Алекс Кош
Огненият факултет (23)

Действие 2

— … а преди да се изключи, каза, че трябва да отидем в Музея на историята.

Кейтен, който, докато разказвах, нервно кръжеше около мен, спря и възкликна:

— Ама, разбира се! Само там можем да намерим подходящо оръжие.

— Оръжие ли? — като ехо повтори Наив.

— Този ваш музей къде се намира? — делово попита Невил. — И как се стига до него?

— Пеша — измърмори Кейтен. — Музеят е на последния етаж. Щеше да е добре, ако знаех какво точно е имал предвид „автомагът“…

— Значи смятате, че си струва да се обръща внимание на тази купчина старо желязо? — попита необичайно тихият Стил.

Кейтен рязко се извърна.

— Тази „купчина старо желязо“ е поне сто пъти по-умна от теб!

— Само питам — вдигна рамене Стил.

— По-добре си мълчи!

Тримата с братя Викерс се спогледахме. Нашият възпитател нервничи, нервничи и още как…

— А ние на кой етаж сме? — тихо попита Невил.

— Откъде да знам? — отвърнах. — Мен също са ме донесли тук в безсъзнание. Въпросът е защо са ни довлекли именно тук…

— Като видим нашия трол, непременно ще го попитаме — усмихна се Невил. — За Кейтен се досещам — когато е извършено нападението, той е бил тук със своя любим „автомаг“, но Стил как е попаднал тук? Къде са го заловили?

Въпросът беше съвсем логичен и не се притеснихме да го зададем на самия Стил.

— Та, излязох аз от здравния пункт и отидох до стаята си… м-м-м… по нужда, а когато излязох, кулата се разтресе.

— И ти ли срещна трола? — радостно възкликна Наив.

— Точно него срещнах — с измъчена усмивка отговори Стил.

— Сетих се! — неочаквано извика Кейтен. — В кабинета на Ромиус има телепорт. Ако предателят е успял да повреди общите телепорти, много ме съмнява, че е могъл да се добере до кабинета на Върховен майстор.

— Значи, има надежда? — с надежда в гласа попита Наив.

Кейтен се усмихна загадъчно.

— Първо трябва бързо да изчезнем оттук, защото тролът може да се върне всеки момент с нова партида пленници.

Нямаше нужда да ни моли. Жалко само, че вратата се оказа заключена.

— Не би трябвало да е заключена — озадачено каза Кейтен. — Ключалката е енергийна, а енергия няма…

— Кажете го на вратата — предложи Невил. — Може да разбере грешката си и да се отвори.

Кейтен се почеса по главата.

— Момчета… казвал ли съм ви, че тези врати са гола вода?

— Разбрах намека — зарадва се Наив и се приготви за атака.

— Кажете „чао“ на вратата — въздъхна Невил. — Той така влиташе вкъщи, когато беше гладен. От вратите оставаха само трески.

Наив се отдалечи на около десет крачки и със сърцераздирателен вик се затича към вратата. Едрата му фигура мина покрай нас с прилична скорост.

Чу се неистов грохот и… Наив прелетя в обратна посока с още по-висока скорост.

— Опа! — Невил го изгледа учудено. — Ако тези врати са гола вода, не знам кои са здрави.

Невил и Стил отидоха да свестяват Наив, а ние с Кейтен тръгнахме към вратата.

— Погледни, не е от вратата.

Тя действително се беше разлетяла на парчета, а през дупката се виждаше празния коридор. Това, което я държеше на мястото й, беше една дълга пейка, която я подпираше.

Пъхнах ръка в най-широкия процеп и преместих пейката.

— Моля! — произнесох и бутнах вратата. Тя падна и се разби на купчина малки късчета.

— Браво! — тросна се Кейтен. — Само глухите не те чуха.

Интересно, дали в нападението са участвали и глухи тролове? Какво иска от мен?! Когато Наив блъскаше по вратата, никой нищо не каза. А! Ето го и него.

Стил и Невил държаха под мишниците Наив.

— Малко ми се вие свят — оплака се „огненото момче“.

— Бързо всички в съседния коридор! — изкомандва Кейтен.

Обаче не стана бързо… При телепортите отново ни пресрещна тролът. Може и да бъркам, но мисля, че беше същият.

Огромната маса се изсипа от телепорта, държейки във всяка ръка по един човек в синя ливрея. И незнайно защо ги беше хванал за краката.

— Уха, нова плячка! — зарадва се тролът. — Чакай, чакай… — той се намръщи и се вторачи в нас. — Това е старата ми плячка! Бягате, а? И дума да не става!

