Алекс Кош
Огненият факултет (4)

Действие 2

Когато предната „партида“ вече минали изпита излезе през отворените порти, ние с Чез бързо се шмугнахме вътре. Тук, в двора на Академията се провеждаше първият, най-простият и най-важен етап от изпитите.

Бяхме сами и спокойно можех да се огледам наоколо.

Целият двор беше изпъстрен с невероятни украси и застлан с най-различни камъни, събирани по всички краища на Империята. Имаше огромни сапфири и диаманти, имаше и най-обикновен чакъл. Всичко имаше в тази огромна мозайка. Ако човек погледнеше от птичи поглед или от прозорците на Академията, нямаше как да не забележи, че разнообразните плетеници се съчетаваха в един символ, известен на целия свят — символът на Занаята. Той се изобразяваше върху всички предмети, сътворени зад стените на Академията. И макар че много Занаятчии любители си позволяваха да го използват, знаеше се, че принадлежи на Академията, тъй като само зад нейните стени се творяха технологично-магическите неща — предметите, които използваха енергията на „вълшебствата“.

Символът представляваше златен дракон, изобразяващ буквата „М“, ограден със сребърен кръг. Защо точно златен дракон, не знам, но струва ми се, че беше свързано с някаква легенда, която бях чувал в ранното си детство (стига сте се хилили, вече съм на двайсет), но която съм забравил, отдавайки предпочитанията си на по-правдоподобната литература.

Докато стояхме и зяпахме, в двора се събра народ. Но не беше толкова шумно и никой не се блъскаше, както на площада. Тук атмосферата беше съвършено различна — цареше тържественост по случай приема. Всички, стъпили на тази територия, замираха (както и ние, преди минути), съзнавайки, че са на място, където се решават съдбините на човечеството.

След като се помотахме около портите и дойдохме малко на себе си, Чез и аз се отправихме към центъра на двора. Там, около Майсторите в червени ливреи, Върховните майстори в сиви ливреи и курсистите от горния курс на почетно разстояние се събираше групичката на кандидатите. Държа да подчертая думата — „събираше се“. Не се блъскаха, както правеха навън, а кротко и спокойно, без излишен шум се събираха.

Ние също застанахме по-близо до изпитната комисия, в която влизаха Майсторите, облечени в сиво и червено и зачакахме.

Когато дворът се запълни с достатъчно количество народ, портите беззвучно се затвориха, отрязвайки всички звуци, идващи от площада. Настъпи тишина. Всички замряхме в очакване.

Не минаха и няколко минути и над нас се разнесе спокоен мъжки глас:

— Добър ден, дами и господа! Вие присъствате на първия етап от изпита. За тези, които не знаят, ще поясня — този етап е единственият, по време на който нищо не зависи лично от вас. Сега ще определим способностите ви да боравите с енергия. Просто въпрос на късмет е и зависи от това колко ви е надарила Майката Природа…

Взех да се оглеждам, за да разбера откъде идва този глас. Струваше ми се, че извира отвсякъде, но това просто не можеше да бъде.

— Изобщо не се се надявай! — прошепна ми Чез, като забеляза моето объркване. — Няма да откриеш никакви приспособления. Това е истинско Майсторство, няма подръчни средства. Само Майстори и „вълшебства“.

Заслушах се, силно впечатлен. Гласът не беше силен, просто звучеше все едно този, който говореше, се намира до ухото ти. Освен това… струваше ми се някак безжизнен. Не знам защо, но ми се стори, че нещо не е наред… но пък колко яко звучи във всяка точка на площада. Страхотен ефект! Де да можех да се науча така да чувам и музиката, а би било направо върхът да мога да свиря по концерти! Просто приказка! Без никакви музикалки. Направо мечта!

През това време странният глас продължаваше да говори:

— Всичко е много просто. Всеки от вас трябва да се огледа. Ако забележите нещо странно или необичайно, веднага тръгнете към него. Пояснявам за по-лесно — прилича на призма, която виси във въздуха. Но дори и да я видите, това далеч не означава, че сте минали теста. От концентрираното „вълшебство“ трябва да отделите устойчива структура с определен цвят. За да ви се получи, трябва само да напрегнете въображението си. Представете си съвсем реално, че цветовете започват да се движат и… готово. Устойчивата конструкция с определен цвят означава, че имате достатъчно способности, за да продължите нататък, а цветът, който сте получили, показва влечение към конкретна сфера на ефира. Ако не сте видели нищо или не успеете да сглобите конструкцията… заповядайте следващия път.

