Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chill Factor, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 101 гласа)

Епилог

— Мадам Мартин, господин Тиърни е тук. Помощничката на Лили знаеше кой е Бен Тиърни от медиите, отразили събитията в Северна Каролина преди три месеца. Макар залавянето на Уилям Рит да беше във фокуса на разказите, имаше много спекулации около това какво се е случило през онези два дни, докато тя и Тиърни са били сами във вилата.

Никой от служителите не прояви безразсъдността да пита, особено след като между нея и Тиърни нямаше по-нататъшен контакт. До вчера. Той й се обади и поиска да се видят тази сутрин.

Лили знаеше, че слухът за предстоящата среща се е разпространил из редакцията като мълния. Тази сутрин всеки беше нащрек и искаше пръв да го зърне.

Равнодушието на помощничката й беше престорено.

На Лили обаче й беше невъзможно да се преструва.

Усещаше как сърцето й препуска диво в гърдите, докато гледаше как вратата се отваря. Той влезе и затвори след себе си. Беше облечен в памучни панталони и яке. Не го беше виждала в друго, освен в шорти за каяк и джинсите, пуловера и палтото, с които беше облечен горе в планината.

Е, и… без дрехи.

— Здравей, Лили.

— Здравей.

— Радвам се, че намери време днес.

— Смятам за важно да проведа допълнителна среща с всеки мъж, с когото засядам в планинска вила за четиридесет и осем часа по време на снежна виелица.

Той беше малко по-слаб, по-блед, но усмивката беше приятно позната, когато взе стола срещу бюрото й, без да отделя очи от нея.

— Изглеждаш чудесно.

Тогава защо остави да минат деветдесет и четири дни, преди да ми се обадиш? — крещеше съзнанието й. Но гласно попита:

— Как е рамото ти?

— Чисто ново. Наложи се да сменят старото с ново пластмасово, с почтен срок на издръжливост и неразрушимо на практика.

— Това притеснява ли те?

— Не особено.

— Казваш така за всяка контузия.

Той издържа на погледа й и отвърна тихо:

— Някои болят повече от други.

Тя извърна глава, за да избегне магнетизма на сините му очи. Безброй пъти се беше питала какво ще каже и направи като го види отново — ако го видеше.

Всъщност знаеше, че ще го види поне още веднъж. Налагаше се. Но беше в неведение какво да очаква след това.

Беше си представяла няколко начина, по които да изиграе тази сцена — от хладна незаинтересованост до страстно увлечение. Сега не можеше да си спомни нито един ред от никой от въображаемите сценарии.

— Предполагам, че се е наложило да ходиш на терапия за това.

— Няколко седмици бях в център за рехабилитация.

— Представям си колко те е влудило бездействието.

— Така беше. Но се чувствах далеч по-добре от повечето пациенти там. Между които беше и Скот Хамър.

— Да, чух за злополуката.

— Не е било злополука. — Видя изненадата по лицето й. — Двамата с него си поговорихме откровено в болницата. Каза ми, че неслучайно е тръгнал да се катери по въжето.

— А защо?

Тя слушаше с нарастващо смайване, докато й разказваше за стероидите, които Уес бе давал на сина си.

— И на всичкото отгоре да спи с приятелката на сина си — отбеляза тя, клатейки глава. — Уес Хамър е едно презряно човешко същество.

— Така е. Потулили са скандала с Милисънт. Но не за да оневинят Уес, а за да го спестят на родителите й. И без това болката им е голяма.

— Той заслужава публично порицание, но разбирам мотивите им.

— Клюката говори, че се бил смирил — не само заради злополуката със Скот, но и заради случилото се на планината.

— Но той само се е водил по Дъч.

— Не съвсем, Лили. Според Скот, Уес признал, че е подстрекавал Дъч да ме арестува.

— Какво го е засягало Уес това?

— За известно време се е страхувал, че Скот може да се окаже „Синия“.

— Скот?

