Алекс Кош
Огненият факултет (20)

Действие 7

— По-добре ще е да са от „земята“ — мечтателно изрече практичната Алиса, докато се промъквахме към площадката.

Принципно съм абсолютно съгласен с нея. Главното ни предимство пред магията на „земята“ е това, че огънят най-добре от всичко се справя с всякаква растителност. Другият плюс е, че на растителността й трябва време, за да израсте. Дори и при тази скорост, с която растат магическите растения, на тях им трябват от десет секунди до няколко минути, за да пораснат За толкова време може да се направи много. Впрочем, тези приятели не се ограничаваха само с растенията, те можеха да предизвикват земетресения, да издигат каменни стени и още маса работи. Но на полето на битката, освен под и стени, които не беше разрешено да се рушат, нямаше нито земя, нито камъни. За щастие. Аз и без това се стряскам всеки път, когато видя колко радостно избуяват върху каменния под техните зелени растения.

— Предпочитам водата — не беше съгласен Невил.

Този път прекали. Водата е главният враг на огъня и битките с тези противници биваха особено тежки и напрегнати. Това, на което Невил разчиташе, бяха наклонностите към водните магии, които притежаваше. Много рядко, да не кажа никога, се случваше някой човек да има наклонност едновременно към две противоположни стихии. Затова Невил не се притесняваше. Освен това, мисля, че искаше просто да изпробва възможностите си.

Промъкнахме се през тълпата и попаднахме на групичка Майстори, които преподаваха на първите курсове. В момента те водеха някакъв разгорещен спор, но когато стигнахме до тях и Шинс ни видя, веднага млъкнаха.

— Позволете да ви представя — нашият учител се усмихна широко — моята най-добра петорка — Закари, Чезис, Алиса, Невил и Наив.

Тримата Майстори ни кимнаха, но погледите им се спряха върху усмихващата се Алиса — защо ли се усмихваше? — и там си останаха.

— Кхъ… — изкашля се единият. — Знаем за вас, чували сме…

— Само хубави неща, нали? — уточни Шинс.

Да не повярваш! Шинс и хубави неща… Чудо на чудесата!

— Ето я и моята петорка — радостно изрече брадатият Майстор, който стоеше да Шинс.

Обърнахме се и онемяхме. По-точно, всички се обърнахме, а онемяхме само двамата с Чез. Заради всички накуп.

— Запознайте се — Ланс, Ейнджъл, Нивел и Стори… Алик в момента го няма, в здравния пункт е. Възстановява се, след като само преди няколко минути победи представителя на Огнения факултет, похвали се брадатия с лукава усмивка, изпълнена с превъзходство. — След около час ще бъде тук.

Прекрасно. Оказва се, че техният най-добър ученик ще участва и отборно. Просто великолепно!

— Приятно ни е да се запознаем — възможно най-ехидно изрекохме ние с Чез, като се стараехме да скрием тревогата в гласа си.

— Да не би днес столовата да не работи? — иронично попита Ланс.

— Супичка ли ти се прияде? — учуди се Чез.

Алиса поклати глава.

— Струва ми се, че вече се познавате.

За щастие, Майсторите не обърнаха никакво внимание на нашата малка престрелка.

— Щом чак след час ще можете да участвате в състезанието, значи в тегленето на жребия за първия двубой ще участват само три отбора — каза Шинс. — И така…

Стана ми интересно как ще теглят жребия.

Тримата Майстори протегнаха ръце… и започнаха да тресат юмруците си.

— Камък, ножица, хартия!

Спогледахме се учудено. На лицата на представителите на водния факултет беше застинало същото глупаво изражение като на нашите. Това шега ли беше? Майсторите теглят жребий с помощта на проста детска игра?!

