Алекс Кош
Огненият факултет (31)

Действие 10

Двамата с Алиса скокнахме, за да видим как Майсторите се справят с хипнотизираните ученици, но не успяхме. Всичко се случи много бързо. И осемте ученици лежаха неподвижно на земята. Надявах се, че Майсторите са имали достатъчно мозък да не им причинят болка… а също се надявах и да са живи! Там бяха Невил, Наив… те непременно трябваше да бъдат живи!

Сред Майсторите бяха чичо ми и вече познатият ми Майстор Ревел. Точно те няма как да се объркат…

Ние им махнахме изпод бойния купол.

— Идвайте по-бързо!

Майсторите притичаха със скорост, която не им беше присъща. Когато видяха ранения Шинс, на мига прибраха купола.

— Жив ли е? — само промълви Ромиус.

— Жив е — бързо каза Алиса. — Но спешно му трябва помощ…

— В никакъв случай не местете камъка — каза Ревел, сякаш можехме, дори и да искахме, да го повдигнем. — Ей сега ще дойдат друидите и ще оправят всичко.

— А вие, младежи, накратко разкажете какво стана.

Чез и Алиса погледнаха към мен. Ясно. Пак аз да ви върша работата…

Бързо разказах какво ми се е случило от момента на отвличането ми.

— Да не повярваш… — учуди се Ревел. — Виж колко забавно се е получило…

Забавно ли?! И това той смята че е забавно?!

Напуснахме нашето убежище, за да не пречим на друидите. Застанахме на площада и изумено се заоглеждахме. Всичко беше сринато. Първа грабваше погледа огромната дупка, която зееше в стената на Академията. Ромиус ни каза, че енергийният лъч направо е пробил кулата. А аз можех да се окажа на пътя на този лъч, дракон да я вземе всичката тази магия!

— Къде е Келнмиир? — дойдох на себе си. — Никъде не виждам жълтата му ливрея.

— Вампирът ли? — лениво попита Ромиус. — Когато го видях за последно, беше в компанията на някакъв трол и ни помагаше да излезем от Главната зала. Ако не беше той, до сутринта нямаше да сме се измъкнали. Вие разрушихте полето, но вътре в Академията не постъпи много енергия.

Гледай ти! Мислех си, че вече не е между живите, а излиза, че той ни е спасил… Бива си го вампирът, железен е! Взел е и Догрон със себе си. Логично. Без трола телепортите нямаше да работят.

— Вампирът е фурия! — възхити се Чез. — Ясно защо живеят толкова дълго. С толкова съобразителност, няма как да не изкараш няколко хиляди години.

— Добре, че му дадохте малко кръв, иначе нямаше да може да ни помогне.

— Кръв ли? — Върху лицето на Ромиус се изписа искрено изумление. — За какво говориш?

— Не е важно — мрачно отговорих.

Излизаше, че Келнмиир лъже. Тогава, откъде беше взел кръвта?

— А с тях какво ще се случи — попита Алиса и кимна към хипнотизираните, които лежаха долу.

— Наистина, какво? — попита и Чез. — Сред тях има и наши приятели…

— Не се притеснявайте — успокои ни Майстор Ревел. — Те са живи и нищо лошо няма да им се случи. Ще ги разхипнотизираме и толкова. Мисля, че предателят се намира между тях.

— Някой от тях е Шефът? — попита Чез. — Ще ми се да го погледна в очичките, тази гад…

— Много хора биха искали същото — усмихна се Ромиус.

— Как ще разберете кой е предателят? — заинтересувах се аз.

— Чрез хипноза — вдигна рамене Ревел. — Ще подложим всекиго на щателна проверка… Между другото — той погледна към мен, — ще трябва да ме извиниш, но теб също се налага да те проверим.

Въздъхнах.

— Натам вървеше…

— Какво говорите?! Да не би да мислите, че и той е предател?! След всичко, което се случи?! — Алиса беше поразена.

