Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chill Factor, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 101 гласа)

Глава 17

Лили побутна с върха на обувката си синята кадифена панделка на пода. Беше я намерила в затворено с цип отделение на раницата на Тиърни, докато търсеше доказателство за друга жена в живота му. Когато вдигна поглед към него, думите бяха излишни.

— Намерих я — каза той.

— Намерил си я?

— Вчера.

— Къде?

Той посочи с брадичка хребета на връх Клири.

— Просто си е лежала на земята в гората?

— Беше се заплела в един храст. Вееше се от вятъра. Така привлече вниманието ми.

Недоверието й трябва да беше очевидно.

— Виж, знам защо си се възбудила, като си я видяла — додаде той. — Знам как може да се изтълкува.

— Откъде знаеш?

— Всеки знае за панделката, Лили.

Тя поклати глава.

— Не, само полицията и престъпникът.

— Напротив, всеки — възрази спокойно Тиърни. — Полицейският състав на Дъч не е от най-потайните. Някой се е изпуснал, че на всяко от предполагаемите места на похищението е била оставяна по една синя кадифена панделка.

Точно това й беше казал Дъч, но поверително.

— Те умишлено задържаха тази информация.

— Явно не са успели. Чух да я обсъждат в магазина — поясни той. — А друг път, когато взимах дрехите си от химическото чистене, собственикът предупреди жената преди мен да се пази от „Синия“ и тя знаеше за какво говори той. Всеки знае. — Кимна към панделката. — Нямам представа дали това е същата панделка, която „Синия“ оставя след себе си, но наистина е адски странно да попаднеш на такава вещ в пустошта. Затова я взех от храстите и я пъхнах в раницата с намерението да я предам на властите в града.

— Снощи нищо не спомена за това.

— Нямаше никаква връзка с разговора ни.

— Въпросните изчезнали жени занимават хората в Клири повече от две години. Ако аз бях намерила нещо, което може да е важна улика, мисля, че щях да го спомена.

— Не съм се сетил.

— Като те попитах дали в раницата си имаш нещо, което може да ни послужи, ти отрече. Защо тогава не спомена за панделката? Защо не каза: „Не, няма нищо, което може да ни послужи, но виж какво намерих днес.“

— А ако го бях казал? Помисли за това, Лили. Ако ти бях показал панделката снощи, щеше ли да изключиш възможността да съм „Синия“?

Тя нямаше отговор на този въпрос. Нямаше отговори за много неща. Отчаяно искаше да повярва, че той е точно този, който изглежда, че е един очарователен, талантлив, интелигентен, забавен, чувствителен мъж. Нито едно от тези качества обаче, не го правеше неспособен да извършва престъпления срещу жени. Напротив, тези отличителни черти биха работили в негова полза.

Той все още не беше дал обяснение за белезниците. Като се изключеха садомазохисткия секс и правозащитните органи, с каква друга цел се използваха? Прилоша й от предположението.

— Милисънт Гън беше обявена за изчезнала преди една седмица.

— Следих случая.

— Тя жива ли е все още, Тиърни?

— Не знам. Откъде да знам?

— Ако си я отвлякъл…

— Не съм.

— Аз пък вярвам, че си го направил. Вярвам, че затова в раницата си имаше синя панделка и чифт белезници.

— Между другото, защо си претърсвала раницата ми?

Тя подмина въпроса му и продължи:

— Вчера следобед на хребета си правил нещо, което си искал да приключиш преди бурята. Да се отървеш от тялото, може би? Да изкопаеш гроба на Милисънт?

Отново кожата на лицето му сякаш силно се опъна.

— След като снощи спа на половин метър от мен, наистина ли вярваш, че само часове преди това съм копал гроб?

Не искаше да си спомня за заблудата и уязвимостта си, затова стисна по-здраво пистолета.

— Вдигни белезниците.

Той се поколеба, после се наведе и ги вдигна.

— Сложи първо едната гривна върху дясната си китка.

— Правиш ужасна грешка.

