашийник като твоя, какво ще правим? За нищо на света втори път… — Алиса докосна устните си и се намръщи. — Да-а… за нищо на света!

— Няма да ти го позволя! — казах твърдо. — Трябва да намерим друг изход.

— Търси друг изход — съгласи се Алиса. — Ти си мозъкът.

Вдигнах смутено рамене.

Алиса ме ласкае. Не съм никакъв мозък. По-скоро Чез беше мозъкът през първите седмици на обучението.

— Знаеш ли, мисля си — говорех на Алиса, докато вървяхме по коридора, — какво ли ще се случи с Академията след тези събития, ако успеем да изгоним троловете?…

— Много се съмнявам, че нещата ще останат, както бяха. Със сигурност нещо ще се промени.

Алиса не довърши фразата, сложи пръст върху устните си, давайки ми да разбера, че и аз трябва да мълча. Изглежда беше чула нещо. Спрях и също се заслушах. Нищо. Тишина.

— Чуваш ли? — тихо попита Алиса.

Поклатих глава. Нищо не чувах. Може би моят слух е по-слаб или на вампирката й се счува… от нерви.

Алиса направи жест да я последвам и тръгна към телепортите. Когато стигнахме края на коридора, погледнахме към площадката с телепортите. Там нямаше никого.

Храс!

Сега и аз чух странния звук. Идваше от съседния коридор.

Алиса, много бавно и съвършено безшумно, отиде до края на коридора и погледна зад ъгъла.

Изчаквах търпеливо реакцията й.

Когато вампирката се обърна, без малко да се хвърля към нея. Беше толкова бледа, че бях сигурен, че ще припадне. Обаче се размина.

Тя преглътна нервно и се приближи бавно към мен.

— Иди да видиш — каза Алиса с дрезгав глас. Надявах се, че също пристъпвам безшумно… А когато погледнах зад ъгъла…

Драконовска гадост!

По коридора пълзеше нещо изключително отвратително! С гнусно червен цвят. Можеше да се каже, че е змия. Беше тънко и дълго. Много тънко и много дълго. Като при това, този тънък и дълъг кренвирш не беше с кръгло сечение, а… някак си квадратен. Дължината му беше поразителна — някъде към десет метра! Дебелината на това същество не надвишаваше осем сантиметра.

Това чудовище не просто пълзеше. То издаваше някакви странни хрущящи звуци и се опитваше да се надигне на нещо като крака! Добре, че таванът не беше много висок (около шест метра) и не позволяваше на чудовището да се изправи в пълния си ръст.

Върнах се при Алиса едва ли не на бегом.

— Каква е тази гадост? — попитах аз, без да повишавам глас.

— Мен ли питаш? — учуди се вампирката, която вече се беше окопитила. — Да ти приличам на специалист по тези неща?

— Не, разбира се, но…

— Но, мен ако питаш, време е да се омитаме — прекъсна ме Алиса. — Забеляза ли, че тази твар пълзи към нас? Трябва да побързаме и да се разкараме от този етаж, преди това да ни е настигнало.

Нямаше какво да възразя. И на мен не ми се щеше да общувам с това чудовище и да разгадавам намеренията му. Ами ако тази твар искаше да ни помогне? Не-е… не ми трябва помощта на… това…

Двамата с Алиса бързо-бързо се върнахме на позицията, която беше заел Чез.

Когато пристигнахме, Чез дъвчеше съсредоточено. Беше странно, особено, като се има предвид, че продуктите ни свършиха още преди четири етажа.

— Ти си намерил храна?! — възхитих се аз.

— Какво толкова? — вдигна рамене Чез. — Докато вие обикаляхте етажа, аз успях да мина по стаите и всичко да претършувам.

— Нека ти кажа, че не сме се разхождали ей така! — отбеляза Алиса и с ловко движение измъкна от ръката на Чез една ябълка. — Трябва да се се махаме оттук. И то колкото се може по-бързо.

— Защо? — учуди се Чез. — Нали имахме намерение да останем на двайсет и първия етаж и да помислим как да освободим Шинс или как да попаднем в Главната зала?

С Алиса се спогледахме.

— Ако на секундата не си вдигнеш задника от пода, оставяме те тук! И тогава ще ти се наложи да си пообщуваш с чудовището, което срещнахме в съседния коридор.

Чез скочи от пода.

— Шегувате се, нали? — попита той, като се убеди, че никакво чудовище не ни преследва.

— Не се шегуваме — отряза го Алиса. И ако поостанеш тук още известно време, сам ще се убедиш. Ти — както искаш, ние обаче продължаваме.

Алиса се приближи до прозореца и се хвана за въжето.

— Чао! — махна с ръка вампирката и изчезна зад прозореца.

— Вие, значи сериозно… — Чез се извърна към мен.

— Повече от сериозно — отговорих и се хванах за пердетата.

— Тогава ще мина пред теб — каза Чез и се шмугна под носа ми.

— Ами… добре — насила се съгласих аз и вдигнах от пода последната ябълка. Щом иска да върви пред мен, нека върви! През това време, аз ще изям ябълката.

Чез изчезна зад прозореца. Доядох ябълката и го последвах.

