Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chill Factor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 118 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Буря

ИК „Коала“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от danchence)

Глава 18

— Уес, какво става по дяволите?

— Спри и помисли, преди да предприемеш нещо.

Уес отиде при Дъч, който стоеше пред електрическата печка. От нея нямаше голяма полза за пещерообразния гараж, но нажежените до червено реотани създаваха впечатлението, че ако стои близо до тях, ще отблъсне проникващия студ. Беше измамно впечатление. Циментовият под пропускаше студа нагоре през дебелите подметки на ботушите на Дъч, през вълнените чорапи право към стъпалата и краката му.

Потропваше с крака по пода, за да поддържа кръвообращението им. Потропваше и от нетърпение. Откакто пристигнаха, Кал Хокинс не беше напускал тоалетната. Последния път, когато Дъч провери, той още пъшкаше в гнусното помещение.

— Те и без това щяха да тръгнат след теб. — Уес имаше предвид двамата агенти от ФБР, които го бяха последвали до гаража с тяхната кола. Останаха в седана, без да спират двигателя. От ауспуха излизаше облак изгорели газове.

— Тоя Бегли иска да стигне до Тиърни също както и ти — продължи Уес. — Така че вместо да драпаш сам нагоре по планината, защо не ги оставиш да поемат част от отговорността?

Колкото и да му беше неприятно да го признае, Уес имаше право. Ако нещо се случеше там горе — например, ако Тиърни получеше фатална огнестрелна рана при опит да избяга, щеше да има разследвания, ревизионни комисии и много писане. Защо да не остави на тъпаците залък от това?

— Ако с този не се получи — Уес кимна към Хокинс, който се измъкваше от тоалетната с вид на крачещ труп, — федералните разполагат с хеликоптери, с обучени спасителни екипи, високо технологично оборудване за проследяване и разни такива.

— Но ако ги използвам, трябва да им докладвам — възрази Дъч. — На тия нахалници. Страхотно! Освен това, когато се добера до Тиърни…

— Чух те и съм с теб сто на сто по този въпрос, приятелю — прекъсна го Уес с нисък глас. — Особено, ако той е нашият похитител на жени. Това, което казвам, е…

— Използвай максимално ФБР.

Уес го тупна по гърба и му хвърли онази усмивка, предназначена за него в суматохата, когато навремето се договаряха за номера, който щеше да доведе до падането на противниковия отбор. — Давай да запретваме ръкави. — Но докато вървяха към камиона с пясък, той се намръщи. — Той дали е добре, как мислиш?

Хокинс седеше на шофьорското място, но беше прегърнал волана като спасителен пояс.

— Ами да се моли да е добре. Защото ако прецака работата, ще го убия или ще го тикна да лежи в затвора до края на живота му. — Дъч отвори пътническата врата и се качи.

— Ще бъда плътно зад теб, ако ти потрябвам — увери го Уес и затвори вратата, при което Хокинс трепна.

— Не е нужно да я тряскаш — изръмжа той.

— Пали, Хокинс — нареди му Дъч.

Мъжът завъртя ключа.

— Ще я запаля, но нищо добро няма да излезе. Казах го хиляда пъти и пак ще го кажа. Това е чиста лудост.

Дъч го изгледа с подозрение.

— Алкохол ли надушвам в дъха ти?

— От снощи е. Рециклиран — отвърна той, поглеждайки в страничното огледало.

Дъч погледна в огледалото откъм неговата страна и видя как специален агент Уайз изкарва седана на заден ход. После и Уес изкара колата си на улицата. Така освободиха пътя за Хокинс.

След по-малко от десет секунди извън гаража предното стъкло на колата се покри със сняг. Погледът на Хокинс говореше: „Нали ти казах.“ Мърморейки, той включи предните чистачки и смени предавката. С огромна неохота — или поне така се стори на Дъч, съоръжението запухтя напред.

