Алекс Кош
Огненият факултет (11)

Действие 9

— Буенос тардес, амигос! — възкликна вампирът и ловко стана от стола си.

На пръв поглед, той изглеждаше на не повече от двайсет—двайсет и три години. Но ако човек се загледаше в зачервените му очи на потомствен вампир (всеки знае, че само на потомствените вампири очите са червени), щеше непременно да забележи, че оттам наднича вечността.

Погледнах озадачен към Ромиус, в очакване да ми преведе казаното от посетителя на нормален език, но на него ролята на преводач явно не му допадаше.

— Моля те, говори на човешки език — уморено помоли Ромиус, но вампирът само махна с ръка, сякаш прогонваше някаква досадна муха.

— Стига скърца, братче, всичко ще бъде окей. Малкият ще схване всичко — каза той с някакъв странен акцент, разтягайки гласните.

Честно да си призная, от цялата му реч разбрах само предлозите, при това не всички.

— Чудничко — кимна Ромиус. — Ти само следи връзките и всичко ще е супер! Ако не, мисли му!

Вампирът застина от изумление, явно не очакваше да чуе това, което чу.

— Върхът си, братко! Изненада ме, признавам си — вампирът се усмихна, показвайки вампирските си зъби.

— Запознай се, Зак — погледна ме Ромиус. — Този лингвист любител се казва Велхеор.

Не може да бъде! Представител на един от най-кръвожадните вампирски кланове се намира на територията на Академията! И след това имат очи да разправят, че вампирите нямали място в Академията и да сочат с пръст горката Алиса.

Сигурно мислите ми са се изписали върху лицето ми (или вампирът ги е прочел), защото изведнъж се разсмя с пълно гърло.

— Между впрочем, вече половин година живея и работя тук — реши да ме довърши вампирът. — И не съм лингвист любител, аз съм професионалист!

Не знам кое звучи по-странно — дали вампир, който живее в Академията, или вампир, който работи тук? Или вампир лингвист? Във всеки случай, на мен не ми беше много ясно защо бях доведен в тази стая.

— Да — намръщи се Ромиус. — Той тук е нещо като външен специалист… в това число и по проблеми като твоя.

— Проблем ли имам? — реших да уточня.

— Ако нямаш, веднага ще ти образуваме! — зарадва се вампирът.

Без да искам, направих крачка към вратата. Всеки, който си е имал вземане-даване с вампири, би ме разбрал. Такива приказки не се приказват току-така. Никога не знаеш какво може да им дойде наум.

— Засрами се, Велхеор — укорително изрече Ромиус. — Вече остаря, караш трийсет, а все те избива на глупости да плашиш децата!

Подозирах, че не става въпрос за годините. При вампирите възрастта се измерва с векове. То за толкова време не само ще мръднеш, ами… Така се обясняваха някои странности на поведението им.

— Какво толкова?! — направи смирена гримаса този… Велхеор. — Ти знаеш, че съм безобиден като…

Вампирът повъртя длан във въздуха, облещи очи, изпухтя, но така и не успя да намери подходящо сравнение.

— Безобиден съм, това е.

— Ъхъ — съгласи се Ромиус. — И престани да се правиш на ръб.

— Ти ме разби! — възкликна вампирът. — Откога владееш така жаргона?

Майсторът тайнствено премълча.

— Хубаво. Сега кажи защо домъкна в нашата бърлога този младеж, преди да съм изял някого от любопитство — и Велхеор ме погледна с ъгъла на окото си.

Така и не усетих кога опрях гръб във вратата.

— Този младеж, между другото, съчинява много интересни песнички. Искаш ли да чуеш?

— Да ти приличам на меломан? — не разбра вампирът.

Впрочем, аз също не разбрах какво общо имат моите песнички.

— Ами да, приличаш, даже много приличаш — радостно закима Ромиус. — Много добре си спомням как нощем пееше и свиреше на китара.

