Алекс Кош
Огненият факултет (26)

Действие 5

— Значи са се добрали до Музея на историята — бавно проговори Ромиус, когато приключих разказа си.

— Ако изнесат дори и една вещ, ще си имаме сериозни проблеми — отбеляза един дебел Майстор.

— Човек може да си помисли, че сега проблемите ви са малки — иронично подметна Келнмиир.

— Така е. А като стана дума за проблемите… — Шинс ме изгледа някак странно. — Ромиус, вземи приятеля си вампир и да се усамотим за няколко минути.

Ромиус кимна, хвана Келнмиир под ръка и двамата тръгнаха след Шинс.

— Къде тръгнаха? — попитах аз дебелия Майстор. Той вдигна рамене.

Чакахме десет минути. През това време дебелият Майстор, който се казваше Ревел, ми разказа какво е ставало в Главната зала по време на моето отсъствие. Всъщност, нищо особено не се беше случило. Кулата се разклатила (най-вероятно от взрива в хранилището) и всички телепорти блокирали. В първия момент Майсторите се опитали да ги оправят, но оттам изведнъж се изсипали стотици тролове. Майсторите с лекота се справили, но после енергията свършила, а друга нямало от къде да се вземе… и следващата вълна тролове безпроблемно натръшкали Майсторите по пода, след което спокойно продължили пътя си. Така Майсторите, които вече нямали енергия, се оказали зазидани на двайсетия етаж и не представлявали вече никаква преграда за троловете.

За Енергийното хранилище, не знам защо, Ревел не пожела нищо да ми каже, но аз почти се досещах за смисъла на неговото съществуване. Енергията, подобно на въздуха, се подаваше от Хранилището в заобиколената от енергийно поле Академия. Енергийното поле представляваше границата между времето извън Академията и времето в нея и през тази граница не протичаше енергия. Просто е. Когато Хранилището гръмна, при взрива се е освободила енергията, която е разклатила Академията. Мисля че горе-долу това се е случило. Когато се върна, Ромиус се държеше малко странно.

— Хайде, Зак, може да отидеш да си починеш — тихо произнесе той и пак се отдалечи, този път с Майстор Ревел.

Шинс постоя още известно време, пронизвайки ме с поглед, но и той пое нанякъде.

— Какво им става на тези? — заинтригувано попитах Келнмиир.

— По-добре не питай — махна с ръка вампирът. — Само ще си развалиш настроението.

— Да не би сега да ми е много весело? — усмихнах се мрачно аз.

— Повярвай ми, ще става все по-лошо. Ромиус ме помоли, нищо да не ти разказвам.

— Само не ме убеждавай, че вампирите се отнасят абсолютно сериозно към обещанията си.

Келнмиир се замисли.

— За нас обещанията действително са много важни. — Неочаквано той се усмихна. — Само че аз нищо не съм обещавал, само казах, че ме е помолил.

— Стига ме изтезава! — примолих се аз. — Разказвай!

Келнмиир се огледа.

— Те смятат, че ти си предател.

— Аз — предател?! — Добре, че бях седнал, защото нямаше да се удържа на краката си. — Откъде накъде?! Да не са откачили?!

— По-тихо — изсъска ми вампирът. — Помниш ли, че ти бях казал, че по теб има явни следи от хипноза?

Това не е новина. Знам го.

— Само че това не е такава хипноза — възмутих се аз. — Знам защо ме хипнотизираха, дори знам кой го направи.

— Така ли! Я кажи… — живо се заинтересува вампирът.

— Леля ми ме хипнотизира. Направи го, за да закъснея за приема в Академията.

— Имаш много интересна леля. Кажи как действа тази хипноза?

— За мен слънцето изгрява малко по-късно — смутих се неочаквано.

Знам, че звучи глупаво, но е така. Вампирът се разсмя.

— Леля ти има страхотно въображение — каза той, след като спря да се смее. — Или ти си с развинтена фантазия… Не знам, във всеки случай… Искаш ли да пробваме да изследваме тази хипноза? Едва ли бих могъл да я разгадая напълно, но все нещо по-конкретно може и да разберем.

