Алекс Кош
Огненият факултет (22)

Действие 1

— Имате ли някакви идеи? — гласът ми леко трепереше, когато се изправих на краката си.

Падането беше дреболия. Изпитах такова чувство на страх, че ми се прииска да избягам в стаята си и да се скрия под леглото. Впрочем, останалите реагираха по-оптимистично, може би защото не сънуваха сънища като моите.

— Ще се бием! — зъбите на Алиса проблясваха възбудено.

— С кого ще се бием?! — възкликна Невил. — За какво говорите?!

Чез му хвърли учуден поглед.

— Не разбра ли? С шатерските агресори. Кое не ти е ясно?

Невил се изсмя в лицето му.

Да-а… Щом и вечно невъзмутимият Невил се държи по този начин, значи работата е сериозна.

— Кой го казва? Ти ли? Как изобщо ти дойде на ум, че някой може да е нападнал Академията?! Това може да е… да е…

— Просто посред бял ден кулата се заклати като махало на часовник. Дребна работа! Всеки ден се случва! — произнесе Чез със сарказъм. — Може би някой участник в отборните състезания е попрекалил със заклинанията?

— Стига! — сопна се Алиса. — Трябва да се върнем в Главната зала и там ще разберем всичко.

— Какво сте застанали като вкопани?!

Чез пое с бърза крачка към телепортите.

Тръгнахме след него.

— Нека за всеки случай отида да разузная — предложи Чез, когато го догонихме. — Ако всичко е наред, ще се върна да ви кажа.

Кимнахме. Щом толкова му се иска да се прави на герой, защо да не му дадем тази възможност…

Чез стъпи на платформата на телепорта, но нищо не се случи. Той вдигна рамене и стъпи на съседния…

Пак нищо.

— За толкова време не се научи да използваш машинката — нервно се пошегува Невил.

Чез го изгледа свирепо, но премълча и стъпи върху следващия телепорт.

След тринайсетия несполучлив опит, Чез се предаде.

— И сега ли ще ме убеждавате, че всичко е наред?!

— Голяма работа, телепортите не работят! — неуверено произнесе Невил. — Забравили са да ги обновят, затова не работят.

Внезапно един от телепортите блесна ярко.

— Ето сега ще ги обновят и ще тръгнат… — Невил така и не довърши оптимистичната си фраза.

— Нас ще ни обновят! — като обезумял извика Чез.

Останалите бяхме изгубили ума и дума. Стояхме и зяпахме това, което излезе от телепорта.

— Р-р-р… — в знак на приветствие изръмжа каменния двуметров трол.

Да-а-а, най-типичен трол. Макар че никога не бях виждал трол на живо, прекрасно познавах тези мили създания от историческите книги.

— Имам предложение — прошепна Чез.

— Какво предложение? — също толкова тихо попита Невил.

— Бягайте! — ревна Чез и хукна по коридора.

Паниката е заразно нещо.

Едва в моята стая дойдохме на себе си.

— Видяхте ли го? — с треперещ глас попита Наив.

— Не, как бихме могли да видим този двуметров каменен трол?! На теб така ти се е сторило — не пропусна да го клъвне Чез.

— Какво прави тук този трол? — озадачено попита Алиса, поглеждайки към вратата.

— Върви да питаш — любезно предложи Чез.

Щом от него блика сарказъм в такива количества, значи и той се беше уплашил не на шега. И в това нямаше нищо чудно…

— Дайте да барикадираме за всеки случай вратата — предложи, както винаги, предвидливият Невил.

На секундата беше употребено моето многострадално легло и единственият ми шкаф.

— Какво ще правим? — осмелих се да попитам.

— Ще седим тихо като мишки и ще се молим на всички богове това каменно чудовище да не ни открие — отвърна Алиса.

Къде отиде всичкият й войнствен плам?!

— По-добре ще е да се молим изобщо да не ни търси — уточни Чез.

На вратата вежливо се почука.

— Олеле! — подскочи Наив, който се беше подслонил до шкафа, който се опираше в леглото ми, което пък затискаше вратата.

