Сандра Браун
С дъх на скандал (22)

21.

Притеснен, кметът се намеси. Не искаше да рискува, като обиди жител номер едно. Но внимаваше и за Джейд. Както и да погледне човек, ситуацията беше напечена. Единственият начин да се измъкне бе бързо да закрие събранието.

Преодолявайки врявата, Джейд обяви по микрофона, че на въпросите ще бъде отговорено чрез поредица от статии във вестника.

— Дяволите да го вземат, какво става тук? — настояваше да разбере Дилън. — Кой е този дядка?

— Ще ти обясня по-късно. Сега искам просто да се махна оттук.

— Не, отговори на въпроса ми!

Шумът не възпираше Иван. Въпреки че събранието беше закрито, тълпата не бързаше да се разпръсне. Повечето стояха и чакаха да видят какво ще стане. Усещаха, че ще има фойерверки и както обикновено Иван ги разиграваше.

Джейд би избрала друго място и време за първата си среща със семейство Пачет, но Иван я притискаше сега и тя нямаше намерение да се предаде. Слезе от подиума и се изправи пред него.

— Имам право да съм в този град или където пожелая. Системата на частната стопанска инициатива е все още действаща в Америка.

— Не е и в моя град!

— Добре, добре, Джейд Спери. Значи ти си мистериозната личност зад всичко това. Кой би помислил? — Нийл стоеше зад количката на Иван.

Джейд погрешно бе смятала, че е имунизирана срещу влиянието му. Явно не беше. Ярост и омраза се надигнаха в нея и замъглиха усмихнатото му лице. Търпение, каза си вътрешно тя. Няма дълго да носиш самодоволната си усмивка!

През всичките тези години тя продължаваше да получава вестника на Палмето и знаеше за катастрофата на прелеза Чарлстън. Двата крака на Иван бяха отрязани над коленете. Тазът на Нийл бе премазан, имаше счупени кости, рани и контузии, които го задържаха в болницата няколко месеца. Сватбата му с Марла Сю Пикенс не се състоя. Причините останаха неизяснени.

Външният вид на Нийл не беше пострадал нито от възрастта, нито от злополуката. Арогантен и красив, както винаги.

— Помислих си, че има нещо гнило в молбите за преразпределяне на земята още първия път, като се появиха в дневния ред на градския съвет. Естествено, гласувах срещу тях. Опитах се да разубедя и останалите, но някои са коне с капаци и не разбират кое е добро за града. — Той се усмихна хитро. — Да ти кажа ли, Джейд, възхищавам се на потайния ти начин на действие.

— Недей да я хвалиш! — изръмжа Иван и насоча пръст към Джейд. — Страшно съм вбесен от теб, млада госпожичке! Сигурно си мислиш, че си много умна. Сигурно смяташ, че като съм прикован към този проклет стол, аз съм слаб и неспособен!

Завъртя количката напред и ампутираните му крайници почти се допряха в коленете й. Тя не отстъпи, въпреки че гледката я отвращаваше и самата мисъл да го докосне беше противна.

— Чуй ме сега, малката — изсъска той, — по-силен съм от всякога! Онзи скапан влак не повреди ума мм. Очите му се присвиха злобно. — Можеш да си сигурна, проклетият ти завод никога няма да бъде построен на моя територия.

Бастунът му лежеше през скута му. Той го грабна, хвърли по архитектурния план, все още подпрян на катедрата. Планът падна на пода. С периферното си зрение Джейд видя как Дилън се втурна напред, но тя вдига ръка към гърдите му и го спря.

Гласът й бе изненадващо спокоен.

— Ще призная, че едно време бяхте страшен, господин Пачет. — Очите й го пронизваха хладнокръвно. — Сега сте просто трогателен.

Тя заобиколи количката му и профуча покрай Нийл, без да го удостои нито с дума. Навън хората продължаваха да се мотаят наоколо. Всички я погледнаха в очакване, когато се появи пред сградата. Очевидно искаха да разберат как се е справила с Иван.

Със самоуверена походка Джейд крачеше по тротоара към новия си джип чероки. Отвори вратата към шофьорското място. Метна куфарчето си и тъкмо щеше да седне зад кормилото, когато някой я хвана за ръката.

Дилън беше сложил тъмните си слънчеви очила, но и без да вижда очите му, тя усети, че е бесен. За да не предизвика любопитството на минувачите, той попита тихо, но твърдо:

— За какво беше целият този цирк?

— Не е мястото и времето да го обсъждаме.

Приближи лицето си към нейното:

— По дяволите, не е! Преди да съм обърнал първата лопата, искам да зная целят ли се в гърба ми, или не. Кое беше онова дърто копеле в инвалидната количка?

— Казва се Иван Пачет и по-рано не бе инвалид. — Тя вдигна ръка и отметна от лицето си кичур коса. Трепереше. Надяваше се, че Дилън не забелязва. — Но винаги е бил копеле.

— Пачет? Човекът със соята?

