Сандра Браун
Буря (6)

Глава 6

Лили се постара съобщението на гласовата поща да бъде кратко и по същество, в случай че клетъчният й телефон изгуби слабия си сигнал. В момента, когато спря да говори, телефонът отново онемя.

— Не знам колко от това се е записало — каза тя на Тиърни. — Може би Дъч ще чуе достатъчно, за да се досети за останалото.

Беше смъкнала „стадионното“ одеяло от главата си, но то остана надиплено около раменете й. Вълнената материя бе подгизнала, по нея все още имаше полепнала неразтопена суграшица. Лили беше премръзнала, мокра и уморена.

Макар че не би трябвало да се оплаква. Тиърни бе къде-къде по-зле. Той седеше изправен, но се олюляваше, сякаш всеки момент щеше да се прекатури. Прясна кръв се беше просмукала в черната му плетена шапка. Полепналият по веждите и миглите му скреж му придаваше призрачен вид.

Тя посочи очите му.

— Имате…

— Скреж ли? Вие също. След малко ще се стопи.

Тя избърса ледените кристалчета от очите и ноздрите си.

— Никога не ми се е случвало подобно нещо. Никога. Изправи се и отиде до термостата на стената. След като нагласи регулатора, чу успокоителното бръмчене на въздуха, нахлул през отдушника в тавана.

— Скоро ще се стопли. — Докато отиваше обратно към дивана, добави: — Не усещам пръстите на краката и ръцете си.

Той захапа средния си пръст и издърпа ръкавицата си, после направи знак на Лили да седне на дивана до него.

— Седнете и си свалете обувките.

Тя се настани до него, свали ръкавиците, после събу обувките си.

— Познахте, че няма да запазят сухи краката ми.

— Не беше трудно да се предположи.

Чорапите й бяха мокри, както и крачолите на панталоните от колената надолу. Облеклото й отговаряше на модата, но не и на условията в момента.

Той потупа бедрото си.

— Сложете си крака тук.

Лили се поколеба, но после изпъна крака си напреко върху бедрата му. Когато събу тънкия й къс чорап, тя не можа да познае собствения си крак — беше бял като кост, безкръвен. Той го притисна плътно между дланите си и започна енергично да го разтрива.

— Ще ви заболи — предупреди я.

— Вече ме боли.

— Трябва да се възобнови кръвообращението.

— Писали ли сте някога как се оцелява в снежна виелица?

— Да, но не от собствен опит. Сега разбирам колко зубраческа и неука е била тази статия. Стана ли по-добре?

— Пръстите ми щипят.

— Това е хубаво. Кръвта се връща в тях. Ето, виждате ли? Вече порозовяха. Дайте ми другия крак.

— А вашите?

— Те могат да почакат. Обувките ми не пропускат вода. Той свали чорапа, обхвана с длани ходилото и започна да го масажира. Но не така енергично както преди. Пощипваше лекичко всеки пръст. Палецът му проследи извивката й от възглавничката на ходилото към петата.

Лили наблюдаваше ръцете му. И той наблюдаваше ръцете си. Никой не проговаряше.

Накрая притисна крака й между дланите си. Обърна глава, при което лицата им се озоваха толкова близо, че тя виждаше всяка негова мигла, мокра от разтопения скреж.

— По-добре ли е?

— Много по-добре. Благодаря ви.

— Няма защо.

Той не направи опит да освободи крака й — остави на нея да го издърпа от дланите му. Изваждането на сух чифт чорапи от джоба на палтото й позволи да се отдръпне от него, без да изпадне в неловко положение.

Наблюдаваше го с крайчеца на окото си как се наведе и развърза връзките на туристическите си обувки. Но дори и след като ги разхлаби, остана наведен напред. Подпря се с лакът на коляното и положи глава върху ръката си.

— Пак ли ви прилошава? — попита го.

— Не мисля. Само леко замайване, но ще премине.

— Вероятно имате сътресение.

— Не вероятно, а сигурно.

— Съжалявам.

Извинителният й тон го накара да вдигне глава.

— За какво съжалявате? Ако не бях аз, нямаше да блъснете колата си.