След няколко тегления, участниците бяха определени. Ние и въздушния факултет. Знаех си, че ще се случи нещо гадно. Въздухът беше най-неудобният противник не само за нас, но и за останалите, ако трябва да сме честни. Забележете, неудобен, не опасен. Защо точно неудобен ли? Защото възпитаниците на този факултет са едни такива, леки и неуловими, а тактиката им е най-вредната и подлата. Представете си, че към вас лети „въздушен юмрук“, който между другото не е толкова лесен за откриване (само по въздушните вибрации), и в най-неподходящия момент ви слагат „спънка“. „Въздушна спънка“. За секунда въздухът пред вас се сгъстява и се врязвате в това нещо с пълна сила. Неприятно, нали? Това не е точното определение. А ако ви заварят неподготвен, по време на акробатичен номер… тогава ви остава само да се надявате, че Наблюдаващата страна ще се смили над вас и няма да позволи да си счупите врата. В този случай никаква медицина няма да може да ви помогне. И макар че досега такива случаи не е имало — по-точно, още не са ни казвали за тях, — аз, ако става дума лично за мен, на такава статистика не бих разчитал. Затова, никаква акробатика! И останалите го разбират, все пак сме се готвили, макар и не особено задълбочено за такива ситуации.

— Изглежда възникнаха малки затруднения — реши да уточни Наив, когато се отдалечихме от Майсторите, за да си направим кратко съвещание.

— Изглежда ли?! — изрева Чез. — Всичките ни предимства отидоха по драконите!

Прав е за някои неща, разбира се, но не всичко е толкова зле. Трябва да се знае, че за да създаде така наречената „въздушна подложка“, противникът трябва да се доближи на пет–шест метра разстояние от теб. Защо толкова близко ли? Ние не създаваме огнените си кълбета под носа на противниците, нали така? Създаваме структурата на заклинанието на няколко метра от нас самите, а след това подаваме импулс, за да го придвижим в необходимата посока. И това е така, защото енергийните потоци могат да се сплитат само в непосредствена близост пред нас, на разстояние до няколко метра. Това е.

— А имахме ли някакви предимства? — наивно попита Наив.

Чез бавно почервеня.

— Ти… да мълчиш! — просъска той. — Ходи да си общуваш с твоя чистач призрак.

Сега беше ред на Наив да се обиди.

— Наистина съм го виждал — захленчи Викерс-младши. — Веднъж на нашия етаж и веднъж на етажа на Медитативните зали.

— Вярвам ти, вярвам ти — насмешливо проточи Чез. — Аз пък вчера наблюдавах през прозореца си любовните игри на драконите.

— Извращенец — измърмори Алиса. — Воайор…

А така! Момичето не си поплюва… при удобен случай трябва да я попитам какво означава тази дума. Наистина тази вампирка не престава да ме изненадва.

— Хайде, стига сме хабили сили да се препираме — не издържах аз. — Трябва да се съсредоточим върху състезанието и да се настроим за победа.

— Хубава мисъл! — чу се зад гърба ми гласът на Шинс.

Той се приближи, огледа ни внимателно и произнесе кратка и сърдечна напътствена реч.

— Приятели, от вас зависи всичко. Трябва да победите, при това, да победите безусловно. Трябва да разбиете противниците си на пух и прах! Разбрахте ли ме?

— Ъхъ… — дълбокомислено отговорихме ние.

— Правете му сметката, ако ме подведете! — изражението на Майстора даваше съвсем ясна представа какво ни очакваше, ако не победим.

— Разбрано! — отсякох аз.

— Няма пр-роблеми! — оптимистично заяви Чез.

Останалите решиха да замълчат.

— А сега, марш на площадката и дайте всичко от себе си! — изкомандва учителят.

И ние послушно поехме натам, където учителят ни ни изпрати.

— Щом като ни молят така коленопреклонно — въздъхна Чез, — защо да не изпълним тази мъ-ъничка молба…

— Такава нагласа ми допада повече — усмихнах се аз.

* * *

Битката започна по всички правила. Излязохме на площадката и се построихме в две линии, едни срещу други. Веднага видях, че познавам единия от противниците си — мой добър стар познайник от столовата. Заедно бяхме измили поне сто–двеста чинии. Той също ме позна. Кимнахме си и си пожелахме успех.

Всички нахлупиха качулките и ги пристегнаха със специална закопчалка. И ние, и нашите противници бяхме облечени в еднакви жълти ученически ливреи и само цветът на качулките (нашият — червен, а на отбора на въздушния факултет — син) показваше кой от кой факултет е.

След секунда се разтвори енергийният защитен купол и целият свят за мен се смали и побра в една площадка за двубои.