Нещо подобно ми беше разказвано стотици пъти. Сега всички ще започнат да се озъртат във всички посоки и да търсят всякакви необикновени неща. А след десет минути на тези, които не са видели нищо, ще им писне и ще тръгнат да си ходят. Тези, които са видели каквото трябва, още известно време ще стоят като вкопани и ще гледат съсредоточено в пространството. Всяка призма е настроена само на вълната на този, който пръв я улови, и никой освен него не може да я види, докато не бъде сглобена. Когато някой късметлия сглоби своята конструкция, до него в същата секунда ще застане един от Майсторите (те със сигурност виждат всички призми на площада).

Както Чез ми е разказвал, призмата бива само с четири стени (невероятно, нали), на всяка от които е разположена страховита смес от „вълшебства“, всяко от различна сфера. Основните сфери са четири: огнена, водна, въздушна и земна. Всяка от тях представлява една от стихиите. И всичко е направено така, че само човек с определен коефициент на способност в тази сфера би могъл да отдели „вълшебствата“ от този цвят и да ги прехвърли върху една от стените на призмата. Когато Върховният майстор приключи с речта си, концентрираните „вълшебства“ ще се появят и всеки, който притежава нужните възможности, ще зърне своята вълшебна призма. Като цяло, доста от кандидатите притежават тези способности, но само някои от тях успяват да отделят цяла сфера.

Точно отзвуча последната фраза на Майстора и в двора възникна неописуема суетня: всички започнаха да се лутат напосоки, внимателно оглеждайки въздуха. Честно казано, всеки знаеше, че ако не види нищо през първата минута, никога няма да го види… но кой би могъл, просто така да си признае, че всичките му мечти са рухнали?!…

Двамата с Чез се спогледахме и тръгнахме на обиколка от две противоположни посоки. Вървяхме, без да бързаме, и внимателно се оглеждахме. Непрекъснато ни бутаха, имаше опасност дори да ни стъпчат, само че не беше толкова лесно да бъде пречупен човек, който се е занимавал с Изкуство дори (както беше в моя случай) за толкова кратък срок от време.

Чез изведнъж спря, погледът му се заби в една точка на около три метра над земята и леко се разфокусира. Беше открил своята призма и аз му пожелавах успех.

Помотах се още малко из двора, но с прискърбие трябваше да си призная, че не виждах нищо. Жалко, щеше да ми бъде интересно…

Спрях се, за да пусна музикалката си, и за последен път хвърлих един поглед на двора. Почти всички се бяха разотишли, останали бяха само късметлиите, които се потяха над магическите си призми и, разбира се, група Майстори, които внимателно следяха изпита. Чез го нямаше, аз включих отново музикалката и се отправих към портите, където дремеха стражите.

Случи се така, че трябваше да мина покрай групичка Майстори и ученици, които стояха в центъра на двора. Когато приближих, огледах механично лицата им. За голямо мое учудване, сред тях беше двойката, с която разговарях на площада. Те също ме забелязаха и ме изгледаха съчувствено, защото се досетиха, че не съм минал. С особено съчувствие ме изгледа момичето… макар че знам ли… В момента слушах някаква весела песничка и си помислих, че животът ми всъщност не е свършил. Ами да, аз изобщо не съм се натискал да влизам.

Затова пък Чез получи това, за което мечтаеше — възможност да изпробва силите си. Искрено се надявах, че ще издържи на този етап, а останалото беше въпрос на техника.

Вече приближавах изхода, когато забелязах с крайчеца на окото си, от дясната ми страна леко сияние. Веднага, тайно надявайки се, че това е нещото, което трябваше да видя, се обърнах и видях кълбо от енергия, което преливаше във всички цветове на дъгата. Кой знае защо, когато чух думата „призма“, аз си представих нещо съвсем различно… Във всеки случай, не и тази безформена буца, с този невъзможен цвят. За никакви четири смесени цвята и дума не можеше да става! Бяха поне сто и изглеждаше сякаш някой меси това нещо, стараейки се да омеси всички цветове в еднородно месиво.