— Ако греша, ти ще прекараш един неудобен следобед, което само ще те ядоса. Но ако съм права и ти си „Синия“, ще спася живота си. След като имам избор, предпочитам да те ядосам. — Тя повдигна леко пистолета. — Закопчай гривната около дясната си китка. Веднага.

Занизаха се мъчителни секунди. Накрая той се подчини.

— Ако вилата пламне или ти започнеш да се задушаваш от пристъп на астма, ключът под ръка ли ти е?

— В джоба ми е. Но не смятам да те освободя, преди да дойде помощ.

— Което може да отнеме дни. Можеш ли да оцелееш толкова време без лекарството си?

— Остави ме аз да се безпокоя за това.

— И аз се притеснявам, дявол да го вземе. — Гласът му беше станал рязък и дрезгав. — Загрижен съм за състоянието ти, Лили. Мислех, че целувката ми го е показала.

Сърцето й прескочи няколко удара, но тя не обърна внимание на ускореното биене.

— Качи се върху матрака и пъхни дясната си ръка през желязото на лицевата табла на леглото.

Носена от рамка от здраво дърво, декоративната табла от ковано желязо имаше достатъчно широки отвори, през които той можеше да промуши ръката си.

— Когато те целунах…

— Няма да разговарям за това!

— Защо?

— Качи се върху матрака, Тиърни.

— И теб целувката развълнува не по-малко от мен.

— Предупреждавам те, че ако не…

— Защото целувката задоволи любопитството ни и още нещо. Бях си фантазирал как те целувам, но тя…

— Качвай се върху матрака.

— Но тя беше милион пъти по-хубава от фантазиите за нея.

— Предупреждавам те за последен път.

— Няма да се закопчая към тази табла! — извика гневно той.

— Повече няма да настоявам.

— Снощи ти не заспа дълго време, нали? Знаех, че си будна. И ти знаеше, че съм буден. Двамата си мислехме за едно и също нещо. За целувката и ни се искаше…

— Млъкни или ще те застрелям!

— … да не бяхме спирали.

Тя дръпна спусъка. Куршумът се сплеска в стената, като мина толкова близко покрай него, че той усети раздвижването на въздуха до бузата си.

— Добра съм. Следващият изстрел няма да пропусна.

— Ти не би ме убила.

— Ако отнеса капачката на коляното ти, ще ти се иска да съм те убила. Качвай се върху леглото — нареди тя, произнасяйки отчетливо всяка дума.

Като я гледаше с подновено уважение, той заотстъпва назад, докато прасците му се допряха в матрака. Седна и се измести назад върху задните си части. Тя знаеше, че гримасите му на болка положително не са престорени, но нямаше да допусне да отслабят решителността й. Когато стигна до таблата на леглото, той промуши дясната си ръка през кованото желязо.

— А сега заключи другата гривна около лявата си китка.

— Лили, умолявам те, не ме карай да правя това.

Тя не каза нищо, само гледаше към него над късото дуло на пистолета, докато той не отстъпи и не закопча гривната около лявата си китка.

— Дръпни силно надолу, за да видя дали са заключени.

Той дръпна силно белезниците, удряйки метал в метал.

Нямаше накъде да мърда.

Лили отпусна ръце е се свлече покрай стената. Облегна глава върху свитите си колене. До този момент не беше усетила колко е премръзнала. Или може би трепереше от страх.

Плашеше я, че предположението й, че той е престъпникът, може да излезе вярно. И не по-малко я плашеше мисълта да не се окаже погрешно. Приковавайки Тиърни с белезници към леглото, може би се обричаше на смърт от задушаване.

Не. Трябваше да мисли единствено за оцеляването си. Смъртта не беше избор. Смъртта беше лишила дъщеря й от дълъг живот. Проклета да е, ако й позволи да лиши и нея.

След малко се изправи на крака. Тръгна към дневната, без изобщо да погледне Тиърни.

— Трябва да внесеш още дърва, докато имаш сили — подвикна той след нея.

Тя отказа да влиза в разговор с него, но това си беше чиста истина. Кожата на ботушите й беше влажна и студена, но тя напъха краката си в тях, независимо от неприятното усещане.