— Не виждах по-далече от предната броня. Вие изникнахте изневиделица точно пред мен и…

— Грешката беше колкото моя, толкова и ваша. Видях фаровете да се появяват иззад завоя. Не исках да изпусна последната си надежда да се прибера на стоп до града, така че хукнах с пълна сила. Набрах твърде много инерция по нанадолнището. Следващото, което осъзнах, беше, че не съм край пътя, а насред пътя.

— Глупаво беше от моя страна да спра толкова рязко.

— Въпрос на рефлекс — сви рамене той. — Но както и да е, не се обвинявайте. Може пък неслучайно да съм се озовал на пътя ви.

— Вероятно спасихте живота ми. Ако бях сама, щях да остана в колата и да замръзна до сутринта.

— Значи е било късмет, че се появих.

— Какво сте правили на този връх пеша?

Той се наведе и започна да събува дясната си обувка.

— Разглеждах забележителности.

— Днес?

— Разхождах се по билото.

— При прогноза за буря?

— Планините имат различен чар през зимните месеци. — Събу и другата обувка, метна я настрани и започна да разтрива пръстите на краката си. — Когато тръгнах да се връщам в града, колата ми отказа да запали. Предполагам, че акумулаторът се е изтощил. Само че вместо да следвам пътя и всички тези остри завои, реших да мина напряко през гората.

— В тъмното?

— Като се замисля сега, не беше най-умното решение. Но щях да съм добре, ако бурята не се надигна толкова бързо.

— И аз си направих погрешна сметка. Сглупих, че заспах и… — Тя млъкна като го забеляза, че мига бързо, сякаш се опитва да предотврати световъртеж. — Хей, да не припаднете?

— Кой знае. Така гадно ми се вие свят.

Тя се изправи и постави ръце върху раменете му.

— Облегнете се назад и отпуснете главата си.

— Разтърсете ме, ако припадна. Не бива да заспивам с мозъчно сътресение.

— Обещавам да ви държа буден. А сега легнете.

Той продължи да се съпротивлява.

— Ще изцапам с кръв дивана ви.

— Това едва ли има значение, господин Тиърни. Пък и диванът вече не е мой.

Той отстъпи и я остави да го настани легнал.

— Така добре ли е?

— По-добре, благодаря.

Тя отиде до другия диван и се загърна с метнатия на него плетен шал.

Тиърни заговори, но без да отваря очи.

— Не е вече ваш диванът, така ли? Чух, че вилата е обявена за продажба. Продадена ли е?

— Да, вчера.

— Кой я купи? Някой от града ли?

— Не, едно семейство пенсионери от Джаксънвил, Флорида, които искат да прекарват тук лятно време.

Той отвори очи и огледа всекидневната. Вилата разполагаше с всякакви съвременни удобства, но беше построена и обзаведена така, че да отговаря на планинската обстановка. Мебелите бяха огромни и удобни, направени повече за уют, отколкото за показ.

— Купили са си страхотен втори дом.

— Да, така е. — Тя се огледа наоколо, преценявайки здравината на конструкцията. — Тук ще се чувстваме добре, нали? Имам предвид, докато отмине бурята.

— Какъв ви е източникът на вода?

— На едно плато, намиращо се на половината път оттук до града, има водохранилище.

— Да се надяваме, че помпите още не са замръзнали.

Лили стана и заобиколи бара, който разделяше всекидневната от кухнята.

— Има вода — обяви тя, след като струята плисна от крана.

— А съдове, които да напълним?

— Кухненските съдове бяха включени в цената на хижата.

— Започвайте да пълните всички възможни тенджери и тигани. Трябва да налеем колкото може повече вода за пиене, преди помпите да замръзнат. Добре, че сте взели храна. Няма да умрем от глад.

Тя намери една тава за печене, която беше използвала за Деня на благодарността, и я сложи под крана в мивката. Когато се върна обратно в стаята, посочи към камината.

— На верандата има дърва за огрев.

— Да, видях ги като влизахме, но повечето са мокри, а пък трупите са цели.

— Много сте наблюдателен.

— Имам талант бързо да забелязвам подробностите.

— Да, направи ми впечатление.

— Кога?

— Кога? — повтори тя.

— Кога ви направи впечатление? Тази вечер или миналото лято?

— Предполагам, че и двата пъти. Подсъзнателно. — Запита се какви ли подробности за нея са забелязали проницателните му сини очи тази вечер и миналия юни.