— На драго сърце! — въодушевих се аз.

Дано чичо ми се засрами, когато разбере резултата от това изследване!

— Само че сега имаме по-важна работа — неочаквано си спомних аз. — Нали трябва да измислим как да се измъкнем оттук?

— Струва ми се, че все някой ще се досети как да се погрижи за това — отвърна Келнмиир. — Майсторите седят тук от часове и умуват и може би вече нещо са измислили.

— Добре тогава — съгласих се аз. — Давай!

Наистина, трябва ли да си напъвам мозъка вместо тях? А на всичкото отгоре да ме смятат за предател!… Интересно, как, според тях, сам бих могъл да изведа от строя телепортите и да гръмна Хранилището? Това дори е комплимент за мен!

— Първо обаче трябва да отидем на малко по-спокойно и тихо място — разпореди Келнмиир.

Седнахме на едно място по-далече от трибуната, като изгонихме оттам групичка ученици, облечени в жълти ливреи.

— Така… Сега лягай, отпусни се и слушай моя глас — говореше вампирът. — Ще започна да броя от десет назад. Когато стигна до едно, ти ще заспиш.

— Ами, ако не заспя?

— Ще заспиш, като нищо ще заспиш! Десет, девет, осем…

Интересно, от колко време чичо ми ме мисли за предател?

— … седем, шест, пет…

Ако съдя по враждебните погледи, които ми хвърляше, Шинс също ме подозираше.

— … четири, три, две…

Може би затова…

— … едно.

* * *

Сънувах поредния много странен сън. Тълпа народ — момичета и момчета — седяха върху вкопани в земята дървени пънове.

— Денят мина добре — каза едно дългокосо момиче. — Някои от нас днес ходиха в Музея и видяха много интересни неща. Някои даже си взеха по нещо за спомен.

Изведнъж картината рязко се промени.

Пред мен се откри гледка от птичи поглед към една крепост, която се намираше в средата на морето. Погледът ми бавно се приближаваше и съвсем скоро видях хората, които стояха върху стените й. Погледът ми продължи да се приближава и вече ги виждах съвсем отблизо. Брадат мъж, красиво момиче… и още шест човека, които не виждах добре, защото бяха леко размазани.

— И така — говореше брадатият, — за това изпитание ще ни трябва силен мъж.

Напред излезе един млад човек, когото аз лично не бих нарекъл „силен“.

— За да преминете през изпитанието, ще трябва да се поупражните с меча. Някога държал ли сте в ръка истински двуръчен меч?

И пак картинката се промени. Зад някаква маса седеше едно красиво момиче и въртеше в ръцете си златен пръстен.

— Номер осемдесет и осем — златен пръстен…

* * *

— Десет… — неочаквано чух гласа на Келнмиир. Трябваше ми известно време, за да разбера, че не спя. Усещах се, сякаш бях спал поне едно денонощие, мозъкът ми се беше избистрил, тялото си чувствах отпочинало, беше чудесно! Интересно, колко ли време бях спал?

— Само ако знаеш какво ми се присъни! — надигнах се бавно от пейката и се протегнах.

— Ако знаеше какво съм научил — усмихна се вампирът, — щеше веднага да забравиш всичките си сънища.

— Не си прав — казах. — Много често сънищата ми се оказват пророчески…

— Остави сега сънищата си на мира — възрази Келнмиир. — Чуй какво успях да разбера — закъснението на слънцето в твоите очи въобще не е целта на хипнозата, това е страничен ефект…

— А коя е целта? — обърках се аз.

— За да разбера това, ще ми трябва повече време, половин час не стига — поклати глава вампирът. — Така че това ще го отложим за по-нататък. Разбира се, ако това „по-нататък“ се случи.

— Защо е този песимизъм? Стоп! — изведнъж се досетих. — Значи, наистина съм шпионин?!

— Ти наистина може да си шпионин. Но все пак, не съм напълно сигурен, тъй като хипнозата е стара… може би са минали десетина години. Не ми се вярва приятелите от Шатер да са толкова прозорливи, та да успеят да предскажат преди цели десет години твоето постъпване в Академията.