— Кой е? — неуверено попитах аз.

— Извинете, не бихте ли могли да излезете от стаята и да ме придружите? — прозвуча иззад вратата един добре поставен бас. — Нямаше нужда да бягате пищейки, защото най-малкото е глупаво, а и няма къде да избягате.

— Това тролът ли е? — учуди се Алиса. — Толкова културен…

— Знаем ги ние тези културните — изсъска Чез. — Първо те баламосат с приказки, а после… ту-уп по главата с каменното ръчище и… чао завинаги!

— Вие също ни извинете — високо изрече Алиса. — Ще ни кажете ли причината, поради която трябва да ви последваме?

— Страшна си! — пошепна Чез.

— Мила милейди — с плътен бас изрече тролът. Ако след една минута не излезете, ще бъда принуден да вляза, да хвана и петима ви за вратовете и да ви измъкна в коридора. — Безполезно е да се съпротивлявате, вашите магии не ми действат, така че излизайте докато съм в добро настроение. — Тролът помълча и добави: — При всичкото ми уважение…

— То-о-олкова култу-у-урен — подигравателно проточи Чез. — Като те размаже културно по стената, ще видиш.

— Какви са ни вариантите? Ще се предаваме ли? — попита разсъдителният Невил.

— Ще видиш ти едно предаване! — Чез му показа юмрука си. — Мислете как да се измъкнем оттук.

Очите ни огледаха стаята и се спряха върху единствения прозорец.

— През прозореца ли? — попита Чез. — Да се опитаме да литнем, а после долу да ни събират…

— Вампирката може да лети, тя няма да падне — забеляза Невил. — Алиса, колко е твоята товароподемност?

— Николко — тросна се вампирката. — Мен, между другото, както и теб, никой още не ме е обучавал да левитирам.

— Не можеш ли да се научиш? — мило предложи Чез. — Нали знаеш как малките птички ги учат да летят? Изритват ги от гнездото и те политат.

— Сега, като те изритам — Алиса тръгна към Чез, — ще отлетиш направо към Шатер.

— Чакайте, ами ако навържем пердетата и ги пуснем надолу, до долния етаж? — предложи Невил.

— От толкова високо, аз няма да се спусна! — запротестира Наив. — Освен това, долният етаж е без прозорци…

— Ще се наложи да използваме дрехите си — каза Чез. — Алиса, ти нали нямаш нищо против?

— Не, чакайте! — побързах да застана между тях. — Имам идея.

— Казвай бързо!

— Разбира се, не съм много сигурен, но ми се струва, че в ума ми е останал спомен от заклинанието на онова момче, което ми помогна да се изкача по стената… — леко се поколебах.

— Когато обръсна онзи фукльо ли? — прекъсна ме Алиса. — Разбрахме те. Действай!

— Ще ми трябва малко време. — Прехвърлих в ума си няколко цифри. — Поне петнайсет минути.

— Тролът няма да ни чака толкова дълго.

Сякаш за да отговори на Чез, тролът се обади.

— Още дълго ли ще мислите? Търпението ми се изчерпа.

— Ето, излизаме — извика Алиса и с жест ме подкани да започвам заклинанието. — Кажете ни, все пак, за какво ви трябваме?

— Не ми трябвате — разсмя се тролът. — Не сте ми по вкуса.

— И защо така? — обиди се Алиса.

Какво й ставаше? Вместо да се радва…

— Защото предпочитам печени зайчета — в гласа на трола прозвучаха мечтателни нотки. — С хрускава кожичка.

— Това е издевателство — изви Наив, който от много време насам сънуваше блюда с месо.

Слушах този разговор с крайчеца на ухото си, защото се готвех да сътворя заклинанието.

— Тогава за какво сме ви? — попита Невил и отиде в банята.

Общо-взето го разбирах, защото също бях много уплашен.

След няколко секунди, той изскочи от банята с кофа в ръка.

— Не ми трябвате на мен, а на този, който ме изпраща за вас — на драго сърце обясни тролът.

— Далече те е изпратил — с половин глас изрече Чез. — За да изпратиш трол в Академията, трябва главата ти да не е в ред!