— Защо му се обадихте?

Прямият му въпрос прозвуча извън темата на разговора. Но всъщност не беше. Тя погледна клетъчния си телефон, който беше оставила върху масичката за кафе, така че да й е подръка.

Преди да й даде време да отговори, той добави:

— Чух, че сте се развели.

— Така е.

— Тогава защо му се обадихте тази вечер?

— Дъч е шеф на полицията в Клири.

— И това чух.

— Той ще поема спешните случаи по време на бурята. Разполага с пълномощието да ни изпрати помощ, ако може.

Няколко секунди той обмисля чутото, после хвърли поглед към вратата.

— Никой няма да дойде тук тази нощ. Наясно ли сте с това?

Тя кимна:

— Май тази нощ ще бъдем сами. — Като реакция на внезапната си нервност, пъхна дълбоко ръце в джобовете на палтото си и възкликна: — О, аптечката за първа помощ. Щях да я забравя.

Извади я от джоба си. Беше малка пластмасова кутия с червен кръст върху капака — нещо, което едно добросъвестно мамче би пъхнало в голямата си чанта преди разходката до детската площадка. Отвори я и провери съдържанието й.

— Опасявам се, че няма много неща тук. Но поне мога да почистя раната на главата ви с един от тези дезинфекционни тампони. — Погледна го колебливо. — Сам ли предпочитате да си свалите шапката или ще оставите на мен? Страхувам се, господин Тиърни, че и в двата случая ще бъде болезнено.

— Лили?

— Ммм?

— Защо станах изведнъж господин Тиърни!

Тя сви притеснено рамене.

— Всъщност не знам, някак по-уместно е. Предвид обстоятелствата.

— А обстоятелствата са, че сме заседнали тук заедно за неопределен период от време и зависим един от друг за оцеляването си.

— Което е доста неудобно.

— Защо да е неудобно?

Тя се намръщи на тъпия въпрос.

— Защото, като изключим онзи ден на реката, ние сме непознати.

Той се изправи и видимо се олюля. Но докато се приближаваше бавно към нея, възвърна равновесието си.

— Ако смяташ, че сме непознати, значи не си спомняш деня, в който се срещнахме, по начина, по който го помня аз.

Тя направи крачка назад и разтърси глава — да прогони спомена от слънчевия ден или да го отблъсне. Не беше сигурна кое от двете.

— Виж, Тиърни…

— Слава Богу! — Озари я с очарователната усмивка, която си спомняше със смущаваща яснота. — Отново съм Тиърни.

* * *

— Тиърни ли? — повтори името отговорният специален агент Кент Бегли.

— Точно така, сър. Т-и-ъ-р-н-и. Собствено име Бен — уточни специален агент Чарли Уайз.

Всички в поделението на ФБР в Шарлот наричаха Чарли Уайз с прякора му — Хут. — Някой — никой не си спомняше кой точно, — беше оприличил името му с бухане на бухал. Прякорът му беше двойно по-уместен, защото мъжът носеше очила с рамки от черупка на костенурка с големи, кръгли стъкла, които допринасяха за приликата с бухал.

В момента Бегли се взираше през тези стъкла право в немигащите очи на Хут, удостоявайки го с един от онези остри погледи, които подчинените му наричаха „лешникотрошачки“. Разбира се, зад гърба му.

Бегли беше непоколебимо вярващ в прераждането, голямата Библия с името му, гравирано със златни букви върху черната, кожена подвързия, му беше винаги подръка. Износеният й вид говореше за редовното й използване. Той често четеше от нея.

Едно от нивата на строгия морален критерий на Бегли беше употребата на мръсен и неприличен език. Той не го толерираше и не позволяваше на подчинените си да го използват. Самият той прибягваше до него само когато сметнеше, че е абсолютно необходимо да бъде правилно разбран — нещо, което ставаше приблизително през десет секунди.

Хут беше самоуверен и способен агент, умеещ да запазва самообладание. Почти не трепваше пред „лешникотрошачките“ на Бегли. Никой не знаеше точността му на стрелец, но без съмнение боравеше доста бързо с компютъра. Беше ненадминат в проучвателните работи, където талантът му беше изключителен. Ако Хут не успееше да изрови необходимите данни, това означаваше, че такива просто не съществуват.