— Точно така. Сега ме пусни, моля те. Достатъчно се показвах пред хората тази сутрин. Не искам да се ангажирам в мач по борба с теб тук, на главната улица.

Той погледна към ръката си, стиснала нейната. Очевидно чак сега осъзна, че я докосва. Веднага я пусна.

— А другият синът му ли беше?

— Нийл.

— Какво общо имаш с тях?

— Това си е моя работа. — Опита се да влезе в колата, но той отново я стисна като в менгеме.

— Когато ме освободи от затвора в Лос Анджелис, ти я направи и моя. — Произнасяше всяка дума през зъби, без да мърда мустаците си. — Ти ме накара да повярвам, че всичко тук ще бъде наред, че местните хора стопроцентово ще подкрепят проекта, че ще се редят на опашка за работа при мен. Очевидно нещата съвсем не са такива. Искам да знам срещу какво съм изправен.

— В момента си изправен срещу мен, господин Бърк. — Въпреки минувачите по тротоара, тя си изви ръката и се освободи. — Твоите задължения не включват обществените взаимоотношения. Това е мой приоритет. Отсега нататък ще ти бъда благодарна да не се опитваш да разгадаваш моите мотиви. Ще те уволня, ако дръзнеш да се намесиш.

Пъхна се в колата и затръшна вратата. Не погледна назад, докато я изкарваше от паркинга, и отпътува.

Джейд знаеше, че Дилън има право да се интересува от общественото мнение и подкрепа, защото работният му график можеше да се наруши. Но нейните сметки с Пачетови не влизаха в работата му, занапред — също. Освен това сигурно нямаше да се зарадва, ако разбере, че играе, макар и малка роля, в заговора на отмъщението. Във всеки случай не възнамеряваше да му казва повече от необходимото.

Влезе в дома си и чу наскоро инсталирания телефон да звъни.

— Ало?

— Събранието свърши ли вече?

— Господин Стайн! — възкликна тя. — Да, току-що.

— Защо не ми се обади? Нали ти казах?

— Щях да ви позвъня. Тъкмо влизам.

— Е, как мина?

— Чудесно. Не можеше да бъде по-добре. — Разказа му набързо, без да споменава Пачетови.

— Все още ли държиш на търговските възможности на този регион?

— Безусловно.

— Добре. Тогава нека да ти кажа няколко мои идеи, които ми се въртят из главата.

Джейд седна и заслуша.

 

— Още ли си тук? Не разбираш ли от забележки? С върха на новата си обувка Дилън побутна бездомното куче и отключи вратата на фургона.

— Махай се! — Помиярът го погледна с тъжни очи, легна отново на стъпалото и сложи глава на предните си лапи. — Както искаш. Но недей да очакваш да продължавам да те храня.

Затръшна вратата толкова силно, че фургонът се разтресе. Взе една сода от хладилника в тясната кухничка, застана срещу хладния въздух, и отпи половината. Сложи студената кутия върху челото си.

— По дяволите!

Не обичаше нещата в живота, които го караха да мисли или чувства. Преди седем, години бе престанал да мисли. Тогава погреба съпругата и сина си. А също и чувствителността си. Само тялото му продължи да съществува. Вътрешно беше кух и празен. Така му харесваше и възнамеряваше така да продължава.

Бе си тръгнал от къщата, където починаха Дебра и Чарли, оставяйки всичко зад себе си. От този ден той се откъсна от света. Не притежаваше нищо, освен вещите от първа необходимост, които караше в пикапа си. Стана безразличен към другите хора. Не се задържа никъде и не се сприятели с никой. Не желаеше.

На свой гръб усети, че независимо колко добре се справяш със задълженията си, независимо колко справедлив се опитваш да бъдеш, винаги получаваш ритник. Наказан си за грехове, които никога не си извършил. Дълговете стриктно се събират, а тарифата е смъртта на обичани и близки хора.

От този жесток урок Дилън си изработи логична философия: Не обичай!

Животът му беше безопасна, безболезнена празнота и той държеше на това. Не се нуждаеше от привързаността на кучето. Не искаше толкова да се вживява в работата си, че да я приема покровителствено и собственически, да мисли за „моя завод“. Най-малко имаше нужда жена да му влезе под кожата.

Ругаейки, затръшна вратата на хладилника. Това е животът. Едно глуповато псе се гуши на предното стъпало и му близва ръката при всяко минаване през вратата. Вече се чувства майка — закрилница на завода ТексТил, а изкопите още не бяха започнали. Сърдеше се на Джейд Спери, а ядът бе емоция. Не искаше да намесва никакви чувства спрямо нея.

След седмици на конференции и срещи в Ню Йорк с мъже в делови костюми, които никога не са имали мазоли по ръцете си, той беше нетърпелив да се започне истинската строителна работа. Сега, както изглежда, точно когато си позволяваше емоционално да се ангажира със задълженията си, за първи път от години насам, проектът можеше да се провали.