— Подслушвал си ме значи — намръщи се вампирът.

— Не съм те подслушвал, а съм те слушал — поправи го Ромиус. — Затова съм довел момчето тук. Ето — майсторът измъкна от джоба си моята „музикалка“. — Послушай песните и ми кажи мнението си.

Вампирът замря за секунда с „музикалката“ ми в ръка, после кимна на някакви свои мисли и постави един от дисковете. В кабинета се разля бавна музика и моят висок глас (добре поставен от най-именитите педагози благодарение на леля ми) запя:

Синьо е небето,

дъжд вали в полето.

През мен прониква светлината,

леко ми е на душата…

— Познах тази мелодия от седмата нота — развика се вампирът така, че изплаши и мен, и Ромиус. — Хубаво пее момчето, но е далече от Кипелов.

— Този Кипелов какъв е, някакъв оперен певец ли? — поинтересувах се аз, едва скривайки обидата в гласа си.

— Аха — разхили се вампирът. — Оперен.

— Какви ги приказва? — неуверено попитах аз Ромиус.

— Не му обръщай внимание, от известно време така се държи, но можеш да ми повярваш, сега е просто ангел в сравнение с това, което беше преди.

— Точно така — важно потвърди вампирът и престана да се смее. — А ти — той посочи невъзпитано с пръст към мен, — къде я намери тази песен? Мисля, че още не са я пуснали по музикалните магазини.

Вампирът пак започна да се смее.

— Тази песен е моя — някак неуверено казах аз.

— Плагиатор! — изскърца със зъби Велхеор. — Кого баламосваш?

Значи, той не ми вярва… макар че аз почти не разбрах значението на глагола „баламосвам“, по-точно, изобщо не го разбрах.

— Зак, това е много важно. Кажи ми, откъде имаш думите на тази песен — попита ме Ромиус.

— И музиката — добави вампирът.

Щом е толкова важно, ще трябва да им кажа истината. Не ми остава нищо друго.

— Значи… — започнах аз. — Много често сънувам сънища… за разни странни градове… и хора… понякога чувам и песни и ако на сутринта не съм ги забравил, ги записвам. Това лошо ли е?

— Напротив — поклати глава Ромиус. — Добре е, че ги записваш. Те представляват…

Велхеор засъска като кипящ чайник.

— Сега издай на това пале всичките ни тайни!

— Колко гръмко звучи, тайни — каза Ромиус. — Всъщност, както желаеш. Щом искаш да си играеш на криеница, моля.

Ще се направя, че не съм се обидил. Честна дума.

— Точно така, както аз искам — закима вампирът. — Ти го чуй какво ще ти каже, а аз ще послушам малко музика, че нещо ме налегна носталгия.

Вампирът включи „музикалката“, сложи слушалките и се отпусна в едно кресло.

— Тези сънища, с каква периодичност ги сънуваш? — започна да ме разпитва Ромиус. — В тях ти страничен наблюдател ли си или участваш в събитията?

Хубав въпрос. Де да помнех… Все пак, това са сънища, а не театрални представления на площада. Всичко се смесва, променя се…

— Сънувам горе-долу веднъж в седмицата. Не си правя график, понякога се случва да сънувам и три пъти на седмица, а понякога не сънувам и веднъж в месеца. А дали участвам… По-скоро не, само наблюдавам… Има ли някакво значение, нали са само сънища?

— Така е — замислено проговори Ромиус. — Как обаче в сънищата ти се появяват песни, които… някой вече е написал?…

— Не, не мисля… — неуверено се опитах да възразя. — Ако в града се беше появила отнякъде такава музика, а хубавата музика непременно се появява в нашия град, аз щях да знам, както и всички останали фенове.

— Хубавата музика на нашия свят — подчерта думичката „нашия“ Ромиус.

— Да не би да искате да кажете… — започнах аз.

