Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chill Factor, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 101 гласа)

Глава 26

— Не знам за какво говорите.

Скот се обърна да си върви, но Уилям го хвана за ръката и го завъртя към себе си. Обикновено аптекарят не би му се опълчил. Младежът би го пречупил върху коляното си като съчка борина, но внезапният обрат на разговора така го изненада, че той не реагира.

— Тогава, разреши ми да бъда съвсем ясен, Скот. Говоря за любовната афера на Милисънт с Уес, макар че „любовна афера“ внася в сексуалните им оргии романтично значение, което е подвеждащо.

В главата на Скот нахлу кръв.

— Вие не знаете…

— Знам, Скот, знам. Видиш ли, баща ти има два натрапчиви импулса. Единият е да чука всяка жена, която му падне. Другият е да се хвали с това. Изненадващо е, нали, и по-скоро неразумно, че той не съзнава, че тези два импулса са несъвместими. Това е една обаятелна психологическа наклонност, която трябва да бъде изследвана… Но аз се отплеснах. За какво говорех? А, да. Ако между него и Милисънт е имало романтична любов, тя щеше да бъде гръцка трагедия. Или най-малкото семейна бъркотия. По думите на Уес тяхното привличане било на чисто физическа основа. Веднъж й подметнал, че тя непрекъснато била „разгонена“. — Уилям се усмихна похотливо. — Представяш ли си! И всичко това става по времето, когато тя ти е гадже.

Сърцето на Скот биеше до пръсване. Той отделяше слюнка с такава скорост, че не можеше да я преглъща навреме. Гореща вълна го заля и той плувна в пот.

— Затова, момчето ми, съветвам те да не идваш пак в къщата ми, за да ме заплашваш с разгласяване на тайни. Ти си в много по-голяма опасност от мен. — Накланяйки глава на една страна, той додаде: — Знаеш ли, твърде много приличаш на Уес, към когото май изпитваш ненавист. Едва сега осъзнах колко си приличате двамата… И ти като него си въобразяваш, че хубавото ти лице и силното ти тяло ти дават правото да тиранизираш хората. Вземи се в ръце, синко. Има различни видове власт и един от най-ефективните е да знаеш неща за хора, които те предпочитат да не се разгласяват. Ето например аз не мисля, че на теб или на Уес ще е приятно да разкажа на ония агенти от ФБР, които случайно бяха у вас днес, че баща ти е чукал приятелката ти по времето, когато и ти… Може да заключат, че такава противна ситуация е породила зла воля у засегнатите страни. Може да си помислят още — не дай боже, — че такова сериозно съперничество между баща и син е могло да доведе до всякакви тежки телесни повреди, включително — но не само толкова, — ликвидиране на проблема, който в случая се оказва Милисънт.

— О, Боже! — изстена Скот. Блъсна вратата и излетя навън, оставяйки я да зее след него. Леденият въздух беше освежаващ, но не достатъчно студен, за да предотврати пристъпа му на гадене. Едва стигна до оградата от жив плет, разделяща имота на Рит с този на съседите, и повърна.

Спазмите бяха силни и го принудиха да се свлече на четири крака в снега и да овеси глава между раменете. Дори след като изпразни стомаха си, продължи да му се повдига мъчително.

Най-накрая спазмите стихнаха. Той загреба шепа сняг, напълни устата си и след като изчака да се стопи снегът, го изплю. После разтърка със сняг пламналото си лице и усети как се вледенява. Затрепери неконтролируемо и стисна зъби, за да не затракат.

— Скот?

Вдигна глава и погледна по посока на гласа. На задната веранда стоеше Мерилий Рит, готова да слезе по покритите със сняг стълби.

— Прибирайте се.

— Но на теб ти е зле…

Краката му бяха като гумени, когато се помъчи да се изправи. Тя вече слизаше по стълбите.

— Прибирайте се. — Гласът му прозвуча дрезгав и пропит с уплаха. Обръщайки й гръб, той мина през гъстия жив плет и прекоси диагонално предния двор на съседите, газейки снега и откликвайки сляпо на инстинкта, който го ръководеше — инстинкта за бягство.

* * *

— Ей!

Дъч, който дремеше на стола, се стресна, свали краката си от писалището и рязко се изправи.

— Какво има?

Уес му направи знак да седне отново.

— Нищо. Поне аз не знам. — Той извади шише с уиски от джоба на сакото си и го остави върху писалището, после свали връхната си дреха и я закачи на стенната закачалка до вратата. Задуха в шепите си, докато се настаняваше от другата страна на писалището, срещу Дъч.

