Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breath of Scandal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 156 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. С дъх на скандал

Редактор: Ружа Любенова, Диана Тодорова

Технически редактор: Димка Господинова

Оформление на корицата: Весела Генчева

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от lorraine1991)

27.

Джейд работеше на бюрото си, когато Нийл влезе внезапно, без да се е обаждал и без да почука дори. Лонър не я предупреди за присъствието на чужд човек. Грейъм бе отишъл за риба до близката рекичка и вероятно беше взел и кучето за компания.

Нийл й се усмихна, сякаш се бяха разделили като най-добри приятели.

— Здрасти, Джейд.

— Какво правиш тук?

— Доведох баща ми да се срещнете.

— За какво?

— Не бих искал да разваля изненадата му за теб.

Всичките изненади на Пачетови бяха отвратителни.

— Не желая да го виждам!

— Нямаш избор.

Подпря с един от сгъваемите столове отворената врата и излезе. Върна се с Иван на ръце. Сложи го на канапето. Джейд стоеше вдървено зад бюрото си. Нийл взе стола от вратата и седна. Самоуверен и нахален, вдигна и положи глезена си върху коляното на другия крак.

— Защо искате да ме видите? — попита тя Иван.

— Няма ли да се поинтересуваш за здравето ми? — подигра й се той. — Никаква учтивост. Никакво правене на вятър.

— Не! — Кръстоса ръце на гърдите си, с жест на нетърпеливост. — Ако ще казвате нещо, казвайте го. Ако не — напуснете!

— Аз не разговарям така с хората.

— Аз пък разговарям така с вас!

Той поглади извитата дръжка на бастуна си.

— Видях снимки на сина ти. Много симпатично момче.

Тя си спомни за навика на Иван да гледа хората изпод вежди. Използваше го и сега, за да я сплаши. Трудно й беше да запази вид на индиферентност, особено като говореше за Грейъм. Злобното му излъчване се засилваше от физическия недъг.

Тя отговори с хладен и балансиран глас:

— И аз така смятам.

— Прилича на теб. Поне от разстояние. Бих искал да го видя отблизо.

Сърцето й щеше да се пръсне, но външно запази самообладание и нищо не каза.

— Защо не седнеш, Джейд? — предложи Нийл.

— Предпочитам да остана права.

— Разположи се. — Покритата със старчески петна и изпъкнали вени ръка изчезна в джоба на сакото. Извади плик и го подаде на Джейд. Тя го погледна подозрително.

— Какво е това?

— Отвори го и ще разбереш. Защо не го отвориш?

Джейд го взе, разпечата го и извади нотариален акт.

Прегледа набързо съдържанието, спря се на важните редове и на подписите на двете страни, замесени в прехвърлянето на имота.

— Отис Паркър… — прошепна тя.

Официалността на стойката й изчезна.

— Точно така. — Иван облиза устни и й заприлича на кръвожадно животно, току-що разкъсало плячката си.

— Сега ние притежаваме земята му! Сделката беше узаконена вчера.

Изпаднала сякаш в транс, Джейд се отпусна на стола зад бюрото си. Поглади сгънатите страници на документа. Имаше подпис и печат от нотариус. Беше официално заверен. Нищо чудно, че Отис я беше отбягвал. Не отговаряше на молбите й, предадени чрез госпожа Паркър, която винаги звучеше объркано. Джейд бе ходила да ги види, но никой не отвори на почукването й, въпреки че беше сигурна, че са си вкъщи.

— Колко му дадохте? — попита тя с пресипнал от вълнение глас.

— Един милион долара.

— Един милион?!

— Точно така. — Нийл се облегна на стола и добави: — Проявихме към Отис същото разбиране като теб. Не е задължен да освобождава мястото до две години, освен ако не иска. Ще може да получи още две реколти. Макар че едва ли ще се нуждае от такива приходи — засмя се той.

— Как… как успяхте да съберете такъв капитал?

Той й намигна.

— Продадохме някои имоти, ипотекирахме други и взехме краткосрочен заем. Когато си в управителния съвет на банката, можеш да си позволиш подобни сделки. — Нийл си придаде съчувствен вид. — Виждаш ли, Джейд, има какво още да научиш за въртенето на бизнеса от южняшките момчета!