— Не — отвърна Ромиус. — Аз и преди не смятах, че той е предателят. Но заради хипнозата, ще трябва час по-скоро да се уверим, че всичко е наред.

— Съгласен съм — кимнах аз. — Така и аз ще бъда много по-спокоен.

Въпреки страхотната умора, решихме да се помотаем още малко на площада и да видим какво ще се случи с братята Викерс и с Кейтен. Тяхната съдба изключително ни вълнуваше…

— Хайде, влезте вътре най-сетне — опитваше се да се отърве от нас Майстор Ревел. — Седнете в някой от кабинетите, починете си…

Ние обаче държахме на нашето. Докато не се убедим, че с братята всичко е в ред, ще стоим тук.

Мен лично ме задържаше и едно подозрение… от доста време имах идея как да открия предателя. Според логиката, той трябваше да бъде единственият от десетимата, който да не е хипнотизиран. Възможно е Майсторите в момента да не могат да се ориентират и да го открият едва при проверката, но на мен ми се искаше, аз да го извадя на светло. Това ще бъде моето малко отмъщение.

Майсторите върнаха и десетимата в съзнание. Не знам какво им бяха направили, но всички се държаха много спокойно. Не налитаха на никого и не се опитваха да избягат.

— Завързани са — поясни Ромиус. — Просто не го виждате.

— Къде ще ги водите? — попита Чез.

— Разполагаме със специални помещения — отвърна Ромиус. — Енергийно изолирани и с много яки железни врати.

Това описание ми напомняше обикновен затвор.

— Дълго ли ще ги държите там?

— Няколко дни.

— А какво ще стане с Шинс… с Шинссимус? — попита Алиса. — Ще го излекуват ли?

— Разбира се — успокои я Ромиус. — Друидите ще го вдигнат на крака. Няма да е зле теб също да те погледнат. — Той погледна устата й с изразителен поглед. — Сега си починете, а после непременно идете в здравния пункт.

Ромиус се сбогува с нас и нареди на един Майстор да ни заведе в един от кабинетите, за да си починем и да не се мотаем в краката им.

Минахме само на няколко метра от учениците, които стояха като вкопани. Очите им гледаха със стъклен поглед в нищото… Моето намерение можеше и да не се осъществи, но нищо не ми пречеше да опитам.

След като минах покрай цялата редица, аз спрях и рязко се обърнах.

— Виж, Дхарм!

Може да ми се е сторило, но сякаш Стил леко трепна. Леко…

— Какво правиш? — едновременно попитаха Чез и Алиса.

— Нищо, нищо — завъртях глава. — Нещо ми се стори…

В Академията влязохме през дупката на вратата, а един Майстор ни отведе в един кабинет и после ни донесе вечеря. Като се замисля, през последните месеци всяко наше ядене беше вечеря…

Поприказвахме още малко и легнахме да спим кой където свари. Чез и аз — на креслата, а Алиса — на дивана.

Събудиха ме след няколко часа. Алиса и Чез още спяха, но ми се стори, че в тъмното светнаха две червени зеници.

Дойде да ме вземе самият Ревел.

— Готов ли си? — вместо поздрав рече той. Прозинах се.

— За проверка ли?

— Това не е проверка — успокои ме той. — Да ти нямаме доверие след всичко, което се случи, би било направо свинщина от наша страна. Ти смяташ ли ни за прасета?

Леко се обърках.

— Не, не ви смятам — уверих го.

— Тогава недей да задаваш глупави въпроси.

Стигнахме до телепортите.

— Оправили са ги? — изумих се аз. — Толкова бързо?

— Не всички — призна Ревел. — Само тези, които отиват до жилищните помещения и до етажа на Майсторите. Там, между другото, някой изрядно е потършувал…

Знаех кой. Навсякъде, откъдето през този ден бях минавал, цареше, ако не пълна разруха, то страхотна бъркотия.

— Троловете, най-вероятно — предположих.

— Те, разбира се, че кой друг — усмихна се Ревел. Нещо ми подсказваше, че той прекрасно знае кой е виновникът за погромите…

Ние се пренесохме на седмия етаж и там срещнахме Ромиус и Келнмиир.

