Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chill Factor, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 101 гласа)

Глава 25

Когато Тиърни каза, че е време да си лягат, той точно това имаше предвид. Остави я пред огъня, стана, взе всички одеяла и ги метна върху матрака.

Забеляза, че тя го наблюдава с любопитство.

— Няма да спя на дивана — заяви той решително. — Не се побирам на него. Като пребит съм. Ти можеш да вземеш допълнително одеяло.

— Добре.

Тя стана и отиде в банята. Не беше нужно да й напомня да побърза — ония стаи бяха като хладилници.

Когато се върна, завари го да слага още дърва в огъня.

— Ти легни от тази страна, по-близо до камината.

Тя се премести, но не легна, докато не го видя да изчезва зад вратата на спалнята. Последва съвета му и подпъхна одеялото около себе си.

След няколко минути той се върна.

Легнали по гръб, на разстояние един от друг, те се загледаха в тавана. Пламъците от камината хвърляха танцуващи сенки върху гредите. Обикновено взаимодействието между светлина и тъмнина действаше хипнотично и приспиващо. Лили обаче лежеше скована и напрегната — на светлинни години от съня.

— Как мислиш, дали ще дойдат утре? — Не беше сигурна кои имаше предвид. Дъч и местния спасителен отряд? Или ФБР? Може би всички заедно.

— Според мен някой ще се опита. Стига, разбира се, снегът да спре да вали, каквато беше прогнозата.

— И стига Дъч да е получил първото ми съобщение по гласовата поща. Защото може да си мисли, че отдавна съм се прибрала благополучно в Атланта.

— Възможно е.

— Ако не е получил това съобщение, дори не знае, че ти си с мен тук.

— Така е.

Но интуицията й подсказваше, че Дъч знае, а напрежението в гласа на Тиърни говореше, че и той си мисли същото.

— Ако времето се изясни, клетъчните телефони ще проработят отново.

— Тогава на кого ще се обадиш, Лили? На ФБР или на Дъч?

— Не съм се замисляла.

— Според мен — на Дъч.

Те се смълчаха за известно време, заслушани в пукота на горящите цепеници. После, обръщайки се на една страна, с лице към огъня и с ръце, пъхнати под бузата, прошепна:

— Лека нощ, Тиърни.

— Лека нощ.

Мина доста време, но тя усещаше, че той не спи. Както и тя не можеше. Причините за безсънието й бяха няколко. Дългият сън следобед. Светлината от огъня, трепкаща върху затворените й клепачи. Неудобството от пластовете дрехи, с които се беше навлякла, тежестта на одеялата. Споменът за преживяния ужас по време на пристъпа на астмата.

Главната причина за будуването й обаче беше самият Тиърни, легнал на една ръка разстояние от нея. След като й пожела лека нощ, той не издаде звук, нито се помръдна и все пак тя знаеше, че е буден и че усеща нейната близост.

Макар никой от двамата да не се помръдна или проговори, напрежението между тях се засилваше с всяка изминала секунда.

Един час след като двамата си размениха по едно неловко „лека нощ“, той заговори. При това не шепнешком, сякаш да пробва дали спи, съвсем не. И не мекият му, нисък глас я изуми, а самият въпрос:

— Дъч. Посягал ти е, нали?

Тя преглътна, но иначе остана неподвижна.

— Къде си чул това?

— Никъде. Просто го наблюдавах достатъчно дълго, така че не беше трудно да го предположа. За някои ченгета насилието става нещо обичайно. То започва да изглежда нормално разрешение на всеки проблем, особено за мъж, който е емоционално разбит и пие много.

Тя не каза нищо.

— И — продължи той с още по-нисък тон — не мисля, че щеше да разтрогнеш брака си поради някоя по-незначителна причина.

Не беше споделяла това с никого — нито с приятели, нито с колеги, които забелязваха емоционалния й смут и я караха да им се довери, не беше споменавала дори на психотерапевта си. Като че ли беше редно да го сподели с Тиърни само защото той беше единственият достатъчно прозорлив, за да заподозре такова нещо.