Снегоринът, прикачен към предната решетка на камиона, проправяше временен път за колите, които го следваха Хокинс разпръскваше също и сместа от сол и пясък. Тя помагаше, но всеки път, когато Дъч поглеждаше в страничното огледало, двете коли зад него търсеха сцепление. Затова той престана да гледа.

Беше нагласил телефона си да вибрира, вместо да звъни. Сега отново провери гласовата поща. Съобщение нямаше.

Набра номера на клетъчния телефон на Лили. Надяваше се по някаква щастлива случайност да намери сигнал. Както очакваше, появи се само надпис „Няма обслужване“.

Ако можеше, тя щеше да се обади, каза си той. И нейният клетъчен телефон беше така безполезен, като неговия. В противен случай досега щеше да се е свързала с него.

Той се наведе към предното стъкло и проточи врат, за да погледне към билото на връх Клири. Не можеше да види по-далеч от метър-два над покрива на камиона. Оттатък пространството, където отделните снежинки ставаха различими, когато се блъснеха в предното стъкло, всичко беше под бяла покривка.

Щом тук, долу, положението беше толкова лошо, то на върха на планината щеше да е много по-зле. За да не плаши шофьора, той не го изрече на глас, но Хокинс прочете мислите му и отбеляза:

— Колкото по-високо се качваме, толкоз по-лошо ще става.

— Ще напредваме метър по метър.

— По-скоро сантиметър по сантиметър. — След миг добави: — Питам се…

Дъч го погледна.

— Какво?

— Дали твоята благоверна иска да бъде спасена?

* * *

— Какво мислиш, Хут?

— За кое… по-точно, сър? — Хут беше съсредоточил поглед в средата на капака на колата и се опитваше да кара в самата бразда, която камионът разораваше за тях.

— За Дъч Бъртън. Какво е мнението ти за него?

— Изключително чувствителен към критика. Дори само да е загатната, веднага се наежва.

— Обичайна реакция за човек, който постоянно се проваля или има ниско самочувствие. Друго, Хут?

— Иска да измъкне бившата си жена от Бен Тиърни по-скоро от силна ревност, отколкото от убеждението, че Тиърни е „Синия“. Реакциите му са на мъж, а не на полицай.

Лицето на Бегли засия от задоволство, сякаш имаше насреща си изключителен мозъчен тръст, дал верен отговор на сложен въпрос.

— Какво изрови Пъркинс за нея?

Докато чакаха полицейския началник Бъртън да дойде в магазина на Рит, Хут беше използвал телефонен автомат, за да се обади в поделението в Шарлот. Разбира се, той носеше със себе си своя лаптоп, но компютрите в офиса бяха по-бързи и с по-лесен достъп до по-разширени информационни мрежи. Беше помолил Пъркинс да провери какво може да открие за бившата съпруга на Бъртън и предупреди сътрудника си, че Бегли иска информацията час по-скоро.

Пъркинс беше отвърнал:

— По дяволите, добре. Дай ми десет.

Но се обади след по-малко от пет минути.

— Тя е главен редактор на списание „Смарт“ — отговори сега Хут на Бегли.

— Баламосваш ли ме! — възкликна той.

— Не, сър.

— Госпожа Бегли се кълне в това списание. Виждал съм я да си прекарва цял уикенд с него. Преобзаведе дневната ни според идеите на някакъв архитект от списанието. Женен ли си, Хут?

Неочакваният въпрос го стресна.

— Сър? О! Не, сър.

— Защо?

Той нямаше нищо против. Дори поддържаше такава идея. Проблемът беше да си намери жена, която няма да се отегчи от него и от подредения му живот. Беше нещо като модел между него и жените. Беше имал няколко срещи, някои от които с преспиване, преди той и жената да се разделят поради липса на ентусиазъм.

Напоследък беше започнал да си разменя писма по електронната поща с една жена, с която се запозна по Интернет. Тя живееше в Лексингтън и беше приятна за „разговор“. Не знаеше, че той работи във ФБР. Жените често се оказваха по-привлечени от образа на мачо в Бюрото, отколкото от самия него. Всичко, което знаеше Карън — това беше името й — за работата му беше, че е свързана с компютри. Като по чудо тя все още проявяваше интерес.