Тролът много внимателно, почти нежно остави своя товар на земята и с широка крачка се запъти към нас.

— Какво ще правим? — попитах нервно Кейтен.

— Не знам — отвърна той. — На този етаж, за съжаление, няма прозорци и друг начин да се измъкнем, освен през телепортите, няма.

— Много радостно — въздъхна Невил. — Няма никакъв смисъл да си играем с него на гоненица. Троловете по принцип никога не се уморяват.

— Викерс никога не се предават! — неочаквано заяви Наив.

Това момче в последно време не престава да ме изумява. Зад добродушната и глуповата маска, оказва се, се крие личност, достойна за уважение.

— Слушайте — Стил ни изгледа учудено. — Вие и тримата бяхте завършили Школата по Изкуствата, нали? Може ли един трол да ви се опре?!

— Ами… — Невил опипа цицината на челото си. — Този не е само противник, нали виждаш, че е цяла ходеща стена.

През това време тролът плътно се приближи до нас и ни загледа отгоре надолу.

— Сами ли ще се върнете или да ви помогна?

— Кой тука прави боклук?! — разнесе се зад гърба на трола един пронизителен глас.

Каменният трол се обърна и само дето не седна от изненада върху нас.

— А ти кой си? — подозрително попита той.

— Чистачът — радостно изпищя Наив. — Аз ви казвах, но вие не ми вярвахте!

С Невил смаяно се спогледахме.

— Ощипи ме — помоли Невил.

Чистачът, загърнат в немислима кафява дреха, риташе двете тела.

— Май са живи — със същия скрибуцащ глас отбеляза той. — Защо разхвърляте стоката?

— Аз… нали… такова… — започна тролът. — Ами… не успях да ги…

— „Не успял“ — подразни го чистачът и с лекота вдигна двете тела за яките. — После аз да чистя!

— Ей! — започна да идва на себе си тролът. — Накъде ги понесе?

— Как къде? При друидите, на поправка. — Чистачът бързо отнесе двете тела в съседния коридор. Лицето му не се виждаше зад кафявия плат, но аз бях сигурен, че в момента се усмихва. Не съм сигурен, но така мисля.

— Не може при друидите! — изрева тролът и се втурна, за да му пресече пътя.

Чистачът носеше двете тела в изпънатите си ръце, без никакво напрежение. Тролът го настигна, когато вече се беше завил зад ъгъла на съседния коридор.

Тролът изчезна за секунда от нашите погледи. Очаквахме да чуем крясъци, грохот, викове, всичко друго… само не и тази оглушителна тишина.

Изведнъж се разнесе силен трясък.

Иззад ъгъла бавно се изтъркаля каменната глава на трола.

— Драконите да ме вземат! — тихо прошепна Стил.

— Съгласен съм — отвърнах аз. — Драконите да те вземат.

Петимата нерешително се доближихме до чупката на коридора и надникнахме.

На пода имаше струпана купчина камъни, която до неотдавна беше трол. На върха й седеше чистачът и отупваше дланите си.

— Ама че прахоляк! — пухтеше той.

— Майчице! — стреснато преглъщаше Кейтен. — Надявам се, този да е на наша страна.

— Аз съм на моята си страна — веднага отвърна чистачът с противния си глас.

Да си призная, имах някакви подозрения, свързани с личността на този чистач. Такава сила може да притежава само вампир… а тук, в Академията, бях срещал само един, без да броя Алиса, разбира се.

— Велхеор? — реших да рискувам.

— Къде?! — изврещя чистачът и моментално се изправи, но само след секунда отново стана съвсем спокоен. — Извинете, стар навик, още не съм отвикнал…

Не знам защо, но гласът му вече не беше толкова противен. Напротив, беше станал мек и приятен като на всички… вампири.

— Сторило ми се е — оправдах се аз. Щафетата ми обаче беше поета от Кейтен.

— Кел? — с тих глас попита той.

— Стига, моля ви се! — чистачът взе да размотава одеждите си. — То човек да не се пошегува! Тъкмо намериш някоя хубава и достойна работа и нещо такова непременно ще ти се случи.

— Къде се изгуби?! — зарадва се Кейтен… на стария свой познайник, предполагам.

Чистачът бавно свали кафявия плат от главата си. На години изглеждаше колкото нас, но тези зачервени очи бяха очи на потомствен вампир. Те плашеха… Сега ми стана ясно какво имаше предвид Кейтен, когато нарече Алиса нетипичен вампир.

