Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chill Factor, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 101 гласа)

Глава 27

— Разговорът явно те е разстроил много — каза Мерилий на брат си.

— Колко пъти трябва да ти повтарям…

— Докато ти повярвам, Уилям.

Тя беше направила кафе в старомоден перколатор на газовия котлон. Пиеха го във всекидневната, седнали до камината, където беше по-топло и по-светло. От половин час тя се опитваше да изтръгне информация за безпрецедентния му и тайнствен разговор със Скот Хамър. Все още нямаше точен отговор.

— Скот повърна, преди да излезе от двора. За какво толкова ужасно разговаряхте?

— Ако беше твоя работа, Скот нямаше да те помоли да ни оставиш насаме. Разбери намека, Мерилий, и престани да разпитваш. Ставаш досадна.

— А ти си лъжец.

— Нищо не съм излъгал — отвърна той спокойно.

— Защо Скот ще иска да говори насаме с теб?

— Имаш предвид мен от всички хора ли?

— Не ми приписвай думи, Уилям. Не исках да кажа…

— Напротив, искаше. — Изгледа я с присвити очи. — Знаеш ли защо го правиш? От ревност.

— От ревност ли?

— Съсипва те това, че аз съм по-важен за един от твоите ученици, отколкото си ти.

— Пълни глупости!

Той я изгледа за миг — но самодоволната му усмивка говореше, че мисли другояче.

— Е, добре, причината за интереса ти наистина не е от значение, защото, както казах — за кой ли път, — темата на разговора ни беше лична и не ти влиза в работата.

— Когато мой ученик повръща в двора ми, е моя работа. — Тя замълча за миг, после зададе въпроса, който я ужасяваше.

— За Милисънт ли се отнасяше?

Изражението му се промени. Погледна я с друг вид любопитство. И заговори бавно:

— Странно, че я споменаваш.

— Не е толкова странно, тъй като по-рано днес ти спомена причината за скъсването им.

— Но Скот не я знае.

— За Милисънт ли говорихте?

Той се поколеба, преди да отвърне:

— Да, споменахме я.

— В какъв контекст?

— В контекста на взаимоотношенията на Скот с Уес.

— С Уесли? Той какво…

— Кажа ли повече от това, Мерилий, ще злоупотребя с доверието. — Той остави чашата си с кафе върху страничната масичка и заяви, че отива да си ляга. — Утре ще изляза рано, за да отворя магазина. Не е нужно да ставаш да ме изпращаш.

— Не съм имала такова намерение. — Беше заяждане на дребно, недостойно за нея. Уилям дори не го чу, тъй като беше излязъл от стаята.

Поради прекъсване на електрозахранването утре училищни занятия нямаше да има. Би трябвало да очаква с нетърпение още един свободен ден. Вместо това обаче я обзе силна тревога.

Уес, Скот и Уилям. Това трио я притесни. Освен, че живееха в един град, те нямаха нищо общо помежду си, като се изключеха безполезните разговори за нещо, което Уилям отказваше да обсъжда, при положение че обичаше да разпространява клюки. Тази негова сдържаност не само я подразни, но и обезпокои, тъй като в разговора се намесваше името на Милисънт Гън.

От притеснение Мерилий с часове остана будна, дори и след като си легна. Не разбра, че се е унесла в неспокоен сън, докато любовникът й не я събуди. Беше легнал до нея и я милваше през нощницата.

— О, радвам се, че си тук — рече тя, докосвайки го леко по лицето.

Само след секунди остана без нощница и се притисна в него — пенисът му беше твърд и настоятелен. Тя преметна крак върху него, взе члена му в ръка и го насочи към себе си. Тази нощ обаче той не пожела фантазии или любовна игра. Избута я обратно по гръб. Тласъците му бяха груби и бързи, почти гневни.

Отпусна се върху нея, тежък от изтощение, и облегна глава върху гърдите й. Тя го загали по врата, за да освободи напрежението, събрало се там.