Той срещна твърдия поглед на шефа си със самоувереност.

— От няколко дни проучвам Бен Тиърни, сър, и изскочиха няколко любопитни факти.

— Слушам те.

Бегли му посочи стола пред бюрото си, но тъй като в погледа му, който не сваляше от него, се четеше, че не трябва да му губи времето, Хут започна да докладва още преди да е седнал.

— Последните две години Бен Тиърни се появява в околността, по-специално в Клири, през няколко месеца. Остава по няколко седмици, понякога по месец и си тръгва.

— Тук идват немалко хора за уикендите — отбеляза Бегли.

— Наясно съм с това, сър.

— Тогава? Посещенията му в Клири съвпадат ли с изчезванията?

— Да, сър, съвпадат. Той отсяда в един къмпинг на около три километра от центъра на града. Самостоятелни бунгала с кухненски боксове и веранди с изглед към водопад и частно езеро.

Бегли кимна. Познат му беше този тип място, описано от Хут. Такива имаше стотици в тази част на щата, където туризмът беше основен източник на доход за малките планински общности. Дейности като риболов, туризъм, къмпингуване и походи с каяци бяха особено привлекателни.

— Според управителя на къмпинга господин Тиърни винаги наемал най-голямото бунгало. Номер осем. С две спални и дневна с камина. И ето кое според мен е от особена важност — чистел си сам. Независимо за колко дълго време отсядал, два пъти седмично искал чисто спално бельо от рецепцията и отказвал всекидневното почистване.

— Трудно може да мине за подозрително, Хут.

— Но пък е странно.

Бегли стана от бюрото си и отиде до статива с корковото табло, което Хут беше донесъл в кабинета преди срещата им. На него с кабарчета бяха закачени снимките на петте жени, изчезнали от района на Клири с данни за всяка една — дата на раждане, шофьорска книжка и осигурителен номер, дата на изчезването, описание на външния вид, членове на семейството и близки приятели, интереси и хобита, вероизповедание, образование, банкови сметки или други източници на доход, мястото, където за последен път е била видяна всяка жена, и всичко останало, което би могло да помогне за откриване на жертвата или на отвлеклия я неизвестен извършител, на когото в този случай бяха сложили прякора „Синия“.

— Въпросният Тиърни отговаря ли на профила на сериен сексуален престъпник?

Макар да не беше установено, че спрямо изчезналите жени е извършено сексуално насилие, беше приета тази причина за отвличането им.

— Да, сър. Бял е. По-малко или повече самотник. Женил се е веднъж, за кратко. В момента е разведен.

— Бившата му жена?

— Омъжена е отново.

— Какво се знае за женитбата и развода?

— Пъркинс работи по този въпрос. Рови за информация.

— Продължавай.

— На четирийсет и две години е. Има американски паспорт и шофьорска книжка, издадена във Вирджиния. Висок е метър и деветдесет и два. Тежи осемдесет и четири килограма. Или поне толкова е тежал преди две години, когато си е подновил шофьорската книжка. Кестенява коса. Сини очи. Без брада, мустаци, татуировки или видими белези… Управителят на къмпинга казва, че е учтив и непретенциозен и дава бакшиш на чистачката, макар да не ползва услугите й. Притежава една основна кредитна карта. Използва я почти за всичко и извършва платежен баланс всеки месец. Неизплатени дългове няма. Изряден е към данъчните служби. Кара последен модел джип „Чероки“. Регистрацията и застраховката са редовни.

— Изглежда безукорен…

Независимо от забележката си, Бегли беше наясно, че външният вид и поведението на човека могат да прикриват криминално, психопатично или социопатично съзнание. През дългата си кариера беше попадал на доста извратени хора.

Имаше една жена например, овдовявала шест пъти, преди някой да се сети да разследва това странно съвпадение. Оправданието й, че убивала съпрузите си, всеки по различен и находчив начин, беше, че обожавала да организира погребения. Беше закръглена като яребица и хубава като праскова. Никой не би си помислил, че е способна да убие дори муха.

Един тип пък всяка Коледа играел ролята на дядо Коледа в кварталния мол. Весел и мил, обичан от всички, които го познавали, той слагал децата на коленете си, изслушвал коледните им желания, раздавал шоколадчета, напомнял им да бъдат послушни и накрая си избирал едно, което малтретирал сексуално, после разчленявал тялото му и напъхвал парчетата в коледни чорапи, които окачвал на полицата над камината си.

