Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chill Factor, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 101 гласа)

Глава 19

Лили сложи още една цепеница в тлеещите върху решетката въглени. Пестеше ги — слагаше по една, колкото да поддържа огъня.

Въпреки икономичността й, запасът от дърва, които беше донесла по-рано, се стопи до няколко, които беше отсякла от по-дебелите дънери. Ако огънят продължеше да ги поглъща с тази скорост, щяха да й стигнат за не повече от два часа.

Какво щеше да прави, когато ги свършеше, нямаше представа. През идващата нощ сигурно щеше да измръзне без огън дори вътре във вилата. Отчаяно се нуждаеше от топлина, за да оцелее. Но пък — и в това беше иронията — усилието да донесе още дърва вероятно щеше да я убие.

— Лили?

Тя прехапа устни и стисна очи — прииска й се да можеше така лесно да запуши и ушите си. Гласът му беше толкова убедителен, аргументите му — толкова основателни. Ако се оставеше да й повлияят, можеше да се превърне в шестата му жертва.

Да спори с него беше изтощително. Двамата не стигаха доникъде. Тя нямаше да го освободи — той имаше цял арсенал от аргументи за постъпката й. И после — хриптенето й. Говоренето обостряше състоянието й, затова беше престанала да му отговаря.

— Лили, кажи нещо. Ако все още си добре, знам, че можеш да ме чуеш.

В тона му започваше да се долавя гневна нотка. Тя стана от мястото си до камината и се приближи до прозореца на всекидневната. Докато вървеше натам, хвърли поглед към отворената врата на спалнята.

— Защо не млъкнеш?

Дръпна пердето и погледна навън, надявайки се снеговалежът да е намалял. Нищо подобно. Падаше толкова гъст сняг, че нищо не се виждаше по-далече от няколко метра оттатък навеса на верандата. Планинският връх се беше превърнал в чуждоземен пейзаж — бял, беззвучен, самостоятелен.

— Намаля ли?

Тя поклати глава, отдалечи се от прозореца и обхвана зиморничаво лактите си. Отдалечеше ли се от камината дори за кратко, студът веднага проникваше през пластовете дрехи. Беше обула всички къси чорапи, които носеше със себе си, но краката й продължаваха да мръзнат. Духаше в ръцете си, за да ги стопли, но не можеше да пести дишането си.

Тиърни не се оплакваше от студа. Неимоверните му усилия да свали белезниците си го разгорещяваха. Очевидно беше решил, че бягството си заслужаваше ожулените, кървящи китки. Дори не си правеше труда да прикрива звуците. Тя чуваше удрянето на метал в метал, блъскането на лицевата табла на леглото в стената и ругатните му, че белезниците не поддаваха.

— Какво е положението с дървата? — попита той.

— Добро засега.

— Засега. А после? След един час например?

Тя пристъпи към отворената врата.

— Ще му мисля, когато стане нужда.

— Когато стане нужда, ще бъде късно да се безпокоиш.

Изрече гласно най-лошите й страхове, така че тя не изхаби дъх, за да му възрази.

— Искаш ли… още едно одеяло… върху краката си? — Принуди се да прави паузи, за да си поема дъх.

— Кога взе последната си доза от медикамента?

— Хапчето ли? — изхриптя Лили. — Вчера сутринта.

— Не ми звучиш много сигурна.

„Господи, нима ми чете мислите?“

Истината беше, че тя не можеше да си спомни дали е взела хапчето си вчера сутринта. Прехвърляше през ума си събитията през деня, но не можеше да открои спомен да е взела лекарството.

Беше свършила няколко неща в града: отиде в местната фирма за пренасяне на багаж, за да купи няколко опаковъчни кашона. После спря пред банкомат и изтегли пари за пътуването си до Атланта.

Накрая се отби в аптеката, преди да тръгне обратно към вилата. Беше взела последното си хапче предишната вечер. За щастие, когато започна да посещава редовно Клири, помоли един местен доктор да й предпише теофилин — лекарството, което предотвратяваше пристъпите й. Тази допълнителна рецепта беше предпазна мярка, така че тя не биваше да я пренебрегва.