— Имал е мотив. Поне така си е мислил Уес. Възползвал се е от ревността на Дъч и го предумал да извърши онова, което той отдавна искал — да ме залови с тебе. За Уес това била лесна работа, но ето че се стигна до убийството на най-добрия му приятел. Цял живот ще носи вината за това.

— Защо продължава да е с него?

— Кой, госпожа Хамър ли? Скот каза, че като научила за стероидите, била готова да го напусне. Но Уес я помолил да остане. Щял да се промени, да обърне нова страница. И за да покаже промяната в сърцето си, напуснал поста си на треньор. Започнал да продава спортни стоки.

— В магазина на чичото на Милисънт ли?

— Е, не чак дотам — отвърна с отвращение Тиърни.

— А Скот? Какво го чака занапред?

— Все още е в инвалидна количка, но щом оздравее напълно, иска да продължи образованието си.

— Но без спорт?

— Без. Вече няма да участва в състезателни спортове и е много щастлив от това.

— Трябва да е било ужасно за един нещастен младеж да стигне дотам, че да се опита да се измъкне от влиянието на баща си по този начин.

— Все още е нещастен — отвърна замислен Тиърни. — Скот разголи душата си пред мен за много неща. Облекчен е, че няма повече да се занимава със спорт, но таи в себе си нещо друго… Казва, че е прекалено лично, за да го споделя, че все още не е готов да говори за това. Имах достатъчно време да го наблюдавам, докато бяхме в болницата. Чете много. Понякога с часове седи и гледа в пространството. Един много тъжен млад човек.

— Вероятно тъгува за Милисънт.

— Не. Съжалява, че й се е случило това, разбира се, но след като тя и Уес… — той не довърши изречението. — Не, нещо друго… или някоя друга е разбила сърцето му. Може би по-нататък ще се почувства готов да говори за това. Обещахме си да поддържаме връзка.

— Сигурна съм, че оценява твоето приятелство.

— Той е добро момче.

След кратко мълчание тя додаде:

— Предполагам знаеш, че Уилям Рит е признат за виновен по всички обвинения.

Тиърни сви устни.

— Пет последователни доживотни присъди. Пак е прекалено малко за него.

— Едва ли бих мечтала за повече.

— Поне спести на данъкоплатците разноските по процеса.

— Него никой не го харесваше. Никой. От собствено наблюдение съдя, че колкото повече искаше да се сприятели с някого, толкова повече страняха от него. Сега дори родната му сестра го изостави. Не познавам добре Мерилий, но винаги се е държала мило. Представяш ли си какво й е? Изпратих й окуражителна картичка, но ми върнаха плика неотворен.

— Чух, че се преместила далече от Клири и не е оставила адрес. Вероятно така е най-добре.

— Вероятно.

След като изчерпаха тези теми, двамата се смълчаха. Тя чувстваше, че той я наблюдава, но не отместваше поглед от купчината кореспонденция върху бюрото си. В очакване на пристигането му й беше трудно да се съсредоточи. Накрая не издържа на напрежението и вдигна поглед към него.

— Лили, не ти се обадих по-рано, понеже…

— Не те питам.

— Но заслужаваш обяснение.

Тя стана и отиде до прозореца. Най-жестоката буря от изминалите сто години насам отбеляза края на зимата. Пролетта беше дошла и клонеше към лятото. Двайсет етажа по-долу улиците на Атланта бяха облени от слънчевата светлина на ранния следобед.

— Ти се затвори в болниците, Тиърни. Помолил си ФБР да не дават никакви сведения на никого, включително и на мен. Разбрах посланието.

— Явно, че не си. Направих го не защото не исках да те виждам…

— Нима?

— Да.

— А защо тогава?

— Ти трябваше да погребеш Дъч. А аз — да ексхумирам Тори.

Раздразнението й се изпари и тя се обърна с лице към него.

— Прости ми. Още не съм ти казала колко съжалявам за нея.

— Благодаря ти. Да открия какво й се е случило за мен беше едновременно и облекчение, и завършек.

Прииска й се да отиде при него, но не го направи.

— Ще ми се да ми разкажеш за Тори. Стига да ти се говори за това.

— Историята не е от приятните, но трябва да я чуеш.