— Да съм се изгубил? — вампирът повтори въпроса и меко се усмихна. — Нещо бъркаш. Не съм се изгубил, а като последен страхливец се скрих, след като извърших несполучливо покушение над Императора.

След тези думи може би трябваше да арестуваме вампира с викове „Да живее Императора!“, но силите ни стигнаха само да се облещим насреща му. А Стил дори за това нямаше сили, та само се понамръщи.

— Не бих казал, че е чак толкова неудачно — засмя се Кейтен. — Императорът до ден-днешен не се е оправил от шока и вместо него управлява главният му съветник. Между другото, тъкмо той предотврати това подло покушение.

Вампирът се изправи. Заедно с братята Викерс отстъпихме неволно крачка назад, което накара вампирът да се усмихне още веднъж. След нас, макар със закъснение, крачка назад направи и Стил.

— И дума да не става, нашият съветник е истински герой — съгласи се вампирът. — Аз пък станах партньор на Велхеор, който впрочем също участва в това покушение.

До мен не достигаше напълно смисъла на разговора. Но нещичко все пак схванах. Излизаше, че Келнмиир е участвал в покушение над Императора, след което нашият управник е легнал болен. Велхеор, който излизаше, че е приятел (?!) на Ромиус, също е участвал в покушението. Императорът е бил спасен от своя съветник, който впрочем също беше потомствен вампир. Преди няколко месеца тази история гърмеше из цяла Лита, но аз така и не бях се заинтересувал от подробностите. А трябваше. Ако съдех по тона на Кейтен и Келнмиир, нещо в тази история не беше както трябва. Освен това как в Академията, в крепостта на Майсторите се случва да пребивават едновременно три вампира?! Не е ли малко прекалено за заведение, в което от самото му създаване до ден-днешен уж не се допускаха „кръвопийци“?

— Добре е, че си тук — каза Кейтен. — Без теб щеше да ни се види нанагорно.

— Само не ми казвай, че някакъв трол може да се опъне на петима Майстори.

— На тях магиите не им действат — напомни му Кейтен.

Кимнахме в знак на съгласие.

Не им действат… Дори да действаха каква полза, когато липсва енергия?

— Пряко наистина не им действат — отбеляза вампирът. — Аз ли да ти обяснявам? Това са елементарни неща.

— Защо да не ми обясниш? Впрочем, аз и сам бих се справил, ако не беше диверсията в Енергийното хранилище…

— Диверсията… — мечтателно повтори Келнмиир. — Балсам за слуха ми… жалко, че не се досетих пръв за това. И като стана дума за диверсия — той погледна към нас, — ще ми отстъпиш ли тези млади хора?

— Те са възпитаници на Огнения факултет. Даже бих казал, че са най-добрите ученици. Зак, Наив, Невил и Стил. Момчета, запознайте се с Келнмиир.

— Много ни е приятно — нестройно отговорихме ние.

— А къде са двамата, които тролът беше помъкнал? — внезапно попита Наив. — Живи ли са?

— Живи са, живи са — отговори вампирът. — Търкалят се в безсъзнание в съседния кабинет и няма да дойдат на себе си поне още няколко часа — тролът здравата ги е опухал.

— Хубаво, сега не ни е до тях — каза Кейтен. — Преди да срещнем теб и трола, се бяхме запътили към кабинета на Ромиус. Там има…

— Телепорт — довърши вампирът. — Знам.

— За разлика от теб, ние нямаме друг начин да се придвижваме между етажите. А трябва да стигнем до Музея на историята, за да вземем оттам подходящото оръжие.

Вампир се оживи:

— Музеят на историята? Този, който се намира на последния етаж ли? Интересно, аз не успях да попадна там, въпреки че се опитах.

— С удоволствие бих си бъбрил още дълго с теб, но в Главната зала стоят обсадени всички Майстори, заедно с учениците. Страхувам се, че ако се забавим още малко, ще стане прекалено късно. — И Кейтен демонстративно обърна гръб на вампира.

— Съгласен съм — каза вампирът. — Да побързаме.

Той с лекота скочи от купчината камъни и се запъти към кабинета на Ромиус.

— Виждам, че много добре знаеш посоката — забеляза Кейтен.

— За всичкото това време научих много неща за Академията — той постави ударение на думата „много“.

Последвахме ги на известно разстояние.

— Нещо разбираш ли? — попита ме тихо Невил.

— Малко, при това с голямо усилие — отговорих шепнешком.

