Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chill Factor, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 101 гласа)

Глава 5

Предположението, което Лили направи за хаоса в града, се оказа вярно.

Нямаше и два часа, откакто Дъч се беше върнал, и вече мечтаеше за спокойствието в планинската вила. Бившата вила, поправи се мислено той с горчивина.

Пиковият час в центъра на Атланта никога не е бил толкова претоварен както тази вечер по Мейн Стрийт в Клири. Колите бяха броня до броня и в двете посоки — лента от червени стопове в едната, лента от белите светлини на фарове в другата. Като че ли всички от единия край на града искаха да отидат в другия и обратното.

Шерифството беше оставило града в ръцете на Дъч и отдела му, а то се занимаваше с по-отдалечените райони на областта. Сега беше рай за крадците, тъй като никой не си бе вкъщи, а всички полицейски служители се занимаваха с контролиране на безредието, породено от приближаващата буря.

Светофарът на кръстовището на Молтри и Мейн пак не работеше. Всеки друг ден това нямаше да е от особено значение. Шофьорите обикновено се изчакваха, учтиво си даваха път и пускаха шеги по повод неудобството. Днес обаче търпението им беше на косъм, угасналият светофар задръстваше кръстовището и изнервяше шофьорите.

Полицаите, които не регулираха движението по улиците, следяха стълпотворението в супермаркета, за да предотвратят юмручни сбивания с оределите продавачки зад щандовете. Вече имаше една препирня за последната консерва сардини.

С топчетата на суграшицата, по-големи от зрънцата на каменна сол, бързото натрупване скоро щеше да стане опасно. Тъй като циклонът се движеше към планината и връхлиташе в източните й склонове и долината, поемайки влага, условията щяха да станат още по-неуправляеми. Докато не отминеше бурята и не се стопяха ледът и снегът, Дъч не можеше да разчита на почти на никаква почивка.

Той погледна хребета на връх Клири и видя, че е напълно забулен от облаци. Беше слязъл оттам тъкмо навреме и беше спокоен, че Лили тръгна веднага след него и сигурно вече пътуваше на юг към Атланта. Ако се движеше с добро темпо, вероятно щеше да изпревари лошото време и да се прибере благополучно.

Не спираше да мисли за нея, за това къде е, какво ли прави. Беше му станало навик, който никакво шибано бракоразводно решение не можеше да пречупи. Като си спомни как го беше погледнала, преди той да си тръгне от вилата, почувства огромна тежест в гърдите. Тя се страхуваше от него. Което беше единствено по негова вина. Той й беше дал повод да се страхува от него.

— Ей, шефе! — подвикна му Уес Хамър от тротоара пред дрогерията — Ела насам. Аз съм данъкоплатец и искам да направя оплакване.

Дъч отби бройното си от потока коли, пълзящ по Мейн Стрийт, и навлезе в претъпкания паркинг пред магазина. Спусна стъклото на прозореца, откъдето нахлу силен порив леден въздух.

Уес тръгна към него с характерната за бивш футболист походка. Двете му колена и едното бедро го мъчеха от остеоартрит, но той изобщо не говореше за това. Беше готов на всичко, само и само да не признае, че някъде е уязвим.

— Оплакване ли каза, че имаш, тренер? — попита безизразно Дъч.

— Ти си полицай, пазител на реда. Не можеш ли да прочистиш улиците от тези слабоумници?

— Бих започнал от теб.

Уес се изкикоти, но мигом усети, че Дъч не е в настроение и се наведе по-близо. — Ей, приятел, каква е тази унила физиономия?

— Сбогувах се с Лили за последен път. Преди два часа, горе на вилата. Отиде си завинаги, Уес.

Уес се обърна.

— Скот, иди да загрееш колата. Ей сега идвам.

Скот, застанал под навеса на магазина, улови подхвърлените ключове за колата и вдигна ръка за довиждане, след което се отдалечи по тротоара.

— Дали е чул нещо за Клемсън? — попита Дъч.

— Ще говорим за това по-късно, сега кажи за жена ти.

— Бившата ми жена. Днес следобед тя много ясно подчерта, че трябва да мисля за нея по този начин.

