Сандра Браун
С дъх на скандал (10)

9.

— Господин Бърк, Пайлът иска да ви види веднага.

Отдавайки шеговито чест, Дилън прие съобщението от секретарката, минаваща покрай вратата на преградената на кабинки канцелария, където работеха още трима чертожника. Хвърли молива и скри устата си с юмрук. Промърмори няколко ругатни, пренебрегвайки скришните погледи на колегите си.

Стана и издърпа сакото си от облегалката на стола. Без да си прави труда да спусне надолу навитите ръкави на ризата си, пъхна ръце в сакото и излезе от канцеларията. Тя беше една от стотиците в просторния комплекс на „Пайлът Инженеринг Индъстрис“ в Талахаси. Името на компанията подвеждаше, тъй като нямаше нищо общо с авиацията. Конструкторско-инженеринговата фирма носеше името на основателя и главния изпълнителен директор — Форест Г. Пайлът. Говореше се, че Форест Г. е потомък на известния Понтиъс Пайлът и от него е наследил увлечението на предците към измъчването.

Изглежда, че днес Дилън Бърк щеше да бъде екзекутиран.

— Скоро ще се освободи, господин Бърк. Седнете, ако обичате. — Секретарката на Форест Г. Пайлът кимна към един от столовете в предверието на „светая светих“.

Дилън се настани войнствено. Беше вбесен от самия себе си заради държанието си вчера. Очевидно някой от шпионите на Пайлът му бе докладвал за критиките на Дилън на всеослушание. Той не обичаше да има недоволни подчинени. Армия от търтеи се трепеха по определените си столове и не споделяха мнението си за управата. Довчера и Дилън се придържаше към това неписано правило.

В началото бе доволен, че работи в Пайлът Индъстрис, добре известна в югоизтока. Нито той, нито Дебра мислеха за преместване. Беше като продължение на медения им месец. Началната му заплата не бе висока, но Дилън беше сигурен, че може бързо да я повиши. Реши, че щом шефовете забележат потенциалните му възможности, сами ще пожелаят да го направят щастлив пред риска да го загубят като силен състезател. Представял си бе светкавично издигане до върха.

Но нещата не се развиваха така. Компанията наемаше дузини млади инженери направо след дипломирането им в колежа. На никого обаче не даваше шанс да напредне. Дилън не играеше в първата лига и не правеше големи пари. Дебра твърдеше, че е безкрайно щастлива, въпреки че той знаеше, че й липсват осигурените от баща й удобства. Заслужаваше повече от тесния им апартамент с една спалня.

За него времето сякаш бе спряло. С всеки изминат ден ставаше все по-нетърпелив. Искаше да направи толкова много неща, а в Пайлът Инженеринг Индъстрис нямаше възможност. Отдавна да е напуснал, но безработицата бе висока. Ако нямаше отлично предложение, не можеше да си позволи да загуби тази работа. Звънецът на секретарското бюро звънна.

— Можете да влезете, господин Бърк — каза тя със студена любезност.

Дилън си оправи вратовръзката пред застрашителната врата. Хвана смело месинговата дръжка и отвори.

Пайлът сложи настрани чертежа, който изучаваше, и изгледа Дилън над сребърните рамки на очилата за четене, кимвайки му към стола от другия край на бюрото. Дилън не позволи погледът на Пайлът да го уплаши. Изчака. Най-после Пайлът проговори:

— Разбрах, че сте недоволен от нас, господин Бърк.

Ако щяха да го уволняват, нищо не губеше, можеше да бъде честен докрай. Майната му на Форест Г. Пайлът, като не харесваше приказките му. Знаеше обаче, че Дебра щеше първа да го подкрепи.

— Така е, не съм доволен.

— Искам служителите ми да са щастливи. Това прави работното място по-приятно.

— Не желая да спъвам работата. Не харесах нещо и изразих гледната си точка. Това е всичко.

Пайлът свали очилата си и замислено изтри лещите с ленена кърпичка.

— Защо ви тревожи фактът, че господин Грейсън е посочен за главен инженер на медицинско-клиничния проект?

— Не ме тревожи. Бях изненадан. Подадох официална молба за тази работа до прекия ми началник. Той ме увери, че ще стигне до вас.

— Тук е.

— О, разбирам! Пренебрегнали сте ме в полза на Грейсън.

— Той е в компанията от десет години. Ти си назначен миналата година направо от института в Джорджия. Успехът и пробната ти разработка при кандидатстването ти тук бяха на достатъчно добро ниво, за да те назначим, но ти все още си новак — и разпери широко ръце. — Господин Грейсън има повече опит.

— Аз пък имам повече талант.