Трудно е да се следят действията на всички противници, а е направо невъзможно в същия момент да гледаш какво правят и съотборниците. Впрочем, мен тутакси престанаха да ме интересуват моите съотборници, защото противниците ни веднага започнаха да действат. Бяха взели едно умно решение и сега се стараеха да отстранят Наив, което беше логичен ход, тъй като слуховете за неговата сила се бяха разнесли из цялата Академия. Ние обаче бяхме предвидили най-напред този техен ход.

Затова, когато срещу Викерс-младши се устремиха пет „въздушни юмрука“, пред тях вече стоеше универсална „стена“. Ние също не им оставахме длъжни и се опитвахме да отстраним единия от играчите им. Този, който беше в центъра. Огромният фаербол на Наив мина над стената, а ние четиримата пуснахме по една „птица“. Номерът не мина.

— Сега ще ви опечем! — извика Чез и се скри зад едва видимата „стена“.

Отвърнаха му с три „въздушни юмрука“. Стената не издържа третия „юмрук“ и Чез беше хвърлен на няколко метра.

— Ще видим кой кого! — отвърнаха му от другия отбор.

Чез бавно стана от пода.

— Подпали ги! — изрева той новия ни боен вик и тук свършиха дружеските закачки.

Започна истинската битка.

„Въздушните“ рязко скъсиха дистанцията. Тръгнаха напред и изминаха двайсет метра само за няколко секунди, преодолявайки без проблем нашите фаерболи. Бяха истински акробати — тичаха по въздуха, като създаваха под себе си въздушни стъпала и от време на време дори си помагаха с левитация. Бяха просто неуловими. А ние… ние бяхме принудени да се движим със скоростта на костенурки и да отбиваме техните удари.

Вляво от мен Алиса се помъчи да скочи встрани от „въздушния юмрук“, но кракът й се натъкна на невидима преграда. Тя падна, опита се да мине с претъркаляне, но отново попадна на стена. Измъкнах се успешно от поредната атака, след като по чудо не се пребих, спъвайки се в някакво невидимо стъпало и забелязах веселяка, който причиняваше толкова неприятности на Алиса.

Това не можеше да мине току-така. Имах си резерва точно за такива случаи. Пет неголеми (по-точно, съвсем малки) „огнени пеперудки“ се устремиха от пет посоки към момъка и достигнаха целта си, като заобиколиха ловко и двата щита. Моите заклинания бяха много малки, но много точни.

През това време Невил затрудни акробатичните етюди на противниците, превръщайки цялата площадка в пързалка. Един от „въздушниците“ тъкмо завършваше салтото си и порядъчно се подреди. Тук се включи и Наив, който тресна враговете с коронното си кълбо. Наблюдателите смекчиха удара, жертвата се отърва със силен уплах и демонстративна загуба на съзнание.

Резултатът беше пет на четири в наша полза.

Рано беше да се радвам. За секунда се отплеснах и получих удар в челюстта от един „въздушен юмрук“.

Подът се претърколи около мен, всъщност аз се търкулнах по пода. Този лед, който Невил създаде, не беше много добра идея. Много е твърд и трудно се става от него…

Отстрани ме блъсна още един „въздушен юмрук“ и се завъртях около себе си. Главата ми се удари в нещо твърдо.

* * *

* * *

Когато след няколко секунди пред очите ми просветна, с учудване забелязах, че боят продължава. Събитията се развиваха без моето участие, при това по всичко личеше, че падаме. Когато се понадигнах, видях, че резултатът вече е три на три. Наив и Чез бяха елиминирани. И двамата лежаха в безсъзнание на няколко метра от мен.

Трима от Въздушния притискаха Невил и Алиса и бяха застанали много удобно, с гръб към мен. Не можех да изпусна такъв шанс и като събрах всичките си сили, пуснах три малки фаербола. Един от съперниците ни съвсем случайно се дръпна встрани и се спаси, но другите си го отнесоха. Не много силно, но достатъчно, за да ги задържа за известно време.

Това време стигна на Алиса да направи под краката на противниците си „печка“, както Чез наричаше това творение. Момчето беше метнато до самия купол, удари се и падна на земята в безсъзнание.

Невил използва една не много удачна хватка и съперникът му успя да направи щит. Щастливецът, който се спаси така успешно от моето огнено кълбо, не си губеше времето и удари Алиса и Невил с една „въздушна вълна“. „Въздушните“ използваха много рядко това заклинание, изглежда схемата му беше много сложна. Никак не беше чудно. Огромната вълна от движещ се, сякаш подгрят въздух буквално помете Алиса и Невил. Оставаше само надеждата, че Наблюдателите са смекчили удара.

