Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chill Factor, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 101 гласа)

Глава 29

Специален агент Чарли Уайз скочи като пружина, когато клетъчният му телефон звънна.

Той го затърси пипнешком сред ключовете, монетите, полицейската значка и очилата си, които беше оставил върху нощното шкафче, преди да си легне. Бе спал като труп, но мелодичният звън на телефона му прозвуча като пожарна сигнализация и безмилостно го извади от дълбините на съня. Спокойно можеше да получи сърдечен удар от такова внезапно събуждане, но преди това да станеше, той трябваше да се обади.

Отвори апарата и го доближи до ухото си.

— Уайз.

— Добрутро, Хут. Събудих ли те?

Беше Пъркинс. Връзката беше лоша, но можеше да чува, ако се напрегнеше.

— Не — излъга той, докато си слагаше очилата — Просто съм изненадан. Не знаех, че обслужването на клетъчните телефони е възстановено.

— Хеликоптер… преди около… Времето е несигурно… казват…

— Един момент, Пъркинс, там ли си още? Един момент. — Хут изрита завивките, стана от леглото и се втурна към прозореца, надявайки се да подобри сигнала. — Пъркинс?

— Прекъсва, Хут.

— Дай ми основните подробности.

— Хеликоптер. Разчетно време на пристигане в Клири десет нула нула. Тричленен спасителен отряд. Един бивш снайперист от 003 — отряда за освобождаване на заложници.

— Добра новина. Нещо друго?

— Да-а… относно Тиър… имахме… снощи. Стигнахме… нещо…

Развълнуван, Хут извърна глава, опитвайки се да намери най-подходящото място за по-добра връзка. После чу сигнала. Провери екрана. Нямаше покритие.

— Хут?

На вратата на стаята за гости, където бе спал Хут, стоеше Бегли. Носеше Библията си, отбелязал с пръст мястото, докъдето е стигнал. Облечен и свеж като роса. Това накара Хут да установи, че трепери от студ, както беше по долни гащи.

— Добрутро, сър. Обади се Пъркинс. Хеликоптерът щял да бъде тук в десет часа.

— Чудесно. — Бегли погледна часовника си. — Щом се облечеш…

— Да, сър.

Бегли отстъпи назад и затвори вратата след себе си.

За щастие, нагревателите за топлата вода на Гус Елмър работеха с пропан, така че Хут си взе отново душ, макар това да беше първото нещо, което направи снощи, след като се регистрираха и настаниха в бунгало номер седем. Бегли искаше да са близо до бунгало номер осем, защото не вярваше на Дъч Бъртън, че ще стои далече оттук.

Тъй като нямаше ток, не можаха да включат компютъра. Бегли силно искаше да влезе във файловете на Тиърни. Хут обаче тайно се зарадва. Едва гледаше от умора и се съмняваше, че ще е в състояние да се съсредоточи достатъчно, за да дешифрира защитния код на Тиърни.

Само тяхното бунгало в къмпинга имаше две спални, разделени от всекидневна и малка кухня. Успяха да се справят на светлината от камината, свещите и една печка, работеща с керосин за къмпинговите лампи „Коулман“. След като изяде чилито от консерва, предложено им с радост от Гус Елмър срещу солидно заплащане, Хут си взе душ и тръгна да си ляга.

Сега, пет минути след като го събудиха, се потътри към Бегли във всекидневната.

— Кипнах вода за кафе, но не ти го препоръчвам. Кафето в полицейското управление е много по-хубаво. Тъкмо там ще чакаме и хеликоптера. Освен това ми се струва, че дължим на Бъртън любезността да го уведомим за часа на пристигането на машината.

— Съгласен съм, сър. — Хут облече палтото си и си сложи ръкавиците.

— Къде каза Пъркинс, че ще кацне хеликоптерът?

— Не каза. Връзката прекъсна по средата на разговора ни.

Бегли провери телефона си и изруга, когато видя, че няма покритие.