— Ти пристигна в града и си вирна опашката, сякаш си важна клечка — ухили й се злобно Иван. — Онези копелета от Ню Йорк, които представяш, са дребни риби в сравнение с мен — и той се потупа важно по гърдите.

Джейд навлажни разтревожено устни.

— Какви са условията за изплащането?

Нийл погледна баща си и се изсмя.

— Да не мислиш, че сме вчерашни, Джейд. Не ти оставихме никакви възможности за маневриране. Приключихме сделката с чек за пълната сума. Отис почти се напика, когато му дадох чека.

Джейд успя да запази спокойствие. Сгъна внимателно документа, пъхна го в плика и го сложи на ръба на бюрото.

— Поздравявам ви.

После, за да подскаже, че срещата е приключила, взе писалката и продължи да пише, както при влизането на Нийл.

— Е?

Джейд погледна Нийл с недоумяваща усмивка.

— Какво е?

— Няма ли да кажеш нещо?

— За кое?

— По дяволите! — изръмжа Иван. — За земята. Какво мислиш?

— Ти я искаш, но ние я притежаваме — обади се Нийл и разпери широко ръце. — Няма смисъл да се подмазваш вече на Отис. Той е извън играта. Аз съм собственикът на имота, който твоята бомбастична фирма желае. От днес нататък ще преговаряш с мен.

Тя остави писалката и сгъна ръце под брадичката си.

— Грешиш! Моята фирма не се интересува от парцела, който принадлежеше на Паркърови, а сега на теб. — И му се усмихна мило.

Иван се засмя.

— Охо, тя ни играе номера, за да смъкнем цената.

— Нищо подобно, господин Пачет. Искрена съм. Изобщо не проявявам интерес към тази земя. А, сега, ако обичате, извинявайте…

Нийл скочи на крака.

— Лъжлива кучко! Отлично знам, че я искаш! Откакто си в града, пълзиш из нея, мериш я, оценяваш я. Не се опитвай да отричаш! Следях те.

— Да, така си и помислих — каза спокойно тя. — Всъщност на това разчитах.

Белите дробове на Иван изхриптяха, когато се опита да си поеме дълбоко дъх.

— Върви по дяволите! — Той я погледна отмъстително. Злобната му душа вонеше гадно. — Малка лъжлива курво! Мошеничка!

— Млъкни! — озъби се Нийл на баща си. Втурна се към бюрото на Джейд, пресегна се, сграбчи я за ръцете и я вдигна на крака. Заговори през зъби: — Да не искаш да кажеш, че никога не си възнамерявала да купиш мястото на Паркър?

— Правилно. Исках само ти да го пожелаеш!

— Тя ни е разигравала като идиоти! Похарчихме един милион долара за купчина свински лайна! — извика Иван.

Джейд изви глава към възрастния мъж и го погледна със затаена омраза в сините очи.

— Малка компенсация за смъртта на Гари, не е ли така?

Нийл я измъкна от бюрото и я раздруса силно.

— Ти ни разори!

— Както направихте вие с Гари и мен.

Той я удари през устата. Тя извика. Вратата се отвори толкова силно и внезапно, че в помещението се образува вакуум. Стойката на Дилън и свирепото му изражение принадлежаха на бога на гръмотевиците, но гласът му прозвуча убийствено спокойно:

— Ще съжаляваш за това.

Прекоси стаята, хвана Нийл за врата и го блъсна в стената. Иван удари Дилън през краката с бастуна си. Той изрева болезнено, обърна се и го изби от ръцете му. Джейд се уплаши да не разбие черепа му с бастуна. Но Дилън стъпи върху единия му край, повдигна другия и го пречупи на две като вейка.

Хвърли парчетата настрани и реагира на уплашения вик на Джейд. Нийл го нападна отзад, но той винаги беше разчитал други да се бият вместо него. А Дилън, се бе научил на улицата да се защитава, за да оцелее. Бързо и ловко ръгна с лакът Нийл в корема, бомбардира го в лицето и му натроши хрущяла, обелвайки кожата му.

Той се олюля назад, блъсна се в стената и се свлече на пода. Дилън се надвеси над него, дишайки тежко.