— Мислех, че ще си поговориш с нея.

— Поговорих си.

— И никакво споразумение?

— Никакво. Получи развод и е щастлива от този факт. Повече не желае да има нищо общо с мене. Всичко свърши. — Той потърка челото си.

— И какво сега, ще се разцивриш ли? За Бога, Дъч, не ме карай да се срамувам да те наричам „най-добрия ми приятел“.

Дъч се обърна и го изгледа.

— Майната ти.

Уес не му обърна внимание.

— Като те гледам как хленчиш… — Той поклати глава при унилия вид на приятеля си. — Лили не е оценила какво е имала. Така че, тегли й една майна. Мнението ми за нея винаги…

— Не искам да знам какво ти е мнението за нея.

— Тя си мисли, че нейното лайно не смърди.

— Казах ти, че не искам да чувам, разбра ли?

Уес вдигна ръце помирително.

— Добре. Но знай, че не е високо в класацията ми.

— А тя пък те смята за задник.

— И ще ми накриви шапката с това какво мисли за мене мадам Лили Мартин Бъртън. — И с крива усмивка стовари ръка върху рамото на Дъч. — Много навътре приемаш тази раздяла. Все пак си загубил жена си, а не мъжествеността си. Я се огледай — и той махна с ръка наоколо, — жени под път и над път.

— Достатъчно жени имах — смотолеви приятелят му.

Уес наклони глава на едната се страна.

— Тъй ли? Винаги или напоследък?

И двете, отвърна наум Дъч. Беше излизал със сума ти оправдания по повод на първата му изневяра. Работата го държала под непрекъснато напрежение. Лили била заета да гради кариера. В интимните им моменти вече нямало изненада и въодушевление. Дрън-дрън.

Лили оборваше всяко оправдание с лекотата, с която отстрелваше патици в стрелбище. Той си признаваше слабостта и обещаваше никога повече да не се отклонява от правия път.

Но първата афера бе последвана от втора. После трета и скоро той изчерпа дори най-неубедителните извинения. Едва сега осъзна, че не последната му афера беше сложила началото на края на брака му, а първата. Трябваше да се усети, че жена като Лили няма да търпи дълго.

Уес го гледаше в очакване да чуе отговора му.

— По едно време, нали разбираш, след Ейми, когато се намирах в ужасно състояние, започнах да търся разтуха, където намеря, с първата жена, която тръгнеше с мен, а такива — колкото щеш. Но никоя не можа да замести Лили.

— Глупости. Ти просто не си търсил достатъчно. Сега задържа ли се някъде за по-дълго?

— Уес…

— Добре, добре, не питам повече. Но коя жена ще ти обърне внимание такъв? Виж се на какво приличаш — все едно, че пак са ти избили херпеси. Така няма да привлечеш жената, която ти трябва в момента.

— Какво имаш предвид?

— Противоположността на Лили. Стой далече от брюнетки с кафяви очи.

— Лешникови. Тя има зелени очи с кафяви точици.

Уес изрази с поглед презрението си към уточнението.

— Трябва ти платиненоруса. Ниска. С големи цици и задник, на който да се крепиш. Жена, която да не се набива много в очи, без собствено мнение, освен за патката ти, на която да гледа като на магическа пръчка. — Уес остана доволен от описанието си за съвършената жена, цялото му лице бе потопено в усмивка.

— Виж какво — продължи той, — що не наминеш по-късно у дома? Ще пресушим една бутилка „Джак“, докато обсъждаме възможностите. Имам едно-две мръсни видеофилмчета. Ще ти оправят настроението или не си човек, а? Какво ще кажеш?

— Не бива да пия, забрави ли?

— Правилата не се прилагат по време на ледена и снежна буря.

— Кой го е казал?

— Аз.

Беше почти невъзможно да се устои на Уес, но Дъч искрено се опита. Той превключи на задна и отвърна:

— Претрупан съм с работа тази вечер.

— Гледай да наминеш — настоя Уес с пръст, насочен строго към потеглящия на заден ход Дъч. — Ще те чакам.

Дъч се включи отново в движението и се отправи към едноетажната тухлена сграда на една пресечка от Мейн Стрийт, където се намираше полицейското управление.