Нищо повече не можеше да изненада Бегли, особено похитител на жени, който е учтив, раздава щедри бакшиши и плаща навреме сметките си.

— Приятели — запита той. — Някой посещава ли го в бунгалото, което наема?

— Никой. „Седи си сам“, както се изрази господин Гус Елмър, собственикът на къмпинга.

Бегли се загледа в снимката на Лорийн Елиът, третата изчезнала жена. Имаше лошо накъдрена на апарат коса и мила усмивка. Колата й беше намерена пред един ресторант с барбекю по средата на пътя между клиниката, където работеше като медицинска сестра, и дома й.

— Кое място смята за свой дом Бен Тиърни?

— Получава пощата си на адреса на малък собствен апартамент във Вирджиния. Но рядко се задържа там. Пътува непрекъснато.

Бегли се обърна.

— Знаем ли защо?

Хут разрови купчината материали, които беше донесъл със себе си, и измъкна едно популярно списание за спорт и разни дейности на открито.

— Страница трийсет и седем.

Бегли взе списанието и го разлисти до страницата, където попадна на една история за рафтинг по река Колорадо.

— Той е писател на свободна практика — поясни Хут. — Ходи на места, предлагащи силни усещания, пише за тях, продава статиите на списания, които задоволяват определени интереси. Планинско катерене, туризъм, парашутизъм, леководолазно гмуркане, кучешки впрягове. Каквото и да ви дойде наум, той го е правил.

Статията беше придружена от цветна снимка на двама мъже, застанали в камениста речна плитчина, на фона на разпенена вода. Единият от тях беше с брада, набит и доста по-нисък от метър и деветдесет и два. Под снимката стоеше обяснение, че той е водачът.

Другият — усмихнат рафтер — отговаряше на описанието на Тиърни. Широка, белозъба усмивка върху слабо, загоряло от слънцето лице. Разрошена от вятъра коса. Прасци, набити като бейзболни топки. Изваяни ръце. Давид на Микеланджело в чифт къси панталони.

Бегли намръщено погледна Хут.

— Ти занасяш ли ме? Та той е от мъжете, за които жените събуват гащичките си.

— И Тед Бънди беше прочут сред дамите, сър.

Бегли изсумтя, допускайки възможността.

— Нещо за жените?

— Връзки ли?

— Каквото и да е.

— Съседите му във Вирджиния почти не го познават, тъй като той рядко е там, но казаха, че никога не са виждали жена в дома му.

— Мъж с хубав външен вид като него? — зачуди се Бегли.

Хут сви рамене.

— Предполагам, че би могъл да е гей, макар да няма такива данни.

— Може да си има любовница някъде другаде — предположи Бегли.

— Ако е така, не сме намерили нито едно доказателство. Няма дълготрайна връзка. Нито краткотрайна. Но, както вече казах, доста пътува. Знае ли човек, може пък да се хвърля в любовна история, когато и където му се удаде случай.

Бегли се замисли над чутото. Серийните изнасилвачи или убийците на жени рядко завързват или поддържат здрави, продължителни връзки. Напротив, те обикновено изпитват силна неприязън към жени. В зависимост от психиката на престъпника враждебността може да бъде латентна и добре прикрита или открито изразена. И в двата случая обикновено се проявява в насилствени действия срещу противоположния пол.

— Добре, успя да събудиш интереса ми — заяви Бегли, — но се надявам, че разполагаш с нещо повече.

Хут се разрови в още документи. Намирайки листа, който търсеше, той обяви:

— Това е цитат от дневника на Милисънт Гън. „Днес видях отново Б. Т. За втори път през последните три дни. Той е направо супер. Винаги е много мил с мен.“ Думата „много“ е подчертана, сър. „Мисля, че ме харесва. Намира време да поговори с мен, макар че съм дебела“ Това е писано три дни, преди изчезването й. Родителите й твърдят, че никой от приятелите й не се казва Б. Т. и те не познават никого с подобни инициали.

— Дебела!

— Всъщност госпожица Гън страда от булимия и анорексия.