Така останах сам срещу двама представители на Въздушния факултет.

Спряхме за малко, за да си поемем въздух и се огледахме от главата до петите.

Очевидно те останаха доволни от вида ми. Имаше защо. Падна им се доста слабичък противник. Нямаше смисъл да хабят време за изграждане на сложна стратегия — можеха с един удар да ме доубият, докато още не бях дошъл на себе си.

Така и постъпиха.

Бавно и мълчаливо (може би защото си нямаха собствен възглас, при това, толкова звучен като нашия) те тръгнаха към мен.

Първият вървеше точно насреща ми и ме гледаше право в очите, за да превари всяка моя атака. При това, той не се приплъзваше по леда, най-вероятно си беше направил „въздушни подметки“.

Вторият използваше същите тези подметки, за да ме нападне от въздуха. Още не се бяха научили да летят (благодарях за това) и затова момъкът използваше въздушни стъпала, с помощта на които се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре към купола.

Какво можех да сторя с двама противници? Нищо. Само да вляза в схватка с единия, та другият да не може да ме нападне отгоре.

Нямаше смисъл повече да чакам.

— Подпали го! — закрещях отчаяно аз и побягнах срещу „въздушника“, чието лице беше скрито под качулката.

И ето че ми провървя.

Несъгласуваните действия на противника бяха в моя полза. В момента, в който преодолявах половината дистанция, върху мен се стовари още една „въздушна вълна“. Не бих могъл да се скрия от нея, тъй като противникът ми беше само на няколко метра над мен, но в случая помощта дойде от другия „въздушник“. Той изглежда не видя вълната и беше решил да се разправи сам с мен, като ми направи спънка и да ме довърши, след като падна. Но именно заради неговата спънка, паднах с лице към ледения под, разкървавих си носа и… се плъзнах, отдалечавайки се от границата на вълната. Инерцията ме блъсна в краката на първия противник.

Страхувайки се, да не ме халосат по главата от въздуха, започнах да се мятам и се хванах за противника си с намерението да го използвам като жив щит. Той някак подозрително не се съпротивляваше. Продължавах да се държа за него и го загледах по-внимателно. А! Та той е в безсъзнание! Сигурно яко се беше фраснал в леда. Резултат — един на един.

Паниката благоволи да ме пусне от яките си лапи и мозъкът ми си върна способността да предвижда евентуалното развитие на ситуацията.

По всичко изглеждаше, че е време да се измъквам изпод противника си. Едно е да използваш някого за прикритие по време на битката, съвсем друго — да се криеш под човек, който е в безсъзнание. Това е недопустимо и подло…

Издигнах над себе си „стена“ (за това ми бяха останали някакви сили) и полека се освободих от тялото на момчето.

Бях благодарен на своята съобразителност, защото стената, която бях направил, тутакси потрепери от удара на един „въздушен юмрук“. По-точно, потрепери пространството под нея — стената би издържала много повече. Нека съперникът ми изгуби още малко сили, опитвайки се да пробие дупка. През това време аз ще му подготвя малка изненада…

Знаех, че за нещо голямо няма да ми стигнат силите, все пак временната загуба на съзнание напомняше за себе си. За нещо средно голямо също нямаше да имам сили. Но за нещо мъничко и подличко… какво си мислите… общуването с вампирката да не е напразна загуба на време?

— Подпали го! — викнах аз за всеки случай, изпълзявайки изпод „стената“.

Тутакси към мен полетя един „въздушен юмрук“, но успях да се измъкна от него без проблеми. Дойде моят ред да атакувам. Единственото нещо, за което ми бяха останали сили, беше един малък фаербол, който противникът ми би елиминирал с лекота… ако притежаваше железни нерви. Защото миг преди това бях пуснал едно огнено змийче, което разруши „стъпалото“, където на височина от пет метра беше стъпил „въздушникът“.

И тогава той полетя към фаербола. Някъде по средата на пътя те се срещнаха… а ефектът беше неописуем! Този беше дотук…

* * *

Днес ни откараха в един необичаен здравен пункт. Преди всичко, той се намираше до Главната зала. Вероятно за всеки случай. Там имаше много място, само в нашата стая имаше поне двадесет легла! За сравнение — в „огнения“ здравен пункт имаше само три стаички с по две легла.