— Случи се само веднъж — отговори тя тихо. — Вдигна юмруци, сякаш искаше да ме удари. Предупредих го, че направи ли го, това ще бъде краят на съвместния ни живот. Точно това му казах. Не, по-точно това му обещах.

Тя затвори очи за миг и си пое дълбоко въздух. Дори сега й беше тежко да си спомни онази ужасна нощ.

— Той или не ме слушаше, или не ми повярва, или просто е бил толкова пиян, че не е запомнил предупреждението ми. Прибра се много късно. Беше войнствено настроен и започна да се отбранява още преди да съм го обвинила за нещо. Просто търсеше повод за скандал… Същия ден имах продължително събрание и направо бях капнала. Вместо да вдигна някой от редовните ни скандали, се постарах да го избягвам, но той не ме остави на мира. Искаше скандал и нямаше да се укроти, докато не го получеше… Притисна ме до стената в спалнята. Притисна ме в буквалния смисъл и не ме пускаше. Обвини ме за смъртта на Ейми. Били сме загубили дъщеря ни по моя вина. Туморът в мозъка й бил Божие наказание, задето съм тръгнала на работа веднага след раждането й, вместо да съм си останела вкъщи при нея.

— Това е безумие.

Лили се засмя тъжно.

— И аз това му казах, но той заби юмрук в лицето ми толкова силно, че главата ми се блъсна в стената и почти загубих съзнание. Свлякох се на пода… През цялото време си мислех: Не, това не може да ми се случва. Не и на мен. Не е възможно да треперя от страх в ъгъла на собствената си спалня и да се опитвам да се предпазя от съпруга си. Четеш за такива неща във вестниците, те се случват на бедни или неграмотни хора, онеправдани от съдбата по един или друг начин, израснали в домове с насилие.

Тя замълча и си пое въздух, за да продължи:

— Дъч сякаш изтрезня. Започна да се извинява, да се разкайва. Оправда се с напрежението, на което бил подложен в работата си и на мъката по Ейми. Моята мъка по Ейми не беше по-малка от неговата. Но знаех, че всякакви аргументи по-нататък щяха да са безсмислени. Ние отдавна бяхме престанали да спорим. И на този етап аз бях далече от мисълта да простя. Без да кажа дума повече, се надигнах и отидох да прекарам нощта в хотел. Още на следващия ден се свързах с адвокат и подадох молба за развод. За мен връщане назад нямаше.

— Лошо ли те беше ударил?

— Бях контузена, но нямах нищо счупено.

— Повдигна ли обвинение?

— Адвокатът ми настоя, но аз отказах. Исках само да се махна. Дъч беше хлътнал в пропаст на отчаяние, сякаш за шията му имаше вързан камък. Не исках да ме повлече заедно с него. Едно съдебно споразумение щеше да отложи деня, когато щях да съм се освободила от него. Разбираш ли?

— Да. И не съм съгласен. На него мястото му е в затвора. Но те разбирам защо не си повдигнала обвинение.

— Обадих се в работата и казах, че съм настинала. Останах в хотела, докато синините и отоците изчезнат. Когато напуснах това място, реших, че от този момент започва новият ми живот. Без Дъч Бъртън.

— Но не напълно.

Забележката бе изречена почти шепнешком. Лили не беше сигурна дали трябваше да я чуе. Но нищо не каза. След кратко мълчание той рече:

— Съжалявам за това, което ти се е случило.

— И аз съжалявам, но не толкова за себе си, колкото за Дъч. Аз се съвзех. За разлика от него. Моите рани заздравяха. Неговите ще останат в душата му завинаги. Той никога няма да се освободи от чувството за вина.

— Не очаквай да проявя съжаление към тоя негодник. С удоволствие бих му върнал десетократно онова, което ти е сторил.

— Моля те, недей. Не че ще го направиш…

— Ще го направя, и още как. Стига да ми падне удобен случай.

— Моля те, Тиърни. Обещай ми, че няма да го направиш.

След кратко мълчание той отвърна тихо:

— Добре. И без това от вдругиден нататък няма да съм в състояние да предизвикам, когото и да било, нали?

Тя не отговори на въпроса, а рече:

— И още нещо.

— Какво?

— Не казвай на никого за това.

— Защо трябва да го закрилям?