Вчера Уилям Рит беше изпълнил рецептата й. Оттам нататък паметта й се губеше в мъгла. Нямаше спомен дали си глътна таблетката, преди да се отбие на щанда за безалкохолни напитки и закуски, за да си купи ванилова кола от Линда Уекслър, или беше изчакала да я изпие, като стигне в планината.

Не й се вярваше да е забравила да глътне таблетката. Тя никога не забравяше да вземе лекарството си, то беше част от всекидневието й. Вчера обаче бе необичаен ден — и не само по отношение на графика й. Дъч я беше сложил на емоционална люлка.

Завари го да я чака, когато се върна във вилата. Седеше в края на дивана, гледаше в пространството пред себе си с отпуснати рамене и отчаяно изражение.

Напълно възможно беше да й е изхвръкнало от ума да си вземе лекарството.

— Лили, сигурна ли си, че си го изпила вчера?

Тя отново се съсредоточи върху Тиърни и излъга:

— Разбира се, че съм сигурна.

— Но вече има двайсет и четири часа оттогава.

„Или трийсет и шест.“

— Действието му е минало. Ще загазиш.

— Ами така става… когато откриеш… че си заседнала със… сериен убиец.

— Знаеш, че не съм убиец. Отключи белезниците. Ще ида да взема лекарството ти.

Тя поклати глава.

— Времето ти свършва.

— Можем да бъдем спасени…

— Никой няма да изкачи този планински път по-рано от утре. А кой знае дали и тогава ще стане. И ако се надяваш на някакъв спасителен хеликоптер, по-добре изтрезней. Дори най-смелият пилот не би тръгнал в подобна буря, рискувайки да се разбие в някой склон.

— И все пак…

— Не се надявай на това — прекъсна я той с нарастваща грубост. — Ти може и да искаш да поставяш на риск твоя живот, но аз — не. Дай ми ключа.

— Те може… да дойдат… пеша.

— Чак такива луди няма.

— С изключение… на теб.

Тези думи го накараха да млъкне, но само за секунди.

— Добре. С изключение на мене. Аз бих рискувал, за да те опазя жива. Не искам да умреш, Лили.

— И на мен… тази идея… не ми се нрави… особено.

— Освободи ме.

— Не мога.

Устните му се свиха от гняв.

— Нека ти кажа какво не можеш. Не можеш да си позволиш да ме държиш окован за това проклето легло. Всяка секунда, която губим в спорове, усложнява ситуацията. Сега вземи ключа и откопчай тия…

— Не!

— … шибани белезници!

Осветлението угасна.

* * *

Дора Хамър се приближи до стаята на Скот. Стори й се заплашително тиха без стереосистемата му, която караше да вибрират стените на къщата. Почука два пъти.

— Скот, добре ли си?

Той отвори вратата, сякаш я очакваше.

— Добре съм, само че токът спря.

— Май е спрял в целия град. Не виждам да свети у съседите. Не ти ли е студено?

— Облякох още един пуловер.

— За известно време ще те топли, но скоро къщата ще изстине. Докато възстановят електрозахранването, ще трябва да разчитаме на камината. Моля те, иди да донесеш още дърва от гаража.

— Разбира се, мамо.

— Вземи и лампата, която използвате с баща си по къмпинги. Имаме ли гориво за нея?

— Вероятно. Ще проверя.

Той се отдалечи по коридора. Майка му го последва няколко крачки, после бързо се върна и влезе в стаята му. Върху писалището му бяха разхвърляни формуляри за кандидатстване в колеж. Тя не си направи труда да ги чете, но забеляза, че ги попълва, както му бе възложил Уес.

После отиде до най-близкия прозорец и провери дали детекторът за алармената система е непокътнат. Два магнита — единият върху хоризонталната част на прозоречната каса, другият — на страничната й част — образуваха връзка, която, ако бъдеше нарушена, задействаше алармата. Всичко си беше на място. Нямаше нищо нередно и при другия прозорец.