Плетената шапка на Тиърни беше вкоравена от засъхнала кръв, но се оказа по-удобна за главата й, отколкото одеялото. Нахлупи я ниско върху ушите и почти до веждите си. Взе и шала му, за да го увие около врата си. Кашмирените й ръкавици бяха неподходящи за жестоко ниските температури, но бяха повече от нищо.

Вече готова, тя се запъти към вратата.

Той се провикна от спалнята:

— За Бога, Лили, нека аз да го направя. Можеш да ме държиш на прицел през цялото време. Не ме интересува. Просто ме остави аз да го направя.

— Не.

— Студеният въздух…

— Млъкни.

— По дяволите? — изруга той. — Не слизай от верандата. Внеси дънерите вътре, преди да започнеш да ги цепиш.

Добър съвет. Притежаваше чудесни умения за оцеляване. Беше ли така добър, когато караше жените да му се доверят, запита се тя. Очевидно да. Пет му се бяха доверили. Всъщност шест, ако броеше и себе си.

Вътре във вилата беше студено, но изобщо не можеше да се сравни с положението отвън. Студеният въздух резна откритите й скули. Трябваше да държи очите си присвити като цепки. Насмоленият брезент, който Тиърни беше метнал върху купчината дърва под навеса, беше покрит с няколко сантиметра сняг, навеян от вятъра.

Тя се пресегна под него и издърпа един пън от върха на купчината. Беше толкова тежък, че се изплъзна от ръцете й и изтрополи върху верандата, минавайки на косъм от пръста на крака й. Вдигна го непохватно и го прегърна, докато отвори вратата.

Остави го до камината, после се спря и си пое дълбоко въздух през устата, за да напълни дробовете си, опитвайки да убеди себе си, че дишането е лесна работа.

— Лили, добре ли си?

Постара се да не го чува и да се съсредоточи върху поемането на въздух.

— Лили?

Тревогата му прозвуча искрено. Белезниците издрънчаха около кованото желязо, докато ги дърпаше. Тя се отдалечи от камината.

— Престани да ми крещиш. Добре съм.

— Добре си, друг път!

— Добре съм, като изключиш факта, че съм в капан със сериен престъпник. Какво им правеше, Тиърни, докато са били с белезници? Измъчва ли ги, изнасили ли ги, преди да ги убиеш?

— Ако съм правил това, защо и теб не измъчвах, не изнасилих и не убих?

— Защото се обадих на Дъч и му оставих съобщение, че съм тук с теб. — Внезапно я осенени това прозрение. — Сега разбирам защо трепваше всеки път, когато споменавах името му, защо беше така обсебен от него, защо ме затрупваше с въпроси за настоящата ни връзка.

— Защото исках да знам дали го обичаш още.

Точно до същото заключение беше стигнала и тя. Подмами я да си мисли, че зад настойчивите му въпроси за Дъч, бившия съпруг, се крие ревност. От това, че се хвана на номера му, беше бясна и на себе си, и на него.

— Няма да хабя повече въздуха си в разговор с теб.

Той ожесточено задърпа белезниците. За щастие, те удържаха.

Тя отново излезе навън. Почти цял час вкарва вътре дърва. Струваше й се, че всеки следващ тежи повече от предишния. Досадната работа ставаше все по-трудна. Почивките между отделните излизания — все по-продължителни.

* * *

— Лили?

От половин час тя седеше върху матрака с гръб, опрян на дивана, почиваше и се опитваше да улесни дишането си.

— Лили, отговори ми.

Тя облегна глава в края на канапето и затвори очи.

— Какво?

— Как си?

Изкушаваше се да не отговори, но той викаше името й непрекъснато през последните пет минути. Очевидно нямаше да престане, докато не му се обади.

Отметна плетения шал, стана и с тихи стъпки отиде до отворената врата на спалнята.

— Какво искаш?

— Господи, Лили. — Лицето му изразяваше шок, с което потвърждаваше подозрението й, че вероятно е заприличала на зомби. Беше се виждала и преди в агонията на астматичен пристъп. Не беше приятна гледка.

— Достатъчно ли ти е топло? — запита нелюбезно тя.

— Не ти достига кислород.