— Снегът спря — съобщи той. — Но температурата е все още няколко градуса под нулата. Казаха, че ще стане още по-студено, когато небето се изясни. Довечера ще бъде рекорден студ.

— Искаш ли кафе? — попита го Дъч.

— Не, благодаря. Много пих днес. Няма да мога да заспя до юни месец. Донесох си освежителна напитка — той кимна към шишето с „Джак Даниълс“. — Подай ми чашата си.

Дъч плъзна празната чаша по бюрото. Уес отвинти капачката, наля уиски и на свой ред побутна чашата към Дъч, след което надигна шишето. След като и двамата отпиха по няколко глътки, Уес огледа Дъч критично:

— Изглеждаш много скапан.

И сам добре го знаеше. Сякаш глутница диви кучета бяха ръфали грубото му, подпухнало лице.

— Оня мехлем, дето Рит изпрати по теб, изобщо не помага.

— Но раните ще се инфектират, ако не ги мажеш. Искаш ли да те откарам в болницата?

— Не.

— А у Рит?

— О, не.

— Той каза, че имал нещо по-силно, ако имаш нужда.

Дъч поклати глава.

— Ял ли си нещо?

— Някакъв сандвич.

— Дора може да направи…

— Не съм гладен.

Дъч предположи, че Уес рано или късно ще каже причината за идването му тук. Междувременно му се искаше да си тръгне и да го остави сам. Не обичаше да се отнасят майчински към него. И не му се говореха празни приказки. Искаше да се отдаде изцяло на мъката си. Ако това звучеше параноично и самоизтезаващо — много лошо. Но точно така се чувстваше.

И защо не? Каквото и да направеше, не беше правилно. В действителност всяко действие, което предприемеше, завършваше с провал. Проваленият му опит да качи камиона на Кал Хокинс на планината вероятно щеше да приключи с няколко съдебни дела. Хокинс може би щеше да предяви няколко обвинения срещу него.

Не стигаше целият този провал, ами и авторитетът му непрекъснато биваше оспорван. Той не зачете предупреждението на Бегли и отиде до къмпинга „Уислър Фолс“, но беше спрян, преди да стигне до бунгало номер осем, за да види сам доказателствата срещу Тиърни, които федералните агенти пазеха.

Той беше първият, правозащитник номер едно в този район, но Бегли го изхвърли от уютната канцелария на Гус Елмър и го обвини, че застрашава текущо федерално разследване, като му говореше така, сякаш беше нищожество. Дори хората му започнаха да стават раздразнителни и устати всеки път, когато им спуснеше заповед.

— Дъч?

Той излезе от дразнещия унес и, съсредоточавайки поглед в Уес, го попита сприхаво:

— Какво правиш тук? Защо не си си вкъщи да се гушкаш с жена си?

Уес изсумтя и отпи отново от шишето.

— По-скоро бих се гушнал с оня стълб ей там. Той ще е много по-топъл и ласкав от жена ми.

— Защо, какво има?

С пренебрежителен жест Уес отвърна:

— Предменструален синдром, главоболие, знае ли човек? И на кого му пука? Под пликчетата й винаги има по нещо.

— А Скот? Каза ли нещо за срещата с Бегли и Уайз днес следобед?

— Защо?

— Не, нищо, просто исках да знам как се е чувствал Скот след това. — Дъч отпи глътка уиски, без да отмества поглед от Уес над ръба на чашата — Защото ми се стори малко несигурен в отговорите на някои от въпросите им. Да не би да лъжеше? — Той взе един кламер, възстанови формата му и го подаде на Уес. — Или просто изопачи истината.

— Ами постави се на негово място. Беше заобиколен от петима възрастни, при това ченгета, които му задават въпроси за него и приятелката му. На неговите години ти щеше ли да си откровен с тях за сексуалния си живот?

— Нямаше да съм откровен и на тези години.

Уес се изкикоти.

— Е, видя ли! — Той събра ръце зад тила си, подпря глезен върху коляното на другия крак и се облегна назад, създавайки впечатлението, че за нищо не го е грижа на този свят.

Дъч обаче смяташе точно обратното. Уес не беше дошъл тук, за да запълва времето си. Нито пък го интересуваха сепсисите по лицето му или кога най-късно е ял топла храна. Донасянето на уиски беше любезен, приятелски жест, но Уес не беше от грижовните приятели. Той имаше вътрешен мотив, за да дойде тук.

Стомахът на Дъч се сви, когато предположи каква може да е целта на посещението му. Вероятно уискито беше за облекчаване на болката. Ако беше така, тогава колкото по-скоро я преживееше, толкова по-добре.