— Ясно-о… — проточих. — Не вярвам Ромиус да вземе тази версия на юнашко доверие. А за Шинс да не говорим…

— Трябва да се страхуваш не от Ромиус или Шинс, а от Ревел — поправи ме Келнмиир.

— От Ревел ли? — учудих се аз. — Та той е един мил и добродушен шишко!

— Точно тези добродушни шишковци понякога са най-опасните. Да не говорим за милите шишковци от службите за сигурност…

— Откъде знаеш?

— Можеш да ми вярваш, разбирам от тези неща — въздъхна Келнмиир.

— Вярвам ти — казах. — Сега какво следва? Майсторите измислиха ли как да се измъкнем оттук?

Келнмиир посочи с пръст към другия край на трибуната. Там бяха седнали Върховните майстори и… просто си седяха. По лицата им нямаше и следа от мисъл. Те седяха и скучаеха, също като останалите ученици, с които беше пълна Залата.

— Струват ми се малко омърлушени — забелязах аз.

— Така е — отвърна Келнмиир. — Вече си мисля, че ще си стоим тук, докато нападателите не решат какво да правят с нас.

— Знаеш ли — пошепнах на Келнмиир, — тези Върховни майстори без енергия въобще не са Върховни. Така са просто… групичка старци…

— И ти ли го забеляза? — разсмя се Келнмиир. — Растеш, приятелю, растеш…

— Добре, нека приемем, че Майсторите не могат да измислят нищо. Ти обаче сто процента можеш да направиш нещо, ако ти дадат да пийнеш малко кръв…

— Донор ли искаш да станеш? — оголи зъби в усмивка Келнмиир. — Хайде, шегувам се! В моя арсенал просто няма такива трикове, които биха могли да ни помогнат. Дори да изпия всичката кръв на света, не мога да пробия тези дебели стени, а телепортацията не ми е специалност.

Келнмиир вдигна меча от пода.

— Е, ще отидем ли да поговорим с твоя чичо?

Ама разбира се! Мечът!

— Келнмиир, ти би ли могъл да заредиш техномагическо устройство?

— Нека помислим логично — предложи вампирът. — Ако можех да зареждам техномагически предмети, отдавна да съм заредил ето това. — Той извади от пазвата си диска на телепорта. — И да съм се омел оттук.

Дори бях забравил за този телепорт! Интересно, колко ли енергия харчи?

— Да! — Бързо скочих от пейката. — Трябва спешно да говоря с Ромиус!

— Какво ти говорих досега?

Не се наложи дълго да търсим чичо ми. Той сам ни намери.

— Накъде сте се запътили — подвикна Ромиус, още когато направихме първите крачки.

Следил ли ни е?

— Тъкмо идвахме при теб — зарадва се вампирът. — Зак иска да разговаряте.

— За какво? — заинтересува се Ромиус.

— Нима наистина ме мислиш за предател?! — неочаквано се изтръгна от мен. Честна дума, нямах намерение да говоря за това, само изскочи!

— Защо „предател“? — изобщо не се смути Ромиус. — Ти самият може и да не знаеш, че си станал шпионин. По теб има следи от хипноза…

— С десетгодишна давност — прекъсна го Келнмиир. — Ти сериозно ли смяташ, че шатерските специалисти са го програмирали преди цели десет години?

— Какви десет години? — удиви се Ромиус. — На мен ми казаха, че когато са го приемали в Академията, следите по него са били все още пресни!

Стоях и слушах как ме обсъждат, все едно, че ме няма.

— Може и да са по-стари от десет години. Дори петнайсетгодишни. При повърхностния оглед не можах да установя това с по-голяма точност. А пресните следи са само от срива на хипнопрограмата. Нещо я е сринало този ден и страничните ефекти са излезли наяве.