През това време аз търпеливо отработвах в ума си плетеницата на заклинанието, което по народному се наричаше „троскот“ — това е едно увивно нещо, което расте много бързо, при това само в посоката, която си му задал.

С известна доза страх се наведох и погледнах в тъмното. Тъмнината в този случай ми действаше особено потискащо.

Тъкмо събрах сили и се готвех да изпълня заклинанието, когато Чез ме бутна по рамото. Дали случайно или нарочно, но цялото заклинание в миг излетя от главата ми.

— Какво правиш — викнах му аз. — Провали ми заклинанието!

— Аха, веднага го прехвърли на мен — възмути се Чез. — По-добре си кажи, че си го забравил.

— Аз ли съм го забравил?!

— Ти.

— Откакто съм се родил, нищо не съм забравял.

Чез тъкмо отвори уста да каже нещо и…

— Влизам! — рече се гръмовният бас зад вратата и нашата барикада се разлетя.

— Изчезни — закрещя Чез и се замята по стаята. Тролът спря в коридорчето и с любопитство загледа мятащия се по моята стаичка Чез.

— Този май е болен — предположи тролът.

Вдигнахме философски рамене.

— Всички вън, преди да съм се ядосал — предложи тролът. — Все още имате възможност да излезете цели оттук.

Неочаквано, Чез престана да препуска из стаята, извърна се към трола и запрати към него един фаербол.

— Уф — махна с ръка каменният гост. — Що за глупости? Принуждавате ме да действам.

— Ти ни принуждаваш да действаме — усмихна се Невил и изля кофата в краката на трола.

— Още един болен — смая се тролът.

— Глупак такъв! — обиди се Невил и сплете вече познатото ни ледено заклинание.

Тролът понечи да пристъпи към нас, за да ни разясни колко е вредно и безполезно да се използват магии в негово присъствие и се подхлъзна на леда. Браво, Невил!

— Какво чакате?! — изрева Невил. — Бягайте!

С помощта на някакво чудо успяхме да заобиколим падналия трол и да изскочим в коридора.

— Накъде?! — крещеше Чез.

— Стига крещя, паникьор такъв! — побесня Невил.

— Аз ли съм паникьор?! — възмути се Чез. — Аз, ако искаш да знаеш, му отвличах вниманието.

— Идиоти! — Алиса яко тупна и двамата по тила. — Веднага млъквайте и бегом след Наив!

— Какво аз, какво аз? — в такт повтаряше нашият наивен приятел.

— Това, че стаята ти е в най-отдалечения коридор — отвърна Алиса и погледна към мен. — Зак, пътьом да приготвиш заклинанието. Без него няма начин да се измъкнем.

Алиса беше права.

Отново притичахме покрай телепортите и свихме в коридора, където живееше Наив.

— Сега вече ме ядосахте! — пробуча зад гърбовете ни свиреп глас.

След това изявление нашата скорост се увеличи два пъти и за секунди се озовахме в стаята на Наив.

— Барикади? — делово предложи Наив.

— Безполезно е — не се съгласи Алиса, която незабелязано се беше превърнала в наш лидер. — Трябва да седим много тихо и да чакаме Зак да сплете заклинанието.

— Да, а след това да почакаме още малко, за да порасне растенийцето — любезно напомни Чез.

Не реагирах на техните разговори. Всичките ми сили и внимание бяха насочени към заклинанието. Важното беше нищо да не ме отвлича.

— Побързай, Зак — приятелски ме тупна по рамото Чез.

Тъкмо бях отворил уста, за да му кажа какво си мисля за него, и в дъното на коридора се чу страховит грохот.

— Идвам! — изрева тролът.

Бум!

— Това е врата — предположи Невил.

Бум!

— Още една.

Не се сдържах, изругах… и изрисувах последната шарка от заклинанието. На прозореца се показа самотно стръкче и започна бързо да расте.

Бум!

— Колко врати има по коридора? — нервно попита Невил.

Бум!

— Около двадесет — пресметна Невил.

Бум!