— Нищо не искам да кажа — тросна се той, след което, малко по-меко, продължи. — Прощавай, но това е чужда тайна.

Кимнах с разбиране. Тайната е нещо свещено. Ами тайната на вампира? Свещената тайна на вампира… Защо не? Звучи добре.

— Свободен съ-ъ-ъм! — изведнъж зарева с добре поставен глас Велхеор.

Честно казано, би било срамота, ако за толкова векове живот не си поставил гласа си.

— Усещам, че за дълго време от него полза няма да има — поклати глава Ромиус, като не сваляше поглед от вампира. — Тъй че сега ще те помоля за нещо много важно.

— Разбира се, чичо. Целият съм в слух.

— Спомни си всички подробности от твоите сънища и ги запиши. Ще можеш ли?

— Да, разбира се — помръднах рамене. — И кога трябва да ти представя отчета си?

Ромиус се усмихна.

— Не гледай на това като на задължение, а като на молба… но ми напиши отчета, колкото можеш по-бързо.

— Слушам! — отрапортувах аз.

— Свободен — махна с ръка Ромиус. — А между другото, честит първи ден в Академията.

* * *

Системата от телепорти категорично отказваше да ми се подчинява. Бях готов да се закълна, че съм я овладял, но се оказа, че не е така. Половинчасовата разходка по етажите на Академията така и не ме доведе до моята стая, но затова пък съвсем случайно попаднах там, където живееше по-добрата половина от учениците в Академията. Как се беше изразил Кейтен? „Всички сме зрели хора“… И няма никакви забрани?… Никога нямаше да се досетя, че на този етаж живеят момичета, защото никъде не се виждаше и следа от представителките на нежния пол. Затова пък беше пълно с индивиди от мъжки пол. Посетители? Или поклонници?…

Щом така и така съм тук, нямаше да е лошо да разузная къде се е настанила Алиса. Нали сме в една група? Всичко можеше да се случи, а аз дори не знаех къде живее… нали така?

Коридорът се разклоняваше в четири посоки, но да обикалям из целия етаж не ме вдъхновяваше и затова реших да попитам някого къде е стаята на Алиса… макар че едва ли някой знаеше.

— Извинете, да знаете къде живее Алиса? — наивно попитах аз първия срещнат ученик, който, подпрян на стената, изглежда чакаше някого.

— Кой? — учудено ме погледна момчето. — Ти да не би да си мислиш, че познавам тук всички по име?

— Момичето вампир — поясних аз.

— А-а, тази ли? — момчето се поусмихна. — По коридора направо и последната врата вляво.

Може ли някой да ми каже какво толкова смешно има, че тоя се хили такъв?!

В края на коридора имаше нещо като стълпотворение. Странно, защото си мислех, че вампирите не са особено популярни.

Вниманието на публиката беше привлякъл някакъв субект, който от по-близко разстояние се оказа сервитьорът от столовата, същият, който си беше позволил така неуместно да се шегува с нас.

— В момента, в който тя излезе през вратата…

Какво е щяло да се случи в момента, когато тя е излязла през вратата, така и не успях да чуя, но затова пък го усетих съвсем скоро на собствен гръб.

Когато се приближих, цялата тълпа се направи, че е тук съвсем случайно, а най-успешно го изигра сервитьорът, който просто се гмурна в тълпата и изчезна.

Почуках на вратата, надявайки се, че момъкът при телепортите не си е направил някаква шега и не ме е изпратил неизвестно къде. Интересно, какво ще се случи, когато тя излезе през вратата?

Вратата се отвори и оттам неуверено надникна вампирката.

— А, ти ли си?…

В следващия момент се случиха две неща. Първо — стана ми горещо… на определени места, и второ — Алиса отвори широко вратата. Доколкото успях да се ориентирам, досега се беше занимавала с устройството на нашата нова униформа. Може да се каже, че до този момент успехът й беше доста съмнителен, тъй като на места се виждаха някои непокрити части на тялото й… доста интересни при това, ако мога така да се изразя.