Тъй като не искаше да я хванат, че души наоколо, тя се спря и се ослуша. Чу как Скот подрежда цепениците в нишата в стената до камината във всекидневната. Чу го, че изтупа ръцете си от прахта, преди да тръгне отново към гаража за още дърва.

Тя се приближи до третия прозорец. И тук връзката на двата магнита беше непокътната. Но магнитът на страничната част на касата беше обикновен — детска играчка. Използваше се, за да замести липсващата връзка и беше разположен така, че, отвореше ли се прозорецът, никакво връзка нямаше да бъде нарушена.

— Мамо?

Като чу гласа му, Дора подскочи така, сякаш тя беше нашественикът. Бързо напусна стаята, надявайки се да изглежда по-спокойна, отколкото беше, когато влезе във всекидневната.

— Да подредя ли малко дърва и тук, върху перваза на камината? — попита той.

— Няма да е лошо. Тъкмо ще си спестиш още едно ходене до гаража.

— Добре. А да запаля ли керосиновата лампа?

— Нека я оставим като резерва за през нощта.

— Бидонът с керосин е пълен. Ще оставя него и лампата в кухнята.

— Хубаво. Докато се стъмни, ще използваме свещи. Освен това има и достатъчно батерии за джобните фенерчета.

Тя тръгна след него до кухнята, откъдето той излезе и продължи към гаража. Прииска й се да го настигне и да го прегърне. Уес все я упрекваше, че се държи с него като с бебе. Е, и какво от това? Скот наистина беше нейното момче. Дори да доживееше да го види почти старец, той пак щеше да си остане нейното малко момче и тя щеше да иска да го закриля.

Нещо ставаше с него и каквото и да беше, то я плашеше. „Болест от неспокойствие“ не беше просто израз. След онова, което беше открила в стаята му, тя се изпълни с безпокойство.

Той беше фалшифицирал алармения детектор в стаята си така, че да не се задейства, когато излиза навън през прозореца. Какво друго обяснение можеше да има? И откога ли беше така? Сляпа ли е била, глуха ли или наивна, за да не разбере, че синът й се измъква крадешком от къщата?

Беше чиста случайност, че изобщо заподозря нещо. Сутринта беше отишла да остави изпраните дрехи в стаята му, когато забеляза, че ботушите му са на пода до леглото.

Те бяха непромокаеми, подплатени с вълна — съвсем подходящи за снежна буря. Но Скот не беше с тях вчера, когато заедно с баща си се прибраха за вечеря. А не беше излизал навън оттогава.

Но ето че сега ботушите му стояха до леглото в малка локва от разтопен сняг. На върха на езика й беше да го попита къде е ходил, но се въздържа.

Реши, че трябва да се сдобие с убедително доказателства, преди да го обвини, че излиза тайно от къщи. Прекъсването в електрозахранването й предоставяше удобен случай да провери как стоят нещата.

Сега обаче, когато можеше да му постави ребром въпроса с извадената от строя алармена система, тя се разколеба — или се изплаши — да го направи. Той вече беше достатъчно голям, за да влиза и излиза, когато си иска. Уес му беше наложил вечерен час, но ако Скот поискаше да излезе, баща му трудно можеше да го ограничи физически.

Тогава защо той не се противопоставеше на баща си и просто не излезеше направо през вратата? Защо се промъкваше тайно? Това беше симптоматично и за другите промени в него. Нейният сладък, внимателен и сговорчив Скот беше станал мрачен човек, дори склонен да избухва. Беше необщителен, враждебен и непредвидим.

Поради жестокия натиск върху него от страна на Уес, беше донякъде обяснимо, че проявява раздразнение. Но познавайки сина си, Дора се опасяваше, че тези негови промени се дължат на нещо много по-значително от строгостта на Уес. Скот вече не беше същият и тя искаше да разбере причината за това.