— Махай се оттук и вземи този окаян, стар кучи син със себе си. Може и да останеш и да ми дадеш възможност да те доунищожа.

Нийл се опита да оближе кръвта от брадата си, но тя продължи да капе от подутия му нос и се стичаше по ризата. Събра цялото си достойнство и се помъчи да стане. След ударите на Дилън му беше много трудно да повдигне и носи Иван.

Джейд ги последва до вратата, осъзнавайки, че моментът, който бе чакала петнадесет години, най-после е настъпил. Пачетови бяха разгромени и унижени!

Нийл закрепи Иван на мястото до шофьора в Ел Дорадото. Джейд стоеше пред полираната хромирана решетка. Когато той я приближи, тя шляпна нотариалния акт в дланта му и каза:

— Надявам се никога да не постигнеш покой до края на дните си!

Той смачка документа в юмрука си.

— Ще съжаляваш за това! Страшно ще съжаляваш!

Седна, пъшкайки, зад волана. Джейд ги наблюдаваше, докато се скрият от погледа й. Дори не покашля от облака прах, вдигнат от свистящите гуми на колата.

Коленете й се подгънаха и тя се свлече на земята. Зарови ръце в пръстта.

— Направих го! Успях!

Дилън клекна до нея.

— Добре ли си?

— Да! Чувствам се прекрасно! — Усмихна му се. Лицето му бе потно и мръсно. През челото му минаваше червена ивица, останала от каската. Под очите му имаше следи от слънчевите очила.

— Благодаря ти, Дилън!

— Видях колата му и дойдох възможно най-бързо. — Докосна нежно устната й. Беше подута, но не кървеше. — Но не достатъчно навреме.

— Не ме боли. Успях! — прошепна отново тя.

— Какво?

Разказа му за сполучливия си удар.

— Толкова много се опасявах, че няма да клъвнат, че ще разберат колко фалшиви са намеренията ми да купя фермата на Паркърови…

— А ако не се бяха хванали?

— Мич ми остави наследство. Не знаех до прочитането на завещанието му. Ако се бях провалила, щях да го използвам да купя земята им за себе си.

Той поклати глава огорчено.

— Ти ме заведе там и ме накара да меря като последен глупак, само заради шоуто?

— Признавам си, че те използвах. Извинявай.

— След това, което са направили Пачетови с теб, не е необходимо да ми обясняваш мотивите или методите си.

— Ето моята вендета. Не исках да намесвам теб или някой друг повече от нужното. — Погледна към далечината. Денят бе топъл и задушен, въпреки че лятото преваляше. Предстоеше смяна на сезоните.

— Гари ненавиждаше беднотията си — каза тя тъжно. — Мразеше я по отношение на себе си, а също и на семейството си. Обичаше да повтаря, че един ден ще се върне в Палмето и ще изтърси в скута на баща си един милион долара. — Обърна се към Дилън, сияеща от щастие. Протегна се и го хвана за голите му ръце. — Дилън, аз го направих вместо него!

Обгърна талията й, стана и я вдигна след себе си. Усмихна се истински под мустак.

— Мисля, че трябва да го отпразнуваме.

 

Когато прислугата надникна в кабинета на Иван и ги попита в колко часа да сервира вечерята, Нийл я замери с кристална гарафа. Тя се отдръпна за част от секундата, проявявайки достатъчно здрав разум да не ги безпокои отново.

Стаята се изпълни с аромат на коняк, отцеждащ се от ламперията към килима, но и двамата бяха прекалено зашеметени, за да обръщат внимание на изпаренията.

— Кучка! — изсъска Нийл и си наля още алкохол в чашата. — Абсурдно е, че не я биваше дори в оная работа. Въшлива девственица! — Размаха чашата си и се поля по ръката. — Затова е цялата тупурдия. Тогава ние с Хъч и Ламър се позабавлявахме с нея. Как можехме да предположим, че ще го приеме толкова надълбоко или че приятелят й ще се самоубие?

— Седни и млъкни! — изръмжа Иван от инвалидния си стол. Беше си снишил главата до раменете и изглеждаше без врат. Очите му, смалени като топлийки, святкаха злобно под смръщените вежди. — Пиян си!