Пътуваха известно време в мълчание, после Бегли заговори:

— Хут, какво мислиш за Лили Мартин? Дали все още е жива?

— Надявам се, сър.

— Защо?

— Защото той знае, че тя се е обадила на Бъртън и му е казала, че е там с него.

— Дано да си прав.

Когато стигнаха до полицейското, с изумление видяха струпаните пред тухлената сграда частни автомобили, повечето от които — товарни. Извън препълнения паркинг имаше паркирани още коли от двете страни на улицата.

— Какво става, по дяволите? — изруга Бегли.

Вътре в чакалнята се суетяха мъже с камуфлажни ловни облекла. Повечето бяха въоръжени с пушки. Всички говореха в един глас и изглеждаха възбудени.

Бегли си запроправя път с лакти през тълпата в опит да стигне до диспечера, който очевидно се явяваше мишената на недоволството. След няколко неуспешни опита отговорният специален агент сложи два пръста в уста и изсвири оглушително. Мигновено настъпи тишина.

Бегли, към когото бяха отправени всички погледи, се представи с глас, който можеше да среже стъкло. Беше стъпил здраво на пода с разкрачени крака и ръце на хълбоците.

— Искам някой да ми каже какво, по дяволите, става тук! — изрева той.

— Спасителна група. Непосредствената ви задача е да проверите дали имат необходимото снаряжение и продоволствие. Имам предвид всичко — боеприпаси, допълнително облекло, компаси, храна, вода. Много вода. Няма да отговарям, ако някой припадне от обезводняване.

— Слушам, сър.

— Искам да чакат в готовност да тръгнат всеки момент.

— Да, сър. — После очите на младия мъж замигаха — И… ъ-ъ-ъ… какво ще правят, сър?

— Ще знам едва след като проуча района с хеликоптера. Ще държим връзка чрез полицейската радиостанция, затова ви препоръчвам да останете тук. Използвайте мястото за база на операцията. Ще включим и другите доброволци.

— Слушам, сър.

— Агент Уайз. — Бегли се завъртя кръгом и тръгна към вратата. Хут се втурна напред да му я отвори и го последва. Още щом затвориха след себе си, те оставиха преструвките. — Мислиш ли, че повярваха на тази глупост?

— Трудно е да се каже, сър — отвърна Хут.

— Е, добре, докато се опитват да го осмислят, умът им ще бъде зает за час-два, особено при подбиране на командирите. Да се надяваме, че когато разрешат този въпрос, ние вече ще сме спасили госпожа Мартин и Тиърни ще е арестуван. — Бегли замълча за миг. — Ама че работа! Ти не успя да използваш телефона.

— Пъркинс не ми изпрати съобщение. Ако има да съобщава нещо спешно, ще се свърже с мен по този начин. Междувременно аз ще продължа опитите по клетъчния телефон.

— Хут, как си обясняваш изчезването на Бъртън и Уес Хамър?

— Нямам представа, сър.

— Не ми харесва тая работа. Ама никак не ми харесва.

Хут отвори вратата на шофьора.

— Накъде, сър?

— Към дрогерията. Те май все там висят. Да тръгнем да ги търсим оттам. — Преди да влезе в колата, Бегли вдигна поглед към ясното небе. — Не съм си и помислял, че ще го кажа, но снегът едва ли не ми липсва. Защото, докато валеше, знаех всеки къде се намира.

Мерилий не мислеше, че е възможно нещата да се влошат повече. Но се лъжеше.

На прага й се появи Дора Хамър — приличаше на избягала от лудницата. Беше само по хавлия, с мокър от снега подгъв. Беше по чехли. Голите й крака изглеждаха груби и зачервени.

Още щом тя отвори вратата, Дора изкрещя:

— Тук ли е Скот?

— Не.

— Знаете ли къде е? Моля ви, ако знаете къде е, кажете ми.

Мерилий се пресегна, дръпна я да влезе вътре и я побутна към камината.

— Седнете и ми кажете какво се е случило.