Само белият цвят на стените беше един и същ…

В болничната стая бяхме дванадесет души: всички от Въздушния, които участваха в отборното състезание, ние и още две момчета, в които скоро разпознахме нашия Стил и момчето от Водния, което беше спечелило двубоя.

Може да изглежда странно, но атмосферата беше много приятелска, никой не се сърдеше, никой не се караше… напротив, всички обсъждахме подробностите от двубоя и нетърпеливо се прекъсвахме. От време на време избухваше весел смях.

— Ама как ви треснах с „вълната“! Готвих се дълго за този момент, капка енергия не съм похабил.

— Да, много качествено ни подреди — съгласи се Невил. — По едно време ми изкара въздуха.

Само Алиса, както винаги, подозрително мълчеше. И колегата от Водния беше притихнал в ъгъла. Него никой не го закачаше.

— Алиса как си? — попитах аз и за секунда се откъснах от разговора.

— Прекрасно — хладно отвърна вампирката.

— Нещо случило ли се е? — изненадах се аз.

Мислех си, че общо-взето сме се помирили. Във всеки случай, тя досега не беше се дразнила така открито от мен. Да не би пак да съм направил нещо не както трябва?

— Ние с Невил положихме толкова усилия, толкова дълго се упражнявахме, а ти сам победи и тримата! Не е честно! — с неочаквана злоба просъска Алиса.

Добре де, какво да направя? Да преиграя всичко отначало ли? А дори и да можех, ако бяхме загубили, по-добре ли щеше да е?

Естествено, нищо от това не изрекох на глас.

— Я стига! — опитах се да успокоя вампирката. — Чиста случайност беше! Просто ми провървя.

— Знам, че просто ти провървя — омекна Алиса, — но ме е яд. Излиза, че колкото и старание и труд да положиш, всичко се решава от случайността и не зависи от уменията ти.

Тук Алиса прекали. Ако не бяха ежедневните и ежечасни тренировки, нямаше да издържим и една минута. А в случая, както разказват очевидците, битката е траяла около десет минути. За начинаещи, това е много време. Затова сега на всички ни се налага да се възстановяваме под денонощния контрол на… именно, на неговия контрол.

В стаята, без да бърза, влезе белокос възрастен човек. Най-типичният друид от всички, които някога бях виждал. Признавам си, този беше първият, когото виждах в живота си. Но е толкова типичен…

— Как е младежта? — попита друидът. — Ще се лекуваме ли?

— Ще се лекуваме — съгласихме се ние.

Той се доближи до „водния“ и прекара ръка над него.

— Мина ли замайването?

— Мина — кимна „водният“.

— Полежи тогава още десетина минути и после върви в Главната зала. След малко там започва втората отборна битка. Доколкото разбирам — друидът се усмихна в брадата си, — добре е ти да не закъсняваш за нея.

След като прегледа „водния“, друидът премести поглед върху нас.

— Вие засега лежете и си почивайте. Имате на разположение още цял час.

— А може ли да тръгнем по-рано? — поинтересува се един от „въздушниците“.

— Вие може — кимна на „въздушниците“ друидът. — А вие — той погледна към нас. — Вие ще лежите до началото на последния двубой. Почивайте си, докато можете.

В действителност, нищо друго не ни оставаше. Нито един от участниците в битката нямаше сериозни травми. Само драскотини и синини. Просто да не повярваш! Наблюдаващите ни пазеха като собствени деца. В момента, в който някой от нас трябваше да понесе твърде мощен удар, Майсторите, които бяха Наблюдаваща страна, на секундата пресмятаха евентуалния риск и ако беше твърде висок, поставяха защита, която поглъщаше почти целия удар. Остатъкът от удара не беше опасен, той само даваше откат, а участниците губеха съзнание заради въздействието на Наблюдаващите. Биваха елиминирани просто за да не пречат на останалите да завършат битката. Чудно защо по време на тренировъчните двубои Наблюдаващите не се стараеха толкова? Ако се стараеха, нямаше да прекарвам толкова време в здравния пункт и да лекувам травми.