— Не закриляш него, а мен. За Бога, не го казвай никому. Моля те.

— Добре.

— Обещаваш ли?

— Вече ме помоли да не го казвам, Лили. Значи няма. А сега заспивай.

Тя се настани по-удобно и придърпа одеялата до брадичката си. Очите й обаче отказваха да се затворят. Загледа как огънят овъглява една цепеница тя накрая се разпада в жарта. Парчетата поеха топлината, започнаха да се нажежават и да светят, после изведнъж лумнаха в пламъци.

Тя се бърна с лице към Тиърни.

Очите му бяха отворени и я наблюдаваха.

— Не искам да заспивам — едва доловимо прошепнаха устните й.

* * *

Скот натисна звънеца по навик, забравяйки, че няма ток. Почука силно няколко пъти и чу приближаващи се стъпки. Вратата се отвори.

— Здравейте, госпожице Рит.

— Скот! — възкликна Мерилий, явно изненадана да го види. — Да не съм забравила, че имаме урок?

— Дойдох да се видя с господин Рит.

Тя погледна през рамо към кухнята, където Уилям седеше край осветената от свещ маса.

— Току-що свършихме вечерята.

— Мога да дойда по-късно.

— Не, не, заповядай. — Тя отстъпи настрани и го покани с ръка да влезе. Той изтупа снега от обувките си, преди да продължи напред по покритото с плочки антре. Докато затваряше вратата, Мерилий погледна към улицата. Не видя кола и попита:

— Пеша ли си дошъл?

— Да, госпожице.

— Кой е, Мерилий? — подвикна Уилям от кухнята.

— Скот Хамър.

Уилям се появи в антрето, салфетката, все още втъкната в яката му, висеше като лигавниче върху тесния му гръден кош.

— Велики Боже, Скот, какво те води насам точно в такава вечер? Да не би майка ти да е получила нова мигрена?

— Не. — Скот стрелна поглед към Мерилий, после отвърна. — Искам да говоря с вас насаме.

Уилям го изгледа за миг, очевидно озадачен не по-малко от сестра си от неочакваното му посещение.

— Разбира се. — Той покани с ръка Скот да влезе във всекидневната, където в спретната тухлена камина гореше огън.

— Ще ни извиниш ли, Мерилий.

— Да взема ли палтото ти, Скот? — попита тя.

— Не, добре ми е така.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не, благодаря ви, госпожице Рит. Няма да се заседявам.

По всичко личеше, че любопитството я убиваше, но тя се усмихна вежливо и рече:

— Е, повикай ме, ако промениш решението си.

Уилям я изчака да затвори вратата на кухнята и посочи едно кресло.

— Седни.

— Ще остана прав.

Уилям го измери с поглед, като междувременно свали салфетката от яката на ризата си, сгъна я и я остави върху страничната масичка.

— Нещо не си в настроение.

— Повече няма да взимам стероиди.

Уилям се слиса:

— Сериозно? Да не би да са се появили някакви странични ефекти?

Отначало Скот беше започнал да приема стероиди орално. Уес обаче не беше удовлетворен от резултатите — нямаше търпение да подобри състоянието му по-бързо, затова добави и инжекции. Макар инжекциите да заобикаляха метаболичния процес и да облекчаваха някои странични ефекти, все пак оставаха място за известни безпокойства. Всеки път, когато човек поемеше тези стимуланти, освен че увреждаше тялото си, променяше и поведението си. Скот беше чел за особени опасности от комбиниране или „натрупване“ на стероидни инжекции плюс хапчета.

— Увеличават сексуалното желание, но потискат ерекцията, а, Скот?

Лукавото изражение на Уилям беше не само вбесяващо, но и отвратително. Какво знаеше този гадняр за ерекцията? Уилям му намигна и се разсмя противно.

— Съдейки по интереса на жените към теб, не вярвам да имаш нарушена сексуална функция. Или те тревожат няколкото пъпки по лицето ти?

Скот отвърна на предизвикателството.

— Вече няма да ги използвам. Нито инжекциите, нито хапчетата. Баща ми ви плаща сума пари за тях. Плаща дори повече, за да си държите устата затворена. Но това беше дотук.