Дора не седна, а взе да крачи напред-назад. В ръката си държеше откъснат лист от тетрадка.

— Какво е това? — попита Мерилий.

— Бележка, която намерих в стаята на сина ми. Един полицай дойде у дома преди малко.

— Полицай?

— От хората на Дъч. Търсеше него и Уес — поясни тя нетърпеливо. — Но това не е важно. След като той си тръгна, надникнах в стаята на Скот, за да видя какво прави. Нямаше го там. Намерих това. — И развя листа пред лицето на Мерилий. — Вярно ли е? — попита я със стичащи се по бузите й сълзи. — Вярно ли е, че сте му любовница?

Без никакво намерение да отрича, Мерилий кимна:

— От няколко месеца.

Дора я зяпна.

— Как сте могла? Да не би да не сте наред?

— Госпожо Хамър, моля ви — подзе кротко Мерилий. Повече я притесни душевното състояние на жената, отколкото обвиненията, които очакваше да чуе. Дора изглеждаше на ръба на емоционален срив. — Ще ви кажа всичко, което поискате да узнаете за връзката ми със Скот. Но не мога, докато ми крещите. Заповядайте.

Тя посочи едното от двете кресла до камината, но Дора блъсна ръката й. Мерилий запази самообладание.

— Какво пише в бележката?

— Обяснява какво се е случило тази сутрин.

— Беше много грозно. Не бих могла да се изразя другояче.

— Е, сигурно сте много горда със себе си — рече подигравателно Дора — Безсрамното ви поведение е довело до това.

Тя обърна бележката към Мерилий. Листът беше смачкан и влажен. Мерилий я приглади. Беше почеркът на Скот.

Бележката беше адресирана до родителите му. Първият ред я разтревожи. „Знам, че никога няма да ми простите това, което извърших.“ После го прочете на глас и погледна Дора.

— Какво може да означава това? Какво толкова непростимо е извършил?

— Че чука учителката си, предполагам. Не знам. — Дора беше започнала отново да се разхожда из стаята и кършеше ръце. — Вие сте последният човек, до когото искам да се намирам сега. Омразно ми е, че съм в дома ви. Но дойдох, понеже си помислих, че може да имате някакво обяснение. Че може да знаете къде е той сега. Или кое е това „непростимо“ нещо, за което пише. Просто ми кажете нещо! — изкрещя тя.

Мерили прочете отново реда.

— Може да говори за връзката ни. Или пък иска да каже…

— Дали няма предвид нещо, което ще извърши докато ние четем бележката? Или се отнася до нещо, което вече е извършил? Нещо, което той мисли, че за нас ще е непростимо?

— Не знам и се страхувам да мисля, госпожо Хамър — Дора се облегна на стената, покри лицето си с ръце и се разплака. — Ами ако е решил да се самоубие?

Мерилий продължи да чете по-нататък с нарастваща тревога. Думите звучаха двусмислено, макар Скот да не уточняваше, че смята да сложи край на живота си. Когато обаче тази сутрин излезе от стаята й през френските прозорци, беше наистина много разстроен. Тя настоятелно го беше помолила да остане, но той остана непреклонен.

Беше се втурнал навън и вероятно тогава се е отбил у тях, колкото да напише бележката. Каквото и да е решил да прави, решил го е много бързо. Тази привързаност я ужасяваше. Не е мислил ясно или разумно.

— Взел ли е нещо със себе си?

— Не знам. — Гласът на Дора прозвуча неопределено, сякаш бе толкова вглъбена в мъката си, че дори не слушаше.

Мерилий я хвана за раменете и я разтърси.

— Липсва ли нещо от къщата?

Очите на жената се проясниха.

— Какво например?

Пистолет. Преди Мерилий да изрази гласно мисълта си, на входната врата се почука силно. Двете жени се стреснаха. Гледаха вратата в продължение на няколко секунди със споделен, но неизречен страх.

Мерилий първа събра смелост. Прекоси стаята и отвори.

— Мадам Рит, вчера се запознахме.