Интересно, как съм могъл да не го забележа?!

Да си призная, цветът на това чудо никак не ми хареса. Макар че защо не? Изведнъж ми стана адски зле. Толкова зле, че противно на волята ми — такива безумия не ми се бяха случвали досега — се протегнах мислено към буцата и се опитах да й придам някакъв вид. Поне да отделя четири конкретни цвята от противно преливащата се смес от бежово до мръсно-лилаво. Какво беше моето изумление, когато тази маса започна да се движи сякаш някой преобърна посоката на месенето отвътре навън и сега тя последователно придобиваше цвета на всички свои съставки. След няколко секунди всичко свърши — във въздуха, пред мен висеше не безформена маса, а акуратна четиристенна призма. С четири цвята. Сега какво трябваше да правя? Да се любувам на това, което сътворих с ръцете си?… В този случай, ръцете нямаха нищо общо.

Всяка от четирите стени на призмата представляваше светещи цветни „вълшебства“. Те светеха толкова силно, че чак очите ми се премрежиха. Не минаха и няколко секунди, които аз прекарах в ням възторг, и очите ми започнаха да сълзят.

Пред очите ми плувнаха червени кръгове. Залитнах. Не можах да определя кой от цветовете най-много ме вдъхновява и кой най-много ме заслепява.

Някой нежно докосна ръката ми.

— Не го вземай толкова навътре, следващия път ще влезеш — през мъглата, която застилаше съзнанието ми, звучеше женски глас. — Нека те изпратя.

Много мило, аз с удоволствие бих се разходил до нас с момиче подръка, само че дори не я виждах. А как ме зацепи главата!…

— Загасете светлината! — не издържах и се развиках.

Нищо не виждах, пред очите ми се надигаше зарево, в което се преливаха омразните четири цвята.

— Той изпада в сензитивен шок! — извика момичето.

Дотичаха още хора.

— Вдигнете го оттук и го занесете в кулата — разпореди се спокоен мъжки глас.

Някой ме хвана под мишниците и ме понесоха нанякъде. Когато почти бях изгубил съзнание, ни в клин, ни в ръкав ми мина мисълта, че някой ми е отмъкнал музикалката и сега няма да чуя веселата мелодия.

Точно в този момент съзнанието ми се отказа да ме напуска. Остана си при мен с болката в очите, която ми пробиваше мозъка. Но дори тази болка не можеше да се сравнява с това, което преживях!

Залитнах от изненада и толкова силно въздъхнах от облекчение, че хората, които ме държаха под мишниците, уплашено ме зяпнаха и вероятно решиха, че предавам богу дух.

Имаше два силуета, които приличаха по-скоро на големи сини петна, и аз реших, че това, най-вероятно са ученици от горните курсове.

— Всичко е наред, добре съм — проговорих аз.

— Какво става с теб?! — попита развълнуван женски глас и аз най-сетне успях да видя през червената пелена красивото лице на момичето, което бях срещнал на площада.

Въздъхнах на пресекулки и замигах често-често, като се стараех да разкарам от очите си червената пелена, понасяйки при това неописуема болка.

— Ами аз… нищо… гледам това цветно нещо… Вие, въобще знаете ли какво правите?! Та аз едва не ослепях! Нали казахте, че първият тест не е опасен, а вижте какво стана! — от възмущение дъх не ми достигаше.

Най-интересното е, че изобщо не разбирах какви глупости дрънкам и въпреки това не можах да спра, докато въздухът в дробовете ми не свърши.

Момичето ме изгледа подозрително и изрече с необичайно тих и спокоен глас:

— Ти сигурно се шегуваш?

Прекъснах изключително глупавата си тирада и учудено я зяпнах.

Тя загледа съсредоточено зачервените ми и сълзящи очи, докато не политнах и не потърсих опора в момчето до мен.