Върна се мислено назад в изминалата година и се опита да се сети кога точно беше започнала да забелязва тези промени.

Миналата пролет.

Някъде около…

Скот започна да се променя някъде по времето, когато той и Милисънт Гън престанаха да се виждат.

Когато телефонът звънна, тя едва не изскочи от кожата си.

— Аз ще се обадя — каза Скот. — Сигурно е Гари.

Тъкмо беше влязъл от гаража. Остави керосиновата лампа на кухненската маса и се пресегна към телефона. Беше старомоден стенен апарат, който не изписваше номера на обаждащия се, нито му трябваше електрическо захранване, за да работи.

— О, здрасти, тате. — Скот се заслуша няколко секунди, после попита: — Сериозно? Да, до мен е — той подаде слушалката на Дора. — Обажда се от болницата.

* * *

Бегли не изпитваше топли чувства към Дъч Бъртън. Дори му идеше да изстреля един шут номер 43 в задника му. Реши, че няма да се церемони.

— Лицето ви прилича на сурово кюфте.

— Това са само повърхностни рани. — Полицейският началник беше приседнал в края на масата за контрастни снимки. Стойката му наподобяваше чувал с картофи, пълен до половината. — Докторът извади парченцата стъкло. Сега чакам сестрата да се върне с някакво антисептично лекарство, за да ме намаже. Може да не е приятна гледка, но съм добре.

— По-добре от Хокинс. Той има счупена ръка. Наместиха изкълченото му рамо. Но глезените му ще отворят доста работа. Костите и на двата са направо смлени.

— По-добре да беше черепът му — смотолеви Бъртън.

— Господин Хокинс е бил пиян — обади се Хут, който седеше зад завесата, разделяща манипулационната в спешното отделение на общинската болница. От другата страна на жълтата материя се чуваха стенанията на Кал Хокинс. — Съдържанието на алкохол в кръвта му далеч надвишава допустимата граница.

— В такъв случай ме е излъгал — каза Бъртън отбранително. — Попитах го дали е пил, а той ми отговори…

Бегли го прекъсна.

— Вие май чувате само онова, което искате да чуете.

Бъртън го изгледа кръвнишки.

— Възстановяването на глезените му ще изисква деликатна хирургическа намеса — поясни Хут. — Това не може да стане тук. Поради лошото време ще минат поне няколко дни, преди да го транспортират в подходяща болница. Междувременно той се мъчи.

— Слушайте — възрази гневно Бъртън, — не е моя вина, че е бил пиян.

— Той не би могъл да шофира по онзи път, дори да е бил напълно трезвен — изрева Бегли. — Сега заради вас цялата околност е без ток. Имате късмет, че тази болница разполага с резервен генератор, иначе щяхте да стоите на тъмно и студено и да приличате на палячо, от чието лице стърчат парчета стъкло.

Камионът на Хокинс се беше блъснал в една от четирите подпори на електрическия стълб. При обикновени обстоятелства стълбът вероятно щеше да издържи на удара. Но с допълнителната тежест от леда и снега той се беше прекатурил и повлякъл със себе си десетки дървета и мрежа от кабели за електрическо захранване. И което беше по-лошо — беше паднал върху планинския път и блокирал достъпа към върха.

Дъч Бъртън беше оставил емоциите му да надделеят над разума. Неприемливо поведение за всеки мъж, но направо непростимо за обществен служител. Породената му от ревност решимост да изкачи планинския път точно днес се оказа безразсъдна и опасна и доведе до много жертви — вероятно Хокинс щеше да остане куц за цял живот, камионът за пясък беше излязъл от строя по време на една от най-силните бури от десетилетия насам и се стигна до прекъсване на електрозахранването в няколко области наоколо.

Всичко това беше катастрофално.

Но това, което наистина разгневи Бегли, беше, че идиотщината на Бъртън попречи на възможността му да търси Тиърни. Дори нямаше как да опита отново, докато пътят не бъдеше разчистен, а това може би щеше да стане след седмици или докато времето се оправеше дотолкова, че да може да се стигне до билото с хеликоптер. И в двата случая се пропиляваше ценно време. А пропиляното време не беше просто едно от болните места на Бегли — за него това си беше истински грях.