Нескромната откровеност на Дилън изненада по-възрастния мъж. Той се засмя.

— И както изглежда, повече енергия.

— Когато ме назначихте — продължи Дилън, — ми беше обещано да ми се даде възможност за истинска работа. Тази медицинска клиника утроява загубата ми за сметка на хора, не по-добри от мен. Честно казано, чувствам, че са по-неквалифицирани. Системата ви за напредък понамирисва, господин Пайлът. Упоритата работа и талантът трябва да се поощряват, а не да се притискат в тези малки стъклени кутийки, наречени канцеларии.

— Господин Бърк…

— Аз съм инженер. Искам да строя. Докато другите момчета рисуваха коли и реактивни изтребители, аз рисувах сгради на бъдещето и се опитвах да си представя как да ги конструирам.

Той се изправи разгневен и закрачи насам-натам.

— Това, което правя там — посочи към вратата, — го правех в първи курс на института.

— Някои хора считат чертожната работа в Пайлът Инженеринг за истински късмет.

— Да седя цял ден над чертожната дъска и да чакам да удари пет часа не е моята представа за предизвикателна работа. В крайна сметка след няколко години компютрите ще изпълняват тази дейност. Тогава чертожниците ще станат оператори.

Пайлът се наведе напред.

— Каква е твоята идея за предизвикателна работа, господин Бърк?

— Да работя с архитекта, да наемам всички спомагателни работници, да оглеждам целия проект. Искам да съм там от първата копка до завъртането на последната електрическа крушка.

— Тогава не мога да ти угодя.

Въпреки че очакваше прекратяване на работата, когато Дилън наистина чу тези думи, се стресна. Господи, къде му беше акъла, да се прави на толкова важен? Какво щеше да прави? Как щеше да издържа себе си и жена си?

— Първата копка вече е минала.

Дилън премига срещу Форест Г. Пайлът.

— Сър?

— В действителност, поради лошо ръководство, желязното скеле беше издигнато преди проектът да се приеме.

— Не ви разбирам.

— Седни, Бърк. — Дилън отново се настани и той продължи: — Докато ти си ме ругаел за медицинската клиника, аз обмислях да те наема за друга работа.

Дилън едва преглътна, но предпазливо си замълча.

— Обратно на това, което смяташ — продължи Пайлът, — работата ти не остана незабелязана. Нито организаторските ти способности. Гордея се, че имам нюх за умни, амбициозни и млади таланти. Както сам отбеляза, някои хора се задоволяват с изпълнителска дейност. Други — не. Ти си от последните.

— За съжаление само амбиция, младост и талант не са достатъчни. За да постигнеш успех, са необходими и търпение, и самодисциплина. Би трябвало да те уволня за арогантността ти. Но няма да го направя, главно защото си способен да повдигаш нивото. И второ, защото работата, която имам предвид, изисква някой, който дръзко да се опълчва при необходимост.

— Така че сега му е времето да рискуваш и да ми кажеш дали се интересуваш от проекта, който имам предвид.

Дилън успя да се овладее.

— Естествено, че се интересувам.

— Преди да продължим, трябва да те предупредя, че в тази работа има един основен недостатък.

Има си хас, помисли си унило Дилън. Дяволът винаги взема своя пай. Винаги след хубавото идва лошото — това беше версията на Дилън Бърк за Нютоновия закон. Космическата система за проверките и балансите. Но нямаше нищо по-лошо от завръщането в стъкления бокс при чертожната дъска. Движението бе винаги за предпочитане пред стагнацията.

— Готов съм да обсъждаме каквото и да е, господин Пайлът.

 

Тази вечер Дилън се върна вкъщи с букет цветя, топла франзела и бутилка вино.

— Какъв е поводът? — попита развълнувана Дебра след леката целувка за „здравей“.

— Какво има за вечеря?

— Хамбургери. Защо?

— Добре. Защото съм донесъл червено вино.

— Струва ми се, че вече си пийнал по пътя за вкъщи — каза тя и го подуши. — Много си странен. Съпруг, носещ подаръци още първата година от брака, е подозрителен като Троянския кон. Да не би да имаш любовна връзка?

— Страхотна! — Хвана я отзад и я притисна към себе си. — С най-сексапилното парче от Атланта.

— Да не би да съм аз?

— А кой друг, сладурче! Е — провлече той с похотлива усмивка — ще се любим ли?

— Аха!

Подгониха се към спалнята, съблякоха се и правиха любов. След това, докато Дебра си поемаше дъх, лежейки сред намачканите чаршафи, Дилън се измъкна от стаята и се върна с донесените подаръци. Остави ги пред нея.

— Какво е общото между трите неща? — попита той.