— Имам причини да съм такъв. — Нийл залъкатуши през стаята към баща си и се наведе над него. — В случай, че си забравил, татко, да ти припомня, че нямаме дори и гърне да се изпикаем. Освен всичко друго, използвахме и евентуалната печалба от следващата година като допълнителна гаранция за заема.

— Чия бе тази брилянтна идея?

— Трябваше да свърши работа — защити се Нийл.

— Но не свърши!

Още от малък се беше научил да се крие зад гърба на баща си. Нийл бе арогантен и дързък, докато загазеше, после се обръщаше към Иван да го измъква.

— Какво ще правим, татко? С какво ще плащаме на работниците? Ще трябва да закрием завода.

Баща му го изгледа с погнуса.

— Защо, по дяволите, си се разтревожил за това? Скоро няма да имаме нито един работник. Всички ще отидат в ТексТил при Джейд Спери! Фабриката за соя на Пачет ще бъде само история!

Съсипаното лице на Нийл се изкриви от болка.

— Не казвай това, татко!

— Тя е планирала всичко отдавна. Искала е да ни смачка, да ни разори. — Загледа се в далечна точка на стената, сякаш щеше да я заличи. — И точно това постигна.

Нийл се отпусна на дивана и притисна тъмните си очи с върховете на пръстите си.

— Не знам какво е да си беден. Не искам да съм беден.

— Спри да хленчиш!

— На теб ти е все едно, старче. Аз ще съм единственият, който ще трябва да се рови в мръсотията. Лекарите казват, че сърцето и белите ти дробове не струват пукната пара. Така или иначе скоро ще умреш.

— Не е необходимо лекарите да ми го казват. — Но той нямаше вид на умиращ. Очите му блестяха сатанински. — Едно нещо е сигурно! Няма да умра, преди да си уредя сметките с нея веднъж и завинаги! Тази Спери няма да се отърве лесно! Не. Нека я оставим да си отпразнува малката победа в замяна на нещо много по-важно и скъпо.

Нийл изведнъж изтрезня и сложи чашата си на масичката.

— Синът й!

— Правилно, момчето ми. Пачетови може да са наранени, но не са погребани. Първото нещо утре е да се обадим по телефона и да поканим… Майръджейн Грифит.

 

Дилън подклаждаше скарата във вътрешния двор.

— Рибата изглежда добра — обърна се той към Грейъм, който му помагаше.

— Благодаря — отговори той и се усмихна гордо. — Всеки път улавям поне една в тази част на канала.

— Как върви училището?

Беше записан от две седмици в прогимназията на Палмето и досега всичко бе наред.

— Надявам се да ме включат в отбора по футбол. Изпитите са следващата седмица.

— Не се притеснявай. — Дилън метна върху скарата парче от рибата. — Липсва ли ти Ню Йорк?

— Всъщност не. Харесва ми да живея в малък град. А на теб?

Преди да отговори, Дилън погледна към къщата. Грейъм проследи посоката. Виждаха майка му през прозореца на кухнята.

— Да. Тук ми харесва — отговори Дилън и насочи вниманието си отново към печенето.

— Какво ще правиш, като завършите завода? Ще останеш ли в града, или ще заминеш на друго място? — След като бяха започнали темата, Грейъм се възползва от възможността да го попита за бъдещето му. Щеше да бъде чудесно, ако то съвпадаше с тяхното.

— Има много време до тогава — каза Дилън. — Години. Не съм сигурен какво ще правя. Не планирам нещата толкова отдалеко.

— Защо?

— Разбрал съм, че не е на добро.

Джейд си показа главата през задната врата.

— Всичко е готово! Чакаме само вас, мъже.

— Идваме. Рибата е готова — извика Дилън. — Грейъм, спри, моля те, газта.

— Добре. — Майка му ги прекъсна ненавреме. Последните думи на Дилън го озадачиха, защото противоречаха на твърдението на Джейд, че човек трябва да си поставя определени цели и да ги следва, независимо от трудностите. Искаше му се също да има гаранция, че Дилън ще остане дълго време тук.

— Провери дали си завъртял копчето докрай — предупреди го приятелят му.