— Добро утро, Зак — заусмихва се вампирът.

— Добро да е — измърморих.

Към този вампир имах известни подозрения. Мисля, че от самото начало ме беше лъгал…

— Е, май дойде време да ни кажеш тайната си — каза Ромиус.

— Нямам тайни — недоволно отвърнах. — Как е Шинссимус? С него всичко наред ли е?

— Няма какво толкова да му се случи — махна с ръка Ревел. — Мога да го поздравя от теб. Тъкмо отивам при него.

— Непременно го поздравете — настоях аз. — Чез и Алиса също го поздравяват.

Майстор Ревел си тръгна и ние поехме бавно по коридора.

— Какво става с Кейтен и с останалите? — продължих да разпитвам.

— Обработваме ги — вдигна рамене Ромиус. — Засега обаче няма резултат.

— Как така няма?! — смаях се аз. — Така ли ще си останат?!

— Не — уморено отговори Ромиус. — Ще махнем хипнозата. Но все още не можем да открием шпионина…

— Да ви кажа — казах аз многозначително, — имам някои подозрения.

— Подозрения ли? — оживи се Ромиус. — Я сподели…

— Направиха ми впечатление някои неща, които не се връзват, но това са само мои заключения — предварително се оправдах аз. — Изобщо… ще ви разкажа всичко, а вие решете. Когато се взриви хранилището, ние бяхме на нашия етаж и след взрива веднага побягнахме към телепортите, а там срещнахме трола. Това вече съм го разказвал. Когато по-късно попитахме Стил къде тролът го е хванал, той каза, че е ходил до тоалетната на етажа… тоест на нашия етаж, нали сме на един етаж. Значи е трябвало да се засечем, а това не се случи.

— Звучи съмнително — каза вампирът. — Но аз мога да ти разкажа поне един вагон и малко отгоре такива неща.

— Съгласен съм с теб — кимнах аз. — Но това не е всичко. По-късно, когато решихме да отидем до Музея на историята, Стил каза, че никога не е бил там. Което не е вярно. Невил го е виждал в Музея…

— Това вече е по-сериозно — призна Ромиус. — Има ли още нещо?

— Има — казах аз, като се мъчех да прикрия триумфа си. — Днес, когато на площада минах покрай него, уж без да искам, изрекох едно име, което бях чул от троловете. Веднага реших, че това е името на предателя, защото името със сигурност е шатерско. Троловете нямат такива имена.

— Какво име? — с интерес попита Келнмиир.

— Дхарм.

Ромиус и Келнмиир се спогледаха.

— Това наистина е шатерско име. Но и десетимата бяха хипнотизирани. Дори да се казва така… той със сигурност е използвал психоматрица…

— Какво е използвал? — учудих се аз.

— Ще ти обясня. За да не бъде разкрит шпионинът при залавянето му, има разработен метод за налагане на психоматрица. Шпионинът издава команда и върху личността му се наслагва друга личност… нещо като автохипноза. Затова той не е могъл да реагира на собственото си име.

Келнмиир възрази рязко.

— Защо да не е могъл? У човек се изработва рефлекс към собственото име за цял живот. И не всички психоматрици могат да го надвият. Съмнявам се, че шпионинът е имал време да си изработи устойчива психоматрица.

— Момент! Да не би да искате да кажете, че ако Стил е шпионин, неговата личност всъщност е добре направена психоматрица?

— Умно момче — кимна Келнмиир. — Само че в случая не се знае кой е психоматрицата — Стил или Дхарм… Стил реагира ли на това шатерско име или не?

— Стори ми се, че реагира.

— Сторило ти се е? — попита пак вампирът. — Добре, аз ще се опитам да се оправя с тази работа. Когато знаеш къде и кого да търсиш, нещата са по-лесни. Но това остава за по-късно. А сега да се заемем с теб.

Бях отведен в едно странно помещение. Малка стая с меки стени и легло, което стоеше самотно по средата.