— Вие момчета, знаете ли кой е този вампир? — поинтересува се Стил, който вървеше зад нас.

— Изглежда е този, който е извършил покушение над Императора… — неуверено отвърна Невил.

— Не питам за това — запъна се Стил. — Този вампир е от управляващия клан и доколкото знам е бил властелин на Царството на вампирите… когато все още е съществувало. Освен това, царство Миир се е разпаднало точно по време на неговото управление. Фразата „Провалих се и си отивам“, с която той тогава е съсипал цялата държава, станала крилата фраза.

Вампирът се обърна към нас:

— Да, само че фразата звучеше далече по-грубо.

Замълчахме сконфузено, защото се досетихме, че вампирите имат отличен слух.

Келнмиир отново се обърна към Кейтен:

— Както виждам, теб са те понижили. В днешно време за какво изключват от редиците на Майсторите?

Изключват от редиците?! Понижили?! Излиза, че Кейтен е бил Майстор, така ли?

— За несъгласие с политиката на Академията — отвърна Кейтен. — Сякаш не знаеш. Ти откога… живееш в Академията?

— Надценяваш ме. Успях да се промъкна тук с новите ученици. При това, съвсем случайно.

Със затаен дъх слушахме разговора на двамата стари приятели.

— Трудно е да те надцени човек. — Кейтен отвори вратата на кабинета на Ромиус. — Да се промъкнеш в Академията и да останеш незабелязан в продължение на почти три месеца… Това не е по силите на никой друг, освен на теб.

— А какво ще кажеш за Велхеор?

— На Велхеор му помагат, той официално е тук.

— А откъде знаеш, че на мен никой не ми помага? — лукаво попита Келнмиир.

— Към този въпрос предстои непременно да се върнем.

Влязохме в кабинета и затворихме вратата след себе си. За всеки случай, човек никога не знае…

— Надявам се да работи, — въздъхна Кейтен и започна да жестикулира по някакъв странен начин, размишлявайки на глас: — За този телепорт почти никой не знаеше, но и да знаеше някой какво от това? Преди диверсията, в този кабинет никой не можеше да влезе, такава защита имаше…

— Имаше. — Вампирът направи крачка, сякаш се канеше да влезе в телепорта.

— Стой! — Кейтен му пресече пътя. — Това не е стационарен телепорт, трябва да се настрои много прецизно, иначе ще те размаже по етажите!

— Чак толкова?! — учуди се Келнмиир. — Прогресът не стои на едно място значи?

— Нали ти твърдеше, че телепортите могат да се настройват само за едно конкретно място? — без да искам, възкликнах аз.

Дори не се усетих, че говоря на „ти“ на възпитателя си.

— Казвах, че на такъв принцип са настроени телепортите в коридорите — поправи ме Кейтен. — Нестационарните телепорти са далеч по-сложни и… по-опасни, но нека сега не губим време.

По-опасни?

— По-опасни ли? — повтори мислите ми Стил. — Да не би да искате да ни напъхате в това съмнително нещо?

Спомних си с ужас, че вече бях минавал през това „подозрително нещо“, когато за пръв път посетих Академията.

— Малкия, нима искаш да останеш тук, напълно сам? — с подкупващ глас попита Келнмиир. — Не те ли е страх, че ще те намерят троловете и ще те изядат като гарнитура към онези отвратителни сокчета, които сервират в столовата?

Кога е успял да посети столовата ни? А колкото до гастрономическите пристрастия на троловете — вампирът изобщо не можеше да се мери с нашата информираност.

— Ако искаш, мога веднага да те изпия, за да не се мъчиш излишно. Освен това, не понасям да се хаби храна — продължаваше той.

— Още дълго ли ще настройвате този телепорт? — попита Стил и заотстъпва покрай стената.

— Готов е — отговори Кейтен. — Не забелязвам видими повреди, така че по принцип всичко би трябвало да бъде наред.

— По принцип?! — в хор викнахме ние.

Дори вампирът изглеждаше малко недоволен. Кейтен се смути.

— Ами… теоретично… деветдесет и осем процента би трябвало да е наред…

— Искаш да ми кажеш… — Келнмиир почука демонстративно с пръст по стената, — че с вероятност два процента мога да бъда размазан по стените на всичките осемдесет и осем етажа на Академията?! Не бих искал да умра през трийсетия век от живота си по този непривлекателен начин!

Макар че не бях живял трийсет века, а само двайсет години, аз също не бих искал да умра по този непривлекателен начин, както и по всеки друг естествено.

