Алекс Кош
Огненият факултет (10)

Действие 8

— Ако говорим за Занаята като най-общо понятие, той, както се досещате, би могъл да бъде определен като умение да се направлява и изменя енергията. А когато става дума за направляване на енергията, разбираме направляването й, без нейното променяне. Да вземем за пример най-обикновената левитация — Кейтен с лекота се издигна на половин метър над земята. — Това е най-простият начин да бъде използвана въздушната стихия. Под изменение на енергията се разбира пълното й преобразуване, да речем, от енергия на въздуха, тя да бъде превърната в енергия на огъня например.

Кейтен се спусна на пода и в този миг пред лицето му пламна малка огнена топка.

— Всички енергии са неразривно свързани една с друга, но това не означава, че превръщането им от една в друга става лесно. Ако все още не сте забравили началния курс на обучение, то бихте могли да ми отговорите какво е нужно за преобразуването на енергията.

— Енергия — едва чуто промърмори Чез под носа си.

— Точно така, енергия — съгласи се Кейтен.

Чез се плесна по челото. Той знаеше, че старшият ученик чува всяка наша реплика, но още не беше свикнал с това.

— И така, при преминаването от енергията на въздушната стихия към енергията на огъня, се губят около трийсет процента от същата енергия. С останалите преобразувания, нещата стоят дори по-сложно. Оттук идва заключението, че за магии от определен тип, трябва да се използват съответстващи енергоресурси. — Кейтен седна обратно на стола си. — Има ли въпроси?

— Кажете нещо за енергията на живота и енергията на смъртта, както се наричат в Изкуството. Те използват ли се в Занаята? — поинтересува се Чез.

— Не бих казал — поклати глава Кейтен. — Кървавите жертвоприношения не се практикуват от повече от двадесет века.

Класът се разсмя.

Всъщност, никой друг освен вампирите не умееше истински да използва енергията на живота и на смъртта. Именно благодарение на тези си умения, те живееха толкова дълго. А така, между другото, през ума ми мина една неприлична мисъл — на колко ли години е Алиса?

— На изпитите всички показахме склонност към сферата на огъня. Значи ли това, че ще работим само с този вид енергия? — попита единият от братята блондини.

— Не, разбира се — изобщо не се изненада на този въпрос Кейтен. — Изпитът само показа, с коя от енергийните сфери сте най-способни да работите. Това ни най-малко няма да ви пречи да изучавате останалите сфери, но истински силни заклинания ще можете да правите само с енергията на своята сфера. Трябва да можете да работите с всички видове енергия. Не забравяйте, че ви предстоят турнири и състезания с учениците от другите факултети и затова ще ви е необходимо да познавате особеностите на всички видове енергия.

Настъпи пауза. Явно, никой не можеше да измисли още въпроси по темата.

— Хубаво — продължи Кейтен. — Сега нека поговорим за процеса на вашето обучение. Той се състои от четири вида занимания. Това са: първо — лекциите, второ — практическите занимания, трето — самостоятелните занимания и четвърто — това са изпитите, спарингите и зачотите.

— Спаринги ли? — попита едно момиче, много крехко на вид.

— Ако не ви допада тази дума, която между другото е взета от речника на Изкуствата, можем да я заменим, да речем с… практически занимания по двойки.

Девойката се успокои. Такива като нея, по-добре да стоят по-далече от истинските спаринг двубои. Много добре си ги спомням от Школата по Изкуствата.

— Такъв спаринг партньор ми трябва! — сякаш прочел мислите ми, прошепна в ухото ми Чез.

Кейтен му хвърли един неодобрителен поглед.

— Млъквам — едва чуто изрече моят приятел и закри с шепа устата си.

— Старшите ученици ли ще ни четат лекциите? — кокетно се поинтересува друго момиче.

— В никакъв случай — охлади ентусиазма й Кейтен. — Само някои. Основната част от лекциите се четат от Майсторите. Практическите занимания се водят изключително от Майстори. При което всяка подгрупа… между другото, тези, които закъсняха, ще разделя на подгрупи след лекциите… та, всяка подгрупа ще има свой отделен преподавател. Практиката е най-важната част от обучението и затова се провежда под строг контрол. Това особено се отнася за първите занимания.

— Какви други дисциплини ще можем да изучаваме в най-близко време? — поинтересува се някой.