— Това е добре, — зарадва се Наив, замисли се и добави: — Двадесет е по-добре от десет, петдесет е по-добре от двадесет, а най-добре би било…

— Млъкни! — в един глас го изхокаха Невил и Чез. — Ти забрави ли защо трябваше да бързаш към стаята си? Върви да хапнеш, докато имаш тази възможност, защото може повече в този живот и да не ти се случи.

Бум!

— Аз… какво… вече не ми се яде…

Бум!

Звукът от избитата врата се сля със звука от тупването по тила на Наив, подарено му любезно от Алиса.

А растението вече беше голямо половин метър.

— Расте — отбеляза Чез.

Бум!

— Само че много бавно — каза Наив, страхливо поглеждайки към вампирката.

Невил изтича за още вода. Може номерът да мине и втори път. Бум! Плевелът вече почти се скри зад прозореца.

— Още пет минути и можем да излизаме — успокоих приятелите си.

Бум!

— Имаме ли пет минути? — безпокоеше се Наив.

Бум!

— Не — честно отвърна Алиса.

Бум!

— Този трол дойде твърде близо — отбеляза Чез.

— Стаите точно двайсет ли са?

Бум!

— Точно двайсет са — отговори Чез. — Но имайте предвид, че стаята на Наив не е последната в коридора. Има поне още три.

Бум!

— Съвсем наблизо е — пошепна Наив. — Това растение не е пораснало достатъчно, а и няма да можем всички да се качим на него.

Бум!

Всички се вторачиха в растението. Не му достигаше съвсем мъничко.

— Трябва да му отклоним вниманието — съвсем тихо каза Невил. — Ако нещо се случи, погрижете се за брат ми.

Бум!

— При съседната врата е!

Невил отвори широко вратата и изскочи пред трола с кофа в ръка.

— Не ме ли очакваше? — викна той и изля водата в краката на каменното чудовище. Сега трябваше да използва леденото заклинание, но нещо не му се получаваше.

— Теб те запомних — прогърмя тролът. — Сега ще ти покажа аз как ще ме буташ на пода, дребен хулиган такъв!

— Трябва да му помогнем — Наив понечи да тръгне към брат си.

— Кротувай — Чез го хвана за рамото. — Няма да се справим с трола, ако ще да сме десет човека.

— Нищо няма да му се случи — потвърди Алиса. — Тролът каза, че му трябваме живи. Сега да се измъкнем, а после ще спасим и брат ти.

— Не! — Наив блъсна ръката на Чез. — Ще му покажа аз…

Ако се съдеше по стойката му, Наив се готвеше да запрати по трола коронното си огнено кълбо.

— Невил, пази се! — викна Наив и… нищо не се случи.

Магията пак не сработи.

— Не стана — Наив обидено се нацупи и точно в този момент, юмрукът на трола се стовари върху Невил. Трябва ли да казвам, че от тази каменна ръка дори и най обучените в Изкуство не можеха да го спасят?

— Бързо към растението! — викна Алиса точно когато тролът вече ни беше забелязал.

— Няма да го оставя! — запъна се Наив.

Разбирах го напълно, но знаех също така, че не мога да остана. Нали някой трябва да разкаже какво се е случило?

Чез вече пълзеше по плевела към следващия етаж, а след него пълзеше и Алиса.

— Наив! — погледнах го право в очите. Наив поклати отрицателно глава.

— Ние ще сме тук, когато се върнете — окуражи ме той.

Хванах за растението, чувствайки се абсолютно нищожество. Само нищожество може да зареже приятелите си в беда. Не, аз така не мога!

— Късмет — викнах към Алиса и Чез и скочих обратно в стаята.

Наив тъкмо се мъчеше да скрие растението с пердето. Хвърлих се да му помагам, но не успяхме.

— Какво става тук?! — прогърмя тролът, когато вместо четири човека, завари само двама в стаята. — Къде са другите двама?

— Скочиха през прозореца — отговорих аз на драго сърце и пак се опитах да скрия растението със завеските.

— Разкарайте се, дребосъци — кресна тролът и с едно движение ни разпиля като перца.