— Ще проверя.

Дилън сложи рибата на поднос и го понесе към вратата, а Джейд я държеше отворена. Грейъм видя как тя се наведе и помириса печените парчета, облизвайки в очакване устни. Дилън каза нещо и я разсмя.

На Грейъм отново му стана весело, спря внимателно газта и се запъти навътре. Винаги му беше приятно да канят Дилън на вечеря, но днес в къщата се чувстваше тържествена атмосфера. Не беше сигурен какво празнуват, а и не го интересуваше. Важно бе, че майка му изглеждаше по-спокойна от всеки друг път. Може би се беше вслушала в думите му преди две-три седмици. Тази вечер бе необичайно игрива и радостна.

След работа се преоблече и сега беше в нещо от бяла, мека и пухкава материя. Приятелите му непрекъснато повтаряха, че майка му е хубава и имаха право. Когато седнаха да се хранят, тя изглеждаше изключително красива.

Помолиха го той да каже молитвата преди вечеря. Измърмори я набързо. Докато пълнеха чиниите си, попита:

— Може ли да поиграем на карти след това? Аз и Дилън срещу вас, както миналия път.

— В никакъв случай! — възкликна Джейд. Хвана ножа си и почука с дръжката по масата. — Лъгахте ни и двамата.

— Аз не бих нарекла сигналите им с ръце измама — намеси се Кети дипломатично.

— Не съм съгласна! — непреклонно каза Джейд.

— Обиден съм ти. Вземи си думите обратно. — Дилън се пресегна през ъгъла на масата и плъзна ръката си под косата й, стискайки врата й. Тя инстинктивно повдигна рамо и наклони глава на една страна, като притисна ръката му между бузата и рамото си.

Грейъм забеляза, че изражението й моментално се промени. Нямаше да изглежда по-смаяна, ако Дилън се беше покачил гол на масата и затанцувал. Вдигна глава и се обърна към него.

— Добре, вземам ги обратно.

И гласът й бе смешен — сякаш току-що беше гаврътнала чаша чисто уиски. Поруменяла, тя дишаше учестено, като след гимнастика. Продължиха да се гледат още дълго, въпреки че Дилън бавно си бе махнал ръката от врата й. Грейъм започна да размазва масло по царевичния си кочан, а майка му продължи да е объркана. Бе се втренчила в чинията си и побутваше сребърните прибори, сякаш не знаеше как да борави с тях.

Грейъм се усмихна на себе си. Съвсем ясно бе, че майка му и Дилън искат да правят секс.

 

— Още не мога да повярвам. Всеки път, като се сетя, ми се ще да се ощипя, за да се уверя, че е станало — обърна се Джейд към Дилън, който седеше до нея на люлката на верандата, поставена наскоро. — Истина е, нали? Не е сън?

— Несъмнено е сън за Паркърови. И кошмар за Пачетови. Действително си ги уплашила.

— Цяло страшилище съм — засмя се тя.

— Можеш да бъдеш. Така ме уплаши онази нощ, когато ме изкара от затвора.

— Аз? Ти беше този с дългата брада и навъсеното лице.

— Но ти владееше положението. След смъртта на Дебра бях напълно неуправляем. Твоята хладнокръвна компетентност ме смути. Защо мислиш, че се държах като свиня?

— Реших, че е последица от очарователната ти личност.

Той се усмихна накриво и поклати глава:

— Силен страх.

Тя се загледа към предния двор. През гъстите клони на дърветата лунната светлина хвърляше пъстри сенки по тревата. Свиреха щурци. Бризът миришеше леко на морска вода.

— Иска ми се майка ми да можеше да разбере какво постигнах днес. — Нямаше горчивина в гласа й, само тъга.

— Никога не съм те чувал да споменаваш родителите си. Какво се случи с тях?

— Ще пожелаеш никога да не си ме питал. Следващия половин час Джейд му разказа за трудните взаимоотношения с майка си. За самоубийството на баща си — колко различно бе повлияло на двете жени. Той беше поразен, като разбра, че Велта е обвинила донякъде Джейд за изнасилването.

— Не си права — каза й Дилън, когато тя завърши с бягството на майка си. — Радвам се, че сега знам. А също и че никога не съм имал възможност да се срещна с майка ти.