Бегли кимна, тъй като беше прочел от данните за нея, че е лежала в болница миналата година.

— Къде е видяла този Б. Т. два пъти за три дни?

— Тъкмо това ме насочи към Бен Тиърни. Започнах да търся кой би могъл да бъде Б. Т. Първото логично място беше гимназията. Но там нищо не открих. Всички с инициали Б. Т. бяха момичета… Второто логично място беше местоработата на Милисънт. Тя работи на половин работен ден като продавачка в магазина на чичо си. Освен железария и градинарски инструменти той продава… — Хут замълча и побутна нагоре очилата си — спортни стоки, облекло и какво ли още не.

Бегли се извърна към корковото табло и огледа отново снимките на петте предполагаеми жертви, като подръпваше замислено долната си устна. Съсредоточи вниманието си върху първата.

— Бил ли е в Клири по времето, когато Тори Ламбърт е изчезнала от туристическата пътека?

— Това не знам — призна Хут. — До този момент нямам данни да е бил тук в деня, когато е изчезнала. Но със сигурност знаем, че е идвал в града скоро след това. Регистърът на къмпинга го потвърждава.

— Може би след Тори Ламбърт си е помислил, че отвличанията в областта си заслужават, затова се е върнал и оттогава все се връща.

— Точно така смятам и аз, сър.

— Знаем, че пътува. Потърси ли подобни случаи на изчезнали жени близо до някое от местата, където е бил?

— Пъркинс работи и върху това, сър.

Бегли го попита дали е научил нещо от информационната мрежа, широко използвана от агенциите, отговорни за спазване на правния ред.

— Не, нищо. — След кратка пауза Хут продължи: — Но все още не знаем всички места, където е бил. Трябва да прегледаме извлеченията от кредитната му карта, за да видим къде са го отвели пътуванията му през последните няколко години, а после да сравним нерешените ни случаи в тези специфични райони. Досадна и изискваща време работа.

— Бил ли е близо до Клири, когато е изчезнала Милисънт Гън?

— Регистрирал се е в къмпинга седмица преди родителите й да я обявят за изчезнала.

— Какво мислят за него момчетата от местното бюро?

— Не съм споделил тази информация с тях, сър.

Бегли се обърна към него.

— Тогава нека задам въпроса си по друг начин. Какво мислят за това, че ти работиш по случая?

Имаше една местна агенция, намираща се по-близо до Клири, отколкото до Шарлот. Преди година и един месец Хут беше прехвърлен оттам в управлението в Шарлот, но разследването му на изчезването и предполагаемото отвличане на Тори Ламбърт беше започнало в местната агенция, под чиято юрисдикция беше тя.

— Работя по този случай от самото начало, сър. Агентите в онова управление го осъзнават и честно казано, са доволни, че съм го поел. Искам да доведа нещата до край, сър.

Двайсет секунди изминаха в тишина, като Бегли продължаваше да се взира в снимките на корковото табло. Изведнъж той рязко се завъртя кръгом.

— Хут, мисля, че си заслужава да отделим време да отидем и поговорим с господин Тиърни.

Хут беше изумен.

— Вие и аз ли, сър?

— Отдавна не съм се занимавал с работа на открито. — Бегли огледа стените на кабинета си, сякаш те неочаквано се бяха стеснили. — Ще ми се отрази добре.

След като взе решението, той веднага започна да съставя план на действията им.

— Не искам в Клири да се разбере, че се интересуваме от Бен Тиърни. Ти как обясни интереса си на онзи… как му беше името, на собственика на къмпинга?

— Гус Елмър. Казах му, че Тиърни е кандидат за хуманитарна награда от университета си и се извършва преглед на всички аспекти на живота му.

— И той ти повярва?

— Напълно, сър.

Бегли кимна разсеяно, мисълта му вече препускаше напред.

— Трябва да държим в неведение възможно най-дълго и местната полиция. Не искам да ги поставим в готовност и да им дадем възможност да прецакат нещата, ако се окаже, че този тип е „Синия“. Как му беше името на оня задник?

— Тиърни.

— Не на този — прекъсна го нетърпеливо, — а на шефа на полицията.

— Бъртън. Дъч Бъртън.

— Точно така. Там няма ли някаква история?