— Всичките са подкупи.

— Хитро! Опитай пак.

— Сигурно си имал страхотен ден в службата. Какво стана?

— Трябва да търся друго момиче да отгатне ли, що ли?

— Добре, добре. Цветя, вино и хляб — замисли се тя.

— Има ли общо със земята или нещо подобно?

Той поклати глава.

— Не е толкова до цветята, колкото до панделката им.

— Червено, бяло и синьо райе — започна да пее химна.

— На коя друга държава цветовете са червено, бяло и синьо?

— Англия.

— Друга?

Тя вдигна бутилката с вино и прочете етикета. После го погледна озадачено и попита:

— Франция?

Широка усмивка озари лицето му.

— Поздравления, млада госпожо! Печелите първа награда.

— И каква е тя?

— Две години, а може и повече, в Париж!

— Дилън?

— Всъщност малко извън Париж, Версай, където е дворецът. Нали нямаш нищо против да живеем в покрайнините?

Дебра изписка:

— Дилън, за какво говориш?

Каза й за предложената от Пайлът работа.

— Отнася се за международна застрахователна фирма. Строят нов комплекс за европейското представителство. Договорената фирма се оказала некомпетентна и работата била спряна, докато се наеме нова.

— И Пайлът е наддавал за проекта?

— Точно така. Сега той се нуждае спешно от авариен инженер да отиде там и да оправи бакиите.

— Форест Г. Пайлът се е спрял на теб?

Дилън вдигна ръце от голото си тяло и напразно се опита да изглежда скромен. Дебра се спусна към него. Той се олюля назад, повличайки я със себе си, и смачкаха френската франзела.

— Можеш ли да си представиш, той смяташе, че да живеем във Франция е недостатък! — обясняваше й Дилън. — Откъде да знае, че мечтата в живота на жена ми е да замине за Франция да упражнява езика!

— Каза ли му?

— Хей, не съм толкова глупав! Престорих се на недоволен, че се налага да живеем в чужбина, и добавих, че ако приема работата, ще трябва да получавам повече пари.

— И какво?

— Повиши ми заплатата със сто долара на седмица.

Развълнувани силно от добрата перспектива, отново се любиха. Планираните за вечеря хамбургери бяха заменени със смачкана франзела и възтопло вино. След като бяха погълнали последната троха и пресушили последната капка, легнаха върху пръснатите, посмазани цветя и сънливо обсъдиха слънчевото си бъдеще.

 

Преместването беше кошмарно. Трябваше да получат паспорти и визи, да се сбогуват с насълзените роднини, да организират стотици неща. Отговорността пое изцяло Дебра, тъй като Дилън се запознаваше с незавършения проект. Беше нетърпелив да започне. Замина за Франция преди нея, за да уреди жилището. Посрещна я на летище „Шарл де Гол“ след три седмици.

Щом излезе от митницата, тя се втурна към него и пламенно се прегърнаха. Докато я водеше през претъпканото международно летище, той непрекъснато й повтаряше колко много му е липсвала.

— Не можеш да ме заблудиш, Бърк — подразни го тя, когато влизаха в гаража — паркинг. — Сигурно си свалил доста френски момичета през тези три седмици. — Смеейки се, той я заведе до една кола. — Наша ли е? — попита тя скептично.

— Опасявам се, че да.

— Толкова е малка.

— Това е единственият начин да преодолееш уличното задръстване тук. Трябва да можеш да се промъкваш, иначе се заковаваш часове наред.

Тя изгледа дългите крака на Дилън и късото купе.

— Можеш ли да се напъхаш в нея?

— Здраво се натъпквам. И резултатът е — добави той тъжно, — че не мога повече да правя деца.

Дебра притисна ръка към чатала му.

— Докато той все още функционира, не ми пука.

Дилън се шокира от публичната й безцеремонност, но тя му припомни, че са във Франция, а французите са известни с толерантността си към влюбените.

Той се извини за апартамента им на третия етаж, в сграда с раздрънкан асансьор, като я помоли да не го използва. Беше тясна, ветровита къща с по четири апартамента на всеки етаж.

— Най-доброто, което можах да намеря — каза със съжаление Дилън, отключи вратата и я отвори. — Но всичко тук е много скъпо.

Остарялото и неудобно за него, Дебра смяташе за необикновено и чаровно.

— Имаме и балкон! — възкликна тя, втурна се към прозореца и отвори капаците.

— Но не е с хубав изглед.