— Да не си дошъл да ме уволниш, Уес?

Смехът на Уес прозвуча искрено.

— Какво?

— Не си ли самоназначена комисия, представляваща градския съвет?

— Боже Господи, Дъч. Ти си един параноичен кучи син, знаеш ли това? Откъде ти хрумна такава безумна мисъл?

— От това, което ми каза снощи. Не помниш ли? Напомни ми, че си си сложил таралеж в гащите, като си ме назначил на тая работа. Че провалът ми щял да ти се отрази зле.

— О, Боже! Ние бяхме уморени, раздразнителни. Нервите ни бяха опънати. Ти се беше побъркал от мисълта, че Лили е във вилата с онзи мъж. Като твой приятел се опитах да погледна на нещата от друг ъгъл. Да те вкарам отново в релсите. Но знаеш ли — побърза да заключи той, като видя, че Дъч се кани да го прекъсне, — в днешния ден се доближих повече до твоя начин на мислене.

Дъч го изгледа предпазливо.

— Какво искаш да кажеш?

Уес хвърли поглед през рамо към затворената врата. Измести се напред на стола и понижи глас.

— Ти мислиш като мен… е, и федералните мислят, че въпросният Тиърни е нашият престъпник, нали? Той е отвлякъл петте жени и един Бог знае какво им е сторил. Ами онази шибана синя панделка?

Дъч кимна рязко — не искаше да показва нищо повече, докато не разбереше накъде бие Уес.

— И жена ти — това „бившата“ в случая е маловажна подробност, — жената, която обичаш, е там с него като в капан. Възхищавам се на самообладанието ти, друже. Наистина. На твое място бих убил всекиго, който се опита да ме държи далеч от онзи връх.

— За малко не го направих.

— Хокинс не се брои.

Дъч пак отпи от уискито.

Всяка глътка се стичаше надолу по-гладко и беше по-вкусна.

— Накъде биеш, Уес?

— Да идем да сгащим Тиърни. Ти и аз.

— Бегли чака хеликоптер…

— Забрави за това — прекъсна го нетърпеливо Уес. — Ако се доберат до него преди нас, ние никога няма да го видим. Ще го закарат в Шарлот и ще го опандизят. Дори онзи да ги подведе под отговорност, адвокатът му ще почне да бави нещата и в продължение на пет години, считано от днес, ние ще продължаваме да се опитваме да изправим тоя психар пред съда и да получим справедливост заради всички тези жени и техните семейства.

В думите на Уес имаше логика. Дъч знаеше от времето, прекарано в полицейското управление в Атланта, колко бавно се печелеше справедливост, ако изобщо станеше.

— Така и не разбрах как тъй се намесиха федералните — отбеляза Уес.

— Отвличането е федерално престъпление.

— Да, да, но от техническа гледна точка.

— Но адски важна.

Уес се измести още напред и седна на самия ръб на стола. Подпря лакти върху писалището и се наведе над него.

— Клири е под твоя юрисдикция, Дъч. Това е твоят град, твоите хора и победата трябва да бъде твоя. Не на Бегли или на оня очилат подлизурко… Довличаш Тиърни на Мейн Стрийт, изкарваш го пред семейство Гън и близките на другите жертви, изправяш го пред съда на тази област и ставаш местният герой. Ти ще бъдеш полицаят, разрешил най-тежкото престъпление в историята на града. — Той се облегна назад и се усмихна самодоволно. — А пък аз ще съм този, който е имал прозорливостта да те назначи на тази работа.

Стимулиращата реч произведе ефект. Уес нарисува вълнуваща картина, чийто център беше Дъч. Той силно желаеше това да се сбъдне. Но толкова пъти биваше смазван от разочарование, че не смееше да повярва на оптимизма, който го изпълни за миг. Страхуваше се дори да се надява, че този път, когато залозите бяха прекалено големи, той можеше най-накрая да извади късмет.

— Само едно побъркано ченге би арестувало някого без доказателства — каза той. — А за Тиърни нямам никакво. Всичко се свежда само до предположения и слухове.

— Федералните…

— Те не споделят нищо. Бегли ме заплаши, че ще ме прати в собствения ми затвор, ако вляза в бунгалото на Тиърни в къмпинга на старчето Елмър.

— Не може да постъпи така.

— Няма значение дали може, или не. В момента аз не знам с какво разполагат те по отношение на Тиърни, така че как да го арестувам и да му предявя дори най-нищожно обвинение?

— Мислиш ли, че Бегли щеше да охранява стаите му толкова силно, ако нямаше нещо уличаващо в тях? Доведи тук оня тип, пък после му мисли за доказателства.