— Преди това е бил в полицейското управление в Атланта — уточни Хут. — Изтъкнат детектив по убийствата. С много похвали. Безупречно досие. После откача и започва сериозно да пие.

— И защо?

— Мисля, че заради семейни проблеми.

— Да, и му духнаха под опашката. Сега си спомних. — Бегли събираше личните си вещи, в това число клетъчния си телефон, снимка в рамка на жена си, с която беше от трийсет години, на трите им деца, и Библията си. Свали палтото си от стойката за връхни дрехи и го облече.

— Вземи всичко това със себе си — посочи той папките в скута на Хут. — Ще ги прочета по пътя в колата.

Хут се изправи и хвърли предпазлив поглед през прозореца, където тъмнината се спускаше над града.

— Имате предвид, че искате… Че тръгваме тази вечер ли?

— Дяволски си прав.

— Но, сър, прогнозата за времето…

Бе удостоен с неприкрит остър поглед. Не се сви от страх, но прочисти гърлото си, преди да продължи.

— Прогнозата е за рекордно ниски температури, условия за поледица, снеговалеж и виелица, особено в онзи район на щата. Точно закъдето сме тръгнали.

Бегли посочи към таблото.

— Искаш ли да направиш предположение какво се е случило с тези жени, Хут? На какви изтезания ги е подложил онзи, преди да ги убие? Да, да, знам, ние не сме напълно сигурни, че те са мъртви, тъй като до този момент трупове няма. Ще ми се да мисля, че ще ги намерим живи и здрави, но аз имам повече от трийсет години опит с този вид гадост… Нека не се заблуждаваме, Хут, обзалагам се, че ще намерим кости и това ще е всичко останало от тези жени, които са имали бъдеще, мечти и хора, които са ги обичали. А сега можеш ли да погледнеш лицата на тези снимки и да продължиш да се вайкаш за някакво си лошо време? А?

— Не, сър.

Бегли се обърна и се запъти към вратата с думите:

— Аз също.

* * *

Тиърни беше свалил шапката си с едно рязко движение. Лили стоеше до него с хавлиена кърпа. Това стана преди петнайсет минути, а раната върху главата му продължаваше да кърви. Почти цялата кърпа беше подгизнала от кръв.

— Раните върху главата винаги кървят обилно — поясни той, виждайки загрижеността й. — Капилярите там са много.

— Ето ти чиста кърпа.

Докато му я подаваше, се пресегна за окървавената. Той я задържа.

— Не, не я пипай. Аз ще я занеса в банята. Предполагам, че е натам — той посочи вратата на спалнята.

— Вдясно.

— Ще измия кръвта от косата си. Може от студената вода кървенето да спре. — И олюлявайки се като пиян, той стигна до спалнята, подпря се на касата на вратата и се обърна към нея: — Продължавай да пълниш с вода всеки свободен съд. Тръбите скоро ще замръзнат. Ще имаме нужда от вода за пиене.

Той изчезна в банята и лампата там светна. Тя забеляза, че върху касата на вратата бе останало кърваво петно.

Когато беше възкликнал: „Слава Богу! Отново съм Тиърни“, се беше усмихнал спокойно и непринудено, както миналото лято. Това разсея обзелата я неловкост, която сега й се струваше глупава и детинска.

Не знаеше много за него, но и не беше напълно непознат. Беше прекарала с него цял един ден. Разговаряха. Смяха се. Оттогава започна да чете статиите му и научи, че е уважаван автор, който често публикува.

Тогава защо се беше държала като тъпачка?

Може би защото цялата тази ситуация бе странна. Злополуки като тази се случваха на другите. Човек чете във вестниците за някое забележително оцеляване. Такива неща обаче не се случваха на хора като Лили Мартин.

А ето че сега тършува в кухня, която вече не е нейна, за да търси съдове, които да напълни с животоспасяваща вода за нея и за мъжа, когото едва познава, с когото може би щеше да остане усамотена между четири стени в продължение на няколко дни.

И — трябваше да си го признае — ако Тиърни не беше толкова привлекателен и толкова мъжествен, тя едва ли щеше да се чувства нервна заради усамотението си с него. Ако не бяха прекарали заедно онзи ден на реката миналото лято, сега вероятно нямаше да се чувства неловко.

— Тече ли още водата?

Тя леко трепна като чу гласа му близо зад себе си.