— Лягай — заповяда ми Ромиус и излезе. Легнах послушно.

— Келнмиир — обърнах се към вампира. — Имам един въпрос към теб…

— Кажи…

— Откъде взе кръвта? Не са ти я дали Майсторите, аз ги питах.

Вампирът се разсмя.

— А ти как си представяш, че бих могъл да издържа без кръв два месеца и половина?

— Какво?! — Добре, че бях легнал, иначе щях да падна. — Искаш да кажеш, че си пил кръвта на някой от учениците?!

— Не — кратко отговори вампирът. — Имаш ли още варианти?

— Само не ми казвай, че си успял да внесеш запас от кръв…

— Това ти го каза.

— Но тогава излиза, че си имал през цялото време кръв под ръка! И си могъл да се оправиш с всичките тролове, които плениха братята Викерс и Кейтен…

Келнмиир сложи върху ръката ми някаква странна златна гривна.

— Можеше ли или не? — повторих въпроса си.

— Можех — призна си вампирът.

— Тогава защо?… — задъхвах се от гняв.

— Къде отива тогава ловният хъс? — попита ме вампирът. — Освен това, с теб трябваше да си поговорим насаме…

Какво можех да отговоря?… Все пак, вампирите са много различни от хората. Никога няма да ги разберем…

— Край. — Келнмиир тръгна към изхода.

— Може ли само още един въпрос? Последен…

Вампирът се обърна.

— Кажи.

— Защо, когато сте бягали от дневния клан, ти си показал на Алиса моя прозорец? Не можехте ли да се скриете на друго място?

— Браво на теб! — възхити се вампирът. — Досетил си се.

— За кое? — смаях се аз. Вампирът замълча за секунда.

— Забелязах те още рано сутринта, преди изпитите — най-сетне проговори той. — Заедно с Алиса се криехме в едно мазе, от което се виждаше идеално мястото, където се мотаехте ти и още две момиченца — близначки. Веднага забелязах следите от хипноза по теб и тъй като нямаше какво да правя, реших да разбера за какво иде реч.

Затова значи така нетърпимо ме заболя тогава главата!

— Алиса също ли ме видя? — попитах тихо.

— Не, какво говориш?! — отрече вампирът. — Тя тогава се готвеше за изпитите.

— Това как се връзва с попадането на Алиса в моята стая?

— Косвено… — Келнмиир щракна с пръсти. — Ромиус сигурно вече се е затъжил за мен. По-късно ще поговорим на тази тема. Лежи и си почивай.

Вампирът изскочи от стаята, още преди да съм отворил уста.

Какво значи да лежа и да си почивам?! И колко дълго ще трае? Виж го ти, гадината — започна да разказва и изведнъж изчезна. Сега ще умра от любопитство!

Легнах по-удобно на леглото и се опитах да се отпусна. Не мога да лежа просто така. Имам още толкова въпроси…

* * *

Бавно отворих очи.

Таван.

Логично е, нали лежа на леглото…

— Има ли някого? — с леко дрезгав глас попитах аз.

Тишина.

Вярно, тук няма никого.

Опитах се да стана от леглото, но не успях да се задържа на краката си и паднах. С голямо усилие се качих обратно и се помъчих да събера силите си…

Вратата се отвори и на прага се появи Ромиус.

— Как се чувстваш? — осведоми се той.

Ако трябваше да съдя по тона му, настроението му явно беше приповдигнато.

— Зле — отговорих мрачно. — Имам усещането, сякаш някой ме е ритал в продължение на часове.

— Не гледай към мен — замаха с ръце чичо ми. — С пръст не съм те докоснал. Сигурно те болят старите ти травми. Грешката е наша. Трябваше да те заведем първо при друидите…

Разбира се, ваша грешка… само че аз трябва да плащам.

— Махнахте ли хипнозата? — зададох въпроса, който ме интересуваше.

— Махнахме я — кимна Ромиус. — Голяма мъка беше. Келнмиир три дни…

— Три дни?! — изкрещях аз.