— В най-близко време, освен моя уводен курс, ще имате и курс по история, тактика и етика. През първия месец акцентът е върху практическите занимания, затова по-голяма част от времето ви ще минава в Медитативните зали.

— В кои зали? — попита изненадан хор от гласове.

Двамата с Чез, съзаклятнически се спогледахме. Едно време, в Школата по Изкуствата, двамата бяхме прекарали сума ти време в залите за медитация. И ние в началото не можехме да проумеем смисъла на тези дихателни упражнения и прочистване на мислите. Истината е, че и до днес не сме усвоили докрай енергийно-медитативните комплекси, но все нещичко поназнайвахме. Главното беше, че знаехме колко необходими и важни са тези занимания.

— В Медитативните — повтори Кейтен. — Управлението на енергиите изисква пълна съсредоточеност, а изучаването на първите и основни неща трябва да бъде изключително точно и прецизно. Затова ще бъдете разделени на подгрупи и ще бъдете под постоянното наблюдение на Майстор Занаятчия, който ще ви напътства. Може да се каже, че вашите бъдещи успехи ще зависят абсолютно от базата, която сте натрупали.

— От медитацията ли? — все така недоверчиво попита момичето, което се страхуваше от спарингите.

— Точно така — кимна старшият ученик.

— А какво имахте предвид, като споменахте спарингите? — реших да задам въпросът, който ме вълнуваше.

Кейтен ме погледна много внимателно, сякаш се чудеше, дали да отговори.

— Нека вдигнат ръка тези, които са се занимавали с Изкуство — вместо отговор помоли той.

Освен мен и Чез, ръка вдигнаха още осем души, сред които братя Викерс и, естествено, Алиса. Слаба работа… С Изкуство не се занимаваха много хора, само за Високите домове то влизаше в задължителната програма. Новата политика на Императора беше обикновените хора да не се интересуват много-много от Изкуство. Напоследък друидите бяха далеч по-популярни от вампирите, които също основаваха Школи по Изкуствата и ако в школите на друидите набираха за кандидати хора, а не друиди, там със сигурност напливът от хора щеше да е огромен. Само преди няколко години такова нещо изобщо нямаше. Всичко това се случваше единствено заради малоумните идеи на Императора…

— Тези, които са се занимавали с Изкуство, би трябвало да знаят какво е спаринг. Разликата е само в средствата — в Изкуството това са физическата сила и вътрешният енергиен потенциал, а в Занаята — знанията, уменията и способностите, при което физическият контакт изобщо не присъства.

— Дуел със заклинания ли? — попита Чез.

— Може и така да се каже — съгласи се Кейтен.

— А физическият контакт забранен ли е или се използва рядко? — неочаквано попита Алиса. Съвсем бях забравил, че тя седи до мен, така се бях увлякъл от лекцията.

Кейтен повдигна рамене.

— Физическият контакт практически е невъзможен. Опонентите стоят на достатъчно голямо разстояние един от друг — да се приближиш до противника си и да получиш в лицето концентриран енергиен заряд си е повече от опасно.

Алиса кимна с глава и в погледа й блесна нещо като намек за превъзходство. Все едно че знаеше или умееше нещо, което останалите не знаем и не умеем. Тя всъщност е вампир, а за вампирите се знае, че попиват Изкуството с първите глътки мляко… хм… с първите капки кръв на първата си жертва.

Чудя се защо не изпитвах никакъв потрес, когато гледах Алиса! Повечето хора не понасяха вампирите, най-малкото, отнасяха се към тях с презрение. Заради това вампирските замъци бяха отвъд Граничната черта, а тези вампири, които останаха в града, можеха да излизат само нощем. Принципно разбирах известното недоверие, което съществуваше към съществата, които пият кръв. Не човешка кръв, а всякаква. Всеки си има вкус, разбира се, но доколкото ми е известно, те можеха спокойно да задоволяват апетита си само с кръвта на животни. Това обаче малко интересуваше останалите хора и затова вампирите си оставаха „подлите кръвопийци“. Затова, когато с Чез влязохме в аудиторията, Алиса седеше отделно от двамата братя и никой не искаше дори да се запознае с нея. Тя беше навсякъде „персона нон грата“.