Само глупак би си помислил, че Пачет няма да се намеси решително при нахлуването на друга промишленост в града със заплахата да прати неговия бизнес на втора позиция. Джейд Спери не беше глупава. Предварително е знаела, че ще се окаже враг на Пачет. След думите, които се размениха на градското събрание, на Дилън му стана ясно, че те отдавна са врагове, също и със сина му.

Старият Пачет беше казал: „Откъде, по дяволите, взехте това нахалство да се появявате в града?“ — това предполагаше скандал. Да не би Джейд да е напуснала Палмето в немилост?

Дилън доизпи содата и смачка в юмрук кутията. Не можеше да си представи компетентната, спокойна, хладна и съсредоточена госпожица Спери да бъде въвлечена в скандал, особено от безнравствено естество. Не искал и да си мисли за нея, по какъвто и да е повод, но тя често нахлуваше в представите му.

Естествено е, успокояваше се той, тя е началник. Щеше да си мисли за шефа, дори и да беше мъж. Но през главата му нямаше да минават фантазии, както и Джейд.

Почти цяла година бе физически верен на Дебра след смъртта й. После, в една студена самотна вечер в безличен щат — Монтана или Айдахо, подбра в бара жена и я заведе в мотелската стая. След това беше отвратен от себе си и по-самотен отпреди. Плака за Дебра със сухи, мъчителни ридания. Въпреки неговата емоционална неангажираност, физиологичните му апетити се възстановиха и засилиха. Втория път не беше толкова трудно да се справи с положението, а третия бе направо лесен. Вече си беше изградил умението да не свързва физическия акт със съвестта си. Тялото можеше да се възбужда, без чувства някаква вина. Той успяваше да постигне облекчение, без да намесва сърцето и съзнанието си.

Неговото резервирано държание караше жените да го харесват още повече. Намираха непроявената му враждебност вълнуваща. Ранимото му поведение събуждаше в тях майчински инстинкти. Но никоя не утоли нещо друго, освен сексуалния му глад. Духовете продължаваха да го обитават. В паметта му не се задържаха нови имена и лица.

Сега едно име и лице често занимаваше ума му. И това доста го безпокоеше.

Кучето отвън започна да лае.

— Млъкни! — извика Дилън през вратата. После чу двигател на кола и отвори. Джейд Спери скочи от лъскав нов пикал с изписан надпис ТексТил на вратата.

— Хапе ли? — попита тя и кимна към животното.

— Не знам. Не е мое.

— Едва ли го осъзнава. Вече теб пази.

Тя се наведе и започна да примамва кучето, като му пращаше звучни въздушни целувки.

— Ела тук, пухчо.

То спря да лае, изскимтя няколко пъти и слезе по стъпалата към нея. Тя си подаде ръката и кучето я близна. Почеса го зад ушите.

— Какъв пазач! — отбеляза иронично Дилън.

Джейд се изправи и му хвърли връзка ключове от пикала.

— Надявам се, че ти харесва. — Той хвана ключовете във въздуха с една ръка. — За теб е, ще го караш, докато работиш тук.

— Аз си имам.

Тя погледна към очукания му пикап.

— Той е за лично ползване. Когато представяш ТексТил, моля те, вземай служебния.

— Да, госпожице. Нещо друго?

Тя се качи по стълбичката на фургона. Кучето я последва, махайки дружелюбно с опашка. Извади кредитна карта за бензин от чантата си и я подаде на Дилън.

— Можеш да я използваш.

— Благодаря.

— Квитанциите ще бъдат изпращани директно на мен.

— Има си хас.

Той беше груб и неприятен, но не обичаше да получава подаръци от жени. Напомняше му как едно време госпожа Чандлър го учеше да прави любов. Направи това, направи онова. Не толкова силно. По-силно. По-бавно. По-бързо. Дилън бе добър ученик и не след дълго изгради собствена техника. Харесваше му повече той да има надмощие.

Разбираше, че отношението му беше ненавременно и не се възприемаше, но не можеше да го спре. Изпитваше перверзна наслада, че е едно стъпало над Джейд и я трябваше да си вдига главата, за да разговаря с него. Това, че бе шеф и има възможност да купува нови камиони не можеше да нарани неговата мъжественост.

— Ще трябва да ме закараш вкъщи.

— Разбира се.

— Но първо искам да видя канцеларията ти. — Той не помръдна. Тя му се усмихна престорено мило. — Ако е удобен моментът, господин Бърк.

Той я погледна и разбра, че съществува необявена война на желания. Най-после отстъпи и я въведе във фургона. За да не влезе и кучето, затвори вратата, но съжали. Пространството бе твърде малко за двама души, особено сега, когато беше сам с Джейд.

Никога не бе я виждал облечена с нещо друго, освен деловите й дрехи. Беше се преоблякла след градското събрание в джинси и бял пуловер. Ако не знаеше, не би предложил, че е носила в утробата си бебе цели девет месеца. Бедрата и тазът й бяха стегнати и слаби. Стомах — плосък. Гърдите…

Покашля се леко.

— Телефонните линии ще бъдат прокарани утре.

— Добре — каза тя и се отдалечи от бюрото му. Площта за живеене бе превърната в компактен офис. Единствените лични вещи бяха радио и малък портативен телевизор. — Няма много място за теб самия.