— Ти какво очакваше? — учуди се Ромиус. — Да махнеш хипноза, направена преди десет години, при това, без да увредиш психиката на човек… трябва да благодариш, че Келнмиир се оправи за три дена.

— Да не е за сметка на качеството? — попитах с подозрение.

— Ни най-малко — успокои ме Ромиус. — Даже напротив!

— Напротив ли?

— Нека ти разкажа подред — предложи чичо ми. — Ти се оказа прав за някои неща. Тази история не е минала без намесата на леля ти, макар че не тя те е хипнотизирала. Това е свършено от добър специалист.

— Защо тогава твърдите, че леля ми е замесена? — не разбрах аз.

— Не ме прекъсвай и ще разбереш — твърдо отсече Ромиус.

Ах, да, Майсторите никак не обичат да ги прекъсваш…

— Така. Ти си бил хипнотизиран преди десет години. Направил го е специалист. Смисълът е бил в това — Ромиус направи пауза — да бъдат ограничени твоите способности за магии.

Добро начало…

— Уверен ли сте в това? — уточних за всеки случай.

— Със сигурност — потвърди чичо ми. — Би трябвало да се досещаш, че освен леля ти, на никого другиго не би му хрумнало такова нещо. Тя винаги е била много практична жена, но чак толкова…

Разбира се… Сега ми стана ясно защо не й се вярваше, че ще постъпя в Академията. Знаела е, че това е невъзможно, щом тя самата се е погрижила.

— И сега, какво, по-силен ли съм станал? — попитах аз и затаих дъх.

— Не си прави илюзии — върна ме от небето обратно на земята Ромиус. — На първо място, твоите способности няма да бъдат особено блестящи. Твоят приятел… как го наричахте? Огненото момче? Та, неговите способности ти няма да постигнеш, но със сигурност ще си на нивото на Чез, Невил и прочие…

— Гледай ти… — можах само да кажа.

— Освен това, сега, когато Келнмиир вече е развалил хипнозата, виденията ти ще те посещават доста по-често — продължаваше Ромиус.

Прибра ми акъла… Така и така напоследък сънувам само пророчески сънища. Време ми е да започна да си изкарвам хляба като ясновидка…

— А какво се случи по време на изпитите? — припомних си аз. — Разбрахте ли? И защо за мен времето се измести с половин час…

— О-о-о… — Ромиус ме погледна с уморен поглед. Едва сега забелязах, че той изглежда явно недоспал и малко смачкан. — Това е дълго за обяснение… а и нашите догадки засега стъпват само върху предположения. На изпитите музиката, която слушаше, в комбинация с действието на призмата може би ти е повлияла по някакъв начин… Хипнозата е много сложно нещо. Никога не се знае какво би могло да се случи. А колкото до слънцето — това е страничен ефект. След сензитивния шок, нещо в мозъка ти се е изместило… това е всичко.

Това е всичко… Интересно, ако в неговия мозък нещо се беше изместило, какво щеше да приказва?!

— В момента мозъкът ми — запънах се аз — е наред, надявам се?

— Сега при теб всичко е наред — увери ме Ромиус. — Трябва само да отидеш до друидите, за да излекуват няколкото синини и ще бъдеш като новороден.

Няколко синини ли? А защо имам усещането, че синината е една — цялото ми тяло?!

— Значи, сега съм свободен и никой не ме смята за шпионин? — уточних.

— Пак се хващаш за това — въздъхна Ромиус. — Никой не те е смятал за шпионин…

Той ме погледна в очите и леко се смути.

— Е, може би малко сме те подозирали…

— Сега подозирате ли ме?

— Сега съм уверен в теб повече, отколкото в мен самия — усмихна се Ромиус. — Освен това, вече намерихме шпионина. Ще ти кажа, че действахме по твоята следа. Оказа се прав.

— Значи е Стил? — заключих аз.