Страничните ефекти? Тоест, онзи сензитивен шок, може да е бил такъв страничен ефект? Или не. Или преди десет години са ме програмирали да вляза в Академията заради диверсията! Стоп! Съвсем ме омотаха. Каква диверсия? Какви шпиони? Помня отлично всички свои действия! Не съм правил никакви опити да разузнавам… Това е лудост! Аз? Шпионин? Не-въз-мож-но!

— Да допуснем, че е така — бързо се съгласи Ромиус. Според мен, даже прекалено бързо. — Зак, ти искаше да обсъдим нещо?

— Вие нали все още не сте измислили как да се измъкнем оттук?

Ромиус се смути.

— Ами… работим над проблема…

— Щеше да е смешно, ако не беше страшно… — изкоментира Келнмиир.

— Имам един такъв въпрос — продължих аз. — Доколкото разбирам, този телепорт, с който пристигнахме тук, може да се презареди. Но Келнмиир, неизвестно защо, не може да го направи.

— Естествено, че не може — съгласи се Ромиус. — Вампирите използват съвършено различен вид енергия, която дори не се измерва с нашите обичайни „вълшебства“, а всички техномагически вещи от нашето хранилище работят само с тях.

— Колко „вълшебства“ са необходими, за да бъде зареден нашият телепорт? — попитах аз и затаих дъх в очакване на отговора.

— От порядъка на сто.

Сто?! Да, нямам какво да кажа…

— Жалко — въздъхнах.

Надявах се да заредя телепорта с помощта на пръстена… Стоп! Пръстенът… Мечът от съня… Точно така! А ако използвам меча?!

Грабнах от ръцете на вампира меча каменолом.

— Ами този меч каменолом? Колко „вълшебства“ му трябват, за да се зареди?

Ромиус вдигна рамене.

— Е, това е доста проста техномагия, затова, да речем, пет-десет.

Да! Аз съм гений!

— Меч каменолом? — учуди се Келнмиир. — Това нещо се търкаляше на пода…

Беше ни провървяло. Добре, че Келнмиир взе със себе си меча, а не секирата.

— Имам един последен въпрос. — едва сдържах ликуването си. — Може ли с този меч каменолом да се пробие стената на Академията?

— Какво говориш?! — изуми се Ромиус. — Дагорът е един от най-здравите минерали на света. Той не се поддава на никакви техномагически действия.

Не ми върви… Само дето се бях размечтал…

— Тогава въпросът ми е изчерпан — горчиво въздъхнах аз.

— Мечът каменолом няма автономно захранване — отбеляза Ромиус. — Как смяташе да го заредиш, дори ако можеше да среже дагора?

— Имам тук една дреболия — признах си аз. — Взех я от Музея.

Извадих пръстена от джоба си.

— Аха, заряден пръстен — зарадва се Ромиус. — Мисля, че можем да му намерим някакво приложение. Браво, Зак!

Похвали ме. Много благодаря. На лицето му беше написано: „Ти, Зак, си голяма работа, но нека по-възрастните чичковци решават проблемите, ти иди да си починеш.“

— Иди да си починеш — усмихна се Ромиус. — А ние с Келнмиир ще помислим как можем да използваме това преимущество, което най-неочаквано ни беше предоставено.

Нали ви казах? Те ме смятат за нещо средно между обикновено дете и подъл шпионин.

Седнах на пейката и не можах да сдържа горчивата си въздишка. Сега какво да правя? Просто да седя и да чакам, когато всичките ми приятели са пленени? Макар че се надявах да не са хванали Чез и Алиса…

Нямах късмет обаче просто да седя и да чакам. Всичко тръгна от момичето, което уж случайно седна до мен.

— Как си? — попита ме тя и мило се усмихна.

— Чудесно — отвърнах с тъжна усмивка аз. — Прекарваме си страхотно, нали?

Момичето кимна.

— Видях те, когато се появи в Залата.

— Така ли?

— Мислех, че сега в Академията не действа никаква магия.

— Наистина не действа — потвърдих.

— Ами ти как попадна тук? — поинтересува се момичето.

— Ние с Кел… — изведнъж започнах да се досещам защо момичето беше седнало до мен. — Сега не мога да говоря за това. Майсторите ми забраниха.