— Нашите конституционни права забраняват такова нещо, Уес.

— Знам, но няма ли термин за задържане на някого по… — той размаха ръка, сякаш търсеше точната дума.

— Вероятна причина.

— Точно така! Да речем, че алармената система срещу кражба в банката е била изключена и виждаш как човек с маска излиза от банката. Торбата с пари не се вижда, но ти въпреки това тръгваш след него. Не чакаш да събереш доказателства.

Дъч стана от стола си и бавно направи един кръг около бюрото. Уискито беше притъпило туптящата болка в лицето му, но още една таблетка ибупрофен нямаше да навреди.

— Съгласен съм с теб, Уес, но това е невъзможно. Бегли е поръчал хеликоптер за утре сутринта. Ако времето се изясни, ако вятърът утихне, ако пилотът стигне чак до Клири, той ще успее да стигне и до върха. А на нас ще са ни нужни дни, докато организираме съоръжения и работна ръка за разчистването на оная бъркотия на пътя.

— Бъркотията е на главния път. — Уес се хилеше така, сякаш току-що е извадил скрит коз. — Ами другият път?

На Дъч му бяха нужни секунди, за да схване мисълта му. След което се разсмя.

— Пътят по западния склон на планината ли? Та той е малко по-широк от кравешка пътека.

— Кравешка пътека, покрита с половин метър сняг, която го прави равен и по-лесен за използване.

— Ако си пингвин.

— Или снегомобил.

Това породи следващия аргумент на Дъч.

— Може ли снегомобил да изкачи толкова стръмен наклон?

— Заслужава си да се опита. Освен това наклоните по този път са по-леки поради многото остри завои.

Така беше.

— Добре, но кой има снегомобил?

— Кал Хокинс.

Дъч се разсмя толкова силно, че лицето го заболя още повече.

— О, страхотно. Да си имам късмета! Той е последният човек на света, който ще ми предложи да използвам снегомобила му.

— Той няма думата по въпроса. Неговият старец купи четири такива преди няколко години, за да ги дава под наем на зимни курортисти. Банката стана отново техен собственик, след като Кал й ги даде като гаранция за заем, който така и не можа да върне.

— Отново страхотно.

Уес продължаваше да се хили.

— Още не съм стигнал до най-добрата част. Банката ги държи на склад. Познай къде… В автобусния гараж на училището.

Дъч започна да схваща.

— За който ти имаш ключ.

— То-о-о-чно така-а-а-а — проточи думите Уес, вдигна шишето си като за тост и отпи. — Да не говорим, че имам ключ и от офиса, където се държат ключовете на всички превозни средства на независимите училища в община Клири.

— Защо Кал не ни предложи да тръгнем със снегомобил?

— Защото мозъкът му е колкото на врабче. Освен това никой не ги е виждал повече от година. Вероятно той е забравил напълно за тях. Банката също.

— Тогава да не напомняме на никого — предложи Дъч, обхванат от засилваща се възбуда. — Ще си мълчим. Ако Бегли надуши за намеренията ни, ще ни попречи да тръгнем.

Уес кимна.

— Довечера събери всичко, което сметнеш за необходимо. Имаш ли скиорски екип? — Дъч потвърди с глава. — Добре. Ще се срещнем малко преди зори в гаража, готови за тръгване. Ще потеглим към планината още на разсъмване, преди Бегли да има възможност да изпрати хеликоптера.

— Ще трябва да минем през града, за да стигнем откъм западния склон. Ако някой ни види или чуе? Тия машини са шумни. Как ще се оправдаем, че сме ги изкарали от гаража без разрешението на банката?

— За бога, Дъч, та ти си шеф на полицията — каза Уес с раздразнение. — Ако някой те попита, казваш, че си ги задигнал, за да провериш какво е нужно за разчистването на пътя, в какво състояние са падналите електрически проводници или да спасиш котка. Господи, отде да знам! Ще измислиш нещо.

Дъч прехапа долната си устна, опитвайки се да огледа плана от различни ъгли. Не откри пукнатина. Присвояването и използването на чужда собственост си беше чиста кражба, но Уес имаше право. Кой би тръгнал да укорява шефа на полицията, че прави нещо, което е необходимо за задържането на заподозрян?

И правенето на нещо, дори нещо съмнително, за което по-късно би могъл да бъде порицан, беше по-добре от това да седи тук и да се оставя на ФБР да го унижава.

За първи път от два дни насам той почувства, че владее положението и, Господи, колко приятно беше това чувство.

Той вдигна чашата си.

— Ще се видим в четири и половина.