Балконът гледаше към изоставен вътрешен двор. Само след седмици обаче в поставените по прозорците от Дебра сандъчета разцъфтяха иглики. Тя покри пукнатините по стените с цветни рекламни плакати, а от чаршафи уши обикновени калъфи, за да скрие мръсотията по мебелите, които вървяха с апартамента. Скоро се получи дом, който Дилън не би заменил дори и за близкия Версайски дворец.

През почивните дни кореняците парижани масово излизаха сред природата и оставяха града на туристите като семейство Бърк. Те паркираха колата си в покрайнините и използваха метрото. Скоро изучиха многопластовите му подземни станции. Консумираха всичко френско като обезумели чревоугодници на пиршество. Влюбиха се в забележителностите, ароматите и звуците на Града на светлините. Често посещаваха музеи, паркове, исторически сгради и откриваха скрити кафенета, където дори американците плащаха евтино за вкусни ястия.

Катедралите с витражи бяха тъмни убежища за уединение и целувки, вместо молитви. Американските хотдози бледнееха пред френските, продавани в Монмартър покрай оригиналните живописни творби.

За да отпразнуват една година от сватбата, те прекараха дълъг уикенд във винарска област, опитвайки местните вина, докато се размекнаха от сантименталност. Спаха в малки хотели с дебели, пухени легла, пикантни и разкошни като сервираните в интимните ресторантчета сосове.

Но в техния рай се промъкваше змия. Казваше се Хаскел Сканлън. Постът на Дилън беше главен инженер по строителството. Хаскел се занимаваше с организационните въпроси — ведомости, търговия, счетоводство. Бяха се срещнали набързо в Талахаси. Дилън се надяваше, че първото му впечатление от него ще се промени, щом започнат работа във Франция. Заради Дебра смяташе, че ще могат и да се сприятелят с Хаскел и съпругата му.

За съжаление Хаскел Сканлън се оказа много неприятен и на чужда земя. Никой от конструкторите не можеше да го понася. Безмилостен пазител на работното време, той отнемаше от заплатите им дори при тридесет секундно закъснение. Когато бригадирът поиска от Дилън увеличение на надницата, той се обърна със справедливата, според него, молба към Хаскел Сканлън, но той твърдо отказа дори да я обсъждат.

— За Бога, дайте им повишението! — извика Дилън след половинчасово разгорещено обсъждане.

— През главата на съвета?

— Да.

— Това само ще ги окуражи по-късно да искат още повече.

— По дяволите, Хаскел, те молят само за двадесет цента повишение на час!

— Умножи го. Натрупва се.

— Окей, тогава им повиши заплатата с по десет цента на час. Така ще демонстрираме нашата добра воля и ще ги подтикнем да останат при нас. Миналата седмица загубих двама добри дърводелци, защото можели да печелят повече пари на строежа на новата спортна площадка.

— На тяхно място има нови.

— Но ми отне няколко дни от работната програма да ги интервюирам и наема. Не желая да губя дни. По план сградата трябва да се завърши следващото лято. Бих искал да е готова до ранна пролет.

— Защо?

— Защото Дебра е бременна. Колкото и да ми харесва тук, ще ми се детето да се роди у дома.

— Личните интереси не трябва да ръководят служебните.

— Майната ти!

Хаскел само го изгледа.

— Може да използваш този речник, ако се чувстваш по-добре. Но те уверявам, че няма да си променя становището.

Дилън така и направи, дори изрече още по-лоши думи преди въпросът да се разреши.

— Не обичам да си надскачам правата и да го командвам — оплака се той на Дебра, докато вечеряха, — но Хаскел е тъп и ограничен като кон с капаци. Изглежда не може да разбере, че колкото по-бързо вдигнем постройката, толкова повече пари ще спестим на Пайлът Индъстрис.

— Може би е наложително да прескачаш границата — каза Дебра. — Не е възможно да постигнеш успех, ако непрекъснато се караш с човек, който ти завижда.

— Завижда?

Хаскел и жена му бяха идвали на вечеря по покана на Дебра и тя имаше възможност да го види.

— Дилън, бъди реалист. Ти си всичко, което той би искал да е. Красив си, той — не е. Висок, силен, мъжествен, той — блед, хилав и слаб. Въпреки езиковите бариери, ти се разбираш с хората, а на него се присмиват. Не ми ли каза, че му викат на френски „задник“? Дори смятам, че и съпругата му не го харесва.

Съгласи се неохотно с нея.

— Сигурно си права, но има голяма разлика между определяне на проблема и решаването му.

— Обади се на Пайлът. Обясни му по телефона.

— И да му дам ултиматум — Хаскел или аз? — поклати глава. — Не съм готов за този риск. Хаскел е във фирмата много отдавна, а шефът се съобразява със старшинството. Ако избере него, няма да мога да довърша обекта. Освен че се нуждая от работата, искам за собствено удовлетворение да приключа сградата.