— Ти, мой човек, наистина си зле — обърна се тя към момчето, което търпеливо ме държеше подръка. — Заведи го в кабинета на Майстор Ромиус, той ще се оправи с това „чудо“, веднага щом свърши тук.

Стори ми се, че на устата й беше съвсем друга дума. Защо ли?

Тя се обърна и тръгна в посока, противоположна на тази, в която ме повлече младежът.

Изпратих момичето с все още мътен поглед и после извърнах глава към момчето. То имаше същата тъмна коса като моята, малка брадичка и насмешлив поглед. Най-обикновено момче, ако не се смята това, че беше един от най-добрите ученици в Академията. За това говореше тъмносиният оттенък на ливреята му (казвам го за всеки случай, ако не сте разбрали).

— Благодаря ти — рекох и се отдръпнах. — Мога и сам. Ти само ми показвай пътя. И ми кажи името си, защото така е малко неудобно.

Младежът се усмихна.

— Ник.

— Аз съм Зак. Много ми е приятно.

Не успях да кажа нищо повече, тъй като стигнахме до входа на кулата. Огромната врата изглеждаше също толкова непоклатима, колкото и самата кула. Но когато моят спътник я докосна с ръката си, тя се отвори изключително меко и тихо и пред моите очи се появи един страшно дълъг коридор.

Ник влезе и ми даде знак да го последвам. За секунда се поколебах, внезапно осъзнавайки, че за пръв път влизам в Академията на Занаята. Смяташе се за голяма чест да попаднеш тук, без да си ученик или Майстор. Само нашият държавен глава или специалисти от чужбина можеха да посещават кулата и то след специална покана.

Стъпих на червения килим и вратата зад мен все така тихо се затвори. Ако не беше лекият полъх зад гърба ми, нямаше дори да забележа това.

Тръгнахме напред, пристъпвайки по червения килим.

Каменните стени на коридора ми действаха потискащо. Вървяхме покрай множество еднотипни врати и на мен много скоро ми стана скучно от тази монотонна обстановка. Какво й е толкова необикновеното на тази кула? Вярно, висока е…

Моят водач нямаше особено желание за общуване, пък и на мен все още главата ми се пръскаше. Можех само да се оглеждам. Над нас светеха най-обикновени лампи, работещи с „вълшебства“. Така беше на пръв поглед. Когато се загледах по-внимателно, забелязах, че лампите не са толкова прости. Те светеха така, че нашите сенки не се виждаха. Същото се отнасяше и за останалите предмети: вазите, които от време на време срещахме, и красивите златни доспехи. И това при положение, че лампите бяха по една на десетина метра! Една такава лампа озаряваше със светлината си цял площад.

Приближихме една от вратите, която по нищо не се отличаваше от останалите, и тя, също като другите, се отвори, веднага щом Ник я докосна.

Когато минах през вратата, пред очите ми се появи зала с прилични размери, където на пода, на равни разстояния, стояха кръгли платформи, високи около десет сантиметра. Те бяха покрити със злато, както всичко, създадено от Майсторите. Това бяха знаменитите „телепорти“.

Телепортите се използваха единствено вътре, зад стените на Академията и аз само бях чувал за тях. Незнайно как мълвата се беше промъкнала навън. Помня, че някой от Високите домове се беше оплакал, че телепорти могат да се поставят и в града, но Академията ревниво пази тайните си и не желае с никого да ги споделя.

— Сега… натам ли? — попитах аз с известен страх, поглеждайки към кръглата платформа, която се обля в светлина, веднага щом спътникът ми се доближи до нея.

Страхът ми беше напълно обясним, ако се има предвид принципа на действие на телепортите. Знаех сравнително малко, но от това, което бях чувал, изпитвах определено безпокойство. Само си представете вариант, при който телепортът ви разлага на молекули, за да ви сглоби наново на друго място. Изобщо не ми се нравеше да ме разлагат! Ами, ако след това не ме сглобят?!

Ник се усмихна с разбиране.

— Чул си слуховете, които се носят в града?

Кимнах утвърдително.