Канеше се да се върне, когато той побърза да каже:

— Няма да откажа едно одеяло върху краката си.

Тя измъкна едно от матрака. Вълната беше запазила топлината от камината. Застанала до края на леглото, тя го разгъна над него и покри изпънатите му крака.

— Благодаря.

— Няма защо. — Забеляза, че китките му са червени от дърпането на белезниците. — Това няма да ти помогне. Само ще се нараниш.

Той погледна ожулената си кожа.

— Накрая и аз стигнах до това заключение. — Раздвижи пръстите си. — Ръцете ми изтръпват от липса на кръвообращение. Не го обмислих много добре, когато се закопчах към таблата. Трябваше да поставя ръцете си по-ниско, на нивото на кръста. Тогава нямаше да съм в това неудобно и неприятно положение.

— Да, лошо си го планирал.

— Не вярвам да се съгласиш да отключиш белезниците, за да…

— Не.

— Така си и помислих. — Смени позата си, като се мръщеше от болка, но тя не се поддаде на опита му да предизвика съжалението й.

— Гладен ли си?

— Стомахът ми къркори.

— Ще ти донеса нещо.

— Кафе?

— Добре.

— Трябва да отговаря на една дажба вода.

Бойскаутът в него заговори. Винаги подготвен.

След пет минути тя се върна в спалнята с чаша прясно кафе и чиния солени бисквити, намазани с фъстъчено масло — продукти, които бяха взели от колата й.

Каза му:

— Оставила съм пистолета и ключето за белезниците в дневната — и се отдръпна настрани, за да му даде възможност да види страничната масичка. — Ако смяташ да ме изгориш с кафето, или да ме затиснеш с крака върху пода, или по какъвто и друг начин да ме надвиеш, нищо няма да постигнеш. Пак няма да стигнеш до пистолета и ключа.

— Много умно.

Тя остави кафето и чинията на пода, разви шала от врата си и го захвърли далеч от него. Той се намръщи.

— Пак ли ме нападаш?

— Може да го използваш като оръжие.

— Ако те удуша, няма да е много разумно, нали? Ти ще си мъртва, а аз — безпомощно прикован.

— Не поемам никакви рискове.

— Защо си била с моя шал?

— Можеш ли да държиш чашата?

— Ще опитам. Но не обещавам, че няма да капне. Защо си била с шала ми?

— За по-топло, Тиърни. Няма друга причина. Не искам да ставаме любовници.

Тя сложи чашата между ръцете му. Той обви пръсти около нея, наведе глава и отпи.

— И все пак е по-добре, че ръцете ми не са на нивото на кръста. Как щях да ям и да пия тогава.

— Нямаше да те оставя да умреш от глад или жажда.

— Ти си един много мил надзирател, Лили. Не си падаш по жестоки и необичайни наказания. Макар че — той изчака, докато се увери, че е приковал вниманието й и продължи: — Ще бъде доста жестоко, ако умреш в ръцете ми.

— Нямам такива намерения.

— Дано!

Гласът му прозвуча многозначително. Такъв беше и погледът му. Тя устоя и на двете.

— Готов ли си за бисквитите?

— Нека първо изпия кафето.

Тя отстъпи назад, седна на люлеещия се стол на безопасно разстояние от леглото и обърната глава настрани.

— Дъч често ли ти разказваше за изчезналите жени?

Изненадана от въпроса, тя го погледна остро.

— Сигурно той ти е казал за синята панделка и за прякора „Синия“.

— Никога не съм искала да обсъжда случаите си с мен, но съм го изслушвала, когато го правеше.

— Какво друго ти разказа за изчезналите жени в Клири?

Тя му отвърна със студен, твърд поглед.

— Хайде, Лили. Ако си убедена, че аз съм престъпникът, няма да разкриеш нищо, което да не знам. Наясно ли е Дъч какво значи синята кадифена панделка?

— Какво е значила за „Синия“ ли имаш предвид?

Той кимна.

— Имаше си теория за това.

— Каква е тази теория?

Поколеба се дали да сподели с Тиърни това, което знаеше за случаите. Но ако го направеше, можеше да научи още нещо.