Следващата седмица Дилън загуби и двама монтажника. Вбеси се, когато Хаскел отказа да му отпусне бюджет, с който сам да разполага.

— Те се опитват да те манипулират.

— Върви по дяволите! — Дилън си тръгна набързо, за да не го цапардоса по стиснатата му мутра. Реши, че наистина няма друг изход, освен да телефонира на Пайлът.

Той се подразни.

— Не смятах, че ще трябва да разрешавам личните конфликти между двама така наречени професионалисти.

— Съжалявам, че се налага да ви безпокоя, но ако Хаскел продължава да стиска кесията на фирмата, аз ще загубя всички квалифицирани строители. Ще бъда принуден да наемам второразредни работници, а не е в наш интерес, нали, господин Пайлът?

Настъпи гробно мълчание в презокеанската връзка. Най-после Пайлът се обади:

— Предай му, че аз лично, без съгласието на съвета, съм наредил за повишение с десет цента на час.

— Петнадесет?

— Дванадесет и нито цент повече, Бърк. И не ме намесвай пак в тези разправии. Назначил съм те да отговаряш за проекта, така че действай.

Пайлът затвори, преди Дилън да успее да му благодари. Сметна, че е по-добре. Иначе щеше да изглежда, че Пайлът изразява предпочитания, вместо да упражнява здрав контрол на бизнесмен.

Хаскел Сканлън не погледна на нещата по този начин.

— А, значи се оплака на татенцето? — попита той подигравателно, когато Дилън го информира за разговора си с Пайлът.

— Казах му какво смятам, че е най-добро за проекта.

— О, разбира се! — отговори ехидно Хаскел. — Пайлът вижда в теб по-младо отражение на самия себе си. Под блясъка на успеха той е толкова прибързан и недодялан, колкото и ти. Гордее се, че сам се е издигнал. Не си въобразявай, че си спечелил спора заради личните ти предимства и качества. Спечели, защото си подобие на шефа.

Тъй като в края на краищата се беше наложил, Дилън не си правеше труда да се съобразява с мнението на Хаскел. Освен няколкото студени и дъждовни дни, нещата на строителния обект вървяха гладко през есенните месеци. Работниците спряха да напускат, защото знаеха, че той е отговорен за заплатите им. Изглежда оценяваха способността му да запомня техните имена, да разказва мръсни вицове, да усеща кога да се намесва и кога не в личните им разговори. Не искаше от тях нищо повече от това, което изискваше и от себе си. Рискуваше, оставаше след работа, ядеше заедно с тях пакетирания си обяд и спечели уважението им. Не се делеше настрани.

Дилън предпочиташе да е наясно със строежа в детайли — с всеки нит, кабел, тухла. Не обичаше да се усамотява във фургона. Контролираше всяка фаза от проекта. Но високите му изисквания и критерии станаха причина за следващия скандал с Хаскел Сканлън.

— Какво, по дяволите, е това? — Дилън държеше с ръкавици парче електроизолатор. Нещастният техник, който беше избрал случайно, погледна внимателно насъбралите се в кръг и като разбра, че никой няма да му се притече на помощ, започна бързо да обяснява на френски.

Дилън не възприе нито дума. Поклати жицата пред лицето на мъжа.

— Не съм поръчвал това. Откъде го взехте?

Един от електротехниците говореше горе-долу английски. Побутна Дилън по ръката. Той сърдито се обърна.

— Какво?

Мъжът посочи наредените купчини шпули с жици. След като ги огледа набързо, Дилън каза на работниците, спрели да инсталират:

— Не слагайте повече от този боклук. Разбрахте ли? — Мъжът преведе нареждането му на останалите.

Дилън вдигна една от тежките макари на рамо и слезе с работния асансьор до партера, а после се промъкна през вратата на фургона. Хаскел, разположен пред компютъра, скочи инстинктивно при внезапното нахлуване. Щом видя Дилън, намръщи се неодобрително на грубото му поведение.

— Искам да знам какво, по дяволите, е това? — Макарата с проводника тупна силно отгоре върху бюрото му. Хаскел бутна бързо назад стола си на колелца.

— Какво си въобразяваш, че правиш? — запротестира той. — Махни това от бюрото ми.

Дилън се подпря с ръце от двете страни на металната макара и се наведе напред.

— Чуй ме, лайно такова, ще те накарам да изядеш всеки сантиметър от този безполезен материал, ако не ми дадеш пълно обяснение защо не купи каквото ти бях написал на ордера преди месеци. Имаш на разположение десет секунди.