— Да, за щастие. — И се обърна с гръб към мивката, където пълнеше поредната тенджера. Тиърни притискаше кърпа към тила си. — Как е раната?

— Болеше ме, докато я промивах, може би защото водата е много студена. Но ми се струва, че студът притъпи болката. — Той свали кърпата. По нея имаше петна от прясна кръв, но количеството беше значително по-малко. — Кървенето май е намаляло. Би ли погледнала раната?

Той възседна един от високите столчета на бара. Лили сложи аптечката върху бар плота, застана зад Тиърни и след кратко колебание внимателно раздели косата му точно под темето.

— Е? — попита той.

Отворената рана беше широка, дълга и дълбока. За неопитните й очи изглеждаше зле. Тя простена.

— Толкова ли е сериозно?

— Виждал ли си презрял пъпеш, разцепен на две?

— Охо!

— Мястото около раната е много подуто.

— Да, усетих, докато я промивах.

— Май ще ти се наложи да изтърпиш поне десетина шева. — Тя взе единия край на омотаната около врата му кърпа с петна от кръв и предпазливо докосна раната. — Добрата новина е, че от нея вече не струи кръв, само едва-едва сълзи.

В аптечката имаше само четири дезинфекционни тампона, всеки запечатан в отделно пликче. Лили отвори единия и извади четвъртита марля, напоена с антибактериален разтвор. Не беше по-голяма от бисквита. Ако обаче миризмата издаваше силата на разтвора, той определено щеше да щипе. При мисълта, че трябва да сложи марлята върху отворената рана, стомахът й се преобърна.

— Стегни се — каза тя, без да е сигурна дали предупреждава Тиърни или себе си.

Той стисна облегалката на стола и подпря брадичка върху ръцете си.

— Готов съм.

Но в мига, когато марлята се допря до раната, той трепна. Пое си шумно въздух. За да го разсее, Лили заговори.

— Изненадана съм, че в раницата си не носиш аптечка. А все пак си опитен турист.

При влизането им във вилата той беше пуснал раницата на пода и оттогава не я бе докосвал — само я избута под страничната масичка, за да не им се пречка.

— Огромен пропуск. Следващия път няма да тръгна без нея.

— Имаш ли нещо друго в раницата?

— Какво например?

— Нещо полезно.

— Не, днес бях тръгнал с малко багаж. Енергийно блокче. Бутилка с вода, която изпих.

— Тогава защо я взе от колата?

— Моля?

— Защо взе раницата си, щом няма нищо полезно в нея?

— Мили боже, докога смяташ да ме въртиш на шиш? Това нещо тук пари като пъклен огън.

Тя духна леко раната, отдръпна се и я огледа.

— Цялата я намазах с антисептик. Изглежда е доста лют.

— Усещам, че е лют. — Той взе аптечката и огледа оскъдното й съдържание. — Хвърляме чоп за аспирина.

— Всички таблетки са за теб.

— Благодаря. Имаш ли от онези мънички комплекти за шиене? Колкото кибритена кутия. В случай, че ти се скъса копче.

Стомахът й се сви.

— Моля те, не ме карай да правя това.

— Кое?

— Да шия раната ти.

— Не би ли я зашила?

— Нямам пособия за шиене.

— Голяма си късметлийка. Да имаш ножичка за маникюр?

— Имам.

Докато той гълташе две таблетки аспирин, тя извади несесера от дамската си чанта и му подаде малка ножичка.

— Чудесно — зарадва се той. — Между другото тенджерата се напълни.

Тя смени тенджерата с пластмасова кана.

— Ще отрежем лентички от лепкавата част. — Той обели опаковката на един анкерпласт. — Ще ги сложим на кръст върху раната. Е, не са шевове, но може да помогнат да се затвори.

Пръстите му не можаха да влязат в дръжките на малката ножичка.

— Дай на мен. — Тя взе от ръцете му анкерпласта и ножичката, наряза лентички и ги постави върху раната, следвайки инструкциите му. — Сега почти не кърви — отбеляза тя, след като приключи.

— Покрий я с една от тези превръзки.

Възможно най-внимателно тя постави върху раната една от стерилните марли.

— Ще оскубе косата ти, когато я махаме.

— Ще го преживея. — И добави тихо: — Надявам се.