Погледнах замислено към вампирката. Тя оправи с ръка тъмния кичур, който падаше върху лицето й, и също погледна към мен. Сякаш за момент се поколеба, но лицето й веднага придоби каменно и високомерно изражение.

Не, аз не бих могъл да възприемам Алиса другояче, освен като красиво и мило момиче. А високомерието й е само защита от нашия жесток свят…

— … по-подробното изучаване на този въпрос, отлагаме за по-нататък — завърши Кейтен и аз разбрах, че от сума ти време седя и мисля за свои си неща, пропускайки всичко, което старшият ученик говори. Оставаше ми само да се надявам, че не съм пропуснал нещо важно.

— Сега ще проведем един най-общ инструктаж, след което можете да отидете в столовата, за да се подкрепите преди поредните занятия.

Моят корем забуча, като ми даваше да разбера, че няма нищо против едно подобно разписание на деня. Нали не бях ял от вчера вечерта! Сутринта изскочих като вятър от къщи, без да закуся.

— И така, вие сте разквартирувани на петдесет етажа. Момичетата са на отделен етаж. Не си мислете, че това е някаква забрана за посещения, нищо подобно, всички сме големи хора, просто така е най-удобно. Седемдесетите етажи са заети от Въздушния факултет, шейсетите — от Водния, четиридесетите — от факултета по Земята, а петдесетите, както вече сте забелязали, заема нашият Огнен факултет. Останалите етажи са заети от лабораториите и кабинетите на Върховните майстори. Телепортите, които днес направиха сложен живота ви, работят на принципа на симетричните полета. Тоест, те са разположени в два реда — първият ред от началото на коридора води нагоре, а вторият от началото — надолу. Между двата реда има още три телепорта — централният води към първия етаж, а другите два — към етажите от следващата десетица. Както успяхте да преброите, телепортите са тринайсет на брой.

— Пак това прекрасно число — промърморих аз, а Чез се усмихна с разбиране. Той знаеше, че моята неприязън към числото тринайсет датира от общото училище, защото там винаги бях тринайсети в списъка. На конкурса за Музикална композиция се явих също с тринайсети номер и останах на второ място, защото моята безотказна до този момент „музикалка“ се включи тъкмо когато не трябваше. И изобщо, моите отношения с това число, не бяха от най-прекрасните.

— А защо няма един телепорт, който да спира на етаж по желание? — попита някой от класа.

— Защото е нерентабилно — поясни Кейтен. — Това, както и много други неща ще ви станат ясни от принципа на симетричните полета, който ще изучавате по-нататък. Точката за излизане от такъв телепорт е една и е окончателна, освен това, два свързани телепорта се монтират от двама Върховни майстори в продължение на няколко дни. За това е нужна маса енергия, а освен това, такива телепорти се нуждаят от постоянно обновяване. Затова, а не защото не желаем да споделяме своите знания с останалия свят, никъде другаде няма да видите телепорти, освен в Академията. Кой от Върховните майстори би се съгласил да тича постоянно насам-натам и да обновява телепорти, за да могат разни „важни“ персони да се наслаждават на удобството от мигновеното придвижване?

— А защо са необходими точно двама Върховни майстори? — поинтересува се Чез.

— Защото двама Върховни майстори могат да отделят такова количество енергия, което да активира тези телепорти — Кейтен мрачно се усмихна. — Бихме могли да сметнем… това са… петима Майстори или двадесет и петима старши ученици. Представяте ли си картинката?

— Ще бъде чудна тарапана! — възкликна един плешив ученик.

— Наистина — съгласи се Кейтен. — Телепортите са около двеста, което прави общо, колко? Пет хиляди старши ученици. Възстановяването на силите също изисква време. Върховният майстор идва на себе си за някой и друг час, докато на старшия ученик ще са му нужни дни. Сега, да смятаме ли колко време ще е нужно, за да се възстановят всички телепорти?

По аудиторията премина въздишка на изумление. Никой дори не беше си представял, че нещата са толкова сложни.

— И колко често се налага да ги възстановяват? — поинтересува се едно момиче от последните редове.

— Горе-долу, веднъж в годината.

— Стига, бе! — не можах да се удържа аз. — Всички останали техномагически действия ли са толкова сложни за изпълнение и попълване на енергийните запаси?