— Цял живот ми се искаше да ме обича. Но не се получи. Не се е радвала при раждането ми и никога не се промени.

— Да ти кажа честно, сигурно те е ревнувала, Джейд. И макар че не би го признала, сигурно несъзнателно си я респектирала.

— Можем да говорим за това, когато човек е на тридесет. Но на три или тринадесет години… Дори на осемнадесет. Никога не успях да удовлетворя изискванията й.

— Какви бяха те?

— Ами да съм кокетна красавица от Юга, която да се омъжи за богаташ, а в Палмето това означаваше да се докопам до Нийл Пачет.

Дилън изруга.

— Моите намерения не съвпадаха с нейните, тя не можа да го разбере.

— Където и да е сега, тя трябва да научи, че не е била права, Джейд. Сигурно съжалява за постъпката си.

— Де да можех да я видя и да поговоря с нея. Не искам да ми се извинява. Искам просто да разбере как сме се справили с Грейъм. И аз да узная дали най-после е намерила нещо или някой, който да я направи щастлива.

— Струва ми се, че си й простила.

Джейд се замисли за думата прощавам и реши, че тя не е подходяща. Майка й принадлежеше към друг свят. Велта не притежаваше вече способността и силата да я нарани.

— Искам само да разбере, че съм осъществила целите си. Дали тя съжалява, или аз съм й простила, не е толкова важно. Това е минало. От днес нататък ще гледам само напред, не назад.

Дилън стана и отиде до парапета, ограждащ верандата. Без да забележат, бе станало късно. Къщата беше утихнала. Кети и Грейъм се бяха оттеглили. Дилън като че ли не бързаше да си тръгне. Хвана се за перилата и се наведе напред.

— Аз също мислех доста за миналото напоследък.

— За нещо специално?

— Да. Дойдох до същото заключение като твоето. Време е да го оставя. Да тръгна напред.

Обърна се и застана с лице към нея.

— През целия си живот съм се ръководил от възгледа, че ако човек е достатъчно добър, работи упорито и не нарушава равновесието, той ще бъде възнаграден. Нещата ще му се нареждат.

— Неприятната страна на тази философия е, че ако се престараваш, плащаш скъпо и прескъпо. Лошотиите ти се изсипват на главата. Напоследък започнах да си мисля, че теорията е погрешна.

Тя усети погледа му в сребристата тъмнина.

— Имаш предвид твоята съпруга и син?

— Да.

— Когато се случи такова нещастие, Дилън, не е ли човешко да търсим обяснение? И не е ли обичайно да виним себе си само защото трябва да обвиним някого?

— Измислих цяла наука за това. Започнах след смъртта на родителите ми. Спомням си, че се поболях да се тревожа с какво съм разгневил Господа, че да ме наказва така. После възпитателят ни обясни, че когато нещата не вървят, децата не са виновни.

Обърна длан и опипа мазолите в основата на пръстите си.

— Ако започнеш да разсъждаваш по този начин още от детска възраст, то продължава през юношеството и зрелостта. Непрекъснато жонглирах, за да балансирам добрите си постъпки с грешките, с цел да не предизвиквам съдбата. Ако направех нещо лошо, чаках чукът да се стовари отгоре ми.

Застана с профил към Джейд.

— Когато Дебра и Чарли починаха, сметнах, че яко съм се издънил. — Засмя се иронично. — Каква самонадеяност да вярваш, че управляваш съдбите на другите хора, нали? През всичките тези години се укорявах за тяхната смърт. Мислех, че е възмездие за моя постъпка или провал.

Джейд прекоси верандата и застана до него, без да го прекъсва. Той поклати глава с огорчение.

— Долно е, но лошите неща просто се случват. Не можем да ги спрем. Трагедиите сполетяват добрите хора. Щастието се усмихва на скапаняците. — Погледна я. — Не бих могъл да ти обясня колко леко се чувствам, след като се освободих от товара на вината.

— Дебра и Чарли са били жертви на нещастен случай, Дилън. Ти също.