Последният им разговор беше продължил час и трийсет и осем минути. Тя го задържа пред компютъра в кабинета на безупречния си дом и го накара да се смее на глас на някаква нелепа случка. Това го беше навело на мисълта, че са му нужни и малко смешки в живота.

Неведнъж тя беше споменавала колко е красив Кентъки през пролетта. Ако този намек доведеше до покана лично да се увери във великолепието на пролетта в Кентъки, той сериозно щеше да го обмисли. Ставаше неспокоен при мисълта за среща лице в лице с нея, но чувството беше приятно. Като се надяваше, че Бегли няма да забележи червенината по бузите му, той отвърна сковано:

— Последните няколко години се бях съсредоточил върху кариерата си, сър.

— Чудесно, Хут. Но това е работата, а не животът ти. Поразмисли се над това.

— Да, сър.

— Госпожа Бегли ме поддържа нормален и щастлив. Не знам какво бих правил без нея. Ще трябва да те запозная с нея някой ден.

— Благодаря, сър. За мен ще бъде чест.

— Лили Мартин. Може ли спокойно да кажем, че става въпрос за една умна жена?

Съзнанието на Хут се опита да остане в крак с бързината на Бегли.

— Да, сър. Има две научни степени — по история на изкуството и по журналистика. Започнала като куриер в друго списание и постепенно се издигнала до сегашното си положение. Пъркинс ни прехвърли няколко уебсайта, където можем да прочетем за нея по-късно. Казва, че на снимките изглежда доста привлекателна — Хвърли поглед към Бегли, преди да продължи. — Имаше и още нещо, сър. За Бен Тиърни. Пъркинс каза, че според извлечението от една от кредитните му карти е платил за каталог за паравоенни принадлежности. Купил е импулсен приемо-предавател и белезници.

— Боже мой! Преди колко време?

— Отбелязано е в извлечението от август.

Бегли замислено дръпна долната си устна.

— Господин Елмър ни каза, че Тиърни се запознал с Лили Мартин миналото лято.

— И че много я харесал.

— Това, което не знаем е дали харесването е било взаимно, или не. Може да се срещат оттогава. И не е задължително бившият, Дъч Бъртън, да знае за това.

— Правилно.

— От друга страна… — започна Бегли.

— Ако госпожа Мартин не е харесала Тиърни и ако той е „Синия“…

— Да, не би му било приятно да го отблъснат — въздъхна Бегли и изпадна за няколко минути в мрачно мълчание, после с раздразнение удари с юмрук в бедрото си. — Кучи син! Но това просто не се връзва, Хут. Според Рит, а и Уес Хамър потвърди, че жените направо се прехласвали по Тиърни. Кажи ми тогава защо ще ги отвлича? А, Хут, някакви идеи?

Макар Бегли да очакваше с нетърпение отговор, Хут внимателно го обмисли.

— Когато бях в юридическия…

— Като стана дума — прекъсна го Бегли. — Едва наскоро научих, че си завършил право. Защо не си станал адвокат?

— Исках да бъда агент от ФБР — отвърна Хут без колебание. — Откакто се помня, все такъв съм искал да бъда. — По-яките момчета от училище се присмиваха на тази му амбиция. Дори родителите му намекнаха, че има алтернатива, ако първият избор на кариера излезе несполучлив. Той не се остави скептицизмът на другите да го разубеди. — Проблемът, сър, беше, че не съм служил в армията. Нямах и полицейска подготовка. По външния ми вид едва ли ще си помислите, че съм подходящ кандидат за най-доброто Бюро за разследване в света. Боях се, че няма да ме приемат там, освен ако не се отлича по някакъв начин. Предположих, че дипломата ми по право ще ми помогне и очевидно помогна. — Той хвърли поглед към Бегли, който беше избран от Бюрото заради досието си за отлична военна служба, за качествата си на ръководител и — най-важното, — заради смелостта си. Проявите й бяха до такава степен различни, че можеха дори да предизвикат смях.