Утешаваше се само, че той не беше единственият, чиято дейност се спъва от създалата се ситуация. Бен Тиърни също нямаше къде да отиде.

— Извинете. Шефе? — Харис, младият полицай, с когото се бяха срещнали в къмпинга, надникна от завесата.

— Какво има?

— Получих съобщение по радиото. Господин и госпожа Гън са в управлението.

— По дяволите! — изсъска Бъртън. — Само те ми липсват! Кажи на някого да им предаде, че съм в болницата, затова да си вървят вкъщи, ще ги посетя при първа възможност.

— Един колега вече го направи. Това не ги разубеди. Защото те не с вас искат да говорят, а с… — той посочи с глава към Бегли. — Искат да знаят дали е вярно, че Бен Тиърни е „Синия“.

Бегли побесня от яд.

— Сигурно се шегувате.

— Не, сър.

Той се приближи до младия полицай.

— Кой им е казал? Кой им е казал, че се интересуваме от Тиърни? Ако това сте бил вие, офицер Харис, ще забода значката в скротума ти и ще я заваря да остане там завинаги.

— Не бях аз, сър. Кълна се. Гус Елмър беше. Старецът от къмпинга.

— Ние го предупредихме да не споменава на никого за разследването — вметна Хут.

— Не вярвам да го е направил умишлено — каза Харис. — Той не е разговарял директно със семейство Гън. Обадил се на братовчедка си да провери как се чувства в тази буря и неволно се изпуснал.

— Неволно се изпуснал?

Ревът на Бегли извади Хокинс от предизвиканото от опиати вцепенение и той изстена високо. Харис отстъпи предпазливо назад.

— Ами братовчедка му ходела да глади у госпожа Гън — поясни той с извинителен тон. — Сигурно се е почувствала длъжна, нали знаете, да им каже… — той се запъна и млъкна при вида на погледа на Бегли.

— При кого друг ходи да глади братовчедка му? — Сарказмът му изплаши Харис и докато той обмисляше отговора, Бегли се обърна към Дъч Бъртън. — Искам да използвам кабинета ви, за да разпитам семейство Гън.

— Добре, но и аз ще дойда.

— Ами лицето ви?

— Ще си сложа малко мехлем.

Тръгнаха да излизат. Бегли хвърли поглед към Кал Хокинс, докато минаваше покрай леглото му. Мъжът беше на системи, но, агентът не изпитваше никакво съчувствие към него.

След като се качиха в колата и потеглиха, Хут заговори:

— Мислех, че при всички случаи ще говорите със семейство Гън, сър.

— Щях да им се обадя веднага след болницата.

— Защо толкова ви обезпокоиха?

— Надявах се да ги сплаша дотолкова, че да повярват колко е важно да запазим в тайна това разследване. Трябва да пипнем Тиърни, преди и други местни да научат, че го търсим.

— Знаете колко бързо се разнасят слуховете.

— Точно това ме безпокои, Хут. Ако не заловим скоро Тиърни, се опасявам, че цяла банда от неграмотни южняци, начело с полицейския началник, ще предположат, че той е „Синия“ и ще вземат нещата в свои ръце. В такива ситуации желанието за справедливост винаги надделява над закона за земята и хората… Ако се доберат до Тиърни преди нас, той ще извади късмет, ако му прочетат правата, докато лежи, давейки се в собствената си кръв. И няма ли това да бъде празник и половина? Медиите направо ще ликуват. А ние ще останем с пръст в уста.

— И с много въпроси без отговори.

— Именно. Като например къде да открием петте трупа.

Известно време пътуваха мълчаливо. После Хут заговори:

— Казахте, че се опасявате хората да не тръгнат да търсят Тиърни, предполагайки, че той е „Синия“. Ами ако не е?

Бегли се намръщи.

— Това е другото нещо, което ме плаши.