— Разбирам — въздъхна момичето. — На мен можеш да ми кажеш — под секрет…

Да бе, знам ги аз женските „секрети“… След половин час вече цялата Зала ще знае това, което уж е тайна.

— Не мога! — вече по-твърдо казах аз и и обърнах демонстративно гръб.

Тогава стана една… До мен насядаха буквално всички: ученици, старши ученици и дори някои Майстори. Дойдоха и вече познатите ми, Ник, Анна и Серж, целият наш Огнен факултет, даже Ланс и Ейнджъл имаха нахалството да дойдат и да се опитват да разговарят мило с мен.

В крайна сметка, уморих се да стоя с виновна физиономия и да повтарям, че не мога нищо да разкажа. Дори се налагаше да обяснявам по няколко пъти! След половин час вече побеснях, разкрещях се на някакво момиче и даже аха да хвана метлата… За да опазя собствените си нерви и здравето на околните, ми се наложи да се скрия между Майсторите.

Старчоците поне се държаха малко по-сдържано, тъй като считаха разговорите с мен за нещо, което е под достойнството им. Погледите им говореха красноречиво за това. Интересът им също прозираше… Но първото побеждаваше второто, по силата на навика. Сред тях можех спокойно да седя и да си мисля за свои неща. Като това къде ли е сега Алиса например…

Голяма съм гад, все пак… не можах да изоставя Невил и Наив, но без да се замисля, изоставих Чез и Алиса. От друга страна, Алиса е вампирка и добре се оправя, а и Келнмиир каза, че тя е добре. Много се надявам да е прав. Да, но Невил и Наив, Кейтен… тях ги плениха, а ние с Келнмиир ги изоставихме. Стил остана там някъде, в Музея. Него май не го хванаха…

— Какво си се размечтал?

От юмрука по гърба едва не паднах от пейката.

— Келнмиир, така не се прави! — възмутих се аз.

— Толкова тихо се промъкнах, че ти изобщо не ме чу — смееше се вампирът.

— Какво толкова обсъждахте с Майсторите? Може би този път са те накарали да обещаеш, че нищо няма да ми кажеш?

— Не, пак не позна. — Вампирът просто сияеше от удоволствие. — Виждам, че си започнал да вникваш в събитията, които те заобикалят. Този път обсъждахме възможността да бъда използван аз самия като главно оръжие срещу троловете.

— Тоест?

— Тоест, уважаемите Майстори обсъждаха възможността да направим трансфер — кръв срещу моята активна дейност в защита на Академията.

— Това можеше да се очаква — съгласих се аз. — Ти обаче нали казваше, че нямаш нужните качества, за да помогнеш да се измъкнем.

— Същото казах и на тях. Струва ми се, че не ми вярват и мислят, че крия нещо. Обаче това не е така, най-малкото заради това, че те са измислили план, който включва кръвно донорство.

— Значи, все пак имаме план — зарадвах се аз.

— Точно така, имаме! — Келнмиир акцентира върху множественото число. — Казах на Майсторите, че ще помогна, при условие че с теб действаме като екип.

Замигах учудено.

Да се радвам ли или не си струва?

— Майсторите мислят, че телепортите, които се ползват от троловете, скоро ще се изключат.

— Защо?

— Ами, телепортите са разчетени за пренос на хора. Теглото на хората не надвишава сто и петдесет килограма. А нали си представяш колко тежат троловете?

— Трудно ми е да си го представя — признах си аз.

— От порядъка на тонове. Телепортите не са изчислени за такава огромна маса. По тази причина, скоро някой ще бъде направен на парчета при преноса, след което телепортите ще престанат да работят.

— Не може ли всичките да ги направи на парчета и с това цялата история да приключи? — с надежда попитах аз.

— Аха, мечтай си — усмихна се Келнмиир. — Но посоката ти на мислене е правилна. Майсторите смятат, че когато телепортите откажат, нашествениците ще изпратят при нас делегация.

— За да вземат някой и друг Майстор да оправи телепортите — предположих аз.