Бегли оценяваше колегата си внимателно, без да е очебийно. Хут си помисли, че може би — и дано — е минал „прегледа“ за спечелване уважението на шефа си. Това съвсем не беше дребно нещо. Напротив! То се явяваше високо признание според класацията за одобрение.

— Попитахте ме защо Тиърни отвлича жени, сър. Канех се да направя една съпоставка, която може да бъде от полза. Още от първия семестър в юридическия факултет един мой съученик и аз бяхме в равна надпревара за най-добрия в курса. Той изглеждаше като младия Джон Кенеди. Атлетичен. Харизматичен. Срещаше се с модел на бански костюми за „Спортс илюстрейтид“. На всичкото отгоре беше и много надарен. Много. Само че мамеше. Неистово. Почти във всеки час, всяка година във факултета той преписваше на всяка задача и тест. Завърши с оценка една десета по-висока от моята и се дипломира като номер едно.

— Никога ли не го хванаха?

— Не, сър.

— Сигурно ти е било трудно да го приемеш?

— Не съвсем, сър. Той вероятно щеше да ме надмине и по друг начин. Въпросът е, че не му се налагаше.

— А защо го правеше?

— Правният факултет не предлагаше предизвикателства. Да мамиш и да ти се разминава — това беше предизвикателството.

Задните светлини на Уес Хамър примигнаха един път, два, три пъти. Хут прие това за сигнал, че скоро ще му се наложи да спира. Отпусна педала за газта. Пред колата на Хамър стоповете на камиона светнаха, а заедно с тях и мигачът за десен завой. Хут натисна внимателно спирачките, за да спре постепенно.

Бегли сякаш не забелязваше какво става оттатък предното стъкло. Размишляваше върху мотивите на Тиърни.

— Значи тук имаме друг преуспяващ, който е останал без предизвикателства. Отвлича ги, за да види дали може. Но защо точно тези жени? Защо не…

Изведнъж той разкопча предпазния си колан и се извърна назад. Хут ужасно се обезпокои. Посягайки между седалките, Бегли взе петте папки, съдържащи безбройните формуляри и информацията от разследването на Бюрото, които Хут беше събрал за всяко изчезнало лице. После се обърна отново напред и ги струпа върху скута си. Хут задиша по-спокойно, когато го видя пак да слага предпазния колан.

— Снощи, докато преглеждах тези папки, все имах чувството, че чета една и съща история — заговори Бегли. — Чак сега ми стана ясно защо.

— Не ви разбрах, сър. — Хут вкара предпазливо седана в завой. Следвайки Хамър на безопасно разстояние, той беше в състояние да спре, без да се блъсне в задницата на колата му, ако се наложеше. Пред Хамър камионът се мъчеше да набере теглителна сила, за да изкачи стръмния наклон точно зад завоя.

Бегли плесна с ръка върху най-горната папка.

— Тези жени имат нещо общо, Хут.

— Никой от работещите по случаите не откри обща следа сред жертвите, сър. Нито по месторабота, нито по телосложения, нито по произход…

— Били са нуждаещи се.

Тъй като не беше сигурен, че е чул правилно, Хут рискува да се обърне и погледна Бегли.

— Сър?

— Били са нуждаещи се по един или друг начин. Милисънт, както знаем, е страдала от анорексия, което е симптоматично за емоционални проблеми и превратна представа за собственото аз, нали?

— И аз тъй смятам.

Бегли ги започна в обратен ред.

— Преди нея е била Каролин Мадокс. Самотна майка, работеща дълги часове, за да отгледа болното си от диабет дете. Лорийн Елиът. — Той отвори папката и прегледа съдържанието. — Аха. Висока метър и шейсет, тежи сто и осем килограма. Била е с наднормено тегло. Обзалагам се, че ако я разследваме, ще научим, че теглото й е било проблем цял живот, че е опитвала всяка модна диета. Била е медицинска сестра. Като такава непрекъснато й се е напомняло за рисковете, свързани с прекомерната пълнота. Може да й е бил оказан натиск — да намали теглото си, иначе ще изгуби работата си.