Тя му направи знак да продължи.

Той си пое дълбоко въздух.

— Тори беше само на няколко месеца, когато заминах за дълго в Африка. Бях подписал договор да разпространя из целия континент туристическо списание. Няколкото седмици, които си мислех, че ще са ми нужни, се превърнаха в месеци. И то в много месеци. Пропуснах Деня на благодарността. Коледите. Много неща. В мое отсъствие Пола, майката на Тори, се запознала и влюбила в друг мъж. Когато накрая се върнах у дома, тя ми поднесе документите за развод, преди още да съм си разопаковал багажа. Пола и бъдещият й съпруг поискаха да се откажа от всичките си права върху Тори, тъй като той прекарвал повече време с нея, отколкото аз. Тогава се насилих да повярвам, че това е най-доброто и редно, което трябва да се направи. Ламбърт обичаше Пола, отнасяше се с Тори като със собствена дъщеря. Реших, че ще е най-добре за нея, ако просто си тръгна и ги оставя да си живеят живота, без да им се меся.

— „Тогава“ — вметна Лили тихо — е доста критично за окачествяване определение.

— Така е. — Той стана и тръгна към стената, където някои от по-интересните корици на списанието бяха сложени в рамки. Разгледа ги една по една, но Лили не вярваше, че наистина ги чете или забелязва снимките върху тях.

— Те не ми забраниха да я виждам. Напротив, насърчаваха ме. Но посещенията винаги бяха неловки. Ние с нея не се познавахме. Аз бях някакъв непознат, с когото горкото дете трябваше насила да се вижда от време на време. Излизах на сцената отляво, изричах няколко подобаващи реплики и напусках сцената от дясно, като изчезвах зад кулисите за още година-две. Това беше животът на моята дъщеря и аз играех несъществена роля в него. С течение на годините престанах да правя дори това. Посещенията се разредиха.

Той се измести към следващата рамка и я огледа.

— Бях по поречието на Амазонка, когато научих, че е изчезнала. Изчезнала безследно и се предполагало, че е отвлечена. Бяха ми нужни две седмици, за да се върна в цивилизования свят и да се прибера в Щатите. Не бях виждал дъщеря си с години. Уведомяваха ме за нея от любезност, нищо повече. Пола се изненада като ме видя на прага й в Нашвил, което само по себе си говори много за мен и приоритетите ми, нали? Но вместо да я утеша и да направя така, че да улесня положението за нея и Ламбърт, постъпих като истински негодник. С цялото си нахалство ги наругах, че не са останали по-дълго в Клири да настояват издирването да продължи. Зимата беше дошла. Не беше приемливо да искат от стотици хора да претърсват планината. Но аз отказвах да приема, че нищо повече не може да се направи. Все се надявах Тори да се появи отнякъде някой ден. Не можех да се задоволя с нейна снимка върху кутия за мляко и молба за информация.

Тиърни се обърна с лице към Лили.

— Ламбърт ме изхвърли от дома си, но не го виня. Отидох на хотел. И в онази безлична стая, където нищо, освен един сак с дрехи не ми принадлежеше, осъзнах колко съм самотен. Пола и съпругът й можеха да се облягат един на друг, да плачат един пред друг, да са си опора. Аз си нямах никого и причината за това бях самият аз. Едва тогава си дадох сметка, че съм изоставил единствения човек на планетата, в когото течеше моя кръв. Именно тогава се изправих пред егоистичния негодник, който бях. Отказването от Тори не беше саможертва. Това си бях внушил, но то не беше вярно. Направих го бях заради себе си, а не от някакъв жест на самоотричане в името на детето си. Исках да бъда пътешественикът на света. Исках да имам свободата да си стегна багажа и да отпраша нанякъде, без да се съобразявам със семейството си. В онази празна хотелска стая видях себе си такъв, какъвто съм. Или поне какъвто бях. Беше дошло време за обезщетение. Същата вечер взех твърдото решение да науча какво се е случило с Тори, та дори, ако трябва да умра. Това беше отговорност, от която нямаше да клинча. Щях да направя последното нещо за дъщеря си. Единственото, което някога бях правил за нея.