Точно него подозирах… дори бях уверен, че е той. Просто не ми се искаше да вярвам. Весел, добродушен младеж, с когото другарувахме повече от два месеца… той да е шпионинът… Направо да не повярваш! Бях склонен да мисля, че по-скоро е Триз или някой друг от компанията на Ейнджъл…

— Да, Стил е — потвърди Ромиус. — Или по-точно — Дхарм. Това е неговото истинско име. Така са го кръстили родителите му.

— Мислех си, че Стил е роден в Лита — промърморих тихо.

— Нека не го обсъждаме точно сега — помоли ме Ромиус. — Нямам много време, а имам много работа. Освен това, не искам да ти развалям настроението, още повече, че днес е празник.

— Празник ли?

— Не биваше да ти казвам — намръщи се Ромиус. — Но щом вече съм ти споменал… В общи линии, твоите съкурсници са ти приготвили малка изненада, така че, когато те поканят на празненството, поне се направи на изненадан.

Наистина бях изненадан. Празненство в Академията?

— Защо точно днес? — леко объркано попитах аз.

— Защото днес най-сетне ще напуснеш тази стаичка — отговори Ромиус. — С една дума, празненството е посветено на теб.

На мен?! За какво? Тоест, аз може и да се досещах, но все пак… празник в моя чест в Академията…

Дълго време седях на леглото и мигах с очи.

— Така… — Ромиус се надигна. — Както виждам, ти си добре, затова марш оттук! И без това си имам купища работа, а съм седнал да си губя времето с теб…

Станах бавно от леглото.

— Здрав си като дракон, не ми се преструвай — бодро изрече Ромиус. — Хайде, върви на четирийсет и третия етаж — здравната служба е празна. Ще поседиш там половин час, а после — веднага в Залата на Малката сила. Там вече те чакат.

— Добре — кимнах аз. — А къде е Келнмиир?

— Нямам представа — небрежно отвърна Ромиус. — Шляе се някъде. Той вече е официален консултант и може да ходи където си поиска. Затова си пъха носа навсякъде, върви го следи…

С Ромиус се сбогувахме при телепортите. Той влезе в единия, аз — в другия. Признавам си, вече не можех да погледна телепортите и да не ми се смрази кръвта, но какво да направя?… Все някакси трябваше да се придвижвам из Академията. Макар че, както ми каза Ромиус на път за телепортите, Майсторите бяха решили да построят стълбища, но не се знаеше кога…

В здравната служба ме посрещна един друид, невъзмутим, както винаги. Той ми посочи едно от леглата и ми заръча да си почивам, докато се върне.

* * *

На изхода от здравната служба ме пресрещна Келнмиир.

— Каква среща! — развика се той. — Как се чувства нашият герой?

— Вашият ли? Не знам, не съм го срещал…

— И скромен при това — потупа ме по гърба Келнмиир. — Дерзай! Не всички удържат бремето на славата.

След визитата в здравната служба се чувствах направо превъзходно. Дори мислите ми бяха подредени… за пръв път през последните месеци.

— Не се опитвай да ме баламосваш! — казах твърдо на вампира. — Ти спря там, където Алиса попада в моята скромна стая.

— Какво си се лепнал? — възмути се Келнмиир. — Добре, нека е твоето. Видях те на площада и след това за малко те забравих. Но само докато не видях това, което ти се случи по време на изпита. Твоят случай ме заинтересува, но още повече ме заинтересува това, че с теб се зае лично Ромиус. А когато разбрах, че той е твой чичо…

Ето пак. Защо всички се вълнуват толкова от факта, че Ромиус е мой роднина?

— След това ние с Алиса имахме малък инцидент с дневния клан… и съвсем случайно се озовахме пред твоя дом. Само не ме питай как съм разбрал, че точно това е твоят дом. Познах по аурата. Обмислих нещата и реших, че познанството с теб ще бъде от полза за Алиса. Нямаше да бъде излишно да си има приятел в Академията. Затова й заповядах да влезе в стаята ти и много строго й забраних да не причинява вреда на когото и да било. Не е ли добър повод за запознанство?