— Разбирам накъде биете, сър.

— Съпругът на Бетси Калхоун умира от рак на панкреаса пет месеца преди изчезването й. Били са женени двайсет и седем години. Тя е била домакиня. Всичко това какво ти показва, Хут?

— Ъ-ъ-ъ…

— Депресия.

— Разбира се.

— Бетси Калхоун се е омъжила веднага след завършване на гимназия. Никога не е работила извън дома си. Съпругът й се е занимавал с всички семейни дела. Вероятно преди неговата смърт тази жена никога не е подписвала чек. Изведнъж се налага да се грижи за себе си, а освен това е изгубила и любовта на живота си, смисъла да живее.

Бегли така се беше развълнувал, че на Хут сърце не му даваше да изтъкне, че всичко това са догадки. Догадки, базирани на здрава логика, но все пак догадки, които не бяха подкрепени с доказателства и никога нямаше да издържат в съдебна зала.

— Това е ключът, Хут — продължи Бегли. — Той не отвлича жени, които са сигурни в кариерата си, имат постоянна романтична връзка, физически са здрави и са емоционално стабилни. Преди да изчезнат, всички тези жени са страдали. Една е депресирана, друга е прекалено дебела, трета си протрива пръстите до кост от работа, за да свързва двата края и поддържа детето си полуздраво, следващата се тъпче с боклуци, а после се насилва да повръща. И тогава — допълни той драматично, — се появява нашият виновник. Внимателен и отзивчив, съчувстващ и любезен, на вид като шибан принц.

Въодушевен от теорията, Хут вметна:

— Сприятелява се с тях, печели доверието им.

— И им предлага широкото си рамо, на което да поплачат, прегръща ги със силните си, загорели от слънцето ръце.

— Неговият начин на действие е да помага на нуждаещи се жени.

— Не само да помага, Хут, ами и да ги спасява. Съдейки по това как изглежда и бидейки суров авантюрист, той би могъл да получи какъвто секс си пожелае, когато почувства нужда. Това може да е съставна част, допълнителна облага, но това, което вдига салама му, е да бъде техният спасител.

Тогава на Хут му хрумна една мисъл, която разби на пух и прах цялата хипотеза.

— Забравихме Тори Ламбърт. Първата. Тя е била красиво момиче. Без съмнение отлична ученичка. Популярна сред съучениците си. Нямала е затруднения или проблеми. Освен това „Синия“ не я е търсил специално. Попаднал е на нея, когато се е отделила от групата туристи. Той не може да е знаел, че през онзи ден тя ще се скита сама в гората. Похитил я е, защото е била на разположение, а не защото е била нуждаеща се.

Намръщен, Бегли отвори друга папка й започна да прелиства съдържанието й.

— Нещо за мъжете във въпросната група туристи?

— Никой не е липсвал през времето на отсъствието й. Разпитвани са най-подробно. Освен Тори никой друг не се е отделял от групата.

— А тя защо го е направила?

— При разпитите госпожа Ламбърт, майката на Тори, призна, че същата сутрин се карали. Нищо сериозно. Типично ученическо поведение. По моему не й е било приятно, че е на почивка с родителите си и се е разбунтувала.

— Точно същия проблем имаме двамата с госпожа Бегли и нашата четиринайсетгодишна щерка. Ние сме притеснени. Чувства се унижена, ако я срещнем на обществено място. — Той се замисли върху това за момент, преди да продължи: — И така, „Синия“ попада на Тори, петнайсетгодишна, раздразнителна. Разговаря с нея, съчувства й, взема нейната страна в спора с майка й, казва, че помни каква досада могат да бъдат родителите…

— И тя е негова.