— Имал си тежък ден.

Той кимна.

— Сподели го с мен.

— Искам само спокойствие. Искам теб.

— Мен ме имаш — прошепна тя и нежно обгърна с ръце главата му.

* * *

— Можеш ли да повярваш?

— Ш-ш-шт, Дъч. Ще събудиш квартала.

— Е, и какво от това? Пет пари не давам кой ще ме чуе сега. Направо се провалихме. — Той удари юмрук в другата, облечена в ръкавица длан. — Не мога да се предам.

Уес споделяше раздразнението на Дъч, но единият от тях трябваше да овладее положението и това нямаше да е Дъч. Човекът се бе вкопчил в причината си със зъби и нокти. Най-последната пречка направо можеше да го накара да я загуби напълно.

Уес нямаше да позволи това да се случи. Дъч му беше необходим. И особено му бе необходима властта на полицейската му значка. Беше наложително да изкачат тази проклета планина и да арестуват Тиърни. Дори още по-добре — да го убият. По чисто лични причини Уес се беше посветил на тази цел толкова силно, колкото и приятелят му Дъч.

Сега двамата бяха изправени пред неуспех, но то не биваше да бъде толкова катастрофално, колкото го изкарваше Дъч.

Според уговорката те се срещнаха пред училищния автобусен гараж в четири и половина часа — и двамата с помътнели от недоспиване очи, бодърстващи от кофеин и премръзнали от студ, въпреки че бяха облечени като ескимоси.

Снегомобилите бяха там, където Уес ги беше видял последния път — в най-отдалечения ъгъл на гаража, покрити с тъмнозелен насмолен брезент. Дотук добре.

Затруднението се яви в мига, когато започнаха да търсят ключовете за тях. Преобърнаха гаража с главата надолу, но не можаха да ги намерят. Ключовете за всички превозни средства, принадлежащи на община Клири, бяха обозначени със съответния регистрационен номер. За снегомобилите ключове нямаше.

Най-накрая Уес се отказа да търси повече.

— Ако са тук, значи са добре скрити и само си губим времето да ги търсим. Нямаме друг избор, освен да отидем да питаме Морис.

Карл Морис беше президент на единствената банка в Клири.

— В този час?

Уес отговори:

— Разполагаш с времето оттук до дома му да измислиш правдоподобна история, шефе. Съчини обяснение за нещо спешно, което не може да чака до настъпването на деня.

Наложи се да почукат на вратата няколко пъти, преди да им отвори госпожа Морис, загърната от брадичката до глезените с нещо, наподобяващо чул — по-грозна рокля Уес не беше виждал. Лицето й подхождаше напълно на нея, дори изглеждаше още по-противно, тъй като излъчваше негостоприемност.

Дъч се извини, че нарушават спокойствието им и й каза, че трябва незабавно да говорят с господин Морис. По спешност. Тя затвори вратата и отиде да повика съпруга си, като остави Дъч и Уес да чакат на верандата отвън.

Най-сетне Морис отвори вратата — не изглеждаше по-сърдечен от жена си. Дъч му разказа как едно семейство било затънало с колата си в снега и затова имал отчаяна нужда да използва снегомобилите на Кал Хокинс, вече притежание на банката.

— С удоволствие щях да ви ги предоставя, началник Бъртън, стига все още да бяха притежание на банката. Ние ги продадохме… хм… чакайте да помисля. Преди Коледа, доколкото си спомням. Пуснахме съобщение за търг. Явно сте го пропуснали.

— Явно. Кой ги е купил?

— Уилям Рит. Получи разрешение да ги задържи в училищния гараж, докато намери място да ги премести, но взе ключовете им заедно със сметката за продажбата.

Сега, докато газеха снега към бронкото, Дъч щеше да се пръсне от яд.

Търпението на Уес към хроничния му песимизъм се изчерпваше.