Много хубаво! Излиза, че ако не беше капризът на вампира, можеше и да не се запозная с Алиса. Но пък не ми се искаше много-много да му благодаря.

— Ти си бил голяма работа — само успях да кажа.

— Разбира се — усмихна се самодоволно вампирът. — Дори нещо повече! Почти съм уверен, че ако тогава на площада не се бях опитал да изследвам твоята хипноза и не я бях разбутал, на изпита нищо нямаше да се случи. Нямаше да има никакъв сензитивен шок и ти нямаше да си тук…

— Поразен съм! — признах си аз след дълга пауза. — Успял си навсякъде да си пъхнеш носа. Да не би да имаш и нещо общо с нападението над Академията?

— Не — врътна глава вампирът. — Тук някой ме изпревари… Затова пък ти помогнах онази сутрин, когато те нападнаха. Спомняш ли си онези юнаци, които по странен начин се изпобиха, вместо да те преследват?

— Това също твоя работа ли е?!

— Много ясно — отново се усмихна вампирът. — Защо стоим тук? Да вървим да се повеселим! Не ти ли казаха? Съкурсистите ти са решили да ти организират изненада…

Е, хубава изненада, няма що! Щом всички се натискат да ми разказват за нея…

— Ами, да вървим — отговорих аз. — Да си призная, огладнях като дракон…

Келнмиир възторжено ме повлече към телепортите. Същинско дете е! Само дето това дете толкова ловко успя да промени живота ми…

След малко се усетих, че вампирът ме тегли към Залата на Малката сила.

— Тук ли ще е купонът? — попитах аз и нерешително спрях пред вратата на залата. — Шинс със сигурност няма да одобри това…

Вратата на залата се отвори и самият Шинс надникна оттам.

— Зак! Влизай, откога те чакаме!

Влязох в Залата на Малката сила малко объркан.

Тъмнина…

И изведнъж се чу възглас:

— Пали!

В същия момент залата се освети от десетки фаерболи. Те се понесоха към тавана и образуваха кръг… или буквата „О“? Сякаш беше буквата „О“…

Залата беше подредена от край до край с маси и претъпкана с хора. Тук беше целият ни факултет, а най-напред се бяха подредили нашите преподаватели… навсякъде се виждаха червени и жълти ливреи, тук-там се мяркаха сини, имаше даже сиви!

Първи ме посрещнаха уважаемите Майстори: Шинс, Тирел, Ромиус, Ревел и още няколко личности, които не познавах. Всеки от тях най-официално ми стисна ръката и всички ми пожелаха най-големи успехи.

За пръв път, доколкото си спомням, видях Шинс да се усмихва.

— Браво, човече! — за трети път повтори той. — Ти си достоен ученик и си гордост за нашия Огнен факултет.

Тирел ми стисна ръката и каза, че винаги е вярвал в мен.

Ромиус напомни, че сега вече можем да се съсредоточим върху изследването на моите видения. Виж го ти, разправяше, че няма време да приказва с мен, а всъщност е гледал да не закъснее за веселбата.

Ревел… само ме потупа по рамото и се усмихна. Като знам какво ми беше разказвал за него Келнмиир, тази негова усмивка трябваше да ме накара да застана нащрек, но точно сега не ми се занимаваше с това.

Най-накрая господа Майсторите ме пуснаха и попаднах в лапите на приятелите си. Наив, Невил и Кейтен отново бяха предишните и сърдечно ме поздравяваха. Чез, все по-често и с пълно гърло изреваваше любимия си боен вик.

В залата беше и Догрон. Тролът ужасно се притесняваше, това беше изписано и на каменното му лице, но притеснението въобще не му пречеше бойко да омита чиниите.

Всички искаха да ми стиснат ръката, да ме потупат по рамото или само да ме поздравят. Вярно, не знаех за какво…

Но това малко ме интересуваше. Търсех с очи Алиса и не можех да я открия.

— Чез, къде е Алиса? — попитах най-накрая.

— Откога чакам да попиташ — усмихна се Чез.