— Имате ли по-добра идея?! — разгневи се Кейтен. — Можете да останете тук, разбира се!

— Ето на! — подсвирна Келнмиир. — Излиза, че можеш да се държиш и като голям човек. Включвай телепорта и остави теориите!

— А може би не трябва… — реши да се обади Наив.

— Трябва, Наив, трябва — въздъхна Кейтен.

* * *

Слязохме от телепорта и попаднахме в едно странно помещение. То беше огромно. Куполообразният таван се извисяваше високо към небето и когато вдигнах поглед нагоре, свят ми се зави от необикновеното усещане за полет. Все едно че сребристият купол ме притегляше неудържимо към небето.

Самият Музей на историята приличаше на огромен лабиринт от стени и стелажи, които не свършваха никъде. Врати също нямаше.

Кейтен последен слезе от телепорта и веднага се надвеси над платформата, за да я донастрои или пък повреди окончателно.

— Ето, това е знаменитият Музей — пое с пълни гърди въздух Келнмиир. — Усещате ли какъв е въздухът?

— Спарен ли? — попитах аз.

— Просмукан от вековете. — Вампирът не ми обърна никакво внимание.

— Защо не сме посещавали този музей? — попит Стил, оглеждайки се наоколо.

— Не всички — вместо Кейтен отговори Невил. — Аз например съм идвал. Не точно тук, а в изложбената зала.

Учудено го погледнахме.

— Идвал си тук? — бях поразен. — Чез и аз също бихме дошли с удоволствие.

— Тогава ти и Чез миехте чинии — разсмя се Невил. — А дори и да не беше така, щяхте да си измислите предлог, за да не дойдете. Скучните музеи не са ваша слабост.

— А аз къде съм бил в този момент? — попита Наив.

— Нека се досетя — за пръв път през този ден се усмихна Стил. — Наив през това време е спал.

Всички се засмяхме, а Наив, както винаги, се нацупи. Добре беше, че в каквито и ситуации да попадахме, между нас нищо не се променяше. Това беше наистина чудесно. Жалко, че Чез и Алиса не бяха с нас. Интересно, какво ли ставаше с тях? Много се надявах всичко да е наред.

Сам не усетих как ме налетя някаква тъга и се затворих в себе си…

През това време Кейтен приключи с телепорта и с бодра крачка закрачи покрай стелажите.

— Не изоставайте!

Келнмиир се залепи до Кейтен и започна да го засипва с въпроси.

— Къде отиваме? Какви са тези стелажи? Какво е това върху стелажите? А в тези кутии какво има?

Известно време Кейтен успяваше да държи встрани любопитния вампир, но накрая не издържа.

— Ти тук на екскурзия ли си дошъл? — изръмжа той срещу вампира.

— Това е добра идея — зарадва се Келнмиир.

— Тъпа идея — тихо изкоментирах аз.

— Твоите ученици са много невъзпитани — направи забележка вампирът. — Напомнят ми за някого.

Кейтен замълча, гледайки под краката си. След няколко крачки се спря и се замисли.

Да не би да се изгуби?

— Хубаво — въздъхна вампирът. — И сами ще се оправим.

С тези думи той се приближи до една дървена кутия и я отвори.

Вдигна се облак от прах.

— Май заклинанията чистачи отдавна не работят — отбеляза Невил, кихайки неудържимо.

— Апчих! — отвърна Кейтен. — Това не е обикновен прах, а вещество за дълготрайна консервация.

— Няма ли опасност ние самите да бъдем дълготрайно консервирани, ако се надишаме с тази гадост? — поинтересува се Невил.

— Не, това вещество действа само върху предмети — отвърна отрицателно Кейтен. — Келнмиир, не пипай нищо!

Но беше късно.

Вампирът измъкна от една кутия желязна човешка фигурка. Тя имаше дълги ръце с изкривени нокти, широка зъбеста усмивка и муцуна със страшно изражение. След човечето Келнмиир измъкна от кутията дълъг позлатен скиптър.

— Каква симпатична играчка! — умили се вампирът.

— Келнмиир, стига толкова — уморено изрече Кейтен. — Не е хубаво да пипаш неща, за които не знаеш нищо. Това може да се окаже опасно за живота.

— Знам каква е тази играчка — усмихна се Келнмиир. — Ето, гледай…

Той постави фигурката на пода и започна да прави някакви движения с ръце над главата й.

— Не става ли? — попита съчувствено Кейтен след няколко минути. — Голям специалист си, няма що!