— Каква полза да крещиш, Дъч? Това не е краят. Отиваме у Рит.

— Добре. Най-известният път за информация в Клири.

Качиха се в колата и Дъч форсира двигателя.

— Имаме ли друг избор? Освен да оставим отговорния специален агент Бегли да си присвои твоя заподозрян?

Ругаейки, Дъч превключи на задна и потегли по алеята на банкера.

Само след пет минути бяха пред дрогерията. Вътре нямаше никаква светлина, естествено, но колата на Уилям беше паркирана до колата на Мерилий, която стоеше там от снощи.

— Казах ти, че ще е тук — отбеляза Уес. Камбанката над вратата издрънча весело. Уилям беше зад щанда за закуски и кипваше вода в тенджера върху газовата печка. Единствената светлина идваше от синия пламък под тенджерата и една оброчна свещ върху плота. От нея ухаеше на ябълки. Той ги поздрави бодро.

— Вие сте единствените хора навън, които видях. Ще пийнете ли кафе? Само това мога да ви предложа.

Уес се настани върху едно от хромовите високи столчета и свали ръкавиците си.

— Стига да е горещо, с удоволствие.

— Аз също. — Дъч седна до Уес.

— Лицето ти не изглежда добре, Дъч.

— Да, май ще ми трябва по-силен антибиотичен крем.

— Попаднал си точно където трябва. Ще ти го приготвя веднага след като стане кафето. — Необичайното им облекло не му убягна от поглед. Докато разбъркваше нес кафето в чашите им, попита:

— На ски ли отивате?

Уес стрелна с поглед Дъч, с което му подаде топката. Преди да дойдат тук, той беше дал наставления на Дъч как да подходи по най-добрия начин към Уилям Рит.

— Не съм дошъл да пия кафе, нито пък за лекарство.

— Така ли?

— Може да ти се стори странна молба, Уилям — продължи той със същия сериозен глас. — Но ми е нужно да знам, че мога да ти имам доверие. Става дума за нещо сериозно.

Великолепно, помисли си Уес.

— Знаеш, че никога не съм предавал доверието ти — каза Уилям.

— Нужни са ни снегомобили.

— Мислех си, че никога няма да ги поискаш.

Ако им беше казал, че навремето е бил дубльор на Тарзан по време на снимки, нямаше да са толкова слисани. Пръв Дъч се окопити.

— Моля?

Уилям се усмихна.

— Докато идвах насам с колата тази сутрин и си мислех в какво лошо състояние са все още пътищата и колко ли време ще е нужно, преди да бъдат почистени, ми мина през ума, че мога да предоставя снегомобили и на специален агент Бегли…

— Само не и на Бегли.

Уес трябваше да обуздае импулса си да сложи ръка върху ръката на Дъч, за да го укроти. Дъч беше възразил прекалено остро. Уилям наостри уши. Те бяха изпаднали в голяма нужда, а Дъч нямаше рефлекси за това Уес се обади:

— Никой не бива да узнава за тях, но Бегли е разпоредил да изпратят хеликоптер тук по-късно днес.

— Защо никой не бива да узнава?

— Как защо, ами случаят на Бегли вчера изгърмя след съобщението по радиото. Да не ти разправям как се вбеси той. Само си представи какво ще стане, ако се разчуе и за хеликоптера. Машина, оборудвана с всичките му там високотехнологични джунджурии, мъже с черни костюми и маски на лицата, автоматични оръжия, въжета и какво ли не още. Бегли ще се справи с всеки, който застраши тях или спасителната му операция.

— Разбирам за какво говорите.

— Тази сутрин Бегли и Уайз ще бъдат заети с организирането на мисията — каза Дъч, схващайки тактиката за манипулацията. — Ние с Уес сме нещо като авангарден отряд. Стига, разбира се, да можем да използваме снегомобилите ти.