— Това какво е? — той учудено изгледа моя плевел. — А, по това са се измъкнали другите двама.

— Аха — съгласих се аз. — Теб обаче няма да те издържи.

— Притрябвало ми е! — презрително подхвърли тролът. — На мен и вие ми стигате. Другите ще ги заловят по другите етажи.

Да си призная, това ме успокои. Страхувах се, че може да се опита да изтръгне растението или още по-зле, да тръгне след Чез и Алиса. А той нямал намерение да се затруднява, защото щели да ги заловят на другите етажи. Значи по другите етажи също бродят тролове?! Това вече е новина! Абсолютна инвазия!

— Вие, дребосъци, ми дойдохте до гуша! — каза тролът и хвана за яката Наив, който се опитваше да се промуши през отворената врата.

Реших да избера цивилизования път на преговорите.

— Прощавайте, не знам как да се обърна към вас. Сами ще дойдем с вас, няма нужда от насилие.

Тролът явно не беше толкова цивилизован. Иначе нямаше да ме удря по главата…

* * *

* * *

Дойдох на себе си в една полукръгла зала със средни размери. Такива зали в Академията имаше поне сто. Нямаше прозорци, стените й бяха съвършено гладки и синееха. Много напомняше залите за медитация, където бяхме прекарали толкова много време, а разликата беше само в това, че тук по средата се намираше някакво странно творение, съставено от огромно количество призми, които се допираха под особени ъгли. Като резултат се беше получило някакво подобие на човешка фигура. Това нечий паметник ли трябваше да бъде?…

— Най-сетне някой се събуди — проеча един странен глас.

Този глас вече някъде го бях чувал.

— Здравейте — казах неуверено и се огледах за събеседника си.

Както стана ясно по-късно, не бях сам в залата. Само че четиримата, които се търкаляха до мен на пода (трима, облечени в жълти ливреи, един — в синя), бяха без съзнание. Във всеки случай, не правеха никакви опити да станат от пода.

— Извинете, а вие кой сте? — попитах аз, като в същото време, внимателно оглеждах тези до мен.

— Аз съм „автомаг“ — с охота отвърна гласът.

Аха, „автомаг“! Бях чувал. Това май беше същество, което Кейтен беше създал по своя собствена технология, която никой друг, освен него не разбираше. Този глас бяхме чули по време на първия изпит и по-късно, в „Златния полумесец“. Общо-взето, на първокурсниците не се полагаше да знаят такива неща, но нашият възпитател на лекциите честичко ни разказваше за своите изобретения и на няколко пъти беше споменавал за предмета на своята гордост — „автомагът“. Вярно, от неговите обяснения нищо не бях разбрал…

— Казвам се Закари — реших да се представя.

— Знам — отвърна „автомагът“.

— А знаеш ли какво се случва в Академията? — веднага се поинтересувах аз и плахо се надигнах от пода.

Главата ми все още се въртеше и ме болеше. Тролът добре ме беше подредил.

— Знам — все така монотонно отвърна „автомагът“.

Настъпи тишина.

Приближих се до един от лежащите на пода.

Невил. Диша, значи всичко е наред.

— Кажи тогава! — креснах на „автомага“, тъй като вече губех търпение.

— Академията беше нападната.

— Това и без теб го знам! — изревах аз.

Тишина.

— Кой ни нападна? — продължих да разпитвам.

— Троловете… като цяло…

— Като цяло?

— И някой, който ги е пуснал тук. По всичко личи, че е човек.

Напълно логично. Без предателство Академията не може да бъде изненадана.

Приближих се до човека със синята ливрея. Кейтен?! И него ли се хванали? Интересно, как…

— Не беше трудно — отговори „автомагът“. — Когато магиите не действат, повечето Майстори стават абсолютно беззащитни.

— Ясно — измърморих.

Стоп! Не съм произнасял нищо на глас. Как тогава „автомагът“ ми отговаря?

— Настроих се на вълната на вашите мисли — отговори ми той. — Надявам се така нашето общуване да тръгне по-динамично.