— Е, дочака — раздразнено му отвърнах. — Казвай къде е?

Ето че излязох от равновесие. Дори забравих за глада си…

— Чака те, ей в онзи ъгъл — прошепна Чез. — Но се престори на изненадан, като се появи.

И този е голям майстор на изненадите…

— Ще се изненадам! — отговорих и тръгнах бързо в указаната посока.

Когато, най-сетне видях Алиса… дъхът ми спря. И не се наложи да се преструвам на изненадан.

Тя беше с бялата рокля, която носеше тогава в „Златният полумесец“. Друидите се бяха постарали и по лицето й не бяха останали никакви следи от предишните рани…

Бавно се приближих към нея.

— Искаш ли да танцуваме?

— С удоволствие — каза тя и се усмихна. — Надявам се този път да сте подготвен…

— О, да — отговорих. — Успях да потренирам…

И ето ни — танцуваме…

— Знаеш ли, — тихо каза Алиса. — ще ти призная защо те целунах тогава в „Златния полумесец“… Когато Келнмиир разбра какво се е случило в твоята стая, много строго ми забрани да общувам с теб. А аз му правех напук, за да му покажа, че не ми е господар.

Ако Алиса си мисли, че ще й се обидя — не е познала. Онази вечер аз самият през цялото време правех напук на леля си… А Келнмиир се оказва, че е голям хитрец! Сигурен съм, че нарочно й е забранил да общува с мен, защото е знаел, че ще стане обратното. Имам впечатлението, че всички сме му безкрайно ясни.

Намерих с поглед вампира и той, сякаш очакваше, че ще го погледна, ми смигна.

Разбира се, на всичкото отгоре и подслушва…

— Алиса, това вече няма значение — казах меко на вампирката. — Не е важно миналото, важно е настоящето.

— Като стана дума за настоящето — весело продължи Алиса. — Не би ли могъл да ме изпратиш? Нещо се уморих…

— Ако знаеш, аз колко съм уморен — въздъхнах. — Тоест, да не би да искаш да кажеш, че най-сетне мога да те изпратя?

Алиса се усмихна лукаво.

— Предлагам ти да опиташ.

Двамата се запромъквахме към изхода.

По пътя се сблъскахме с Майсторите, които не искаха просто така да ни пуснат. Наложи се да изпием с тях по чаша вино. Освен това, Шинс подари на Алиса зарядния пръстен, с който унищожи консервационното поле, а на мен — вече силно проскубаната универсална бойна метличка.

Алиса изскочи от залата няколко секунди преди мен. Излязох след нея и спрях объркано на прага. В коридора нямаше никого.

Направих две крачки напред и се огледах.

Нямаше никого.

Изведнъж, в дъното се мярна бял силует.

— Още колко да те чакам?! — викна ми тя.

— Тичам! — извиках и хукнах към нея.

Успях да я догоня едва при телепортите.

— Колко си бавен — каза Алиса. — Хвани ме!

С една крачка тя влезе в телепорта и изчезна в бялото сияние.

Последвах я.

Безуспешно се опитвах да догоня вампирката чак до стаята й. Едва пред вратата тя се обърна към мен и ме огледа насмешливо.

— Нашият герой се оказа не дотам трениран — разсмя се звънко Алиса. — Горкият, съвсем се запъхтя…

— Алиса, съкровище мое — изрекох аз, като се стараех в същото време да се справя с дишането си.

— Какво има? — предпазливо се осведоми вампирката.

— Знаеш ли какво искам да ти кажа?

Приближих се рязко до нея и я прегърнах през кръста.

— Повече никога няма да те пусна!

Тя ме погледна внимателно в очите.

— Докажи го!

Без никакво смущение я прегърнах и целунах. После още и още…

— Това достатъчно доказателство ли е? — попитах след известно време.

— Едва ли. — В очите на Алиса светеха закачливи пламъчета. — Но за начало става.

През тази нощ си казахме още много глупости… Някой може и да не е съгласен, но аз пак ще повторя и ще кажа, че глупостите си имат своя чар…