— Да, помня. Специален агент Уайз.

— Да, мадам. А това е отговорен специален агент Бегли.

— Заповядайте.

Тя се отмести настрани и пропусна двамата агенти от ФБР да влязат. Те се заковаха на място, когато видяха Дора, свита до стената. Направиха се, че не забелязват домашното й облекло и реагираха така, сякаш са я заварили на чаено парти.

— Добро утро, госпожо Хамър.

Очите й бяха широко отворени, цветът на лицето й беше изчезнал.

— Във връзка със Скот ли…?

— Скот? Не.

Уайз долови тревогата й.

— Какво е станало?

Дора остави Мерилий да говори.

— Не знаем дали нещо е станало. Вие за какво сте тук?

— Ами надявахме се да намерим брат ви тук — отвърна Уайз. — Първо го потърсихме в магазина. Но там нямаше никого.

При споменаването на брат й, лицето на Мерилий се вкамени. Тя все още се опитваше да възприеме върховното му предателство. Умът й не побираше тази негова наслада да нарани толкова много хора.

Ако той наистина се безпокоеше за нейната морална низост, можеше да изтъкне насаме прегрешението й, да я насърчи да потърси помощ от терапевт или свещеник, или дори да я заплаши, че ще я разкрие, ако не прекъсне веднага връзката си със Скот.

Вместо това беше таил тази тайна, подхвърляйки намеци до момента, когато щракването на пружината затвори капана и му предостави най-върховното удовлетворение. Бог, в който Мерилий вярваше, щеше да погледне на злобното деяние на Уилям като на много по-голям грях, отколкото на това, че тя обича Скот.

Агентите чакаха отговора й.

— Излезе преди около час. — Беше чакала в стаята си да чуе, че затваря външната врата и подкарва колата си. — Предположих, че отива в магазина. Щом не е там, не мога да ви помогна. Защо го търсите?

— В действителност търсим негови клиенти. Единият е вашият съпруг, госпожо Хамър. — С лице към нея Уайз добави: — Знаете ли къде е?

— Нямам представа.

— Той и Дъч бяха тук по-рано — вметна Мерилий. — Уилям също. Чух ги да говорят за снегомобили. Уилям наскоро купи няколко на търг. — Макар да беше в стаята си, тя чуваше приглушения им разговор в коридора. Но беше прекалено разстроена заради Скот, за да обръща внимание на приказките им, а и не я интересуваха — Сега се сещам, че Уес и Дъч бяха облечени като за ски.

Погледът, който Бегли размени с Уайз, я притесни.

— Моля ви, господа, за какво става дума?

— За връх Клири — поясни Бегли.

— И господин Тиърни ли?

— Те споменаха ли го в разговора с брат ви? — попита агент Уайз.

— Не чух.

— Познато ли ви е мястото, мадам Рит?

— Напълно. Израснах там, непосредствено под билото, на западната страна.

— Западната страна? Как се стига дотам от града? По Маунтин Лоръл Роуд?

— Не. Има друг път, който се вие нагоре по западния склон. Но той едва ли вече може да се нарече път. Преди няколко години голяма част от него бе отнесена от свлачища. Понеже се използва рядко, така и не го възстановиха.

— Но снегомобили биха могли да минат по него, нали?

— Не разбирам нищо от снегомобили, но предполагам, че е възможно. — Тя погледна последователно двамата мъже. — Мислите, че Уес и Дъч са се качили горе заради господин Тиърни?

Бегли не отговори директно на въпроса, но каза:

— Чакаме хеликоптер от Шарлот. Надяваме се да пристигнем на върха преди някой, който е решил да вземе закона в свои ръце. — Той погледна Дора. — Бихте ли се обадили на господин Хамър, да го посъветвате да не предприема глупави действия?

— С удоволствие, но вече опитах да му позвъня по клетъчния телефон и не можах да се свържа. Исках да му кажа за Скот, но…

— Какво за Скот? — Проницателният поглед на Бегли се закова върху нея. — Госпожо Хамър, дали въпросите за Милисънт, които му зададохме вчера, са го разстроили до такава степен?