Надявал се…

Бързо обходих останалите, които лежаха на пода. Бяха Наив и Стил. И двамата дишаха ритмично, значи бяха живи. Още не бяха заловени Алиса и Наив. Дано всичко с тях да е наред…

— Ти за къде си се разбързал? — безразлично попитах „автомага“.

— След няколко минути енергията ми свършва и аз ще се изключа.

— Какво?! Мислех си, че в Академията енергията никога не свършва. Нали тук непрекъснато се създават заклинания.

— Глупости! — прекъсна ме „автомагът“. — Енергията не идва от никъде.

И не се губи… Сякаш не знам!

— Това е известно… Тя се добива от въздуха, от слънчевите лъчи, от земята…

— Точно така — съгласи се „автомагът“. — Но в Академията използват такова количество енергия, каквото и самият Император не е сънувал.

— Тя откъде се взема? — попитах аз.

— Всяка „маргаритка“ изпраща една десета от енергията, която е събрала за деня по специална енергийна линия в хранилището на Академията.

Опа! Това за мен е нова информация. Значи ли, че Академията живее за сметка на града?…

— Може да се каже.

Пак ми чете мислите.

— Значи вече не постъпва енергия? Нали при теб също свършва?

— Енергията свършва не само при мен, тя свършва за цялата Академия — отвърна „автомагът“ и в гласа му прозвуча известна обида. — Някой от Върховните майстори се е възползвал от това, че по това време всички бяха в залата и е пренастроил телепортите с външно поле, които ни свързват с външния свят. Сега само троловете могат да ги използват, а външната защита няма да пусне никого да излезе от кулата. А главното е, че този някой е опустошил всичката енергия от хранилището на Академията.

Предател? В Академията?!

— Ами Върховните майстори? Нищо ли не предприеха?

— Предприеха. Първата вълна от агресори, която нахлу в Главната зала, беше пометена още на първата секунда.

— А след това?

— След това Майсторите използваха всичката енергия, до която можаха да се доберат.

— А нова енергия нямаше откъде да дойде… — полувъпросително казах аз.

— Именно — съгласи се „автомагът“. — Без енергия, могъщите Майстори са съвсем безпомощни.

— Като деца — допълних аз.

Интересно, в началото този „автомаг“ ми се стори като някакъв глупак, който трудно мисли. А сега приказката му стана съвсем човешка, мислите му също станаха много по-ясни.

— На мен, по принцип не ми е разрешено да общувам с хората, но сега сме в друга ситуация — реагира на мислите ми „автомагът“. — Енергията в кулата свършва, аз съм почти изчерпан. Чуй ме внимателно — вашият единствен шанс е да се доберете до Музея на историята. Разбра ли?

— Музея на историята — послушно повторих аз. — И такъв ли има? Не знаех. Това как ще ни помогне?

— Просто кажи на татко, че ви трябва Музеят.

— На кой татко? — не схванах аз.

— На моя татко — озъби се „автомагът“. Не знаех, че може да се сърди…

— Ти имаш баща?! — останах поразен.

— Кажи на Кейтен — неочаквано тихо изрече „автомагът“. — Кейтен… Кей… Кей…

— Хей, „автомаг“!

Тишина.

— Изключи се — констатирах аз. — Дойде време да будя армията.

Реших първо да събудя Невил, защото беше най-уравновесен.

— Невил — повиках приятеля си и разтърсих рамото му. — Събуди се.

— А! Какво? — измрънка той, с усилие отвори очите си и изведнъж пъргаво скочи на крака. — Къде е тролът?!

Изкара ми акълеца! А аз го мисля за уравновесен.

— Няма го — бързо го успокоих. — Доколкото разбирам, той ни е донесъл тук и е отишъл за другата порция.

— Драконите да го вземат! — изруга Невил и разтърка рамото си. — Как само ме е цапардосал, гадината!

— Познато ми е — казах аз и опипах главата си. — Да знаеш само, в каква каша сме попаднали!…

— Казвай, казвай — поинтересува се Невил.

— Не, така няма да стане — усетих се аз. — Дай да свестим и останалите и тогава ще разкажа, това, което знам.