При последните думи гласът му преливаше от емоции.

— Останах до края, Лили. Наложи се да изпълзя от болничното си легло, но бях там, когато съдебните лекари извършиха ексхумацията. Бях с Пола, когато тленните останки на дъщеря ни бяха неопровержимо идентифицирани. Проведохме малка заупокойна служба и подобаващо погребение в Нашвил.

Той се отдалечи от стената и я погледна. Очите му бяха замъглени.

— Трябваше да затворя тази страница, преди да дойда при тебе. Разбираш ли?

Тя кимна, прекалено развълнувана, за да проговори.

— След като го чу, може да не поискаш да имаш нищо общо с мен, но се надявам да не е така.

— Мислиш ли…

— Какво?

— Че в деня, когато гребяхме с каяци по реката, си почувствал в мен същата празнина и загуба, която си изпитвал и ти? Аз бях загубила Ейми. Ти — Тори. Разпозна ли…

— Сродни души?

— Нещо такова.

— Напълно съм сигурен.

— О!

— Почакай, да не би да се питаш дали това ме е привлякло в теб? И че то е единственото?

— А така ли е?

— Ти как мислиш?

Настоятелният му поглед бе като милувка. Този поглед отговори на въпроса вместо нея. Тя поклати глава.

— Не. Мисля, че и двамата знаехме, когато си казвахме довиждане тогава, че това не е краят, а само отлагане.

— Времето, което прекарахме заедно, може да се пресметне в часове, но аз чувствам, че ние се познаваме по-добре от повечето двойки.

— Ние двойка ли сме, Тиърни?

Той се доближи до нея и обгърна с длани лицето й, приближавайки го към своето.

— Мили боже, надявам се! — Очите му осветиха всяка черта на лицето й, преди да се спрат върху устните й.

— Искаш ли ме? — прошепна тя.

— Нямаш представа колко много.

Тогава той наведе глава и я целуна. Езикът му се провря между устните й — отначало нежно, после целувката изведнъж стана мокра, гореща, безкрайно сексуална, преливаща от обещание за емоционална насита.

Дясната му ръка все още беше скована, но той я обгърна с лявата и с движение, което помнеше добре от първата им целувка, постави ръката си на кръста й и я притегни към себе си.

Устните им останаха впити безкрайни минути. Когато накрая се отдръпнаха един от друг, той приглади косата й назад.

— Вече не те ли е страх от мен?

— Ще ме е страх само ако отново изчезнеш от живота ми.

— Значи няма от какво да се страхуваш. — Целуна я леко, за да запечати обещанието, но когато вдигна глава, изражението му беше сериозно.

— Ще бъда по-добър този път, Лили. Кълна ти се. Ще те обичам както никога не си била обичана.

— Вече го показа. Рискува живота си заради мен. И то няколко пъти.

— Преди не знаех как да обичам, но…

Тя допря пръсти до устните му.

— Напротив, Тиърни, знаел си. Не е възможно да си направил всичко това — да отдадеш повече от две години от живота си и за малко да не умреш заради Тори, ако не си я обичал.

— Само че тя умря, без да го узнае.

— Не мисля. Знаела го е.

Изражението му стана скептично, но Лили беше сигурна, че на него отчаяно му се иска да го вярва.

— Пола ми каза, че Тори чела всичките ми статии. Държала всички списания в стаята си и не била изхвърлила нито едно.

Лили сключи ръце около главата му.

— Тя е знаела, че я обичаш.

— Ако трябваше да го направя отново, щях да искам да се уверя в това. Бих й го повтарял всеки ден. Щях да постъпя различно. Щях да постъпя правилно.

Лили го прегърна силно и отпусна глава върху гърдите му, за да не види той тайната й усмивка. Днес денят беше само техен. Утре щеше да има достатъчно време да му каже, че макар да беше загубил едно дете, бе създал друго.

Вече му се даваше втори шанс да постъпи правилно.

Край
Читателите на „Буря“ са прочели и: