Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chill Factor, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 101 гласа)

Глава 7

Тя се стресна от мрачното му изражение и го попита:

— Какво говориш? Да не би да имаш контузии, за които не знам?

— Може би. Цялата лява страна на тялото ми е натъртена и охлузена. Усещам ребрата си така, сякаш някой се е опитал да ги раздели с железен лост. Но май нямам нищо счупено.

— Това е добре.

— Да, но може да имам вътрешни разкъсвания. Бъбреци, черен дроб, далак.

— Не би ли разбрал, ако имаш вътрешен кръвоизлив?

— Би трябвало. Но съм чувал, че човек може да умре от вътрешен кръвоизлив, преди да е усетил, че го има. Ако коремът ми започне да се подува, това ще бъде ясен признак, че се пълни с кръв.

— Забелязал ли си някакво разтягане, болезненост?

— Не.

Тя прехапа долната си устна.

— Ако има вероятност за кръвоизлив, трябваше ли да вземаш аспирин?

— Като се има предвид как ме боли главата, рискът си заслужаваше. — Той се смъкна от столчето на бара, отиде до кухненската мивка и махна каната, която се пълнеше. — Ако приемем, че ще оживея, ще имаме нужда от вода за пиене за неопределен период от време. С какви други съдове разполагаш?

Двамата претърсиха шкафовете и започнаха да пълнят всичко, в което може да се налее вода.

— Жалко, че имаш само душ. Можехме да използваме вана.

— Какъв е източникът за топлина и осветление тук? — попита той.

— Пропан. Има подземен резервоар.

— Кога е пълнен за последен път?

— Доколкото знам, миналата зима. Тъй като продавах мястото, не поръчах да го напълнят при последния снеговалеж. Не вярвам и Дъч да го е правил.

— Значи може да свърши всеки момент.

— Предполагам.

— От колко време не си била тук?

— Като се изключи миналата седмица, от месеци.

— Тук ли беше отседнала през тази седмица?

— Да.

— А Дъч?

Неочаквано темата на разговора се беше изместила.

— Въпросът ти е неуместен, Тиърни.

— Което значи, че е бил тук.

— Всъщност, не беше — отвърна тя раздразнено.

Той издържа на погледа й в продължение на няколко удара на сърцето, после се обърна и отиде до термостата на стената.

— Ще го наглася на по-ниска температура, за да ни стигне пропанът за по-дълго време. Става ли?

— Разбира се.

— Ако резервоарът се изпразни, ще трябва да разчитаме изцяло на камината. Надявам се да имаш и други дърва, освен онези на верандата.

Не й допадна намека му, че все още спи с бившия си съпруг, но след като двамата бяха затворени заедно като в клетка, нямаше място за сърдене. Реши да подмине тази тема.

— В бараката също има дърва — отвърна тя и посочи накъде се намира. — Пътят към нея минава…

— Знам къде се намира.

— Бараката? Наистина ли?

Малката постройка беше изградена от потъмняло дърво и беше разположена така, че да не се вижда от пътя или от вилата. Сливаше се без следа с околната страна и на практика беше невидима. Или поне тя така си мислеше.

— Откъде знаеш и за тази вила, Тиърни?

— Ти ми спомена за нея миналото лято.

Спомняше си точно какво му беше казала, тъй като оттогава хиляди пъти си беше повтаряла мислено разговора им.

— Да, споменах ти, че имам вила в района. Но не съм уточнявала къде.

— Не, не си.

— Тогава откъде си разбрал?

Той я изгледа продължително, после обясни.

— Обиколил съм надлъж и на шир тази планина. Един ден попаднах на къщата и бараката, преди да разбера, че съм в частна собственост. Предполагам, че бях нарушил границите на имота, но не нарочно. Видях табелата „Продава се“ и тъй като харесах мястото, се свързах с посредника за продажбата. Научих, че принадлежи на теб и съпруга ти, но че поради предстоящ развод го продавате. — Той разпери ръце. — Ето как разбрах къде се намира вилата. — После додаде: — И тъй, колко дърва има в бараката? Един кубик, повече…?

Макар че не й се искаше да подмине въпроса за това доколко знае за нея, тя не сметна за предимство да продължи да разпитва и да предизвиква лоши чувства и отвърна:

— Няма цял кубик.

— Е, да се надяваме, че ще ни измъкнат оттук, преди да сме почнали да горим и мебелите.

— Колко ли време ще мине? Имам предвид, докато ни спасят.

Той седна обратно на дивана, където една хавлиена кърпа покриваше кървавите петна върху възглавницата, и облегна глава върху нея.

— Едва ли ще е утре. По-вероятно, вдругиден. А може и по-късно, зависи колко ще продължи бурята и натрупването на лед.

Тя си припомни по-предната зима, когато ледената вихрушка затвори планинските пътища за дни наред. Хората в по-отдалечените райони бяха останали без ток, защото електрическите кабели се бяха скъсали. На места възстановяването им беше отнело седмици, преди общините да се върнат към нормален живот. Предвиждаше се, че тази буря ще бъде по-силна и по-продължителна от предишната.

Лили седна на отсрещния диван и придърпа плетения шал върху краката си — беше много доволна, че Тиърни съобрази да вземе всички къси чорапи. Беше метнала мокрите върху облегалката на един от високите столове да съхнат. Крачолите на панталоните й бяха все още влажни, но щеше да го изтърпи, стига краката й да са сухи и относително топли.

— На колко нагласи термостата?

— На петнайсет градуса.

— Хмм.

— Ясно ми е, че няма да стане жега. Трябва да облечеш и другия пуловер. Ще запази топлината на тялото ти.

Тя кимна, но не се помръдна.

— Каква според теб е температурата навън?

— Под нулата — отвърна той без колебание.

— Тогава няма да се оплаквам, че си нагласил стайната температура на петнайсет. — Хвърли поглед към камината — И огънят ще ни се отрази добре.

— Така е. Но честно казано…

— Да, да, прав си, че трябва да икономисваме горивото. Просто изрекох на глас желанието си. Обожавам атмосферата, която създава камината. Уюта…

— Аз също.

— Не се чувствай задължена да седиш тук с мен. Мога и сам да се поддържам буден. Ако си уморена или ти се спи…

— Не, не ми се спи.

По никакъв начин не биваше да заспи и да рискува той да изпадне в безсъзнание или дори в кома. Трябваше да остане буден още няколко часа, едва тогава щеше да е безопасно да поспи. Освен това дрямката й този следобед беше достатъчно дълга, за да не й се спи сега.

Беше говорила, за да запълни тишината. Сега, когато се смълчаха, единствените звуци бяха на вятъра, на клоните, които се удряха в стрехите и на суграшицата, тропаща по покрива. Очите им пробягваха из стаята, в която бяха останали само мебелите. Нямаше какво толкова да се гледа и накрая погледите им се срещнаха. Тогава празнотата на стаята ги обгърна, създавайки напрегната интимност.

Лили първа отмести поглед. Забеляза клетъчния си телефон върху масичката за кафе помежду им.

— Ако Дъч е получил съобщението ми, ще намери начин да изпрати някого тук.

— Не биваше да казвам онова. Че двамата сте били тук заедно.

Тя с жест му показа, че не е нужно да се извинява.

— Просто исках да разбера, доколко все още си обвързана с него, Лили.

Прииска й се да му се сопне, но после реши да прекрати с този въпрос веднъж завинаги. По всичко личеше, че той ще продължи да го пита.

— Обадих се на Дъч тази вечер, защото той е шеф на полицията, а не заради продължаващите ни лични отношения. Бракът ни е приключил, но той не би ме оставил да загина тук от студ, както и аз не бих му обърнала гръб в подобна ситуация. Ако изобщо е възможно, той ще ни спаси.

— Ще се втурне да спасява теб — отбеляза Тиърни. — Съмнявам се, че ще го направи заради мен.

— Защо мислиш така?

— Той не ме харесва.

— Откъде си вадиш това заключение?

— Не, че нещо е направил. По-скоро обратното. Случвало се е да се натъкна на него. Никога не е правил опит да се разговорим.

— Може да не е било удобно.

— Не, смятам, че е нещо повече от това.

— Какво например?

— Първо аз съм външен човек тук, което веднага буди недоверие, защото моите прапрадеди не са родом от тези планини.

Тя се усмихна, съгласявайки се с наблюдението му над поведението на местните.

— Хората тук наистина държат на рода.

— Аз съм посетител, но идвам толкова често, че повечето хора поне знаят името ми и ме заговарят, когато ме срещнат. Поздравяват ме с добре дошъл. Ей такива неща. Когато обаче отида в магазина на Рит за сутрешното си кафе, продължавам да седя сам на бар плота. Никога не са ме канили да седна в компанията на „добрите приятелчета“, които пълнят сепаретата всяка сутрин. Дъч Бъртън, Уес Хамър и още неколцина, все израснали тук. Това е един затворен тесен кръг от хора. Не, че горя от желание да ме включат, но поне да поздравяват.

— Тогава приеми моето извинение заради тях.

— Повярвай ми, това не е чак толкова важно. Но се питах… — започна той и млъкна.

— Какво?

— Питах се да не би… да не би причината той да ме избягва е, че ти си му споменала нещо за мене.

Тя наведе глава.

— Не. По-точно, не бях споменавали нищо до вчера.

След дългото мълчание от негова страна, се наложи тя да запълни неловкото мълчание.

— Изненадах се като те видях в града. Не изчерпа ли тукашните теми, за които да пишеш?

— Не въпросът за сюжет ме връща тук, Лили.

Стръвта, която хвърли, беше опасна, но и съблазнителна; беше невъзможно да й се устои. Тя вдигна глава и го погледна.

— Продадох статията за нашия ден на реката.

— Зная. Прочетох я.

— Така ли? — попита той, очевидно зарадван.

Тя кимна.

— Онова списание за водни спортове и моето имат общ издател, така че получавам безплатни екземпляри. Прелиствах един брой и мярнах името ти. — В действителност от месеци беше преглеждала внимателно това и подобни списания, питайки се дали ще опише и продаде статия за похода с каяци. — Страхотен материал, Тиърни.

— Благодаря.

— Вярно е. Описанията ти са толкова живи. Уловил си точно вълнението, което изпитахме. А и заглавието бе много добро. „Бушуващата Френч Брод“.

Той се ухили.

— Помислих си, че това може да привлече незапознатите. Трябва да прочетеш статията, за да разбереш, че става въпрос за име на река.

— Чудесна статия.

— Чудесен беше и денят — отвърна той с нисък и развълнуван глас.

Миналото лято, началото на юни. Десетина души, сред които и те двамата, се бяха записали на еднодневен поход с каяци в плитка вода. Запознаха се в автобуса, който превози групата няколко километра нагоре край реката, откъдето започнаха бясното плаване през няколко бързея от клас три и клас четири.

Еднакво опитни, двамата се сприятелиха, особено след като откриха, че неговата и нейната работа бяха, както ги определи Тиърни, „първи братовчеди“. Той беше писател на свободна практика и пишеше статии за списания; тя — редактор в списание.

Когато групата излезе на брега за обяд, те се отделиха от останалите и седнаха заедно на голям скален блок, надвиснал над бързите води на реката.

— Значи си главен редактор? — бе възкликнал той, когато му каза какво работи.

— От три години.

— Впечатлен съм. Това е отлично списание.

— Отначало беше предназначено за жените от юга. Сега се разпространява в цялата страна и тиражите се увеличават непрекъснато.

„Смарт“ съдържаше статии за обзавеждане на дома, мода, храна и пътуване. Неговата „мишена“ беше жената, която съчетава домакинството с кариера, която иска всичко и го постига. Статиите учеха как да се превърне готова храна, купена отвън в гастрономически деликатес само с добавянето на няколко подправки от домашния шкаф, как да се сервира яденето в изискан сервиз, други материали правеха предварителен преглед на модните тенденциите за обувките и облеклото през настъпващия сезон.

— Разбира се, стараем се да не изключваме от кръга на читателите ни и майките, които си стоят вкъщи — допълни Лили, — но наблягаме предимно на жената, която иска да успее в офиса, да планира съвършена семейна почивка и да бъде домакиня на забележителни вечери, организирани без предварителни приготовления.

— Смятате ли, че това е възможно?

— Ще разберете от следващия ни брой.

Той се засмя и вдигна тост за успеха с бутилка вода. Слънцето ги топлеше, разговорът вървеше гладко. Между тях се беше създала непринуденост, хармония, която възниква между хора, дълбоко свързани.

През целия следобед бъбреха при всеки удобен случай, въпреки че бяха принудени да се съсредоточават върху предизвикателствата на спорта. Общуваха с усмивки, правеха си знаци с ръце, подхвърляха си закачки.

Беше й услужил с крем срещу слънчево изгаряне, когато тя установи, че е забравила своя. Но го предложи и на двете колежанки, които безсрамно флиртуваха с него и целия ден се стремяха да привлекат вниманието му.

Когато стигнаха мястото, където сутринта бяха оставили колите си и Лили тръгна към своята, той изтича след нея.

— Къде си отседнала?

— В Клири. Там прекарвам повечето от летните уикенди. Имам вила.

— Чудесно.

— Да, така е.

Колежанките изравниха открития си джип с тях.

— Ще се видим по-късно, Тиърни — подвикна шофьорката.

— Да, разбира се.

— Запомни ли името на мястото? — ухили се момичето на пътническата седалка.

Той потупа челото си.

— Пази се тук.

Без да обръщат внимание на Лили, те му хвърлиха конспиративна усмивка и потеглиха, вдигайки облак прах. Той им помаха с ръка и поклати глава.

— Купонджийки, търсещи си белята. — Обърна се към Лили и се усмихна. — С риск да нараня мъжката си гордост трябва да призная, че ти ме превъзхождаше с твоите родео хватки в последния клас четири.

Тя се засмя.

— Много благодаря. От устата на някой толкова опитен като теб това е истински комплимент.

— Най-малкото, което мога да направя, е да те почерпя с едно питие. Можем ли да се видим някъде?

Тя кимна по посока на прашната диря, оставена от джипа на момичетата.

— Останах с впечатление, че имаш планове.

— Да, планът ми е да се видя с теб.

Усмивката й замръзна. Тя преднамерено усърдно започна да търси ключовете на колата си.

— Благодаря ти, Тиърни, но трябва да ти откажа.

— О! А утре вечер?

— Съжалявам, не мога. — Пое си дълбоко въздух и го погледна в очите. — Със съпруга ми сме канени на вечеря.

Неговата усмивка се стопи.

— Ти си омъжена. — Произнесе го като твърдение, а не като въпрос.

Тя кимна.

Той сведе поглед към пръстите й, където липсваше брачна халка. Изражението му — смесица от обърканост и разочарование — говореше красноречиво.

После, в продължение на един безкраен момент, те само се гледаха. Безмълвно, общувайки само с очи. Залязващото слънце, проникващо между дърветата, хвърляше шарени сенки върху безрадостните им лица.

Най-накрая тя протегна ръка.

— Беше чудесно да се запозная с теб, Тиърни.

Той разтърси дланта й.

— Същото важи и за мен.

— Ще следя статиите ти — допълни тя, докато се качваше в колата си.

— Лили…

— Довиждане. Пази се. — Тя затвори вратата на колата си и потегли бързо, преди той да успее да каже още нещо.

Тогава се бяха видели за последен път до вчера, когато тя го мерна на отсрещната страна на главната улица в центъра на Клири. Беше се спряла толкова внезапно на тротоара, че Дъч се блъсна в нея.

— Какво гледаш?

Тиърни се канеше да се качи в своето чероки, когато случайно погледна в нейната посока. Реакцията му закъсня. Погледите им се срещнаха и задържаха.

— Бен Тиърни — отвърна тя разсеяно на въпроса на Дъч. А може би произнесе гласно едно име, което през последните осем месеца не напускаше мислите й.

Дъч проследи погледа й над отсрещните пътни платна. Тиърни продължаваше да стои там, с единия крак в колата, с другия — на тротоара и я гледаше, сякаш очакваше знак какво да направи.

— Познаваш ли този човек? — попита я съпругът й.

— Запознахме се миналото лято. Нали помниш, когато отидох на поход с каяци по Френч Брод? Той беше в групата.

Дъч отвори вратата на адвокатската кантора, където имаха среща за подписване на окончателните документи по продажбата на вилата.

— Закъсняваме — промърмори той и я въведе вътре. Когато половин час по-късно напуснаха кантората, тя се улови, че оглежда Мейн Стрийт в двете посоки за черното чероки. Щеше да й е приятно да му каже поне здравей, но от Тиърни или от колата му нямаше и следа. Но сега, когато той седеше на метър и половина от нея, й беше трудно да го погледне, камо ли да измисли какво да каже.

Усещайки погледа му върху себе си, тя вдигна глава към него. Той заговори:

— След онзи ден на реката се обаждах няколко пъти в редакцията ти в Атланта.

— Твоите статии не са подходящи за нашите читатели.

— Не се обаждах за това.

Тя се обърна и погледна към празната камина. Днес сутринта беше измела пепелта, а й се струваше, че е било много отдавна. Тихо каза:

— Знам защо се обаждаше. Затова не ти отговорих. По същата причина не приех да пийна нещо с теб след нашия поход с каяци. Бях омъжена.

Той се изправи, заобиколи масичката за кафе и се настани на дивана до нея толкова близо, че я принуди да го погледне.

— Но сега не си омъжена.

* * *

Уилям Рит се усмихна на сестра си, която прибираше празната му чиния.

— Благодаря ти, Мерилий. Задушеното беше чудесно.

— Радвам се, че ти хареса.

— Намислил съм да предлагам специалитет на деня в обедното меню. Нещо, което да е различно за всеки ден от седмицата. В сряда — руло „Стефани“. В петък — ролца от раци. Би ли разкрила рецептата си за това задушено на Линда?

— Тя е мамина рецепта.

— О! Е, на нея едва ли ще й пука, ако я разкриеш, нали?

За нечии чужди уши думите биха прозвучали грубо, но Мерилий знаеше причината за безчувствеността на Уилям и не го винеше. Родителите им бяха починали, но никой от тях не им липсваше. Единият беше напълно равнодушен, другият — безотговорен егоист.

Баща им беше суров и необщителен човек. Механик по професия, той ставаше всяка сутрин преди разсъмване, за да слезе от планината до автосервиза в града, където работеше. Връщаше се вкъщи за вечеря, която унищожаваше методично. Измърморваше по някоя дума на въпросите им, но иначе всичко друго, което казваше, беше критика или порицание. След вечеря се оттегляше в спалнята си, като затваряше вратата, за да се изолира от семейството си.

Мерилий никога не го беше виждала да се зарадва на нещо, освен на зеленчуковата градина, която обработваше всяко лято. Тя беше негова гордост и радост. Мерилий беше на седем години, когато той хвана зайчето й да гризе една зелка. Изви му врата пред нея и накара майка й да го сготви за вечеря. Мерилий прие за поетична справедливост, когато той умря от сърдечен удар, докато окопаваше една леха с лук.

Майка им беше мърморана и хипохондричка, която наричаше мъжа си зад гърба му недодялан селяк. В продължение на четирийсет години тя се постара всички да разберат, че се е омъжила за човек, много под нивото й. Фокусът на живота й беше личното й нещастие.

Когато влошеното й здраве я прикова към леглото, Мерилий прекъсна един срок в гимназията в Клири, за да се грижи за нея. Една сутрин, когато отиде да я събуди, Мерилий установи, че майка й беше починала в съня си.

Двамата с брат й много рано се научиха да разчитат сами на себе си. Родният им дом се намираше откъм далечната страна на връх Клири, изолиран от града и съседи, с чиито деца да си играят. Родителите им не общуваха много-много с хората, затова не бяха научили на това нито нея, нито Уилям. Затова за тях училището се оказа място на мъчителни усилия.

Уилям се учеше добре и беше кандидатствал за стипендия. Усилията му бяха възнаградени с отлични служебни характеристики и награди. Със същата решителност се беше опитал да си създаде приятели, но прекомерното му старание обикновено даваше обратен резултат.

Мерилий откриваше смисъла на живота сред страниците на книгите.

С изключение на годините, прекарани в колежа, двамата с Уилям живееха в една и съща къща. След като майка им почина, той реши, че е дошло времето да се преместят в града. Никога не му беше минало през ума, че Мерилий може да има свои планове. На нея също не й беше хрумвало да живее отделно от него. Напротив, беше се зарадвала на възможността да напусне грозния, мрачен, планински дом, който навяваше само тъжни спомени.

Купиха си малка, спретната къща на тиха улица. Тя я превърна в уютен дом, пълен с цветя и светлина, нещата, които й бяха липсвали в дома на нейното детство.

Едва след като закачи последното перде и подреди и последната стая, тя установи, че нищо, освен обстановката не се беше променило. Животът й не пое по някакъв нов, вълнуващ път. Да, коловозът бе по-хубав, но си оставаше коловоз.

Колкото до семейната къща в планината, тя би я продала, или би я оставила да се руши под силите на слънцето и бурените. Но Уилям имаше други идеи.

— Бурята ще ти попречи да работиш по къщата — отбеляза тя, докато бършеше с влажна кърпа масата.

Той се обади иззад вестника си:

— Права си. Ще минат дни, преди някой да може да мине по главния път. А страничния до нашето място ще го изчистят много по-късно.

Страничния път, за който той говореше, се виеше по западната страна на планината. Тя винаги беше по-студена, по-тъмна и последна показваше признаците на пролетта.

— Ще ми се да ме заведеш горе, когато пътят стане проходим — каза Мерилий. — Искам да видя какво си направил с мястото.

— Напредва. Надявам се да го завърша следващото лято. Идеята му беше да поднови къщата и да я дава по наем на почиващи. В областта бяха регистрирани десетки агенти, които даваха под наем собственост за по месеци през лятото и есента. Повечето от работата вършеше сам, наемаше предприемачи само, когато беше абсолютно наложително. В действителност влагаше цялото си свободно време в този ремонт. Къщата трябваше да бъде срината до основи, за да се хареса на Мерилий. Но Уилям беше развълнуван от проекта, затова тя го подкрепи.

— Чух, че старата къща на Смитсън миналото лято била наета за хиляда и петстотин на седмица — каза той. — Представяш ли си! А тя беше пред рухване, когато започнаха ремонта. За нашата ще има повече желаещи.

— Какво правеше този следобед с Уес и Скот Хамър в задната част на магазина?

Той наклони надолу ъгъла на вестника и я погледна остро.

— Я повтори.

— Този следобед в задната част на магазина ти…

— Чух тази част. Какво искаше да кажеш с това какво съм правил!

— Защо се обиждаш, Уилям? Само попитах…

— Не се обиждам. Просто въпросът е странен, това е. Няма никаква връзка с разговора и е неуместен. После пък ще ме попиташ какви рецепти носят клиентите ми, след като знаеш, че не мога да споделям информация като тази.

В действителност той беше интригант, който обичаше да поклюкарства за клиентите си и за здравословното им състояние.

— Работата ти с Уес и Скот нещо лично ли беше?