— Естествено. Съжалявам, че не се сетих за тях вчера. Можеше да си спестиш онази злополука с Хокинс.

— Вчера нямаше да е безопасно да ги караме. Валеше прекалено силно, а пътят там е коварен дори в ясно време.

— Радвам се, че мога да ви услужа сега.

Уес отпусна рамене.

— Готов ли си да вървим?

Уилям кимна.

— Преди да ги купя доведох механик да ги провери. Състоянието им е като за изложба. Ключовете са вкъщи. Ще ги вземем на път за гаража. Докато се преобличам, ще кажа на Мерилий да ни направи кафе за из път.

— Ти няма да идваш.

Уес срита Дъч по крака под плота, за да го накара да млъкне. А към Уилям изпрати най-широката си усмивка.

— Ние не бихме имали дори дързостта да искаме това от теб. Ще бъде лют студ. Освен това… — той отмести поглед към Дъч и му намигна съчувствено, а на Уилям каза почти шепнешком: — Не сме сигурни какво ще заварим там горе.

— Да, така е. — Уилям отправи усмивка на Дъч, която дори слепец не би могъл да сбърка с искрена. — Сигурен съм, че тя е добре.

— Да, благодаря. Но Уес е прав. Не знаем какво ще заварим, докато не отидем там. Трябва да приемем, че въпросният тип Тиърни е въоръжен и опасен. Не мога да те карам да рискуваш заедно с нас.

— Ти не си ме карал, аз сам пожелах.

— Разбирам, но…

— Аз познавам пътя, Дъч. И то по-добре от теб. По-добре от всекиго другиго.

— И все пак…

— Снегомобилите са мои.

Изявлението беше заплаха. Забулена, но все така заплаха. Уес почти почувства как Дъч се наежва.

— Вярно е, но аз мога да ги конфискувам, задето заемат място в гараж, платен за данъкоплатци.

— Имам разрешение.

— Но не от мен — отвърна Уес. Спорът не вършеше работа с дребния негодник. Може би бяха нужни две силни ръце на властта. — Ще поискам от Дъч да ги конфискува.

— Училищният съвет каза, че мога да ги държа там за неограничено време.

— Аз имам повече власт от учителския съвет. Знаеш го.

Уилям измести гневния си поглед от Уес към Дъч.

Задържа го не повече от трийсет секунди. Уес го загледа кръвнишки, както гледаше тичащия защитник, изпортил топка. Изражението на Дъч всяваше не по-малко страх. Накрая той рече:

— Не ми давате никакъв избор.

Дъч слезе от столчето.

— Ще караме след теб до вас.

Уилям изгаси пламъка под тенджерата с почти изврялата вода.

— Ще кажа на Мерилий да направи кафе. Ще е по-добро от това тук.

— Не е нужно да будиш Мерилий — каза Уес.

— Сигурен съм, че тя няма да има нищо против.

Дъч и Уес излязоха и се качиха в бронкото. Уес се изхили.

— Поздравления, шефе. Получи си снегомобила.

Те изчакаха Уилям Рит да се качи в колата си и да излезе на заден ход от паркинга. Дъч потегли след него по Мейн Стрийт. Удряйки волана с облечения си в ръкавица юмрук, той изръмжа:

— След всичките тези нескончаеми брътвежи е най-добре да върна мислите си към Тиърни.

— Такъв е планът.

— Искам да му пусна кръв, Уес.

— Чувам те. Ако е направил нещо на Лили…

— Какво да е направил? — Уес погледна Дъч неразбиращо. — Какво?

— Опасявам се, че я е убил — отвърна Дъч.

Уес размърда устни, но в първия момент звук не излезе.

— Ами да, това безпокои всички ни.

— Мислиш ли, че…

— Виж, нямам представа. Мисълта ми е, че каквото и да му сториш, ще бъде оправдано за онова, което й е сторил.

Дъч стисна кормилото.

— Искам да му пусна кръв.