— Нямам нужда.

— Сигурен ли си, че не искаш да наема секретарка.

Дилън поклати глава.

— Ако реша по-късно, ще те уведомя. — Погледът му блуждаеше зад него, към кухнята и спалнята. — Желаеш ли да провериш и леглото ми?

Очите й бързо го фиксираха. Готов бе да обзаложи следващата си заплата, че на върха на езика й беше унищожителен коментар, но тя реши да му го спести. Каза само отсечено:

— Интересува ме единствено къде ще изпълняваш служебните си задължения.

Все пак нейната жилавост имаше предели. Не включваше закачки между половете. Тук изтънчеността й се проваляше. Бе забелязал взаимоотношенията на Спери с мъжете от кабинетите на Джи Ес Ес в Ню Йорк. Тя се чувстваше неудобно и се сковаваше дори когато на шега й правеха предложение. Не ставаше за флирт. За нея съществуваше само или работата, или нищо.

Стигна до заключението, че не е омъжена. Никога не бе споменавала и думата бивш. Веднъж един от младите служители на Джи Ес Ес се беше промъкнал до него пред машината за кафе и попитал:

— Да не би да чукаш Джейд?

Дилън не одобряваше самохвалството между мъжете, особено между непознати.

— А на теб какво ти влиза в работата?

— Заложих петдесет долара на бас.

Дилън спокойно отпи от горещото кафе, докато гледаше заплашително с присвити очи другия мъж.

— Знаеш ли какво, ако искаш да говориш за секс, защо не идеш да си го начукаш и после да се върнеш да ми кажеш как е било?

Явно Джейд бе осуетила плановете на някои свои колеги и те спекулираха със сексуалността й. Самият Дилън беше любопитен относно бащата на детето й, но не се осмеляваше да подхване темата.

— Може би трябва да се вземе още един фургон — обади се тя, инициативна както обикновено.

— За какво ни е?

— Аз също имам нужда от канцелария. Ще бъде по-удобно да е тук, на обекта, а не в града. Освен това ще има къде да се срещаш с помощниците си, да се съвещаваме и така нататък. Какво ще кажеш? Някой, достатъчно голям за моето бюро и заседателна площ.

— Парите са твои.

— Утре ще видя.

— Добре.

— Е, мисля, че това е всичко.

Вече беше на вратата, ръката й на бравата, когато той мина отпред и препречи пътя й.

— Не съвсем, Джейд.

Инстинктивно тя направи крачка назад. Внезапното му движение като че ли я стресна, даже доста, предположи той. Сякаш се страхуваше от него.

— Какво искаш?

Не можеше да си обясни нейната задъханост. Тя ръководеше всичко. Защо трябваше да се страхува от него? Засега отложи личното любопитство и се захвана с практичните въпроси.

— Кажи ми за Иван Пачет.

— Какво да ти кажа?

— Разбирам защо е разтревожен за завода ТексТил. Ще намали властта и влиянието му. Палмето е негово царство и той го е управлявал дълго време.

— Сигурно може да се погледне и по този начин — каза тя.

— Смятам, че ти си погледнала точно така.

— Тоест?

— Знаела си, че заводът ще засегне Пачетови и затова си решила да бъде построен тук.

— Ти прочете проекта. Разбрал си, че Палмето е идеалното място.

— Но можеше да избереш над десет други градове на югоизточното крайбрежие и те щяха също да бъдат идеални места. Защо точно Палмето?

— Защото ми е познато.

— Което ме подсеща за втория ми въпрос. Защо Пачет мисли, че е нахалство от твоя страна да се показ тук?

Тя отметна глава и оправи падащите по раменете й тъмни къдрици.

— Аз не напуснах Палмето при нормални обстоятелства.

— И в тези „обстоятелства“ са замесени Пачетови?

— И те.

— Особено младият Пачет.

— Защо питаш?

Той се загледа в лицето й за момент и изстреля:

— Кой е бащата на сина ти, Джейд?

— Грейъм няма баща.

— Не може да бъде! Не се е случвало от времето на Витлеем. Беше бременна като напусна Палмето, нали?

Джейд само го погледна със студени сини очи.

— Забременяла си от Нийл Пачет, а той е отказал да се ожени за теб. Така ли е?

— Абсолютно не. Презирам Нийл Пачет и винаги съм го презирала. — Бутна го настрани, отвори вратата и излезе. Кучето скочи на крака и силно замаха с опашка, жадуващо за още благи думи. Тя не му обърна никакво внимание, слезе по стъпалата и се обърна към Дилън от най-долното:

— Виж, знам, че прекалих с теб тази сутрин в града и съжалявам. Трябваше да те успокоя и уверя, че ние владеем положението.

— Наистина ли владеем положението?

— Напълно. Мога да се справя с всички трудности, които се изпречат, а ти сигурно осъзнаваш, че такива няма да липсват, докато не завършим строежа. Трябва да се ангажираш само със засягащите самия обект.