— След една нюйоркска минута — обяви Бегли. — По някое време тя започва да се чувства неудобно с него и иска да се върне при родителите си. Той я пита защо иска да се върне при тях, след като вече „аз съм приятелят ти, от когото имаш нужда.“ Тя се опитва да избяга. Той се ядосва. Тя умира в ръцете му… Може и да не е имал намерение да я убива. Може би нещата са се изплъзнали от контрол и той твърде късно е установил, че тя не диша. Няма значение дали я изнасилва или не, той се отървава от нея.

Той затвори очи, сякаш проследяваше действията и мотивите на извършителя.

— По-късно — продължи Бегли след малко, — когато не е заловен, и никой не гледа на него като на заподозрян, осъзнава колко лесно го е направил. И му харесва. Надмощието е връхна точка на егото. Най-концентрираният стремеж е да се вземе нечий живот в собствените ръце, за да се контролира съдбата му. Докато се катери по лед или извършва друга подобна глупост, той разбира, че нещата вече не са така вълнуващи както преди. Адреналинът не препуска по вените както по-рано. Започва да мисли какво е извлякъл от убийството на онова момиче и неочаквано го изпълва копнеж да го направи отново. Решава да се върне в Клири и да види каква помощ може да окаже на други изпаднали в нужда жени, да провери дали ще изживее отново онова особено въодушевление. Връща се тук, защото рискът да го хванат е нулев. Смята полицаите за селяци, които не могат да се сравняват с него. Има много места за криене, акри пустош, където да скрие труповете. Харесва му тук. Прекрасно място за най-новото развлечение на търсач на силни усещания като него.

Когато приключи въображаемия си сценарий, Бегли вече беше гневен.

— Защо не се движим? — Той избърса замъгленото предно стъкло с ръкава на палтото си: — По дяволите, какво ни бави толкова?

* * *

В кабината на натоварения с пясък камион Дъч бързо губеше търпение.

— Можеш да се справиш и по-добре, Кал.

— Мога, ако престанеш да ми крещиш. — Хокинс изглеждаше отчаян. — Изнервяш ме. Как очакваш да шофирам, като през секунда ме ругаеш? Забрави какво ти рекох за благоверната ти, че може и да не иска да бъде спасена. Не исках да те вбесявам. Само попитах.

— Лили е моя работа.

Хокинс смени на по-ниска предавка и в това време Дъч забеляза, че ръцете му трепереха. Може би трябваше да му позволи да пийне глътка уиски. От тежките си пиянски запои знаеше, че понякога дори само една малка глътка може да превърне треперещите ръце в стабилни. Но вече беше твърде късно. Хокинс навлезе в завоя.

Или се опита.

Предните колела изпълниха командата на волана. Завъртяха се надясно. Камионът обаче продължи да се движи по права линия, отправяйки се безпогрешно по нанадолнището, за което Дъч знаеше, че е най-малко двайсет и пет метра.

— Завий!

— Това правя!

Когато върховете на дърветата придобиха застрашителен размер пред предното стъкло, Хокинс изкрещя и по рефлекс натисна педалите на съединителя и спирачките, после пусна кормилото и вдигна ръце пред лицето си.

Дъч беше безпомощен да спре инерцията на плъзгането. Снегоринът отпред се удари в перилото, смачка го и направи път на няколко тона движеща сила. Предните колела минаха над ръба и увиснаха за няколко секунди там, преди съоръжението да се килне надолу.

Дъч си спомни филма „Дуел“, когато по време на кулминационна сцена един с осемнайсет колела излезе от магистралата и се хвърли надолу в планинска пропаст. Последователността беше заснета на забавен каданс. Сега това се случваше и с него — да наблюдава и да преживява неумолимото им спускане в един мъчително забавен каданс.

Всичко ставаше едновременно. Но звуците бяха кристално ясни. Счупване на предното стъкло. Скали, удрящи шасито отдолу. Прекършване на клони. Разкъсване на метал. Ужасяващи писъци на Хокинс. Собственият му животински рев на неверие и поражение.