— Не.

Отговорът й прозвуча плахо и Бегли мигом го разбра.

— Останахме с впечатлението, че Скот задържа информация, която би могла да бъде ценна за разследването ни.

Уайз се обади:

— Може би знаете нещо повече за изчезването на Милисънт…

— Неговата емоционална нестабилност няма нищо общо с Милисънт — намеси се Мерилий. Мъжете прехвърлиха вниманието си към нея. — Не мога да оставя да си губите времето с нещо, което няма връзка със случая. — Млъкна за малко и продължи. — Скот е разстроен, понеже баща му и брат ми му инжектират стероиди. Той иска да престане да ги взима и знае, че ще си изпати от Уес, ако престане. Другото е… — Тя пак млъкна, пое си дъх и събра ръце. — Другото е, че тази сутрин хванаха Скот в моето легло. — Съзирайки шокираните им изражения, добави: — Да, заключението, което си извадихте, е правилно. Ние със Скот сме любовници. Но днес сутринта той е оставил обезпокоителна бележка в стаята си. — Мерилий не поиска разрешение от Дора и направо подаде листа на Бегли, който го прочете и го подаде на Уайз. Изражението на Бегли не беше насърчаващо.

Уайз пръв заговори.

— Мислите ли, че именно вашата… връзка с него има той предвид в бележката?

— Предполагам, но не съм сигурна.

— Намеква за самоубийство, но… — Дора не беше в състояние да продължи.

— Ще пуснем съобщение за колата му — каза Уайз. — Не може да стигне далече по тия пътища.

Дора поклати глава.

— Той не е взел колата си.

— Искате да кажете, че е тръгнал пеша?

— Той е трениран турист. Стига дори до връх Клири.

Бегли и Уайз си размениха многозначителни погледи, после старшият агент се обърна към Мерилий.

— Откога е връзката ви със Скот, мадам Рит?

Тя му благодари мислено, че не постави въпроса с укор.

— От септември.

— През това време Скот доверявал ли ви е защо е скъсал с Милисънт Гън?

— Никога не ми е говорил за бившите си приятелки, а и аз не съм го питала.

— Не сте?

— Не.

— Никога?

— Никога!

— Не сте ли била поне малко любопитна?

— Не.

— В такъв случай сте забележителна жена.

Или лъжкиня. Това намекваше Бегли. Странно, но не толкова настоятелният поглед, колкото мекият му глас пречупиха сдържаността й. Тя отпусна рамене и изпусна дълга въздишка.

— Едва снощи говорихме за това за първи път. Той ми разказа защо двамата с Милисънт престанали да се виждат.

Те я чакаха да продължи и когато това не стана, Бегли я подкани: — И?

— Това няма да ви кажа, господин Бегли. Не и точно сега. Ще ви кажа само ако и когато стане необходимо да го узнаете.

— Необходимо ни е да го узнаем сега — настоя Уайз.

— Съжалявам.

Уайз щеше да продължи, но Бегли го възпря с ръка.

— Хеликоптерът — каза той и веднага се запъти към вратата.

— Почакайте! — Дора ги погледна умолително. — Ако Скот е там горе…

— Ще направим всичко по силите си да ви го върнем невредим, госпожо Хамър. Давам ви думата си.

В стаята нахлу студ, когато той и Уайз затвориха вратата след себе си. Мерилий отиде до камината и пренареди цепениците с машата, после седна срещу Дора и поклати глава.

— Убедени са, че Скот има нещо общо с изчезването на момичето.

Мерилий се сгуши, сякаш да се защити. Може би този жест беше и подсъзнателен, опит да задържи отслабващата надежда, че бележката на Скот не внушава самоубийство.

— От Милисънт на теб — произнесе презрително Дора. — Не знам коя от вас двете е по-лоша.

— Не очаквам да разбереш.