— Не, разбира се, някои неща са по-прости, но други са дори далеч по-сложни от телепортите.

— Кои например са по-сложните? — за да не остане по-назад, попита Чез.

Кейтен поклати глава.

— Това ще научите по-нататък. А сега, ако не възразявате, бих продължил. — Възражения, естествено, не последваха. — Безпрепятствено ще можете да се придвижвате по всички етажи, които обитавате, и по етажите, където се намират лабораториите. До останалите етажи, учениците нямат допуск. Ако стъпите върху телепорт, до който нямате допуск, той просто няма да сработи. Преди време, беше инсталирана сигнална система, но нещо прекалено често учениците бяха започнали да бъркат телепортите — той се усмихна. — Затова те бяха пренастроени и сега не работят, когато до тях няма разрешен достъп.

Представям си колко често са пищели алармите, защото без съмнение и аз, и Чез, пък и който и да било, щяхме да се опитаме да разберем какво има от другата страна на забранените телепорти. А ако вместо аларми там бяха поставили смъртоносни капани, със сигурност нямаше да остане нито един жив ученик.

— Добре, като за първи път, толкова — стана изведнъж Кейтен. — Накрая, да ви кажа, че столовата е обща и се намира на двадесетия етаж. Сега е дванайсет и половина, точно в един е вашата смяна. Тя продължава до два, през което време трябва да се нахраните и да освободите столовата за следващата смяна. Свободни сте — най-сетне изрече Кейтен и всички станаха. — С изключение на тези, които закъсняха — те нека останат — завърши старшият ученик.

Всички, освен нас петимата, седнаха обратно. Ние се спогледахме неуверено и поехме към изхода.

— Довиждане — в хор изрекохме, на излизане от аудиторията.

— Какво ще кажете, как ви се струва нашият първи преподавател? — попита Чез, веднага щом вратата се затвори след нас.

— Малко ми е странен — повдигна рамене по-младият блондин.

Алиса упорито се правеше, че не е с нас и че нищо не я засяга.

— Ти сигурно си имал работа с много младши преподаватели, щом правиш такива заключения — предположи по-големият, който може би имаше основание да бъде ироничен.

По-малкият брат премълча.

— Момчета, със сигурност няма да сбъркам, ако предположа, че на нас ни предстои дълго време да бъдем заедно — реших да уточня аз. — Затова предлагам, докато обядваме да се опитаме да се опознаем по-отблизо, да поговорим и изобщо…

— За какво да говорим? — усмихна се по-големият блондин.

— Още повече, с нея — не особено вежливо посочи с пръст към Алиса по-малкият.

Тя, на свой ред му показа кучешките си зъби.

— Хайде, хайде… Дами и господа! — намеси се Чез. — Няма да се караме. Налага се да живеем заедно.

Двамата братя, в един глас възкликнаха:

— Да живеем заедно с кръвопийците?! Що за симбиоза е това?!

— За тях кръвта, за нас — любовта — разхили се Чез. — Поне за някои от нас.

Той погледна изразително към мен.

Алиса се направи, че нищо не чува. Явно намираше, че е под достойнството й да отговаря на остроумията им.

— Между другото, бих искал да ви обърна внимание на следния факт — реши да смени темата Чез. — Ако за нас тук минават три месеца, а навън — само един ден, то представете си какво ще се случва извън прозорците на Академията! Излиза, че през първия месец и половина, навън ще грее слънце, а през втория месец и половина — луна. Много забавно, нали? Месец и половина ден, месец и половина — нощ…

Мълчахме, смилайки тази хипотеза.

— Сега разбирам защо в спалните ни пердетата са толкова тъмни — каза Невил. — За да не се травмира психиката ни.

През това време коридорът беше свършил и се озовахме пред площадката с телепортите.

— Между другото — изведнъж се досетих аз, — някой случайно да е запомнил как работят тези драконовски чудеса?

* * *

Столовата се оказа съвсем обичайна. Посрещна ни миризма на готвено, ученическа гълчава (или студентска, ако повече ви харесва) и тракане на посуда. Повечето маси вече бяха заети, защото ние пак закъсняхме, тъй като пак объркахме няколко телепорта. Затова нямахме избор къде да се паркираме и седнахме кой където намери. Не знам защо, но ни се наложи да седнем в средата на залата. На съседните маси се бяха разположили останалите членове на групата ни, които явно се бяха справили по-успешно с телепортите.