— Жицата, която ти поръча, струва три пъти по-скъпо от тази — отговори Хаскел, възвърнал част от самообладанието си.

— Но е три пъти по-добра и по-безопасна.

— И тази отговаря на местните стандарти.

— Но не и на моите — каза през зъби Дилън.

— Ако не знаех, че е подходяща…

— Ти нищо не знаеш! Тази сграда ще се напълни с всички видове качествена електроника. И за да няма неприятности, трябва да осигурим най-добрите проводници.

Дилън сграби телефона и неочаквано го пусна в скута на счетоводителя.

— А сега си размърдай задника и дай по телефона първата поръчка. Искам стоката да се достави най-късно утре до обяд или ще изпратя електротехниците да се помотаят около бюрото ти.

Телефонът издрънча на пода, когато Хаскел скочи на крака.

— Не можеш да ми говориш така!

— Вече ти го казах! — Дилън кимна към апарата. — Губиш време. Хайде!

— Няма! Моя е отговорността да се грижа за намаляване на разходите.

— Съгласен съм, но ако не се излага на опасност сигурността на сградата. Както в този случай.

— Поръчаният от мен проводник е подходящ и съгласно местните власти — безопасен.

— Но според Дилън Бърк е пълен боклук. Няма да го инсталирам в моята сграда.

— Твоята сграда? — попита с надменна усмивка Хаскел.

— Просто поръчай кабела, за който настоявам, Сканлън.

— Няма.

Дилън обичаше хармонията и когато можеше, избягваше конфронтацията. Но нямаше намерение да снижава нивото на първия си проект, нито пък желаеше да се обръща отново към Пайлът. Той вече му беше казал да отговаря за всичко.

— Или се обади още сега — каза спокойно той, — или си уволнен.

Хаскел зяпна от изненада.

— Не можеш да ме уволниш.

— Ти ще кажеш.

— О-хо! Да видим как ще се произнесе по въпроса господин Пайлът.

— Сигурно ще видим. Междувременно не се смятай повече ангажиран по проекта. И ако не искаш да си видиш физиономията променена, предлагам ти за твое добро да стоиш настрана от мен.

 

Най-големият враг на Дебра беше скуката. Първите няколко месеца във Франция оправяше апартамента с минималните им средства и беше се справила, доколкото позволяваха възможностите на сградата.

Обсъждаха евентуално да започне работа, но не беше лесно. Нямаше места за учители в английските езикови училища, а по магазините предпочитаха да наемат французойки, вместо американки. Прекарваше дните в четене, разходки по тесните и стари улички, в писане на дълги писма до многобройните роднини. Въпреки че се опитваше да скрие от Дилън, скоро почувства носталгия и апатия. Трябваше да се бори с депресията си.

Бременността я подмлади. Не страдаше от странични ефекти и се кълнеше, че никога не се е чувствала по-добре. Стана и по-енергична. С Дилън всекидневно се дивяха как лека-полека тялото й се изменяше. Тази нова интимност задълбочи любовта им.

За да минава времето по-бързо до раждането на бебето, Дебра се записа в курс по готварство, провеждан близо до жилището им. Имаше още четири жени и двама мъже, всички на пенсионна възраст. Заедно с лекторката, вече баба, се суетяха около нея като квачки. Убиваше часове наред или в курса, или в малката кухня, прилагайки познанията си.

Необходимите подправки пазаруваше в съседните супермаркети, само и само да изтъкне пред Дилън кулинарните си способности. Пристигаше натоварена с покупки и ги качваше с раздрънкания асансьор, който Дилън й бе забранил да използва.

Този следобед той почти я улови на местопрестъплението, идвайки си само минути след нея. Прегърна я топло и целуна хладните й устни. После се усмихна, пусна я и каза:

— Хайде да заминем за Швейцария.

— Швейцария?

— Да, знаеш я, граничеща с Франция страна, с кози, Алпи, сняг, момичета на име Хайди и йо-до-ла-де-хо-о.

— Разбира се, че я знам. Помниш ли ония почивни дни в Женева?

— Там ли беше стаята с огледален таван?

— Е, значи помниш.

— Как мога да забравя? — изпъшка той и я притегли отново. Устните им се събраха в целувка.

— Нямаме нужда от огледала по таваните — прошепна тя, когато най-после се разделиха.

— Но трябва да се махнем оттук и да празнуваме.

— Какво?

— Днес уволних Хаскел Сканлън.

Усмивката на Дебра замръзна.

Дилън й разказа какво се беше случило.

— Не обичам да стигам до крайности, но нямах друг изход — погледна разтревоженото й лице. — Не смяташ ли, че постъпих правилно?

— Добре си направил. Но за съжаление моето мнение не важи пред Форест Г. Пайлът.