— И моля те, запази предположенията си за моя син и мен само за себе си. А още по-добре — не се замисляй за нас изобщо. След като почне веднъж строежът, ще бъдеш толкова зает, че няма да имаш време за нищо друго, освен за текущите задачи.

Дилън бе по-заинтригуван отпреди. Нейната променлива реакция на въпросите му само подсилваше любопитството му. Градът беше малък. Хората приказваха. Рано или късно щеше да научи за тъмното й минало. Благоразумно реши засега да спре до тук. Заключи фургона и я последва до новия пикап, където тя се бе настанила вече на мястото до шофьора. Той седна зад волана и запали.

— Много е хубав — отбеляза Дилън и огледа кабината.

— Джи Ес Ес е първокласна фирма — категорично заяви Джейд.

Подкара камиона по черния път към магистралата.

— Ще трябва да ме насочваш към дома си. — Знаеше коя къща е наела, но не желаеше тя да разбере, че е така.

Следваше кратките й инструкции и караше през града. Скоро установи, че не го направляваше към къщата.

— Изненадан съм, че живееш толкова далече — вметна той неангажиращо, щом излязоха от очертанията на града.

— Не отиваме направо вкъщи. Искам мнението ти за нещо.

Той я погледна изненадано, но тя не поясни. Продължи да шофира по двупосочното шосе, водещо към Атлантическото крайбрежие.

— Завий надясно на следващото отклонение. — Взе остър завой и се задрусаха по тесен, чакълест път.

— Може да спреш някъде тук. — Щом спряха, тя скочи от пикала. — Бих искала да дойдеш с мен.

Дилън слезе и я последва до ограда от бодлива тел. Ръждясала табелка „Не влизайте“ беше зачукана на един от коловете. Без да й обръща внимание, тя го помоли да разшири и държи двете телта, докато се промуши.

— Знаеш, че е частна собственост — обади се той.

— Да, знам. — Преминала вече от другата страна, Джейд натисна с крака долната тел и опъна максимално нагоре следващата. — Хайде. Няма да ни хванат.

Поради височината си Дилън бе по-предпазлив при промушването между двете бодливи жици. След като преодоля, сложи ръце на хълбоците си и я погледна.

— Е, сега какво? Какво можем да видим от тази страна, невидима от шосето?

Стояха сред разорана нива. Ако тя смяташе, че мястото е чудесно за разходка в природата, да го беше поне предупредила да се преоблече. Беше с дрехите от сутринта без вратовръзката и сакото.

— Исках само да поразгледаме. — Пое през угарите. — Не ми се идваше сама.

— Да дойде сам човек тук трябва да е истинско забавление — пошегува се той. Както и очакваше, тя не реагира.

Половин час трамбоваха из пущинаците. Джейд крачеше край оградата, после го помоли да измери с крачки мястото. Дилън не разбираше причината за странното й желание, но го изпълни. Тя извади бележник от чантата си и отбеляза нещо в него.

Излезе вятър, но тя не го забелязваше, въпреки че развяваше косите й през лицето и устата. Надвиснаха тъмни буреносни облаци. Дилън чу в далечината гръмотевица. А те продължаваха безцелно да се мотаят насам-натам.

Накрая Джейд хвана разпиляната си коса и я задържа здраво на тила си. Вдигна глава към него и попита:

— Какво мислиш?

В тази поза, с широко разкрачени крака, ръка зад главата и мушама, ясно очертаваща формата и размера на гърдите й, той бе обзет от похотливи помисли.

— Какво да мисля — повтори той дрезгаво. — Мисля, че може да се измокрим.

Тя погледна към небето с очи, по-тъмносини от облаците.

— Сигурно си прав. Но какво ще кажеш за мястото?

Дилън прокара ръка през разрешената си коса и попита нетърпеливо:

— Затова ли тъпчем наоколо половин час? За да чуеш мнението ми за това окаяно парче земя? Можех да ти го кажа, без да си калям новите обувки.

— Не смяташ ли, че е ценно?

— Ценно? — извика той срещу вятъра. — Мисля, че нищо не струва. Вероятно половината е блато.

— Възнамерявам да го купя за Джи Ес Ес.

След това се завъртя кръгом и пое през неравната нива обратно към оградата. Объркан, Дилън тръгна след нея.

— За какво ти е, по дяволите?

— Бъдещо разширение. Моля те, внимавай с бодлите, Дилън.

Минаха успешно през телта и приближиха камиона. Той затвори вратата й и заобиколи отпред на бегом. Тъкмо се вмъкна и седна, когато едри дъждовни капки заудряха по стъклото.

Той изруга мръсните си обувки, после подхвана старата тема.

— Сигурно се шегуваш за покупката на мястото.

— Защо не. Господин Стайн се обади днес. Обсъдих ме няколко евентуални парцела в района. Има благоприятна възможност да купя земя за корпорацията. Всъщност предложението му беше повече под формата на заповед за изпълнение.

— Преди да можеш да построиш нещо по-голямо от барака върху мястото, ще са ти необходими милиони да го подготвиш.