Тъкмо бяхме седнали и към нас дотърча някакъв младеж със съмнително весело изражение на лицето, и бодро попита:

— Какво ще обичате?

Тъкмо отворихме уста, за да попитаме какво е менюто за днес и Викерс-младши ни изпревари.

— Ще ви помоля за някаква супичка по ваш избор, само да е по-гъста. Второто нека да бъде някакво печено, месото пак по ваш избор, но да е с вкусна хрупкава коричка, а за трето — сладолед или пастичка.

Младежът изслуша цялата поръчка и някак, между другото подхвърли:

— Както знаете, Академията на Занаята е държавно учреждение и затова месото тук е забранено с указ на нашия господар, великия Император — младежът се опита да изобрази някакво подобие на благоговение, — а тестените неща са нездравословни за медитативните техники и затова първокурсниците нямат право да ядат тестено.

— Тогава, какво ще ядем? — с треперещ глас попита Наив.

Стори ми се, че устните му треперят и той ще се разплаче във всеки момент, но това май че се размина.

По-големият брат го потупа успокояващо по рамото, а Алиса го погледна съчувствено. Но сервитьорът реши да посипе със сол раната на лакомника.

— Как какво?! — плесна той с ръце. — Има толкова вкусни зеленила на този свят! И най-вече, полезни. Да вземем копривената чорба…

— Копривата пари — изумен възкликна Чез, който беше израснал с месните колбаси от магазина на баща си и познаваше вегетарианската кухня само от чуто-речено. — Категорично отказвам да насилвам по този начин организма си!

Викерс-младши закима енергично в знак на солидарност.

— Значи ли, че се отказвате от обяда? — зарадвано попита сервитьорчето.

Ентусиазиран, Чез можеше да се откаже не само от обяда си, но и от вечерята, при това за два месеца напред. Аз обаче успях да го сръгам в ребрата и да взема инициативата в ръцете си.

— Не, разбира се. Моля, донесете ни нещо по ваш избор.

Сервитьорът тъкмо се канеше да тръгне, когато Алиса го дръпна за ръкава така, че той едва се задържа на краката си. Очите му се оказаха на нивото на нейните и той плахо й се усмихна. На красавица като нея няма как да не се усмихнеш! Красавицата също му се усмихна с ослепителната си усмивка, тип „хищник—жертва“. От тази усмивка дори мен, който вече бях свикнал с нейната компания ме полазиха тръпки. Какво да кажа за горкото сервитьорче — То чак подскочи от изненада, опита се да изчезне, но хватката на девойката беше желязна!

— И внимавай — мило изрече Алиса. — Ако се окаже, че обядът не ме е заситил, ще се наложи някой да попълни пропуските в менюто ми.

Никой, най-малко сервитьорът, не се съмняваше кой е този, който ще запълни липсващото в менюто на Алиса в графата „десерт“.

— Разбира се, веднага — заекваше сервитьорът, отдалечавайки се с бясна скорост от нас на заден ход. С тази скорост успя да налети на един едър, мустакат здравеняк, който носеше голям поднос.

Грохотът беше такъв, че на практика заглуши ругатните на здравеняка. А когато данданията утихна, по-големият Викерс запуши с ръце ушите на по-малкия си брат.

— Няма нужда да слуша мръсотии — поясни Нивел, като видя сащисаните ни погледи.

Алиса за пореден път завъртя пръст около слепоочието си, като с това показваше… ясно какво.

Побързах да сменя темата.

— Алиса, ти сериозно ли искаш вегетарианска храна? — за малко се смутих, защото темата не беше от най-удачните. — Тоест, искам да кажа, нали ти… ти, наистина… нали…

— Пиеш кръв — любезно подсказа Чез.

— Да, да — аз хвърлих на Чез един изпепеляващ поглед. — Нали вие, вампирите се храните с жизнена енергия, а от морковите жизнена енергия — зеро.

— Млъкни, глупак такъв! — засъска Чез. — Само опитай да кажеш подобна ерес в присъствие на друиди и те ще наторят с теб любимите си бурени.

— Толкова ли са обидчиви? — зарадвах се аз от плавното подминаване на неудобната тема, която бях избрал.