— Затова искам да тръгнем за Швейцария още довечера. Ако той одобри решението ми, ще изкараме страхотен уикенд в Алпите. Ако го отхвърли, ще трябва достойно да се оттегля и тогава няма да можем да си позволим пътуване до Швейцария. Същото важи и ако ме уволни. Така че, докато съм все още на работа и се чувстваме в добра форма, нека зарежем всичко и заминем.

Взеха експреса до Лозана, а после се прехвърлиха на друг до Цермат. Шегуваха се с разни студенти, бъбриха със стара жена от Монтрьо, която плетеше шапка за десетото си внуче, закусваха с предвидливо взетата от Дебра храна.

Дилън пи силно червено вино от бутилка, предложена от студентите, но отказа да си дръпне от сухата марихуана. Когато двойката срещу тях започна да се милва, Дилън и Дебра си казаха защо не, също се прегърнаха и зацелуваха, докато заспят.

В Цермат Дилън се спускаше по ски пистите, а Дебра, тъй като бременността й не позволяваше това, се утешаваше по бляскавите магазини и наблюдаваше безкрайния поток от туристи. Двамата се возиха на шейна с кон и се наслаждаваха на пързалящите се по замръзналото езеро кънкьори. Лакомо похапваха бъркани яйца със сирене, дъхав черен хляб, швейцарски шоколад и посръбваха вино.

Във влака обратно за вкъщи Дилън я придърпа към себе си и потри главата й към брадата си.

— Това бе нашият истински меден месец.

— А пътуването ни до Бермуда?

— Пак беше хубаво. Но тогава ми бе годеница, а сега си моя жена. — Плъзна ръка под палтото й и я постави върху подутия корем. — Обичам те!

Докато чакаха в Лозана да сменят влака, тя си купи аспирин.

— Какво има?

— Гърлото ми се е зачервило.

По пътя до Париж спа на пресекулки, като често потреперваше от студ.

— Боли ме като преглъщам — оплака се тя.

Дилън сложи ръка на челото й.

— Гориш. По-добре вземи още аспирин.

— Не искам, без да съм питала първо лекаря. Може да не е добре за бебето.

Когато пристигнаха в Париж, Дилън вече бе доста разтревожен, макар че Дебра го уверяваше, че възпаленото гърло е резултат само от планинския въздух. Сутринта в понеделник се пребори успешно с натовареното улично движение и я закара на гинеколог, тъкмо като отваряха кабинета. Сестрата, внимателна и загрижена, поведе Дебра към стаята за преглед и помоли Дилън да остане вън. Не му се искаше, но седна. Няколко от чакащите пациенти отвърнаха погледи от него и той си даде сметка, че сигурно изглежда като скитник. Не беше се бръснал от заминаването им и цяла нощ не мигна във влака.

Най-после го повикаха в кабинета на лекаря.

— Госпожа Бърк е много зле с гърлото — каза той на английски със силен акцент. — Аз… — изтри с ръка невидими прашинки.

— Някаква зараза — добави Дебра с гримаса.

— Вируси? — попита Дилън. — Не се обиждайте, доктор Голтие, но ако е толкова сериозно, може би трябва да ни препоръчате специалист.

— Съгласен съм — каза той и бързо кимна. — Да изчакаме само лабораторните изследвания. Утре ще знаем.

— Сигурна съм, че всичко ще се оправи — успокои съпруга си Дебра. — Предписал ми е антибиотик. Днес ще лежа и ще те оставя да се грижиш за мен.

Дилън се опита да отговори на усмивката й, но тя изглеждаше много зле и не му беше весело. Заведе я в апартамента, сложи я да легне и изтича до най-близката аптека през две преки да купи лекарството. Тя глътна една капсула, изпи чаша чай и заспа дълбоко.

Едва тогава Дилън се сети да звънне в работата. Говори с бригадира, който временно бе оставил да го замества още в петък. Французинът го увери, че всичко е наред и го накара да остане вкъщи при болната си съпруга. През целия ден беше до леглото й, дремваше по малко и я будеше в часовете за лекарството.

Въпреки треската и неразположението, Дебра намираше сили да се шегува, когато я носеше до тоалетната.

— Добре че не съм в деветия месец. Нямаше да можеш да ме вдигнеш.

Дилън изяде на вечеря един сандвич, но не успя да я придума и тя да хапне. Изпи само чаша телешки бульон.

— Гърлото ми е по-добре. Но ми е слабо. Просто се нуждая от здрав сън през нощта. И ти също — погали го по брадясалата буза.

След като й даде лекарството, той се съблече и легна до нея. Изтощен заспа веднага.