— Единствено първата, която изчезна, Тори Ламбърт, не беше местна жителка.

— Тя и родителите й са били на почивка в Клири — допълни той. — Тръгнали на екскурзия с водач, за да се насладят на есенната гора. Двете с майка й се скарали. Типично за петнайсетгодишните, момичето се отделило, за да се цупи само. И повече не я видели.

— Точно така.

— Престани да ме гледаш така, Лили. Дойдох в Клири малко след като Тори беше изчезнала. Седмици наред историята беше на първа страница на вестниците. И аз, като останалите, четях разказите. Всеки може да ти каже това, което току-що ти казах аз. Какво е мнението на Дъч за панделката?

— Само това са намерили от нея — отвърна Лили. — Останалите туристи в групата, включително родителите й, помислили, че тя ще ги настигне. Когато обаче не се появила, те се разтревожили. С настъпването на вечерта вече били обзети от паника. След двайсет и четири часа решили, че явно не е изчезнала по свой избор. Или е пострадала и не може да се върне сама, или се е изгубила, или пък е била отвлечена.

— Спасителните екипи са претърсвали седмици наред, но онази година зимата настъпи по-рано — продължи той историята. — Момичето…

— Престани да я наричаш „момичето“ — прекъсна го тя раздразнено. — Името й е Тори Ламбърт.

— Тори Ламбърт изчезнала, сякаш земята се отворила и я погълнала. От нея не била намерена никаква следа.

— Освен синята кадифена панделка — напомни му Лили. — Била намерена в някакъв шубрак. Оттатък границата, в Тенеси.

— Това накарало властите да повярват, че е била отвлечена. За да стигне до мястото, където намерили панделката, тя е трябвало да извърви пеша петнайсетина километра по един от най-неравните терени на изток от Мисисипи — допълни той.

— Майка й разпознала панделката, била същата, с която Тори била въпросния ден. — Лили се загледа пред себе си за момент, после тихо добави: — Вероятно госпожа Ламбърт е изживяла истински ад, като е видяла панделката. Тори имала много дълга коса, почти до кръста. Прекрасна коса. Въпросната сутрин вплела панделката в косата си на една плитка. — Премествайки погледа си отново към Тиърни, тя продължи: — Така че, каквото и друго да си й причинил, ти си отделил време да разплетеш косата й, за да свалиш панделката.

— „Синия“ го е направил.

— Чудно ми е — продължи тя, все едно че не й беше възразил, — небрежен ли си бил или си оставил нарочно улика?

— Защо да е оставена нарочно?

— За да обърка издирващите. Да ги подведе. Ако е така, дало е резултат. След като намерили панделката, пуснали кучета следотърсачи. Те бързо загубили миризмата — Тя се замисли за момент. — Питам се защо не си взел панделката като трофей.

— „Синия“ има своя трофей. Има Тори Ламбърт.

Тонът му накара Лили да потрепери.

— Значи панделката е само символ на успех.

Тиърни изпи последната глътка кафе.

— Приключих. Благодаря.

Тя пое от ръцете му чашата и му подаде две бисквитки, по една във всяка ръка. Той унищожи първата на една хапка. Когато се наведе да лапне и другата, тя зърна превръзката му.

— Раната на главата боли ли те?

— Търпи се.

— Май вече не кърви. — Подаде му още една бисквита, но вместо да я вземе, той дръпна китката й и я обгърна здраво с пръстите си.

— Аз ще оцелея, Лили. Безпокоя се повече за твоето оцеляване.

Тя се опита да издърпа ръката си, но не успя.

— Пусни ме.

— Отключи белезниците.

— Не. — Тя безуспешно се съпротивляваше.

— Ще отида до колата ти и ще ти донеса лекарството.

— Искаш да кажеш, че ще избягаш.

— Да избягам ли? — изсмя се той късо. — Нали беше навън. Видя какво е. Колко далеч смяташ, че ще стигна, ако искам да избягам? Не, искам само да спася живота ти.

— Аз ще оцелея.

— Лицето ти е сиво. Докато беше в дневната чувах всеки път колко трудно си поемаш дъх. Мъчиш се.