— Не, в никакъв случай — Чез също завъртя пръст върху слепоочието си, копирайки жеста на вампирката. — Само са луди на тема „моркови“, моля да не бъда разбран погрешно.

Алиса се разсмя, аз също едва сдържах усмивката си. Викерс също се усмихна, но не свали ръце от ушите на брат си.

— Ти, с твоите мръсни шегички… — казах аз.

— Не е вярно, винаги преди употреба ги мия — не ми остана длъжен Чез.

Сервитьорът прекъсна нашата престрелка, подозрително съсредоточено и внимателно поставяйки на масата различни блюда със странно съдържание, предимно зелени на цвят. И което беше по-странно, сервитьорът не беше същият.

Чез с подозрение помириса чинията си.

— Не е ли отровно?

— Не би трябвало — предположих аз. — Те сигурно знаят, че не е толкова лесно да бъде отровен вампир, а Алиса ще отмъсти, ако с нас се случи нещо, нали така?

— Разбира се — съгласи се вампирката, а сервитьорът изчезна, сякаш буря го беше издухала, само се чу звънтенето на чиниите, които той набързо метна на масата. — Тук всички са някакви много нервни, не намирате ли?

Чу се страховит грохот — нашият келнер, който бягаше от масата ни се блъсна със страшна сила в предишния мустакат здравеняк, който тъкмо бе престанал да ругае и беше събрал от земята съборените съдове. На втората жертва на Алиса й провървя по-малко, отколкото на първата. Ако на първия сервитьор му се размина с лек уплах и синка под окото, то на този му предстоеше поне двучасов терапевтичен сеанс в местната травматология, ако мустакатият го догонеше.

Покрай нас притича сервитьорчето, а след него едрият мъж размахваше огромна салфетка.

— Интересно, дали ще го догони? — запита Нивел и свали ръце от ушите на брат си, веднага щом двамата се скриха зад ъгъла.

— Надявам се, че няма — поклати глава Чез. — Ще е жалко за момчето…

Сега цялото внимание на моя приятел беше съсредоточено върху чинията с тъмнозелената гъста маса, която явно имаше претенцията да носи гордото име „супа“.

— Тук със сигурност ще опъна копитата — обобщи накрая Чез.

Погледнах тъжно в своята чиния и мислено се съгласих с него. Никога не бях си помислял, че животът в Академията ще бъде толкова тежък!

От унилите ми мисли ме отвлече Викерс-младши, който започна да хрупа точно до ухото ми някакъв продукт на прогресивното земеделие. Този не го заплашваше глад — юнакът ядеше всичко, без да му мигне окото.

За мое изумление, Алиса също хрупаше с голям апетит нещо зелено и кръгло. На моя въпросителен поглед тя отвърна рязко:

— Наистина ли се интересуваш от устройството на моя организъм? Ако искаш да знаеш, аз се храня като всички нормални хора. Може би ще попиташ за някои други особености на моята физиология?

Слава богу, съвсем навреме изпреварих порива на Чез да обясни набързо какви особености на нейната физиология ме интересуват. Един лакът в ребрата на нахалника му попречи да развали отношенията ми с вампирката… ако такива съществуваха и ако изобщо можеше да има нещо между вампирка и наследник на Висок дом.

— Извинявай — смутено проговорих аз, скришом показвайки юмрук на Чез.

Алиса само изсумтя презрително на извинението ми, а Чез се направи, че не е разбрал заканата ми.

— Вие сигурно имате градини покрай замъците си. С витаминозни зеленчуци — подхвърли Чез на Алиса, като въртеше в ръце нещо като плод или зеленчук… знам ли… — Ти май много разбираш от тези неща.

— Не, човече, не уцели — обади се Невил. — Замъци имат старшите кланове. — Кланът Ноос не живее в замък.

— А къде живее? — учудено попита Чез.

— Нямам представа — отговори Невил. — Попитай приятелката си.

— Тя не е точно моя приятелка — разсмя се Чез и лукаво погледна към Алиса, която не му обръщаше ни най-малко внимание. — По-скоро е приятелка на Зак.

От моя пореден удар с лакът нахалникът се измъкна леко и невъзмутимо захапа някакъв корен.

