Алекс Кош
Огненият факултет (1)

Прелюдия

Настъпи едно обикновено утро — утрото на един най-обикновен ден в един абсолютно обикновен град. Слънцето изгря над позлатените покриви и безкрайните квартали на столицата на Империята на елирите — Лита. Ще попитате що за град е Лита? Може би ще кажете, че такъв град изобщо не съществува на картата на света. Ще познаете, разбира се, но само наполовина. Не можете да го намерите на на нито една карта на вашия свят. Този град никога не е съществувал и не съществува във вашето време. Но вероятно бихте могли да го откриете в друг свят и в друго време. Кой знае?… Да стигнеш до него е много трудно, да не кажа — практически невъзможно (аз самият се мъча вече цяла година). Ще ми се да се надявам, че вашите учени никога няма да го открият. Това е един много специален град. Разбира се, само при положение, че наистина го има. И ако все пак приемем за факт неговото съществувание, то изгревът на слънцето (или слънцата — това е в зависимост от сезона), също би трябвало да е факт. А щом е така…

* * *

Слънцето изгря над златния град. Това не е нещо необичайно — то изгрява така от хиляди години насам. С изгрева се събужда и животът в града. Слънцето безмилостно прогонва безплътните сенки, които живеят свой живот, живот, който само те си разбират и заставя тези среднощни ловци да се изпокрият по ъгли и мазета, за да излязат през нощта отново на лов. И когато слънцето се подаде над хоризонта, в града започва делникът. Разтварят се „маргаритките“, които ловят слънчеви лъчи. Тяхна задача е да не изпуснат нито едно ценно „вълшебство“. Градът заприличва на огромна градина, затрупана с един-единствен вид цветя — „маргаритки“ с най-разнообразни размери.

„Маргаритките“ се появяват по улиците, по площадите и по покривите на къщите на по-заможните граждани. Обикновените хора, тези, които не могат да си ги позволят, използват покривите на домовете си, покривайки ги със специално вещество, по-достъпно, но по-неефективно за улавяне на енергия.

Огромна „маргаритка“ се извисява над двореца, в центъра на града. Това прекрасно здание, дори според представите на знаменитите местни друиди и вампири-дълголетници е построено много отдавна и заслепява със своята красота и величие всекиго, без значение дали е местен и всеки ден се любува на двореца или е гост на града и го вижда за пръв път. Закръглените златни кули поразяват с изяществото на украсата си. Само една сграда в града може да се състезава с двореца по своето великолепие. Академията.

Академията е най-голямата, по-точно единствената кула в града, възнасяща се над него и заобиколена с висока стена. Но главният отличителен белег на тази кула изобщо не е нейната височина, а материалът, от който е направена — необикновен камък, добиван в Далечните планини. На фона на златните къщи с причудливи форми, каменният исполин изглежда, меко казано, предизвикателно. Всеки жител на града, по време на юношеството си или в по-зряла възраст, е прекарал част от времето си на площада пред това здание, но малцина са тези, които са били избрани да се обучават в него.

И сега, в лето двеста и петдесето от възкачването на престола на великия крал Сирия, както става на всеки трийсет и три години, настъпи дългоочакваният ден на прием в Академията. Именно в този ден всички жители на града, мало и голямо, се стичаха пред вратите на Академията, за да преминат през изпитите, които определяха кой по-късно ще бъде наричан „адепт“, или по-просто казано — „ученик“. Полагането на изпитите съвсем не беше задължително и всеки, на когото не му се идваше, можеше спокойно да си остане у дома. Всеки гражданин обаче мечтаеше да попадне в тази кула. Дори тези, които не бяха успели да влязат в Академията преди тридесет и три и повече години, се събраха отново тук, за да предизвикат съдбата си. И въпреки че нямаше случай, когато някой да е влязъл от втория или третия път, всички таяха надеждата, че въпреки всичко ще бъдат приети. Трябва да отбележа, че броят на избраните кандидати винаги биваше не много голям — около двеста човека. И това по време, когато населението на града наброяваше няколко десетки хиляди души (не само хора). Злите езици приказваха, че народът се изражда — едно време в кулата се обучаваха много повече хора, а някои пък твърдяха, че сега изискванията са станали изключително строги и с всяка изминала година ставало все по-трудно да влезеш в Академията. За тези неща се говореше много тихо — една от особеностите на злите езици е, че говорят много тихо — и въпреки слуховете, хората прииждаха, за да пробват късмета си.

В изпитите можеше да участва всеки, без оглед на възрастта, пола, ръста, теглото и произхода. Родители, заедно с децата си, съпруги със съпрузите си — всички бяха дошли с надеждата да бъдат избрани и да научат… Занаят.