Събуди се през нощта. Взря се в тъмнината към часовника на шкафчето. Беше време за нова капсула. Светна лампата… и изкрещя.

Устните на Дебра бяха посинели. Тя не мърдаше.

— О, Боже! О, Господи! Дебра! Дебра! — Метна крака върху нея и притисна бедрата й. Сложи ухо на гърдите. Поуспокои се като чу сърцето й. Биеше много бавно. Дишаше едва-едва.

Дилън скочи от леглото и се облече, без да се закопчава. Обу маратонките на бос крак. Грабна Дебра със завивките, изтича през тъмния апартамент и излезе на стълбището. Хукна бързо надолу. Линейка ли да извика, или сам да я закара до болницата? Спря се на второто, пресмятайки, че докато намери телефонния номер и обясни положението на лош френски, можеше да бъде вече твърде късно.

— Господи, не, не! — Силен вятър отне воплите му, докато тичаше към паркираната кола. Сложи Дебра отпред, тя се килна на една страна и той отново започна да се моли.

Знаеше горе-долу къде се намира най-близката болница и форсира в тази посока. Гумите свистяха по асфалта и ехото отекваше в смълчаните сгради наоколо. Колата залиташе по завоите. Караше с лявата ръка, а с дясната масажираше китката на Дебра. Непрекъснато повтаряше, че няма да й прости, ако умре.

Персоналът в отделението за спешни случаи веднага прозря сериозността на състоянието й и я отведоха с количка. Дилън подтичваше, за да ги настигне. На една врата с неразбираем за него надпис го спряха хора, говорещи френски. Блъсна ги и се опита да се промуши през вратите след количката. Накрая успяха да го хванат и завлекат до чакалнята, където една сестра го заплаши на английски, че ще го изхвърлят от болницата, ако не се успокои.

— Да се успокоя? — извика грубо той. — Жена ми умира, а вие искате да се успокоя. Трябва да бъда с нея.

Тя остана непреклонна и му обясни какви формуляри трябва да се попълнят, за да има достъп до болницата. После го остави сам. Дилън крачеше напред-назад, докато не капна от умора и обърканост и не се свлече на един стол.

Отпусна глава, притисна с палци очните си ябълки и започна да се моли на Бога, в когото не вярваше, но суеверно подозираше в лошо отношение към себе си. Какво още искаше от него егоистичното божество? Не беше ли дал достатъчно? Не беше ли му отнел всички, които обичаше: родителите, баба му, възпитателя от поправителното училище, обърнал му по-специално внимание.

Беше урочасан. Хора, внимавайте! Ако обикнете Дилън Бърк, ще умрете.

— Не, не! — изхриптя той. — Не и Дебра! Моля те, Дебра не! Не ми я вземай, стиснат кучи сине!

Той се пазареше с невидимата сила, заклевайки се да пожертва всичко, ако Дебра бъде пощадена. Обещаваше да води праведен живот, да храни гладните и да облича голите. Зарече се никога да не иска нещо отново, само и само молбата му да се изпълни.

— Остави я да живее!

— Господин Бърк?

Вдигна глава. Лекарят стоеше на метър-два от него.

— Да? Жена ми? Тя…

— Тя ще се оправи.

— О, Боже! — Дилън облегна глава на студените плочки по стената в чакалнята. — О, Господи!

— Имала е алергия към предписания от доктор Голтие антибиотик. Никой не е виновен — добави бързо той. — Консултирахме се с него. Нищо не е записано в медицинския й картон от Щатите, за да знаем, че е алергична към този определен…

— Вижте, нямам намерение да съдя никого — прекъсна го Дилън и стана. — Дебра е жива и ще се възстанови. Това е най-важното.

Олекна му, въпреки че колената му трепереха. Всичко беше станало толкова бързо. Животът бе ценен. Животът бе крехък. Сега те има, в следващия момент те няма. Трябва да се воюва за всяка секунда, защото човек никога не знае кога ще стигне дъното. Ще запомни това. Ще каже на Дебра за откровението си. Ще си изградят нова философия, ще я спазват и ще…

Щастливите му мисли секнаха внезапно.

— Докторе… — промълви мрачно той. Предварително знаеше какъв ще бъде отговорът, но трябваше да попита. Устните му горяха, устата му пресъхна от ужас. — … Докторе, нищо не казахте за бебето. То добре ли е?

— Съжалявам, господин Бърк. Не можахме да помогнем на детето. Когато госпожа Бърк пристигна, то вече беше починало.

Дилън гледаше лекаря, но не го виждаше. Бе се спазарил за живота на жена си, без да поставя условия. Сега знаеше каква е била цената.