Уилям невъзмутимо приседна върху тапицираната странична облегалка на едно от креслата.

— Говори ли с Уес за това?

— Не е нужно. Аз съм зрял човек.

— Едно е да си зрял човек, друго — да очакваш осемнайсетгодишния си рожден ден.

Тонът му беше толкова снизходителен, че на Скот му се прииска да му забие един.

— Извини ме, че изтъквам очевидното, Скот, но Уес ще се противопостави на това твое решение.

— Ако насили нещата, аз ще се раздрънкам.

— Пред кого?

— Първо пред училищния съвет. После — пред вестниците. Повярвайте ми, ще се постарая всеки да ме чуе.

— Това ще сложи край на треньорската му кариера.

— Това е целта.

— Смяташ да съсипеш баща си?

— Той сам се съсипва.

Уилям издаде устни напред, сякаш размишляваше над чутото.

— Разбирам какво имаш предвид. — Сви рамене. — Но съм объркан. Това като че ли е проблем между теб и Уес. Защо дойде тук?

— Една от златните ви мини ще бъде затворена. Ще загубите пари. Тук съм, за да ви кажа да не се месите.

— О, вече ми е ясно — отвърна през смях той. — Дошъл си да ме заплашваш.

— Наречете го както искате.

— Скот — заговори Уилям с покровителствен тон. — На Уес не съм му нужен аз, за да се снабдява със стероиди. Те са леснодостъпни. Ако аз не му ги осигуря, ще си ги набави от другаде. Божичко, та той може да ги купи и по интернет.

— Само че с риска да бъде разкрит. Тогава всичко ще бъде записано. Вие го улеснявате. Тук съм, за да ви кажа да престанете.

— Предполагам, че ще последва и „иначе“.

— Иначе ще разкажа на щатския съвет, че продавате фармацевтични продукти без рецепти.

— И можеш ли да го докажеш?

— Като опразня домашната аптечка на майка ми. — Думите му улучиха право в целта. За първи път Скот забеляза сянка на лошо предчувствие да преминава през очите на мъжа. Възползва се от предимството. — Ако вие и татко смятате да се изправите срещу мен за това, ще издам и двама ви. Той ще е принуден да преустанови треньорската си кариера, а на вас ще ви бъде отнето разрешителното за фармацевтична дейност.

— О, съмнявам се, че ще стигнеш толкова далеч. — Гласът му напомни на Скот неприятния шум на змия, промъкваща се сред висока трева. — Последиците ще са много, много тежки.

— Пет пари не давам за последиците.

— Нима? Сигурен ли си? — Уилям стана и му се усмихна тъжно. — Ами майка ти?

Тази беше единствената неприятна спънка, която го възпираше да изпълни заканата си. Как щеше да се отрази на майка му, ако бъдеше разкрит истинският образ на Уес Хамър с всичките му хитрости и измами? Тя щеше да бъде подложена на присмеха на обществото и това щеше да я съсипе.

Скот обаче прецени, че спасявайки себе си от Уес, щеше да спаси и нея. Безспорно, тя знаеше за изневерите на баща му и се правеше, че не вижда, за да запази семейството, или защото не я беше грижа. Този следобед, когато научи за стероидите, тя се противопостави на Уес. Майка му имаше повече кураж, отколкото смятаха хората. Особено баща му.

— Майка ми не ви засяга.

Уилям се вгледа за момент в него, после се пресегна и хвана ръката му. Отвратен, Скот рязко се отдръпна. Уилям само се усмихна, но усмивката му съвсем не изглеждаше сърдечна. Тъкмо обратното.

— Предупреждавам те да размислиш, момче. Ако започнеш да вадиш мръсни ризи, има вероятност да създадеш неприятности и на себе си. Внимавай да не предизвикаш ефекта на лавината. Положително няма да ти е приятно тази същата лавина да започне да се търкаля към тебе, нали?

Скот се мъчеше да прикрива тревогата си. Но изглежда не успяваше, тъй като Уилям се закикоти, наведе се напред и прошепна:

— Ти също имаш една малка мръсна тайна, нали, Скоти?

— Нямам никакви тайни.

— Напротив, имаш и тя включва Милисънт.