— Благодаря ти, че ми помогна да го осъзная. — Той вдигна ръце от двете страни на главата й, давайки й възможност да разбере, че ще я докосне. Пръстите му пригладиха назад тъмни кичури коса от лицето й.

— Красива си, Джейд.

Тя затаи дъх. Тъй като не чувстваше ехтящата тревога, обземаща я винаги при допира на мъж, не смееше да мръдне. Не трепваше, не преглъщаше, не дишаше — за да не отприщи обсебващия ужас.

Вместо да насочи вниманието към себе си и своите реакции, тя се опита да го концентрира върху Дилън. Какво виждаше той, когато я гледаше с красивите си, изпитателни очи? Пръстите му усещаха ли косата й като коприна? Имаше ли стремително предчувствие, както тя?

Предчувствие за какво, попита се тя.

Обзе я разтърсваща мисъл и тя побърза да я прогони. Разбираше вълнението в момента, но не желаеше нищо обезпокоително да се случи.

Той протегна дясната си ръка на нивото на рамото й и се подпря на колоната зад нея. Джейд се озова като в капан и се смути. Но щом Дилън прошепна името й, спокойният му и дълбок глас й вдъхна увереност.

— Джейд?

— Да?

— Ще направя нещо, за което многократно си ме възпирала.

Почувства безтегловност в стомаха си. Усети по лицето си топлия му свеж дъх. Опита се да задържи очите си отворени, но неволно притвори клепки. Мустаците му я погъделичкаха по горната устна. Докосна с върха на езика си средата на устните й толкова леко, че в началото тя си помисли, че само си въобразява.

— Джейд, ще те целуна…

Наклони глава и устните им се изравниха. Изненадващо тя податливо отвори своите. Той издаде страстен звук и плъзна езика си в устата й. Нежно я притискаше и поглъщаше. Езикът му се движеше, но не бе натрапчив.

Топлата нощ я обгръщаше заедно с дълбокото тайнство на неговата целувка. Почувства се замаяна и инстинктивно се пресегна за опора. Ръката й се изви около неговата. Дилън изрече името й с копнеж, подпря лакът на колоната и разстоянието между тях се стопи. Колебливо спусна другата си ръка около кръста й. Устните му леко обхващаха нейните, боцкайки я нежно с мустаците. Стисна гальовно долната й устна между зъбите си. После я целуна по шията. Тя изпъшка тихо.

— Страх ме е!

— От мен ли?

— От това.

— Не се страхувай, моля те!

Джейд затвори очи и се опита да не мисли. Дилън почака.

— Добре ли си? — Вдигна глава и я погледна в лицето. — Джейд?

— Не мога да дишам. — Тя сложи ръка на задъханите си гърди.

— Това добър признак ли е, или лош?

— Не съм сигурна.

— Да го приемем като добър.

— Окей.

— Отпусни се! — Той я опря леко до колоната. — Дишай дълбоко.

Тя го слушаше като дете. Затвори очи и постепенно се успокои. Когато ги отвори, лицето на Дилън бе до нейното и тя отново притаи дъх.

— Чувствам се глупаво.

— Недей. Трябва да преодолееш най-лошия кошмар за една жена.

— Искам да го направя, Дилън — думите й заглъхваха. — Наистина искам.

— Добре. Това е добре — каза той пресипнало. — Ще се опитаме да го постигнем. Имам предвид един уикенд само за двама ни. Без ограничения. Без очаквания. Просто ще се изолираме от всичко познато и ще си починем. Какво ще кажеш?

— Не.

Той отпусна ръце и отстъпи. Лицето му изразяваше смесица от гняв и безсилие.

— Не мога да те целувам повече, Джейд. Защото рано или късно ще загубя разсъдъка си. Желанието ми ще надделее и ще те уплаша. А не искам това.

Обърна се и изтича по стълбите. Тя го настигна до пикала му.

— Дилън, ти не разбираш…

— Разбирам те. Кълна се. Просто… — почеса се по главата. — Господи! Не мога повече да издържам!

Тя го хвана за ръкава.

— Не. Не разбираш какво се опитах да ти кажа. Не искам да чакаме тези далечни почивни дни. Искам да опитаме тази нощ. — Облиза нервно устните си и го погледна молещо. — Сега, Дилън!