— Ти гориш!

Ами… как да не пламнеш при вида на такова зрелище?! Даже ми стана още по-горещо.

Посегнах да поотпусна яката си и… се опарих.

— Горя! — жално изписуках, след като бях разбрал причината за тази странна жега.

Наистина горях! И по-точно, не аз, а новото ми костюмче. При това, цялото.

— Горя! — повторих, този път доста по-силно.

Алиса ме хвана за ръката и ме вмъкна в стаята си. Докато се опитвах да разбера какво точно ми се случва, Алиса се втурна в банята. Само след секунда бях облян от главата до петите с кофа вода, която се взе незнайно откъде. В моята стая такава кофа със сигурност нямаше… Боже, за какви глупости мисля?… Та аз току-що горях! Ох! Пак пълни глупости! Пред мен стоеше такова красиво и почти голо момиче!!!

Докато девойката търчеше към банята и обратно, дрехата й, която и без това се държеше на честна дума, кажи-речи се беше разпаднала по шевовете.

— Олеле! — възкликна Алиса и се шмугна в банята, като едва придържаше с ръка остатъците от това, което доскоро се наричаше с гордата дума „ливрея“.

Сега ми стана ясно какво разправяше на тълпата онзи негодник сервитьорът. Само да ми падне!

Алиса изскочи от банята, вече облечена.

Да се чудиш как успя да се оправи за нула време с всички тези връзки и закопчалки. Ливреята й стоеше също така прекрасно, както и пълното й отсъствие…

Горе-долу същите мисли се четяха на лицето на вампирката, е, без последната част, разбира се.

— Сега как ще разбера как съм облякла всичко това? — взе да се вайка Алиса. — Жалко за цялото време, което загубих! А ти стоиш навън, пред вратата и изгаряш от страст!…

— Не беше от страст — опитах се да споря аз.

— Не беше от страст — подигравателно повтори Алиса. — Сякаш не видях изражението ти.

— Според теб, как изражението на лицето ми се връзва със запалената ми дреха?! — от яд почти крещях.

— Знам ли? — вдигна рамене Алиса. — На всичкото отгоре, сега трябва да бърша пода.

Егати нахалката! Може да се каже, че съм я спасил от неминуема… е, може да не е смърт, но отмъщение — със сигурност! Неблагодарница! Само дето не изгорях! Това шега ли е?… Или просто нервничи? Горката, може да се е притеснила за мен…

— И аз мога да избърша… — плахо предложих.

— А кой ще ми възстанови нервите?!

Аха. Сякаш моите някой ще ги възстанови. Кой от нас двамата горя, питам аз! Аз или тя?! Може ли толкова да няма грам такт?!

— Да не мислиш, че съм дошъл специално да изгоря пред вратата ти?! — вече дори не се опитвах да скрия раздразнението си. — Между другото, ако в този капан не бях попаднал аз, можеше да попаднеш ти.

— Да ти приличам на глупачка?! — не ми остана длъжна вампирката. — Да не би да си мислиш, че не знаех, че пред вратата ми са се събрали тези малоумници? Или си мислиш, че един потомствен вампир може да бъде изигран така лесно с едно най-просто огнено заклинание?!

— Нищо не си мисля — промърморих аз. — Би могла да се държиш малко по-възпитано…

Алиса не отвърна, явно се канеше да каже нещо силно нелицеприятно по мой адрес.

— И какво изведнъж те прихвана да ми идваш на гости? — значително по-меко попита тя.

— Знам ли? Ако нещо се случи… Няма лошо да знаем къде живееш. Сега сме в една група, нали помниш?

Колко сръчно преминах на това „ние“! Все едно, че инициативата да дойда тук не беше моя, а на групата. Само че тя едва ли ще повярва, аз не умея да лъжа…

— Вярвам, вярвам — присви очи Алиса и тонът й стана сериозен. — Ти наистина можеше жив да изгориш заради тези шегаджии.