— Ние ги имаме.

Нейното пренебрежение адски го вбеси.

— След като знаеш всички отговори, защо ме доведе?

— За закрила.

Дилън я изгледа ядосано, премести лоста на скоростта на задна, подпря лакът на облегалката, обърна главата си на една страна и бавно потегли към отклонението. Пръстите му на подпряната ръка усещаха косата на Джейд. Беше влажна и мека, а фактът, че забелязва тези неща, го влуди. Искаше му се да я сграби с пълни шепи и да я трие по лицето си. Проливният дъжд охлади стъклата и те се запотиха. В задушния и спарен въздух можеше да вдъхне парфюма на Джейд.

Нейната коса. Нейният парфюм. Беше прекалено осезаема.

Търсейки нещо да го разсее, мярна му се пощенска кутия, закрепена едва-едва на изгнил стълб. Дилън успя да прочете в дъжда името, написано преди години върху назъбената тенекия. Бе избеляло, но все още се виждаше: О. ПАРКЪР.

 

— Искам да знам какво ще прави малката кучка. — Иван отпъди раздразнено прислужничката, която се опитваше да му сервира допълнително от сладките картофи. Преди четири години Ойла се беше пенсионирала. Дъщеря й я замести, поемайки и грижите за инвалида.

— Донеси ми бутилка коняк! — заповяда той грубо. Когато тя се оттегли да изпълни поръчката му, Иван се загледа в Нийл, който се бе прегърбил в стола си и си играеше с останалата в чинията храна. — Хей, да не си оглушал? Кажи нещо!

Нийл не се помръдна, само вдигна поглед към баща си.

— Колко пъти трябва да го повтарям? Не знам нищо повече от това, което вече ти казах.

Иван грабна шишето от жената и си наля значително количество алкохол в чашата. Нийл кимна, че е приключил с яденето, и тя отсервира чинията му. Върна се в кухнята и те останаха сами в трапезарията — двама души на маса, която би побрала двадесет.

— Предприемачът Бърк вече даде изкопната работа на една бригада от Колумбия. Те започнаха да превозват машините — обясни Нийл.

— Както са започнали, така могат и да ги върнат обратно — намръщи се Иван и си сипа още коняк.

Завъртя количката от масата и я подкара към кабинета си.

— Ела тук! — извика той през празните стаи на къщата. Интериорът не беше променен, освен необходимото за инвалидната количка на Иван.

Нийл влезе след баща си с чаша коняк в ръка.

— Не можеш да ги спреш само с желанието да изчезнат, старче. Вече се изкара голям глупак на градското събрание с ръмженето си като ранен алигатор. Не трябва да се подхожда по този начин, татко.

Нийл се отпусна на коженото канапе.

— Трябва да надвием Джейд чрез нейните хитрости. Бяхме заспали в началото, докато тя купуваше земя за завода. Сега ще бъдем нащрек.

— Какво имаш предвид? — Конякът бе повлиял на киселото настроение на Иван и той беше поомекнал.

Напоследък тираничната му сила се бе постопила. Тъй като катастрофата с влака сериозно повреди здравето му, повечето от задълженията паднаха върху гърба на Нийл. По-рано той отбягваше работата, но после приятно се изненада, че тя беше като игра. Винаги играеше за победа и трудно губеше.

— Следя наоколо какво прави Джейд — обясни той на баща си. — Отвори магазин на строителната площадка в подвижна постройка точно до фургона на Бърк. Единственото любопитно нещо е, че два пъти ходи до мястото на Паркър.

— Не може да бъде!

— Поне аз знам за два пъти — добави Нийл намръщено. — Веднъж с Бърк, а след това сама. Не ги посещава, разбираш ли, само слухти наоколо. Втория път дори не слезе от колата си, просто обиколи оградата на Отис и пак се върна. Вчера ходи в съда и поиска да види плановете.

— Сигурен ли си, че са за мястото на Паркър?

— Разбира се. Направих комплимент на Грейси Дел Фъргъсън за дебелия й задник — каза Нийл, като имаше предвид служителката в съда. — Беше готова да ми изпее всичко. Джейд пожелала да види всички скици на мястото на Паркър и околните парцели.

— Повечето са моя собственост.

— Точно така, татко, твои са. Грейси Дел подчерта това, след като се увери, че съм забелязал и големите й цици.

— Казала ли е Джейд на Грейси Дел защо се интересува от плановете?

— Не.

Докато Нийл наливаше още коняк, Иван попита:

— Защо мислиш, че тя се интересува от фермата на Паркър?

— Не знам, но не ми харесва — измърмори Нийл. — Искам да разбера какво й се върти в главата.

— Едва ли ще го съобщи в близко бъдеще. Рано или късно ще открие, че я следиш и разпитваш.

— Няма проблеми. Намерил съм две горе-долу умни момчета, които знаят да си затварят устата. Наблюдават я на смени и ми докладват. А междувременно аз я ухажвам — усмихна се Нийл самодоволно. — Самото очарование съм. Вчера й изпратих цветя.