Преди окончателно да го изхвърлят от полицията в Атланта, на Дъч му бе препоръчано два пъти в седмицата да посещава психиатъра на полицейското управление. В един от сеансите докторът му каза, че е на границата на параноята. Но как беше в оня виц? Само защото си параноик, не значи, че не всеки е тръгнал да те преследва.

Дъч беше почнал да си мисли, че днес всеки в целия този шибан свят върви по петите му.

Когато влезе в управлението и видя господин и госпожа Ърни Гън в чакалнята, съмненията му се потвърдиха. Сигурно на гърба си имаше нарисуван център на мишена. Лили, родителите на Милисънт Гън, хората от Клири, дори времето заговорничеха зад гърба му, за да направят този ден най-лошият в живота му.

Добре, де — един от най-лошите.

Госпожа Гън — същинско мършаво врабче в най-добрата си форма — изглеждаше така, сякаш не беше спала и яла от изчезването на дъщеря й преди седмица. Малката й глава се подаваше от яката на ватираното палто като глава на костенурка. Когато Дъч влезе, тя го погледна с отчаяние.

Добре познаваше това чувство. Добре, де, беше съпричастен. Но тази вечер просто не искаше да съчувства на отчаянието на жената, след като той самият едва се преборваше със своето.

Господин Гън беше закръглен човек, а сега изглеждаше още по-едър в червено-черното си карирано палто — от онези, които Дъч свързваше с дървари. В действителност Гън работеше с дърво. Ръцете му на дърводелец, загрубели от десетилетия физически труд, бяха напукани от студа.

Той въртеше шапката между пръстите си, навел глава към замърсения кафяв филц. Жена му го сръга с лакът и той проследи погледа й, отправен към Дъч.

Изправи се на крака.

— Дъч.

— Ърни. Госпожо Гън — кимна им той. — Навън става все по-лошо. Би трябвало да сте си вкъщи.

— Току-що дойдохме да питаме дали има нещо ново.

Дъч знаеше причината за посещението им. Днес го бяха търсили няколко пъти по телефона, но той не им отговори. Прииска му се някой от хората му да го беше предупредил, че са дошли в управлението. Щеше да се забави дотолкова, докато те се откажеха да го чакат и си отидеха. Но той беше тук, както и те. Най-добре да приключеха по-бързо.

— Елате да поговорим в кабинета ми. Някой предложи ли ви кафе? То е гъсто като катран, но обикновено е горещо.

— Не, благодарим — отвърна Ърни Гън от името на двамата.

— За жалост нямам нищо ново, което да ви кажа. Трябваше да отменя търсенето за днес поради очевидни причини — и посочи прозореца — Преди да се разрази бурята, изтеглихме колата на Милисънт до паркинга за неправилно паркирани автомобили. Събрахме всички възможни улики от нея, но видими следи от борба не открихме.

— Какви например?

Дъч се размърда и стрелна с поглед съпругата му, преди да му отговори.

— Ами счупени нокти, кичури коса, кръв.

Главата на госпожа Гън се заклати върху мършавия й врат.

— В действителност това е добра новина — продължи Дъч. — Продължаваме да възстановяваме маршрута на Милисънт през последната вечер, когато е била на работа. Разговаряме с всеки, който я е видял да влиза и излиза от магазина. Но днес следобед се наложи да прекратим разпитите поради бурята. И със специален агент Уайз не съм се чувал — изпревари той предполагаемия им следващ въпрос. — Преди няколко дни го извикаха да се върне в Шарлот, нали знаете. По повод друг случай, изискващ неговото внимание. Преди да замине обаче, ми каза, че няма да спре да работи активно върху изчезването на дъщеря ви и поиска да използва компютрите в офиса, за да провери някои неща.

— Каза ли какви?

На Дъч му беше неприятно да признае, че Уайз — както и всички негодници от ФБР — бяха скъперници по отношение даване на информация. Особено плътно си държаха устата затворена пред ченгета, смятани за посредствени, некомпетентни и изхабени. Като негова милост например.

— Предполагам, си дал на Уайз достъп до дневника на Милисънт — каза той.