Той въздъхна и остави вестника настрани, сякаш тя му беше развалила удоволствието.

— Лично, но не поверително. Уес се обади по-рано, каза, че Дора има главоболие и ме попита какво обезболяващо мога да й дам без рецепта. И дойде да го вземе.

Той стана от масата и отиде до плота да си налее още кафе. Докато отпиваше, я погледна над ръба на чашата:

— Защо питаш? Да не би да си си въобразила, че Уес е дошъл, за да флиртува с теб?

— Той не флиртуваше с мен.

Уилям я погледна подигравателно.

— Не флиртуваше — настоя тя. — Просто си говорехме.

— Наистина, Мерилий, не мога да повярвам, че би се поласкала от вниманието на Уес. — Гласът му прозвуча почти със съжаление. — Той флиртува с всичко, което има яйчници.

— Не бъди груб.

— Груб ли? — Брат й се изсмя късо, пръскайки кафе. — Не знаеш какво е грубост, докато не чуеш как говори Уес за жените. Без те да го чуват, разбира се. Използва уличен език, който вероятно ти е непознат, и се хвали със сексуалните си завоевания. Като го чуеш как говори, ще си помислиш, че е все още гимназист. Хвали се с аферите си със същата напереност, с която обикаляше с вдигната топка из залата след голяма победа.

Мерилий разбираше, че по-голямата част от неодобрението на Уилям се дължи на ревност. Умираше да бъде мачо като Уес. Истината беше, че още не е надживял юношеската завист към популярния си съученик. Да бъдеш отличникът, който произнася словото при завършване на випуска, не можеше дори да се доближи до престижа да си капитан на футболния отбор. Поне не и там, където живееха.

Но тя също така знаеше, че това, което й каза за Уес, макар и вероятно преувеличено, в основни линии беше вярно. Тя работеше като преподавател в училището, където работеше и Уес Хамър. Той се перчеше по коридорите на училището, сякаш ги притежаваше. Изглежда смяташе, че собствеността върви заедно със задълженията му на ръководител по атлетика. Той се гордееше с титлата и с цялата слава и привилегии, които я съпровождаха.

— Знаеш ли, че е прелъстявал свои ученички?

— Клюки — възрази кротко Мерилий. — Разпространени от самите момичета, предполагам. Гладни кокошки просо сънуват.

Уилям поклати глава, сякаш наивността й го натъжаваше.

— Толкова си наивна, Мерилий. Щом искаш, залъгвай се за Уес Хамър. Но като твой по-голям брат, загрижен за твоето добро, ти препоръчвам да си намериш друг герой.

Той взе кафето и вестника си и се оттегли в дневната. Не по-различен от баща им, Уилям също си имаше навици. Очакваше вечерята да е готова всяка вечер, когато се прибереше от магазина. След вечеря четеше вестника си, а през това време тя почистваше кухнята. Когато беше готова да седне в дневната, за да прегледа домашните на учениците, той се оттегляше в спалнята си, където гледаше телевизия, докато настъпи време за лягане.

Споделяха една и съща къща, но рядко една и съща стая.

Тя не пропускаше да го пита как е минал денят му, но той рядко се интересуваше за нейния — все едно, че работата й бе маловажна.

Той можеше да излезе вечер, без да й дава отчет колко ще се бави или къде отива, ала когато тя излизаше, трябваше да го уведоми предварително, да му каже къде отива и кога ще се върне.

След изчезването на втората жена от градчето той стана особено бдителен за нейните излизания и прибирания. Беше й любопитно дали той наистина е загрижен за безопасността й, или просто му доставя удоволствие да упражнява властта си над нея.

Беше една стара мома, която се грижи за брат си, защото си няма съпруг, към когото да насочи вниманието си. Без съмнение така я възприемаха хората, поклащайки със съжаление глава, докато мърмореха: „Бог да я благослови.“

Уилям имаше свой живот. Също и тя. Неговият.

До неотдавна, когато всичко се промени така прекрасно и удивително.