Иван изгледа сина си отракано.

— Тя изглежда по-добре като жена, отколкото като момиче.

— Значи и на теб не ти е убегнало? — засмя се Нийл. — Тя влетя в града и направи голям удар, но под служебния си имидж Джейд е просто жена. Могат да реват за равенство колкото си искат, но когато ножът опре до кокала, стават единствено за това, което е между краката им.

— По принцип съм съгласен с теб. Но тази жена ме тревожи. Не е забравила какво се случи, преди да завършите училище. — Иван заби тъпия си пръст в пространството между тях. — Тя е тук да ни погребе, момче. Знаеш, че не беше глупаво момиче. Сега е още по-интелигентна. Дошла е за кръв! Нашата кръв!

Очите на Нийл заблестяха над ръба на чашата с коняк.

— Всичко, което знам, е, че ако има нова промишленост в Палмето, тя ще принадлежи на Пачетови.

Иван се изкикоти.

— Аз съм те научил така да разсъждаваш. Става ми драго на сърцето да видя, че уроците ми не са били напразни. Никой не може да дойде и просто да ни измести.

— Не, но Джейд би могла със сигурност да оплеска временно работите. За начало може да предизвика бунт за надниците. Ако предложи цент повече на час на нейните работници, за кого си мислиш, че ще искат да се трудят хората?

— Нашите работници са лоялни.

— Лоялни, вятър! — каза Нийл презрително. — Това е новият Юг, татко. Събуди се. Новото поколение е просто боклук. Ако тя им обещае да им плаща повече от нас, ще ги загубим. За тях няма значение дали дядовците им или прадядовците са работили при нас. По дяволите! Всеки път като си помисля ми се иска да я бях удушил.

Иван изгледа Нийл изпод вежди.

— Може би трябваше да продължите и да я убиете онази нощ. После щяхме да обвиним чернилките или бялата сган.

— Да-а. Де да бях на този акъл тогава.

— Тя дойде да си отмъсти. Аз самият съм го правил много пъти и разпознавам признаците. — Премлясна с устни. — Като се размисля, онова хлапе на Майръджейн умря. Нашият многоуважаем шериф също не е в състояние да се справи с положението. Кой остава?

Нийл стисна рамото на баща си.

— Не се тревожи, татко. Ние сме достатъчно.

 

Джейд вкара джипа чероки в двора, който изглеждаше за съжаление удивително по същия начин, както преди години. Няколко поколения пилета и кокошки се бяха изредили, но и тези, като тогава, кълвяха из двора. Една свиня грухтеше от калната си кочина.

През прозореца на кухнята тя видя госпожа Паркър да си трие ръцете в кърпа и да наднича кой е пристигнал. Джейд усети зловещо чувство на повторяемост. Можеше да дойде по друго време на деня, което да не напомня така ясно онзи здрач, когато откри ужасната гледка в плевнята. Но беше сигурна, че може да хване Отис вкъщи само преди вечеря.

Приближи предната врата и почука. С метната на рамо кърпа госпожа Паркър отвори и се взря в Джейд през мрежестата врата, като засенчваше с ръка очи срещу залязващото слънце.

— Какво обичате?

— Здравейте, госпожо Паркър. Аз съм Джейд. Джейд Спери.

Чу я да си поема бързо дъх. Кокалестите й гърди се надигнаха. Опря ръката си до веждите и я погледна по-отблизо.

— Какво правите тук?

— Ако може да вляза да поговорим.

— Няма какво да си казваме.

— Моля ви, госпожо Паркър. Ако не беше важно, нямаше да съм тук. Моля ви!

Джейд чакаше неспокойно в безкрайната за нея тишина, после мрежестата врата изскърца силно и госпожа Паркър кимна с посивялата си глава. Джейд влезе и предверието на къщата. Тапицерията на дивана беше толкова изпокъсана, че на места памучният пълнеж се показваше. Облегалката на фотьойла бе зацапана. Килимът се беше разнищил по краищата. Нямаше никакви подобрения в стаята от последния път. Бе мрачна, с избелели тапети, неподдържани мебели, неприятно тиктакащ часовник и снимка в рамка на Гари с шапка и роба на абитуриент, какъвто не дочака да стане.

След завръщането си Джейд ходи на гроба му. Виждайки сега усмивката на Гари от евтината снимка, сърцето й трепна и решителността й се засили. Обърна се към майка му, доста състарена през тези петнадесет години. Косата й бе отъняла и разрошена, дрехите висяха по тялото. Беше само кожа и кости.

— Къде са по-малките ви деца, госпожо Паркър? Какво стана с тях?

Тя разказа накратко, че две от момичетата се омъжили и имат деца. Едно от момчетата живеело в града с жена си и работило в завода на Пачет, друго било във флотата, а едно ги напуснало, без да каже къде отива. Последната картичка, която получили от него, била пусната от Тексас.

— Бебето е само у дома — приключи тя уморено. — Ще завърши училище догодина.