Сега обаче благодарение на добрата защита на Наблюдаващата страна, това, което единствено трябваше да правим тук, беше да възстановяваме силите си. Трябва да отбележа, че заклинанията, които друидите бяха направили на всяко отделно легло, действаха безотказно. В момента се чувствах по-добре от когато и да било през тези два месеца, които бяха минали. Усещах, че след час ще мога дори сам да се изправя пред целия отбор на „водните“.

Друидът излезе, без да бърза, така, както беше влязъл. След него остана да се носи лек аромат на свеж горски въздух. Интересно! Къде беше успял да намери гора в кулата, висока осемдесет и осем етажа?

— За пръв път виждам друид — възхитено изрече Алиса.

— Наивно вампирско момиче — усмихна се от съседното легло Чез.

Алиса възвърна на мига отчужденото си изражение и разбрах, че сега е безполезно да я заговарям.

Оставаше ми само да изгледам „благодарно“ Чез, но той не забеляза погледа ми.

През това време „водният“ тихо си събра нещата и напусна болничната стая. Мисля, че освен мен, никой не забеляза маневрата му. Това момче не ми се стори чак такъв изрод като до болка познатата тройка. Затова аз лично бих му пожелал успех. И изобщо, би било хубаво да победят „водните“. Ще ми бъде приятно да пусна в лицето на русолявия Ланс няколко фаербола.

След малко си тръгнаха и „водните“, които не искаха да пропускат двубоя между „земята“ и „водата“. Стил тръгна с тях, той и без това беше силно огорчен, че пропусна нашия двубой.

Ние продължихме още малко да обсъждаме миналата битка, а след това нахвърляхме идеи за бъдещия сблъсък с „въздушните“.

— Момчета! — изведнъж завика Наив, колкото му глас държи. — Хайде набързо да изтичаме до столовата!

— Какво?! — всички останахме като треснати.

— Защо не, вече, ако искате да знаете, е време за обяд.

— Съмнявам се столовата да е отворена — усмихна се Невил. — Целият персонал се намира в момента в Главната зала. Тъй че ще трябва да почакаш до довечера.

Наив се нацупи и замълча, но само след секунда лицето му се озари.

— Сетих се! Имам нещичко, което съм отделил за зор заман. Няколко ябълки, круши, домати, зеленила…

Всички се облещихме от учудване. На това „нещичко“ ли му викат?!

— Разбрахме, че си скътал съвсем малко „нещичко“ — прекъсна Чез мечтите Наив. — Но наистина ли не можеш да почакаш до вечерята?

— Не мога!

— Дракон те взел! — въздъхна Невил. — Ще дойда с теб.

— Тогава да вървим всички — не се съгласи Чез. — Току-виж някой пак се загубил точно преди двубоя.

Алиса се направи, че не забелязва изразителния поглед, който й хвърли моят най-добър приятел.

— Ста-ани! — изрева Чез и хвърли една възглавница по Невил.

Той се извърна и възглавницата уцели Наив.

— Ама какво? — обидено изхленчи Наив. — Хайде по-бързо да отиваме на обяд. Че то докато обядваме, докато храната се смели…

В следващия миг го тупнаха три точно прицелени възглавници.

Облякохме се набързо — връзките на ливреята ги завързвахме вече само за една-две минути. Опит, все пак…

Първо се обличаха момчетата, след това — момичетата. Ако трябва да съм точен, момчетата бяхме изгонени полуголи от стаята. Такава справедлива и мила вампирка си имахме…

От болничната стая попаднахме направо в коридора. Там нямаше никого. Много добре, защото нямаше да е лесно да обясним на друида защо се изписваме толкова бързо.

Вампирката излезе от стаята.

— Какво стърчите? — попита тя.

— Теб чакаме — отговори Чез.

— Стига сте се мотали, искам да ям! — зави Наив.

Наложи се да го съжалим и да побързаме към телепортите.

Наив пръв влетя в телепорта, а след него влязохме и ние, без да бързаме.

На нашия етаж нямаше никого.

Двубоят трябваше да е в разгара си. Малко късно ми дойде на ум, че щеше да бъде полезно да видим битката на нашите бъдещи противници — „водните“.

И точно тогава се случи! Някъде към средата на пътя ни кулата се заклати. Не като дръвче под струята на лек ветрец, а направо се разклати!

Изпопадахме на пода.

— Нападнаха Академията! — зарева с неузнаваем глас Чез. — Това със сигурност са шахтерските нашественици!