Всъщност, той беше прав — Алиса съвсем уверено избираше плодовете и със сигурност знаеше кой какъв вкус има. Колкото до мен — аз хабер си нямах от тези зеленила (в действителност, имаше и плодове с друг цвят, но ние наричахме цялото вегетарианство „зеленило“) и нямах представа какви са на вкус. Така например, мислейки, че това, което държа в ръка, е домат, взех, че го посолих. Напразно, както се оказа. По-късно Алиса проведе за нас един малък увод в биологията и аз научих, че този сладък червен плод се казва ябълка. Отгледали са го съвсем наскоро, само преди няколко месеца в лабораториите на Академията. Откъде Алиса знаеше това и за какво можеше да й послужи това знание, за нас си остана загадка.

И изобщо, у нас предизвика известен шок самият факт, че вампирка (!)… ни учи на здравословно вегетарианско хранене.

На нашите въпроси Алиса не отговаряше, а само мънкаше неопределено, свиваше рамене, но нищо не казваше. Точно като някаква партизанка.

— Да — проговори Чез с пълна уста. — А разправят, че нашият Император губел властта си. Едва ли, като гледам, дори вампирите е успял да подложи на драконовската си вегетарианска диета.

— Какво пречи, диетата си е много вкусна даже — отбеляза Викерс-младши, който отдавна беше приключил със своята порция и плавно беше преминал на моята.

— Искаш да кажеш, че си съгласен никога вече да не ядеш месо? — попита по-големият брат.

Лицето на Викерс-младши изразяваше мъчителен размисъл.

— Съвсем никога ли? — попита най-накрая Наив.

— Ъхъ — изръмжа Чез, без да се откъсва от нещо жълто и сочно.

— Не-е-е… — проточи господин Любител на вкусното хапване. — Може ли без пържолка, без кълчица, без саламче?…

— Кюфтенца, шишченца, шницелче… — мечтателно подхвана Чез.

— Вкусни супички, печено, баничка… — Викерс-младши с ненавист изгледа ябълката, която държеше в ръката си. — Искам да си ходя…

Алиса не можа да се сдържи и прихна в шепата си, а след нея и ние се разхилихме. Само Наив, кой знае защо, не се смееше и искрено страдаше…

Изведнъж вниманието ни привлече нова разправия. Две момчета от съседната маса скочиха и започнаха да се обясняват на висок тон.

— Твоята „огнена птица“ въобще не може да се мери с моята „пеперуда“!

— Твоята „пеперуда“ не може и да застане до моята „птица“!

— Че защо й е да застава, щом е създадена да лети.

— Я си гледай работата!

— Ти си гледай работата!

— Утре сутринта ще се разбере кой колко струва.

— Значи, дуел?

— Да, дуел!

— На разсъмване?

— Точно така! Обичам да побеждавам преди закуска.

Докато течеше този диалог, в столовата цареше мъртва тишина.

Не можехме да повярваме на късмета си! Само на втория ден на нашето обучение щяхме да наблюдаваме истински дуел!

— Чу ли! — шепнешком попита Чез. — Щастието май ни се усмихна.

— О, да! — огледах аз подозрително притихналите ученици от големите класове. Новобранците мълчаха и попиваха всяка изречена дума, но защо мълчаха големите?

— Ти май не вярваш — махна с ръка Чез. — Значи, утре отиваме… Всъщност, къде ще е дуелът?…

— Къде наистина? — обади се Викерс-младши. — За нищо на света не бих пропуснал такова зрелище! Искам да видя тези тайнствени птици и насекоми!

— Ще се опитаме да разберем. — Чез се надигна и се огледа. — Вие се нахранете, а аз ще отида на разузнаване.

Ние изпратихме с озадачени погледи Чез, след което погледнахме надолу, към празните си чинии.

Викерс-младши ръгна с лакът брат си и попита:

— Този какво искаше да каже? Храната свърши.

— Така си приказва — махна с ръка Невил.

— Аха… така си приказва…

С Алиса се спогледахме и едва сдържахме усмивките си. Наивността на Викерс-младши беше безгранична.

Близо половин час чакахме Чез. През това време аз се опитвах да завържа разговор с Алиса, но нещо не се получаваше. Или ми пречеше присъствието на другите, или аз нещо не се справях. По-вероятно да бе второто. Как например би могъл да ми пречи Викерс-младши, който непрекъснато нещо ме питаше или ме прекъсваше, или по-големият му брат, който по всякакъв начин (имам предвид тънките му намеци от сорта „убий кръвопиеца“ или „кучешките зъби плачат за клещи“) искаше да покаже на вампирката колко силно я презира.