В действителност дърветата спасиха живота им, забавяйки падането. Ако наклонът не беше толкова гъсто залесен, пропадането им щеше да е по-бързо и вероятно смъртоносно. Мина почти цяла вечност, след което съоръжението се блъсна в неподвижен обект с разтърсваща мозъка сила. Инерцията ги тласна напред, макар че не се отместиха по-напред. Камионът се предаде, потрепери и замря.

Дъч както изглежда беше в съзнание и с изненада установи, че е жив и не е ранен. Очевидно Хокинс също беше оцелял. Дъч го чуваше да скимти жално.

Дъч разкопча предпазния си колан, бутна с рамо вратата си и тя се отвори. Той се изтъркаля навън и спря на няколко метра по-надолу в сняг, дълбок почти до кръста му.

Опита да се ориентира, но беше заслепен от снега, който вятърът навяваше в очите му. Не можеше да види дори какво беше попречило на по-нататъшното падане на камиона. Единственото, което можа да различи, беше гора от черни стволове на дървета на фона на бяло поле.

Но нямаше нужда да го види.

Той го чу.

Усети вибрациите му на земята, в ствола на дървото, на което се беше облегнал, за да запази равновесие, усети ги в топките си.

Не си направи труда да извика предупреждение към Хокинс или да се опита да го издърпа от развалините на безопасно място. Нито се опита да избяга и да се спаси. Поражението беше ограбило инициативата му, беше го обездвижило.

В този момент безсмислеността на неговия живот достигна връхната си точка По-скоро да умре тук и сега, защото надеждата му да стигне до Лили се беше разбила.

* * *

Уес гледаше и не вярваше, че съоръжението за опесъчаване изчезва зад билото.

Той изскочи от колата и застана до отворената врата — като че ли ако стоеше навън щеше да разбере как се случва това.

Чуваше как камионът оре пътя си надолу по склона. Невероятен грохот, последван от нещо, което прозвуча като метална въздишка — издрънчаването на умиращия камион. После настъпи злокобна тишина, която беше още по-ужасяваща. Стана толкова тихо, че Уес чуваше снежинките, които се удряха в дрехите му.

Спокойствието бе нарушено от Бегли и Уайз, които приближиха по хлъзгавия наклон на пътя. Колата им беше доста по-назад от тази на Уес, така че нямаха неговата позиция за наблюдение. Бегли стигна пръв до него и, изпускайки струйки пара от устата си, попита намусен:

— Какво стана?

— Преобърнаха се.

— Мамка му!

Бегли дори не смъмри Хут за ругатнята. Защото в този момент и тримата чуха друг звук, който не можеха да определят, но бяха уверени, че вещае продължение на катастрофата.

Размениха си недоумяващи погледи.

По-късно стана ясно, че е от разцепване на дърво. Стволовете на дървета, които трима възрастни мъже не можеха да обгърнат, се бяха разцепили като клечки за зъби. Тогава не можеха да го видят поради пълната неразличимост на релефа.

Уес измърмори:

— Какво, по дяволите, е това?

Тогава го видяха — падаше от ниските облаци, снега и мъглата, насочено към земята като приземяващ се космически кораб с червени предупредителни светлини, които продължаваха да мигат. Електрическият стълб се стовари върху земята с такава сила, че дори дебелият сняг не можа да смекчи удара. По-късно Уес щеше да се кълне, че това накарало колата му да подскочи на четирите си колела.

Той и двамата агенти от ФБР останаха известно време безмълвни и не можеха да приемат това, на което бяха станали свидетели, не можеха да повярват, че са оцелели. Ако стълбът беше паднал трийсетина метра по-близо, сега те щяха да са под него.

Съдбата на Дъч беше неизвестна Уес можеше само да се надява, че двамата с Хокинс са оцелели. Но пътят Маунтин Лоръл беше блокиран от тонове стомана и отломки от дървета, които образуваха барикада, висока колкото двуетажна сграда и почти толкова широка. Вече никой не можеше да мине нагоре към планината.

Еднакво непроходим беше и за онзи, който се надяваше да слезе от нея.