— Можеш да не се притесняваш. Това, за което се говори, е доста далеч от истината. Нещо повече, под секрет мога да ти кажа, че повечето слухове ги пуска самата Академия. — Той вдигна ръка. — Не ме питай, Академията има своя собствена, много сложна политика. Мога да ти гарантирам, че в телепортацията няма нищо опасно. Няма да те разложат на атоми и няма да направят твои копия.

Макар че хабер си нямах какво са атомите, а за разлагането имах само смътна представа, аз му повярвах. Как да не повярваш, нали Майсторите никога не лъжеха… поне така се говореше.

— Какво трябва да сторя? — с неестествено бодър глас попитах аз.

— Просто стъпи върху този светещ кръг, а когато попаднеш в друго помещение, веднага слез от него.

Стъпих послушно върху диска и замигах от силната светлина. Но само след първото мигване, с изумление забелязах, че вече съм телепортиран. Озовах се в нормален кабинет в строг стил, с рафтове, затрупани от книги покрай стените, с голяма маса и фотьойли по средата. Единственият източник на светлина беше прозорецът, облян от слънцето.

Така се бях загледал, че почти забравих да сляза от телепорта.

Веднага щом слязох, нещо блесна силно и се появи Ник.

— Предупреждавам те нищо да не пипаш! Защото може да се превърнеш в жаба. Неволно. Седни тук — посочи към едно от креслата — и изчакай Майстор Ромиус. А аз ще се върна на изпитите — те все още не са приключили.

Рече, бързо стъпи върху телепорта, след което пак нещо леко проблесна и от Ник не остана и следа.

Плахо и на пръсти се доближих до креслото и седнах, а то се оказа неочаквано меко и удобно. И макар че главата още ме болеше, реших да се концентрирам и да обмисля това, което ми се случи днес. Добре, че все пак знаех нещичко за изпитите и то благодарение на Чез — той ми разказваше всичко, което успяваше да научи. Академията се беше превърнала в негова фикс идея, той знаеше за нея всичко, което беше възможно и по тази причина, аз също бях натрупал доста информация.

На първия изпит се определя силата и склонността към стихиите. Първо се определят общите способности, а след това и предразположеностите и така се набелязва една от четирите сфери.

После ти определят силата. Колкото по-ярко свети построената „призма“, толкова силата на кандидата е по-голяма. Разбира се, всяка призма свети според човека. Няма нищо чудно в това, че аз успях да видя и даже да съединя четирите ръба. Това се случва често и означава само, че аз притежавам еднаква предразположеност към всички стихии. За това, което ме ослепи обаче, нищо не знаех. Не е възможно да имам такива наклонности към Занаят! Нали, дори когато записвам поредния си музикален албум, стоя пред музикалката си по цели дни, с почивка само по обяд, а от мен шурти пот? За същото нещо на Чез му трябват само няколко часа. Ако аз имам такава сила, каквато излезе според теста, значи Чез е полубог. Голям смях!… Чез — полубог!… Направо да паднеш!

Загадка за мен беше фактът, че никакво кълбо от енергия не видях, въпреки че обиколих няколко пъти целия двор. Много странна работа…

За да мога по-добре да разсъждавам, се настаних удобно в креслото и, без да усетя, съм заспал.

* * *

* * *

Събудих се от светкавицата на телепорта. Оттам се появи едър мъж в червена ливрея, с черна гега в ръка.

Гегата беше изключително притежание на Върховните майстори, защото единствено те имаха правото да правят заклинания, а и на никого, освен на тях, не му трябваше гега. Те ги използваха за по-сложни заклинания и по някакъв начин складираха в тях „вълшебства“. Гегата на този човек беше направена от черното дърво „тувит“, което растеше някъде в Шатер, и върху нея бяха изрисувани някакви плетеници. Вторачих се в нея, защото досега не бях виждал нищо подобно.

Човекът захвърли тоягата в един от ъглите и тя увисна отвесно във въздуха, на еднакво разстояние от стените и от пода.

— Хайде да поговорим, господине… не зная името ви — с весел тон започна Върховният майстор и седна във втория фотьойл.