Чез се върна и ни завари да седим в пълна тишина, в отвратително настроение. Алиса демонстративно не поглеждаше към Викерс-старши, той пък не поглеждаше към нея, а аз седях между двамата. Колкото до Наив, той пазеше мрачното си изражение от солидарност с брат си.

— Защо ми се струва, че когато излязох, нещата не изглеждаха толкова безнадеждни? — отбеляза Чез и седна на мястото си.

Пълно мълчание.

— Нима не искате да знаете какво съм разузнал? — лукаво попита той.

— Разбира се, че искаме — не се удържах аз, — особено, като се има предвид, че те чакаме вече половин час, а смяната ни ще свърши всеки момент.

Реално, освен нас петимата, в столовата нямаше никого. Келнерите отдавна да ни бяха изгонили, ако не беше смразяващият поглед на Алиса, който унищожаваше в зародиш всяко тяхно намерение. Определено никой не искаше да си има работа с нея.

— Дуелите на големите се провеждат в Залата на Средната сила, тя заема целия десети етаж. Тези двамата ще се дуелират преди закуска, тоест, около осем часа сутринта — заразказва Чез. — Днес няма да имаме повече занятия, оставят ни да се адаптираме, така че останалото време можем да си го прекараме в абсолютно бездействие. Бих ви предложил да се посветим на изучаването на униформата, защото е твърде специфична.

— Това е добра идея — в един глас се съгласиха братята Викерс.

Алиса поклати отрицателно глава.

— Защо така? — заинтересува се Чез и лукаво се подсмихна. — Стесняваш ли се? Нали сме си свои хора, нещо като семейство…

— Не си виждал моето семейство — усмихна се вампирката. — Не, аз имам дневен режим. Спя следобед.

— Да те изпратя ли? — поинтересувах се аз.

Вампирката ме измери с леден поглед.

— Само опитай!

Алиса стана и тръгна към изхода на столовата, а аз останах, замислен над нейния отговор. Или не би имала нищо против това, или иска да ме предупреди да не изкушавам съдбата…

— Защо не, върви, изпрати я — подхвърли Наив, с което учуди не само мен, но и самия себе си.

Скочих от мястото си и хукнах да догоня Алиса.

Най-интересното е, че не успях да я догоня. Дотичах до телепортите, но Алиса я нямаше там. По всичко личеше, че искаше да ми избяга. Чак такава лепка ли съм, та да трябва да бягат от мен? И през ум не ми е минавало!

По всичко личеше, че предстоеше да прекарам остатъка от деня си в художествено връзване на сиджимките на новата ми дреха. А ни плашеха, че било робство, денонощно зубрене… И накрая, какво? Пълна измама. Нищо не правим, даже няма нищо интересно за разглеждане в тази Академия.

От апатията, която бавно, но сигурно ме завладяваше, ме спаси изникналият сякаш от нищото Ромиус. Не беше съвсем от нищото, а по-скоро от един от телепортите… но нали на мен ми е първи ден в Академията и още не съм свикнал с техните магически фокуси… от изненада подскочих някъде към пет метра нагоре.

— Май не се радваш да видиш чичо си? — озадачен попита Ромиус и внимателно ме погледна. — Как мина първият ти ден в Академията?

— Странно — признах си честно аз. — Представях си го някак…

— Другояче — довърши Ромиус.

— Точно, другояче. Къде е знаменитата ви магия? Представях си, че по коридорите на Академията се лети, че храната сама се сервира по масите, че дуелите са на всяка крачка и по всякакъв повод!

Майсторът уморено махна с ръка.

— Това тепърва ти предстои. И на дуели ще се нагледаш, чак ще ти писне. Ела да отидем в кабинета ми, трябва сериозно да си поговорим.

Да си поговорим сериозно… Миналия път, когато разговаряхме сериозно, аз имах удоволствието да разбера, че с малко повече късмет, съм могъл да стана Император. Какво ли ще е този път?

Както се оказа, винаги можеше да е по-лошо. В кабинета на Ромиус имаше вампир.