— Мъча се с теб.

Този път, когато тя дръпна ръката си, той я пусна. Тя пое няколко хриптящи глътки въздух.

— Искаш ли още? — попита го, подавайки му последната бисквита.

— Ако обичаш.

Вместо към ръката му, тя я задържа пред устата му.

— Само не ме хапи.

Той се намръщи, сякаш отново го беше засегнала, наведе напред глава и лапна бисквитата между зъбите си, като внимаваше да не докосва пръстите й. Тя бързо отдръпна ръката си, взе празната чиния и чашата и се запъти към дневната.

— Щом не искаш да ме пуснеш, поне ме премести там, където да мога да те виждам.

— Не.

— Ако съм там, ще можеш да ме наблюдаваш отблизо.

— Казах не.

— Лили.

— Не!

— Ти така и не ми каза теорията на Дъч за панделката. Какво значи тя за „Синия“?

След моментно колебание Лили заговори:

— Дъч каза, че той я използва като символ за своя успех, за да дразни властите.

— Съгласен съм. И това вероятно ще е единственият път, когато двамата с Дъч ще сме на едно мнение. По ред причини този мъж е глупак, едната, от които е, че те е оставил сама в планината вчера с приближаващата се снежна буря. Какво си е мислил той?

— Вината не беше изцяло негова. Аз настоях да тръгне преди мен.

— Защо?

— Нямам намерение да разговарям с теб за Дъч и мен.

Той я изгледа продължително, преди да каже:

— Уважавам те за това. Честно. И аз не бих искал да говориш с него за нас.

— Няма „нас“, Тиърни.

— Това не е истина. Изобщо не е истина и ти го знаеш. Преди да решиш, че аз съм лошият, бяхме на път да станем „нас“.

— Недей да придаваш твърде голямо значение на една целувка.

— Обикновено не придавам. Но тази не беше обикновена.

Тя разбра, че трябва да побърза да се отдели от него. Да запуши ушите си. Да избягва да го поглежда в очите. Макар че те я задържаха на място, сякаш я омагьосваха.

— Отричай колкото си щеш, Лили, но знаеш, че говоря истината. За нас това не започна миналата нощ. То съществува от мига, когато се качи на онзи автобус. Оттогава всяка секунда от всеки ден съм желал да те докосвам.

Тя пренебрегна трепета в долната част на тялото си.

— Така ли правиш?

— Кое?

— Така ли омайваше със сладки приказки онези жени, за да тръгнат с теб, без да хленчат?

— Ти смяташ, че това са сладки приказки?

— Да.

— Начин да те спечеля?

— Да.

— За да отключиш белезниците и аз да те обезобразя?

— Нещо такова.

— Обясни ми тогава защо миналата нощ спрях само до една целувка.

Очите му потърсиха нейните, докато чакаше отговора, който не получи. Накрая каза:

— Спрях, защото не исках да се възползвам от ситуацията. Намираме се в опасни обстоятелства, откъснати от света. Говорихме за Ейми. Ти беше емоционално крехка, уязвима, нуждаеше се от утеха и нежност.

Освен това жадувахме един за друг. Ако бяхме продължили да се целуваме, знаех докъде щеше да се стигне. Знаех също, че по-късно ти може би щеше да съжаляваш или да поставиш под съмнение мотивите ми. Не исках след това да имаш никакви лоши предчувствия, Лили. Това е единствената причина, поради която не дойдох при теб на матрака.

Звучеше искрено. Господи, винаги звучеше така!

— Голяма жертва от твоя страна, свети Тиърни.

— Нищо подобно. — Очите му пронизаха нейните като две карфички от светлина. — Ако ме беше помолила да те чукам, щях начаса да се възползвам.

Тя пое внезапно въздух и дробовете й изхриптяха.

— Добре го правиш, Тиърни. — Гласът й прозвуча като истинско грачене, но не изцяло поради астмата. — Една минута мил, в следващата — еротичен. Знаеш какво да кажеш.

— Отключи белезниците, Лили — прошепна той.

— Върви по дяволите.

Снощи оцеляването й зависеше от доверието й в него. Днес зависеше от недоверието.