— Е, благодаря — изсмя се с горчивина Дора. — Наистина не разбирам как една почтена и отговорна личност, каквато винаги си изглеждала, може да прелъсти едно момче. Ти си учителка, той те е уважавал, възхищавал ти се е.

— И продължава да го прави.

Дора подмина думите й.

— Ти си причината той да се измъква тайничко от къщи нощем. Идвал е при теб.

— Така е.

— Разбираш ли опасността, на която е бил изложен?

— Да — Гласът на Мерилий беше мек от разкаяние. Загледана в пламъците, тя добави: — Рисковете бяха невероятно големи и за двама ни.

— И все пак си го примамила в леглото си.

Мерилий вдигна глава и я погледна.

— Приличам ли ти на фатална жена, способна да примами, който и да е мъж? — И се разсмя горчиво. — Едва ли. Скот прояви отзивчивост към мен по същия начин, по който аз към него. Ние разпознахме сходна необходимост.

— За секс.

— Да. Това беше страст. — Игнорирайки трепването на другата жена, тя додаде: — Но нещо повече ни привличаше взаимно. И на двамата ни липсваше нещо съществено, което другият желаеше… не, което с удоволствие искаше да достави.

— О, сигурна съм, че с удоволствие си доставила отдушник на похотта на моя осемнайсетгодишен син.

— Така е — призна тя без стеснение. Запита се доколко още трябва да каже. Да каже ли, че снощи беше станала резонатор, когато той най-накрая се оплака от стероидите, които Уес го е принуждавал да приема?

Това беше най-малко шокиращото нещо, което беше споделил, но нямаше ли да е жестоко да каже на Дора за предателството на Уес спрямо Милисънт? Може би тя вече знаеше.

Освен това Мерилий не беше двулична. Коя е тя, та да хвърля камъни срещу Уес или когото и да било другиго, след като я бяха хванали в леглото с неин ученик?

— Аз предоставях на Скот и облекчение от напрежението, налагано върху него от съпруга ти. Изслушвах мненията му, мислите и мечтите му, където…

— Не замазвай нещата, Мерилий. Свещениците, които изнасилват млади момчета, също изслушват техните изповеди и ги опрощават. Ти не си нищо друго, освен комплексирана стара мома.

— Права си, разбира се — призна тя с тъга. — Във всяко отношение. Единственото, което в някаква степен ме оневинява, че Скот е минал пълнолетие. Но от етична гледна точка това беше… — Нямаше да каже „нередно“. Никога не е мислила, че е нередно. И довърши: — Неприемливо.

Двете се вгледаха една в друга за няколко минути. После Дора се наведе напред и се облакъти върху коленете си. Подпря лице в дланите си и остана така дълго време, време, достатъчно за цепениците да изгорят до въглен.

После тя спусна ръцете и се обърна към Мерилий.

— Ти обичаш сина ми, нали?

— С цялото си сърце — отвърна тя тихо. — Но не се измъчвай, Дора. Не бива да се тревожиш, че ще проваля живота на Скот. Преди началото на връзката ни, докато той все още беше прекрасен мечтател, аз знаех, че ако нещо се получи между нас, то ще е временно. Бях наясно, че това няма и не бива да продължава дълго. Планирах един ден да изляза тихомълком от живота му, така че той да не изпита никакво притеснение или вина за тази връзка.

Тя се обърна и погледна замислено огъня.

— Знаех, че този ден ще настъпи. Знаех, че това ще разбие сърцето ми, както вероятно и сърцето на Скот, макар да се надявах да не стане. В очакване на този ден аз милеех за всеки миг, докато бяхме заедно. Знаех, че ако връзката ни бъде разкрита, ще се укорявам цял живот. Но не ме беше грижа. Като никога в живота си не спазих правилата. Живях за момента и се опитвах да не позволявам на ужаса от неизбежния изход да опорочи миговете, прекарани с него. Дадох му всичко, което можех да му дам. — Тя измести погледа си към Дора. — И бих го направила отново без капка съжаление.