Значи не се лъжа, тя се вълнува. Много приятно, драконите ме взели!

— Не съм сигурен.

Зашляпах към един от столовете. Писна ми да стърча на едно място, освен това ми се струваше, че коленете ми още леко треперят. Не ми се искаше да показвам слабост пред вампирката.

— Помислих си, че тези костюмчета пазят добре от всякакви огнени напасти.

Алиса пристъпи към мен и сложи ръката си на рамото ми.

— Не само от огнени. Както виждаш, съвсем сух е, макар че само преди минута излях върху него цяла кофа с вода.

— А? — докосването на нейната ръка ме беше отнесло така, че едва дойдох на себе си. — Да… разбира се.

Дрехата може и да беше суха, но от мен течеше вода. Обувките, както и костюмът ми наистина бяха изсъхнали, но някой беше забравил да предвиди отвори, през които водата да можеше да изтече.

— На мен ли само ми се струва или днес наистина си много разсеян? — забеляза Алиса и махна ръката си от моето рамо.

А как да не бъда?! Само преди два дни дори не си и помислях за разните му там Академии, не обръщах внимание на никакви сънища и искрено смятах за свои всички песни, които бях записал. А сега какво? Уча в Академията, макар и да не ми личи и нося гръмкото прозвище „плагиатор“! Долавям смътно значението на тази дума и усещам, че тя означава нещо много, много неприятно…

— Смятам, че нечия глава трябва да бъде откъсната за подобни шегички — казах и прокарах ръка по мократа си коса.

— Дори зная кой е този някой — зловещо процеди през зъби Алиса. — Чудя се, какво да бъде наказанието му.

Дори не смятах да питам, кого обвинява тя за моето подпалване и откъде знае кой е той. Вампирите имат изключително остър слух и за тях да чуят през вратата какво приказва някакво дрънкало беше толкова лесно, колкото за мен да се изкихам.

— Апчих!

Ето, нали ви казах!

Седях на стола и изливах водата от едната си обувка, а Алиса мрачно обикаляше около мен. Изобщо не бях си представял така моя поход към покоите на момичето, което харесвах…

— Хайде, хайде, нищо не се е случило — не издържах аз на обиколките на Алиса. — Момчетата само се пошегуваха… нямали са лоши намерения. Нали не пострадах…

Алиса престана да обикаля и внимателно ме погледна.

— Не си пострадал? Искаш ли огледало?

— Да — с внезапно пресипнал глас изрекох аз.

Какво ли е станало? Мисля, че нямам изгаряния — щях да почувствам. Може веждите ми да са поопърлени, но това е дреболия.

Алиса отиде до банята и се върна с огледало в ръка.

— Можеш да се порадваш колко си красив! — усмихна се вампирката.

Погледнах в огледалото.

— Знаеш ли? — изсъсках аз след кратка пауза. — Тези… тези идиотчета трябва да ги хванем и да им наритам задниците!

— Разбирам те — прекъсна гневната ми тирада Алиса. — Знаех си, че точно съм те усетила. Ти само се преструваш, че си пацифист, но всъщност в теб се крие едно много мило момче.

От нейните приказки, окончателно изпаднах в ступор. Кой според нея е момче? От друга страна… със сегашната си прическа приличам точно на момче. Такова… късо остригано и много гневно.

— Нека се върнем на това как да хванем тези гамени и какво да им сторим. Доколкото мога да си спомня, те бяха от втори курс. Какво можем да използваме срещу тях?

— Нищо — неуверено предположих аз и се изумих на преобразяването на Алиса. Само преди малко от нея и дума не можеше да се изкопчи, а сега гледай само как се разприказва! Беше мрачна и унила, а сега очите й светеха! Нищо необичайно, нали на вампирите са им по сърце всякакви деструктивни дейности, особено интригите, нацелени към близки хора.