Отместих поглед от гегата към Върховния майстор Ромиус (предполагам, че така се казваше). Той беше излязъл от сянката и аз най-сетне успях да го разгледам: дългата му рижа коса се спускаше върху широките му рамене, беше висок, лицето му предразполагаше и имаше вид на човек, на когото можеш да довериш всичко.

Като някакъв близък роднина, който винаги стои насреща ти.

— Какво ще кажете за свое оправдание? — попита той.

Не очаквах такъв развой и изненадано се вторачих в Майстора.

— В какъв смисъл? — реагирах най-сетне.

— Стоите на площада, леете сълзи и крещите нещо нечленоразделно… Как ще го обясните? — изрече той с най-сериозен тон, а очите му бяха откровено присмехулни.

— Как да ви кажа… Реших да поразсмея Майсторите. Видях, че стоите на площада и умирате от скука. Малко забавление…

Майсторът се усмихна.

— Наистина ни разсмя. Мога да се досетя какво се случи на площада — тонът му стана сериозен. — А ти как мислиш, какво се случи?

Труден въпрос.

— Не знам — започнах аз. — Вече се канех да си тръгвам, когато видях призмата. Тя висеше във въздуха и не приличаше на нищо, някой така я беше подредил, че чак ми стана жал за нея. Толкова ми дожаля, че реших да й оправя цветовете. Откъде да знам, че ще ме ослепи?…

Майсторът кимна мълчаливо, давайки ми знак да продължа.

— Ами, това е всичко… потекоха ми сълзи, а по-нататък, знаете…

— Какво мислиш за случката? — попита той.

— Общо-взето, нещата са ясни. Това, че успях да сглобя четирите стени, показва, че имам склонност и към четирите стихии…

Майсторът кимна с глава.

— А що се отнася до ослепяването… за това не мога нищо да кажа, но ми се струва, че имаше нещо странно. Преди да се случи, няколко пъти минах през двора и мога да се закълна, че не видях никакви магически призми.

Майсторът повдигна озадачено едната си вежда.

— Така значи — произнесе замислено. — А какво правеше, преди да видиш призмата?

— Нищо особено, минавах покрай вас и слушах музика.

— Музика ли? Интересно… И какво по-точно?

— Най-обикновена композиция — отговорих аз, не съвсем уверено.

— Каква композиция? — наклони се към мен Майстор Ромиус.

Наложи се да си призная, че аз съм композиторът.

— Интересно, интересно… — рече той. — Слушай сега, този разговор ще си остане между нас. Няма да се явяваш на изпити, защото няма да ги изкараш…

— Защо?!… — обидих се аз.

— Ти не притежаваш сила. По-точно, притежаваш колкото един средностатистически човек, а ти трябва в пъти повече, за да издържиш изпитите. Прав си, че имаш склонност към всички стихии, но способностите ти са толкова нищожни, че не би трябвало изобщо да съзреш, камо ли да сглобиш призмата. Сега обаче това не е толкова съществено, защото аз, така или иначе, ще те запиша в Академията. Твоят случай си струва да се изследва, затова на първо време ще отдадем липсата на сила при теб на недостатъчните ти умения. Ако някой те попита, спокойно можеш да отговаряш, че си издържал. А какво са представлявали самите изпити — това е твоя, лична работа. Всеки бива изпитван индивидуално и много от учениците предпочитат да не си спомнят нищо…

Интересно, какви са тези изпити?!

— Сега можеш да си вървиш, а утре, след часовете, ще дойдеш отново, за да обсъдим на свежа глава и в спокойна обстановка това, което се случи на площада. Ако не знаеш — казвам се Майстор Ромиус Никерс.

И без това не знаех какво да кажа от учудване, но когато произнесе фамилията си, направо се смаях!

— А…

Ромиус ме погледна.

— Искаш ли да питаш нещо? И най-сетне, няма ли да ми кажеш как се казваш? Така ли ви учат в училище?

— Ами… Закари… Закари Никерс — с огромно усилие произнесох аз.

В стаята се възцари тишина.

— Ти, случайно да не живееш при леля Елиза? — попита ме Майсторът.

— Точно там живея — радостно отвърнах аз.

— Е, как е моята сестричка? — усмихна се Великият майстор Ромиус Никерс, тоест моят чичо.