Джейд си спомни с тъга как Гари искаше да проправи път за неговите по-малки братя и сестри. Чу да се затваря врата на друга стая.

— Трябва да е Отис — разтревожено съобщи госпожа Паркър. — Няма да се зарадва, като ви види.

— Искам да се срещна с него.

Отис Паркър беше остарял още повече от жена си. Прегърбен, а малкото останала коса бе напълно побеляла. Стихиите, умората, отчаянието, мъката бяха набраздили дълбоко лицето му. Сепна се малко, като я видя.

— Имаме посещение, Отис. — Госпожа Паркър бе махнала кърпата от рамото си и я усукваше в ръцете си.

— Коя е тя? — Тръгна напред с кривата си походка и спря на две-три крачки пред Джейд с присвити късогледи очи.

— Аз съм Джейд Спери, господин Паркър.

Дъхът изхриптя бавно от тялото му. Джейд се уплаши, че ще се строполи. Вместо това той се изправи в цял ръст.

— Вече мога да ви разпозная. Какво правите тук?

На Джейд й се искаше да ги прегърне. Сякаш щеше да се докосне до Гари. Устоя на изкушението. Беше се опитала да сподели скръбта им на погребението на сина, но бе отпъдена. Те смятаха, както всички останали, че нейната изневяра е причина за самоубийството му.

— Чух, че сте се върнали в града. Какво искате от нас?

— Може ли да седнем?

Мъжът и жената взаимно се спогледаха. Отис се обърна и седна на стола със замазаната облегалка. Госпожа Паркър й посочи дивана, а тя се настани на обикновен стол с тръстикова седалка.

— Вие сте чули, че съм се върнала в града — започна Джейд, — знаете ли защо?

— Да строите нов завод или нещо подобно.

— Точно така. — Обясни им накратко. — Моята фирма вече обмисля допълнителни начини за влагане на капитали. За да се разширяваме, ще ни е нужна повече земя. Затова съм дошла да говоря с вас тази вечер, господин Паркър. — Пое дълбоко дъх. — Искам да купя вашата ферма от името на Джи Ес Ес.

Госпожа Паркър вдигна ръка към устните си, но не пророни нито звук. Отис продължаваше да гледа Джейд с присвити очи.

— Това място? За какво ви е?

— Има няколко възможности — отговори Джейд уклончиво.

— Например?

— Нямам право да ги обсъждам, господин Паркър. Бих желала също да ви помоля да запазите предложението ми в абсолютна тайна. — Погледна към госпожа Паркър, после отново Отис. — Надявам се, че ме разбирате. Никой не трябва да знае.

— Няма значение. Не я продавам.

— Осъзнавам, че фермата е собственост на семейството много отдавна, господин Паркър. Сигурно има и сантиментални причини, но все пак…

— Не е за продан.

Джейд прехапа устни. Тя им причиняваше болка, извикваше тъжни спомени. Самото й присъствие в дома им напомняше за обичния син, когото бяха загубили така трагично. Изкушаваше се да си тръгне и да облекчи нещастието им. Но вместо това, се насили и остана.

— Бихте ли ми разрешили поне безпристрастна трета страна да направи оценка на имота ви? Обещавам да стане при пълна дискретност и без да ви безпокоят. След като видя оценката, ще ви бъда благодарна да ми дадете възможност още веднъж да разговарям с вас.

— Няма да ни навреди, нали, Отис? — попита госпожа Паркър.

Той изгледа с ненавист Джейд.

— Вие наранихте момчето ми. Пречупихте духа и сърцето му!

Тя наведе глава.

— Не мога да ви обясня какво се случи онази пролет, но повярвайте ми, обичах Гари с цялото си сърце. Ако имах избор, никога не бих му причинила зло.

— И сега си мислите, че като купите това място, ще облекчите гузната си съвест? — попита господин Паркър.

— Нещо подобно.

— Нито вие, нито бомбастичната ви фирма има достатъчно пари да компенсира смъртта на нашия Гари.

— Напълно сте прав. Неговият живот не може да бъде оценен с пари. Но вашата ферма лежи на пътя на нашия прогрес. Джи Ес Ес е готова да ви плати допълнителна цена за нея.

— Няма да я продавам. Не и на вас. — Стана и излезе от стаята.

След секунда и Джейд стана с неохота. Госпожа Паркър я изпрати до вратата.

— Мислите ли, че мога да направя оценка на собствеността?

Жената погледна разтревожено назад.

— Той не каза твърдо не, нали?

— Не, не каза.

— Е, значи може.

— Да дойда ли след това да говорим отново?

Устните й затрепериха.

— Джейд, ние много го обичахме. Никога няма да се примирим с постъпката му.

— Нито пък аз.

— Това почти уби и Отис. — Тя изтри носа си в кърпата. — Той е много горд, разбираш ли, както повечето мъже. Аз мисля, че нещо трябва да изкупи дълбоката ни скръб към Гари. Някой трябва да плати.

Джейд се пресегна и я потупа по ръката.

— Благодаря ви. Скоро пак ще се обадя. И моля ви, пазете го в пълна тайна.