— Не ми пречи — сопна се вампирът. — На̀, подръж скиптъра.

Кейтен пое скиптъра и с демонстративно скучаещ вид започна да оглежда коридора.

В това време фигурката започна да расте. Тя растеше, растеше, докато не стана висока колкото нас. Даже малко ни надмина.

— Достатъчно, моля — каза Келнмиир, отстъпи на няколко крачки от желязната фигурка и огледа с оценяващ поглед чудовището.

Това наистина беше чудовище! Сега, когато се загледах, установих, че физиономията му прилича досущ на вампир в бойна трансформация. Само че ноктите му бяха дълги колкото моята длан. Вампирите, ако не се лъжа, бяха с доста по-скромни ноктенца…

— Какво е това? — подозрително попита Кейтен.

— Това е боен голем, който е бил използван за военни цели преди около осем века. Сега, доколкото знам, тайната на създаването му е изгубена.

Интересно, откъде вампирът може да знае за тайната на изгубеното от Майсторите знание?

— Ама това страшилище, освен всичко, може да се движи?! — писна Наив и отскочи на няколко метра от голема. Всички последвахме неговия пример. Само Келнмиир остана на мястото си.

— Той умее не само да се движи — каза Келнмиир и потропа с юмрук по желязното рамо на фигурата. — Това е железен голем, създаден да противостои на вампирите. По сила, той не отстъпва на нашего брата и е настроен да ловува вампири.

— А за тролове, не е ли настроен? — попитах аз.

— Настроен е, по принцип… — Вампирът се почеса по главата. — Само трябва да се включи. Как беше…

Той мина зад голема и го мушна с пръст в гърба.

Големът помръдна.

Отскочихме на още няколко метра от него. Нищо, че е настроен за вампири, най-добре си е човек да се пази. За десет века всичко можеше да се е случило с него.

— Гледай ти, работи — възхити се вампирът. — Сега трябва да го препрограмираме за тролове…

Големът се огледа и погледът му попадна върху Кейтен.

— Защо ме гледа — с подозрение попита Кейтен. — Да не ме бърка с вампир?

— Аха, има известна прилика — разсмя се Келнмиир. Големът бавно се извърна към вампира, с неочаквано ловко движение го хвана за гърлото и го вдигна във въздуха.

От изненада дори не успяхме да се уплашим.

Келнмиир зарита с крака във въздуха и силно се развика:

— Кейтен, използвай скиптъра преди тази тенекия да ме е разкъсала на парчета! Спомням си, че в тяхната програма е заложена именно такава бойна тактика.

Кейтен кимна и тресна голема със скиптъра по главата. Скиптърът се разлетя на парчета, а големът не обърна на този недружелюбен жест и грам внимание.

— Какво направи? — попита тихо Келнмиир.

— Използвах скиптъра — честно си призна Кейтен.

— Трябваше да го използваш наистина, а не по този варварски начин. — Келнмиир започна да хърка, вампирите също се нуждаеха от въздух. — Този скиптър беше създаден, за да се управляват с него големите! А сега…

Келнмиир направи рязко движение и се освободи от убийствената прегръдка на голема.

— Ей сега тази тенекия окончателно ще се разсъни и ще ме направи на парченца! — извика той и хукна да бяга.

Големът постоя няколко секунди, размишлявайки, след което тръгна след Келнмиир, без да бърза. С всяка изминала крачка, движенията му ставаха все по-уверени.

Гледахме и не вярвахме на очите си.

— Не казах ли, че тук нищо не бива да се пипа? — опита се да се оправдае Кейтен.

— Няма ли да помогнем на Келнмиир? — попитах аз и развълнувано се вторачих натам, където се бяха скрили вампирът и големът.

— Наистина — подкрепи ме Стил. — Ами, ако след това тази тенекия подхване и нас?!

— Разбира се, че ще му помогнем — съгласи се Кейтен. — Но едва след като стигнем до мястото, което ни трябва. Там ще се въоръжим и тогава няма да ни уплашат нито троловете, нито големите…

— Да тръгваме! — в хор изревахме ние.

— За тръгване, ще тръгнем. — Кейтен се огледа. — Само не съм сигурен къде трябваше да свием, на втория или на третия завой вдясно…

И точно в този момент се разнесе звън на счупено стъкло.

— Изглежда големът е догонил Келнмиир все пак — предположи Невил.

— Не, звукът идва от другата страна — възрази Стил.

— Не е големът — тихо каза Кейтен. — Това е телепортът, на който поставих сигнал за предупреждение. Имаме гости.