Келнмиир ме изгледа така, сякаш бях някой идиот.

— Как си го представяш? Те да не са толкова глупави, че да дадат на Майсторите енергия за поправка на телепортите! Не, едва ли. Пък и откъде ще я вземат тази енергия? Максималното, на което биха тръгнали, това е да вземат някой Майстор, за да проверят с него дали телепортите все още работят.

— Да го пускат пред себе си ли? — не ми стана ясно. — Затова ще им свърши работа всеки ученик.

— Хм-м… Такъв вариант не сме обсъждали — призна си Келнмиир. — Във всички случаи, дори да има и най-малката вероятност те да дойдат тук, ние трябва да сме готови.

— Готови за какво?

— За всичко. Сега ще ни дадат по една ливрея на Майстори, ще се преоблечем и ще отидем при телепортите, където с още един Майстор ще очакваме агресорите.

— Примамка ли ще бъдем? — веднага се досетих.

— Ще се опитаме — вампирът извърна поглед встрани. — Освен ако нямаш друга идея. Казвай смело, тук сме все свои хора. Не се страхувай, че може да прозвучи глупаво!

Замислих се.

— Не знам… Ами, етажите не са напълно изолирани един от друг, сигурно има някакви системи за обмяна на въздуха… или най-обикновени процепи между блоковете на сградата, да речем…

— Това е хубава мисъл — съгласи се вампирът. — Интересно, защо Майсторите не са се досетили досега?

— Вероятно, защото никой човек не може да се възползва от такава възможност.

Вампирът щракна с пръсти.

— Точно така — човек. А аз мога, ако трябва, да мина и под процепа на врата. Върви да се преоблечеш в майсторска ливрея, а аз през това време ще потърся подходящ процеп или някой въздуховод.

— Разбрано — съгласих се.

Келнмиир изчезна в тълпата, а аз взех своята универсална бойна метла и поех по посока на телепортите, които се намираха в коридора. По пътя ме спряха два пъти Майсторите, които дежуреха пред входа на главната Зала, но щом чуеха името ми, веднага ме пропускаха.

Пред телепортите ме посрещна Шинс.

Не може да бъде! Този ли е „истинският Майстор“?! Боже, защо ме наказваш?!

— На̀ — избуча той и ми пъхна в ръцете една червена ливрея. — Не знам за какво си му притрябвал на вампира, но не си вири носа! Ще те следя изкъсо и ако направиш някой подозрителен номер, ще се сърдиш на себе си!

— Защо не ме обичате? — не се сдържах аз и зададох въпроса, който от толкова време ме терзаеше.

— Винаги съм ненавиждал шпионите — процеди през зъби Шинс. — И няма да позволя на никоя шатерска гад да навреди на Академията.

И този ме мисли за шпионин.

— Не съм шпионин — за кой ли път повторих аз. — Това, че съм бил хипнотизиран, изобщо не е доказателство…

— За мен е доказателство — хладно отговори Шинс. — Ето ти тази ливрея, бързо се обличай… Къде е онзи вампир?

— Сега ще дойде — отвърнах аз, подпирайки метлата до стената и послушно обличайки ливреята.

Стояхме точно срещу телепортите и затова веднага видяхме светкавицата на единия.

От телепорта излезе каменен трол.

— Трябва ми някой Майстор — изръмжа той. Двамата с Шинс се спогледахме.

— Веднага ще ви го доведем — почти в един глас отговорихме и двамата и направихме крачка назад. Ако Шинс имаше само намерение да се измъкне, аз смятах да взема метличката и да измета трола от този етаж.

— Вие ще свършите тази работа — каза тролът, след като ни огледа. — Ще взема и двама ви, единият ще е резерва…

Нито Шинс, нито аз успяхме да направим крачка. Тролът ни сграбчи и ни напъха в телепорта.

Преди да блесне светкавицата, успях само да си помисля, че теглото на трола е по-голямо от това, което телепортът можеше да понесе. Следователно, шансът да ни размаже по етажите рязко се увеличаваше…