— Да — отвърна господин Гън и хвана ръката на жена си за кураж. — Може би господин Уайз ще се натъкне на нещо в него, което да го отведе към нея.

Дъч се хвана за думите му.

— Това е много реална възможност. Милисънт може да си е тръгнала по собствено желание. — Той вдигна ръка, за да възпре възражението им. — Знам, че това беше първото нещо, което ви попитах, когато съобщихте за изчезването й. Вие го отхвърлихте без колебание. Но сега ме изслушайте докрай. — Той подели възможно най-сериозния си поглед между двамата. — Твърде е вероятно Милисънт да има нужда да замине далече оттук за известно време. Може би тя няма нищо общо с другите изчезнали жени. — Знаеше, че такива шансове почти не съществуват, но поне щеше да им вдъхне някаква надежда.

— Но колата й… — обади се госпожа Гън с толкова тих писклив глас, че Дъч едва я чу. — Тя беше останала на паркинга зад магазина. Как ще тръгне без колата си?

— Може някой приятел да я е закарал някъде — предположи Дъч. — И поради разпространилата се паника от изчезването й въпросният приятел или приятелка сигурно не смее да се покаже и да си признае, за да не си навлече неприятности.

Господин Гън се намръщи в знак на съмнение.

— Имали сме проблеми с Милисънт, както всички родители с децата си в тийнейджърска възраст, но не мисля, че тя ще постъпи така, за да ни прави напук.

Госпожа Гън добави:

— Тя знае, че я обичаме, знае колко ще се тревожим, ако е решила да избяга — Гласът й се разтрепери при последните думи и тя допря смачкана влажна кърпичка до устните си, за да не захлипа.

Страданието й беше мъчителна гледка Дъч съсредоточи поглед в попивателната хартия върху бюрото си, давайки й време да се съвземе.

— Госпожо Гън, сигурен съм, че дълбоко в себе си тя знае колко много я обичате — заговори той. — Но доколкото разбрах, Милисънт не е била много склонна да отиде в болницата, в която сте я изпратили миналата година. Вкарали сте я там против волята й, нали така?

— Тя нямаше да постъпи доброволно — поясни господин Гън. — Трябваше да го направим, иначе щеше да умре.

— Разбирам — каза Дъч — и вероятно и Милисънт го разбира до известна степен. Но възможно ли е да ви е ядосана заради това?

На момичето беше поставена диагноза анорексия, тя страдаше и от булимия. Родителите й бяха взели заем срещу почти всичко, което притежаваха, за да я изпратят в болница в Роли за лечение и консултации с психиатър.

Бе престояла там три месеца, след което я обявиха за излекувана и я изписаха. В града тръгна мълва, че още щом излязла от болницата, тя се върнала към старите си навици да гуляе и пак взимала слабителни, защото се страхувала, че ако наддаде дори грам, ще отпадне от отбора на училищните мажоретки.

— Тя се справяше добре — въздъхна баща й. — Подобряваше се, възстановяваше се с всеки изминал ден. — Той погледна твърдо Дъч. — Освен това ти знаеш, както и аз, че момичето ми не е избягало. Отвлекли са я. За волана й е била вързана синя лента.

— Знаете, че не бива да говорите за това — напомни им той. На местопрестъплението на всяка жена, за която се предполагаше, че е похитена, бе оставена синя лента, но този факт се криеше от медиите. Заради тази лента на неизвестния похитител бе даден прякор „Синия“.

Клетъчният телефон на Дъч завибрира върху колана му, но той не го извади. В момента разрешаваше важен въпрос. Ако се разчуеше дори една дума за синята лента, ония типове като едното нищо щяха да помислят, че е изтекла информация от управлението на Дъч. А може и да беше. Разбира се, че беше. Независимо от това той щеше да направи всичко възможно да не позволи да се разпространи и да избегне обвинението.

— Ама то почти всеки знае за това, Дъч — възрази господин Гън. — Не можеш да опазиш в тайна нещо такова, особено след като кучият син е оставил такава лента на пет места.