Хванах се за пердето, отблъснах се от прозореца и запълзях нагоре. Когато минах пет метра, изведнъж усетих, че нещо ме дърпа надолу. Може ливреята ми да се беше закачила за нещо.

— Зак какво правиш там? — викна Алиса и се наведе.

— Закачил съм се за нещо — отвърнах и погледнах надолу. — А-а-а!…

За дрехата ми се беше хванала тънка лапа с остри нокти. Ритнах с крак, но ливреята ми беше много здрава и не искаше да се скъса, а лапата ме държеше здраво.

— Алиса, то ме е хванало! — закрещях.

— Опитай да се изскубнеш! — извика Алиса и прекрачи през парапета на прозореца. — Слизам при теб!

Започнах да ритам с всички сили и без да искам отпуснах леко ръцете си… Тогава чудовището ме свлече надолу…

— Зак!

Алиса вече беше преполовила разстоянието и успя да види падането ми във всичките му подробности.

Опитах се да хвана пердето, но нищо не се получи. Щях да се сгромолясам в бездната, ако не беше чудовището. То продължаваше здраво да ме държи за ливреята.

Увиснах с главата надолу и, въпреки гравитацията, сърцето ми отиде в петите.

Под мен зееше бездната…

— Зак! — викаше Алиса.

— Зак — прошепна нещото, което ме държеше за ливреята. — Ако на секундата не се хванеш за пердетата, няма да мога да те удържа. Мускулите ми все още не са укрепнали…

Този глас… ми е познат… Келнмиир!

— Ти?! — От вълнение, за момент забравих, че вися надолу с главата от двайсет и първия етаж. — Какво стана с теб?!

— Нищо, което да не мога да контролирам — прошепна Келнмиир. — Извинявай, че не мога да продължа светския ни разговор, но гласовите ми връзки все още не са се оформили.

Хванах се за пердето, като се стараех да овладея треперенето на ръцете си, и в този момент Алиса вече беше при мен.

— Пусни го, мръсна твар такава! — закрещя тя и скочи през прозореца.

— Чакай, Алиса, това е Келнмиир! — развиках се аз, но закъснях.

Зад прозореца се чуха звуци от боричкане и ръката на Келнмиир ме пусна. Добре, че бях успял да се хвана, иначе щях да полетя надолу…

Когато с големи усилия успях да се кача на перваза, видях едно твърде забавно зрелище. Алиса висеше високо във въздуха и риташе с крака, а Келнмиир — макар че ако трябва да съм честен, все още не можех да позная вампира в образа на това чудовище — с едната си, неописуемо тънка ръка я притискаше към тавана.

— Алиса, това е Келнмиир — повторно обясних на вампирката и се строполих на земята.

— Точно така, Алиса — каза чудовището. — Аз съм Келнмиир и не е необходимо да ме нападаш и да ме правиш на парченца. Между другото, сега съм особено уязвим, защото тялото ми още не е оформено.

Имаше право — в момента тялото му изглеждаше още по-зле откакто с Алиса го видяхме за пръв път. Ако тогава приличаше на квадратна змия, сега дължината му се беше скъсила наполовина и му бяха поникнали крайници — такива едни, тънки ръце и крака… а лицето му беше някак странно приплескано.

— Добре, добре — съгласи се Алиса. — Разбрах, че това чудовище е Келнмиир. Вече можеш да ме спуснеш на пода.

— Кое е това чудовище? — попита Чез и влезе през прозореца. — Все си мислех, че вампирите изглеждат… как да кажа… малко по-привлекателно.

Келнмиир остави Алиса на пода и се разсмя.

— Само как изглеждаш след злополучния си опит за летене!

Алиса дотича до мен и ме прегърна.

— Всичко наред ли е? — пошепна тя в ухото ми.

— Вече да — отвърнах аз и я прегърнах през талията… уж без да искам. Ако се наложи, ще се оправдая с шока, който бях преживял.

— Какво направи? — поинтересува се вампирката, без да обърне никакво внимание на това, че ръката ми беше върху талията й.

Чез седна на перваза и се превърна целият в слух.

Храс!

— Не ми обръщайте внимание — каза Келнмиир и цялото му тяло потръпна. — Това са костите ми, които се наместват. Голямо удоволствие е, трябва да ви кажа! И защо? Защото между Главната зала и двайсет и първия етаж, все пак, има процеп, така че ти, Зак, излезе прав — в Академията има вентилационна система.

— Защо господа Майсторите не са ни споменали нищо? — учудих се аз.

— Да не си мислиш, че Майсторите могат да се досетят, че мога да се промуша през петсантиметрова тръба? То, аз самият не съм си го помислял, преди да опитам, та…

— Алиса, и ти ли можеш така? — попитах шепнешком.

— Мисля, че вече съм казвала, че нямам нищо общо със съвременните вампири — с неочаквана злоба просъска Алиса и, вече малко по-меко, добави: — Не всеки вампир може да прави такивa фокуси.

— Тръба ли казахте? — попита Чез. — Защо тогава лицето ви е квадратно? Мислех си, че тръбите са кръгли…

Храс!