— Правилно, нищо — неочаквано лесно се съгласи Алиса. — Засега нищо. Но трябва да търсим възможности. Трябва да разберем всички гласни и негласни правила на Академията и да намерим слабите страни на противниците.

И като я подкара… Също като генерал преди битка!

— Трябва да направим рекогносцировка — реших да добавя и аз една сложна дума.

Алиса ме погледна с още повече уважение.

— Браво! Ти ще се захванеш с това.

Нямам нищо против, само че да ме убиеш, не бих могъл да кажа какво означава тази дума.

— Сега обаче дай да те поострижа, защото много миришеш на пърлено.

Въздъхнах сърцераздирателно и зачаках Алиса, която отиде за ножици, а после геройски понесох издевателствата над прическата си.

— Така е по-добре — каза тя, когато всичко свърши. — Вече приличаш на човек.

— Слушай, отдавна ми се иска да те питам — престраших се аз. — Ти защо ме целуна там, на приема?

— Защо, не ти ли хареса? — учуди се Алиса.

Що за нелеп въпрос?!

— Не става дума за това, просто ми е интересно за какво ти беше тази показна целувка.

Също така ми беше интересно да знам за кого беше предназначено представлението. Не беше за леля ми Елиза. А и откъде вампирката би могла да познава леля ми? Това, което каза по повод на сватбата, беше по-скоро защитна реакция.

— Просто трябваше да накарам някого да схване нещо — с нежелание произнесе Алиса.

— Може ли малко по-подробно? — не се отказвах аз.

— По-подробно — в този момент в залата се появиха няколко души, мои роднини — поясни тя.

Това обяснява всичко — Алиса се скрива от роднините си в моята стая, те я намират на приема и тя, целувайки ме, им дава някакъв знак. Как ви се струва? Не, това не може да бъде! Няма как вампир да остане незабелязан в „Златния полумесец“. Появяването на Алиса можеше да пропусне само някой сляп или глух, а ако на приема бяха дошли и роднините й, тогава щеше да стане такъв скандал, че щеше да има гръмотевици и мълнии в прекия и в преносния смисъл.

— Не забелязах там да има твои роднини — някак между другото отбелязах аз.

— Никой не ги забеляза — вдигна рамене Алиса. — Ако един вампир реши, дори и Майстор да мине покрай него, няма да го забележи.

— Къде бяха седнали? — попитах аз, стараейки се да скрия сарказъма си. — На съседна маса, до Майсторите ли?

— Бяха близо до нас — усмихна се вампирката. — Съвсем близо…

Озадачен, преметнах през ума си всички, които седяха в съседство, но сред тях вампири нямаше.

— Нищо подобно не съм забелязал.

— А нагоре поглеждал ли си?

Нагоре ли? Защо да поглеждам нагоре? Там е таванът… аха! На тавана имаше някакви сенки. Хитро! Вампирите могат да ходят по тавана, а да не те забележат на такова място е много лесно, и без това никой не гледа нагоре.

— Ясно — промърморих аз. — И какво не поделихте с твоите роднини?

Изглежда обаче че за днес Алиса беше приключила с откровенията си.

— Нека отложим този разговор — каза тя и се прозина демонстративно. — Не знам ти какво смяташ да правиш, но аз трябва да поспя.

— Както кажеш — отговорих послушно, ясно съзнавайки, че ако продължа да я разпитвам, рискувам да влоша отношението й към мен. — Нали не възразяваш да се измия преди да си тръгна?

Станах и се запътих към банята.

— Не! — Алиса застана на пътя ми. — Много съм уморена и искам да спя, тъй че ще те помоля да се измиеш у вас, става ли?

— Добре — съгласих се аз. — Както кажеш.

— Значи, до утре, преди закуска? — уточни Алиса, изпращайки ме до вратата.

— Да, ние ще дойдем да те вземем — отвърнах на вече затръшнатата врата.