— Ако всеки знае за това, тогава по-вероятно е и Милисънт да знае. Възможно е тя да е сложила там панделката като примамка, за да си мислим ние, че…

— Глупости говориш — прекъсна го гневно госпожа Гън. — Тя едва ли е искала да ни изплаши по такъв жесток начин. Не на мен тия, Дъч, „Синия“ е похитил Милисънт. И ти го знаеш. Трябва да излезеш оттук и да я намериш, преди той… — Гласът й изневери, сълзи наляха очите й.

Госпожа Гън успя да се овладее и да не заплаче, но по лицето й се изписа горчивина.

— Ти идваш от полицията в Атланта и решихме, че ще заловиш този мъж, преди да е отвлякъл нашата Милисънт и някое друго момиче.

— Там работех по убийства, а не по изчезнали хора — поясни кратко Дъч.

Той наистина съжаляваше тези хорица и правеше всичко възможно да открие дъщеря им, но те не го оценяваха. Очакваха чудеса от него само защото е бил ченге в голям град.

Начинът, по който се чувстваше сега, го накара да се запита защо, по дяволите, се зае с тази работа. Когато градският съвет, чийто председател беше Уес Хамър, му я предложи, трябваше да му каже, че ще стане шеф на полицията едва след като заловят техния сериен похитител.

Но работата му беше нужна. И по-важното — трябваше да напусне Атланта, където бе унижаван както от Лили, така и от управлението. Разводът му съвпадна с месеца, когато го уволниха. Несъмнено имаше някаква връзка.

Когато беше в най-тежкото си състояние, при него в Атланта пристигна Уес с предложението си. Той погъделичка смачканото му его, като каза, че родният му град има въпиеща нужда от ченге с неговия опит.

Уес беше ненадминат, когато трябваше да убеди някого. Подобни неща говореше и в съблекалнята в полувремето, за да въодушевява отбора си. Макар да разбираше, че случаят не е по-различен, на Дъч му стана приятно да го чуе и преди да се усети, двамата подпечатаха сделката, като си стиснаха ръце.

Тук наистина го познаваха и уважаваха. А той на свой ред познаваше хората, познаваше града и областта като петте пръста на ръката си. Връщането му в Клири беше като да обуеш удобни обувки. Но си имаше и отрицателните страни. Попадна в бъркотия, оставена от предшественика му, който нямаше понятие от разрешаване на престъпления — знаеше само как да състави акт за превишаване на времето за паркиране.

Още през първия му работен ден му хвърлиха четири неразкрити случаи на изчезнали хора. А сега бе изчезнала още една жена. Той разполагаше с ограничен бюджет, слабо обучен и неопитен личен състав и снизходителната намеса от страна на хора от ФБР, които бяха пратени, защото всеки случай беше определен като отвличане, а това се смяташе за федерално престъпление.

Сега, две и половина години след изчезването на първата жена от известна туристическа пътека, все още нямаше заподозрян. Не беше по вина на Дъч, но случаят се бе превърнал в негова отговорност и ставаше все по-неразгадаем.

— Има още хора от списъка с познати на Милисънт — заговори той, — с които трябва да разговарям. Още щом времето се оправи, кълна се, че аз и хората ми ще подновим търсенето. — Изправи се на крака, с което подсказа края на разговора — Искате ли да наредя да ви закарат у дома с патрулна кола? Улиците стават все по-коварни.

— Не, благодарим. — Господин Гън подаде ръка на съпругата си да стане, за да си тръгнат.

— Колкото и да ви е трудно, опитайте се да мислите положително — посъветва ги Дъч, докато ги изпращаше до късия коридор.

Господин Гън само кимна, сложи си шапката и заедно с жена си излезе навън във виещия вятър.

— Шефе, имаме…

— След малко — прекъсна Дъч полицая, приемащ обажданията по телефона, всички лампички, на който мигаха в червено. Извади клетъчния телефон от колана си и провери кой го е търсил.

Лили. Беше оставила съобщение. Бързо натисна бутона за достъп до гласовата си поща.

— Дъч, не знам дали… стигна, или не. Аз… злополука на слизане от планината… Бен Тиърни… ранен. Ние сме… вилата. Нуждае се от лек… помощ. Ако… вероятно мога… помощ. Възможно… най-скоро.