— Да, кръгли са — кимна Келнмиир. — Кръгли са, но накрая имат квадратни отдушници.

— Пак добре, че не завършват с решетки — разсмя се Чез.

Храс!

— Знаеш ли, момко? — неочаквано весело каза Келнмиир. — Ти ми харесваш.

— В какъв смисъл? — престори се на уплашен Чез.

— В същия — зловещо изскърца вампирът. — Извинете ме, но ще трябва да си възстановя формата на черепа.

Двамата с Алиса се спогледахме.

— Ужас! — изрече вампирката на глас моите мисли. — Вероятно е доста болезнено…

— Най-добре да не мислим за това — опитах се да отклоня Алиса от лошите мисли. — Нека използваме времето си за по-полезни неща — можем да направим нов план, този път с участието на Келнмиир.

— Точно така — обади се Чез. — Този път може да ни се наложи да се бием.

— Току-виж някой си помислил, че имаш подобни намерения — пренебрежително подхвърли Алиса.

— Защо не?! — възмути се моят риж приятел. — Аз тези тролове… — Не успях да чуя продължението на разговора, защото потънах в собствените си размисли.

Излиза, че правилно бях изтълкувал видението си. Келнмиир се появи точно както бях предсказал! Но къде са мечът и метлата?…

— Келнмиир, би ли ми отговорил на един въпрос? Не си ли взел случайно със себе си меча и метлата?

Храс!

— Първоначално наистина исках да ги взема с мен. Но да ги промъкна през тръбите на канализацията беше просто невъзможно.

— Значи, не си ги взел — въздъхнах аз.

Сега ще ми е трудно да твърдя, че съм предсказал появяването на Келнмиир. След като не е взел меча и метлата…

— Всъщност, може да се каже, че съм ги взел — не много уверено изрече Келнмиир. — Само че те са леко… променени…

— Тоест?

— Наложи се да пооскубя метлата и да махна дръжката й. Така тя изгуби малко от силата си. А от меча се наложи да направя кинжал. Но Майсторите прехвърлиха малко енергия от метлата върху меча и сега имаме нормално оръжие.

— Къде е това оръжие? — попита Чез. — Нещо не се вижда.

Храс!

— То остана там, откъдето изпълзях. В този вид не беше много лесно да влача и оръжие.

— Пу първи! Отивам за оръжието! — извика Чез. — Само ми кажете къде да го търся.

Докато Келнмиир обясняваше на Чез къде да търси оръжието, двамата с Алиса потърсихме по-удобно място. Аман от висене в коридорите!

Влязохме в една аудитория и аз разказах на Келнмиир, възможно най-кратко какво ми се беше случило.

— Сега разбирам защо Алиса има такива белези по лицето — забеляза Келнмиир. — Ако нещо подобно се окаже и на шията на Майстора, когото ще търсим, ще мога да го сваля — и той погледна към Алиса — без странични ефекти.

— Апропо, за страничните ефекти — опомних се аз. — Остатъците от метлата, които си донесъл, действат ли?

— Майсторите обещаха, че всичко ще работи перфектно. Силата на това оръжие намаля в известна степен, но трябва да работи.

— Чез се забави — сякаш между другото рече Алиса. — Да не се е случило нещо?…

И сякаш по поръчка, в коридора се разнесе ужасен трясък!

— Май нещо се случи — предположи Келнмиир.

— Едва ли — отвърнах. — Сигурно Чез изпробва бойната метла, за която му разказах. Той е доста любопитен.

Сякаш бях ясновидец. Не мина и минута и в аудиторията влетя Чез, с метлата в ръка. Дори беше намерил отнякъде дръжка и върху нея беше набучил остатъка от моята универсална бойна метла.

— Успях да строша няколко врати, за да проверя оръжието — съобщи Чез. — А така наречения меч — и той подаде на Келнмиир част от острие на меч, омотано в някакъв парцал — нямаше върху какво, по-точно, нямаше върху кого да го проверя.

— Ако обичаш, дай ми метлата — казах аз. — Не е редно да си присвояваш чуждо оръжие.

Колкото и да е странно, Чез не взе да спори, макар че доста неохотно ми върна метлата.

— Какъв е планът ни за по-нататък? — попита Чез — Сега имаме възможност да си върнем Шинс. Само трябва да го намерим…

— Добре — въздъхна Келнмиир. — Ще ви подскажа. Към кой телепорт ви помъкнаха троловете на двайсетия етаж?

— Към третия вляво — механично отговорих.

— Той докъде отива?

— Отива три етажа по-надолу — вместо мен отговори Алиса.

Разбира се! Как не се досетих?! Само след един преход се бяхме озовали на етажа, на който се бяха настанили нашествениците.

— Да слезем до осемнайсетия етаж и да пратим някого на разузнаване — предложих аз. — Не си струва да слизаме веднага на седемнайсетия. Всичко се случва, а и там е пълно с каменоглави.

— Отлично — съгласи се Алиса. — Как не се досетихме по-рано?

Премълчах гузно. Ако ставаше въпрос кой е трябвало да се досети, то аз бях този.

— Пак ще лазим по пердетата! — простена Чез.