Сандра Браун
С дъх на скандал (16)

15.

Талахаси, Флорида, 1983 г.

Почти всички пътници от трансатлантическия полет заспаха по време на глуповатия филм. Не и Дилън. Мястото не беше направено за хора с неговия ръст. Най-добре бе да облегне глава на седалката и да затвори очи.

Чу, че Дебра се размърда, и се обърна да я види. Тя оправи одеялото на спящия им син, погледна към Дилън и се усмихна.

— Добре пътува — прошепна тя. — Никой не би допуснал, че това е първият му полет.

Шестмесечният Чарли лежеше по гръб в подплатено кошче. Когато изсумтя в съня си, обожаващите го родители се спогледаха и усмихнаха.

— Опитай се да поспиш — каза гальовно Дилън. Пресегна се през разделящото ги място и я погали по косата. — Родителите ти няма да ни дадат минута спокойствие, щом пристигнем в Атланта.

— Шегуваш ли се? Те ще бъдат толкова заслепени от Чарли, че нас напълно ще ни пренебрегнат. — Отпрати му въздушна целувка, после се настани по-удобно под самолетното одеяло и затвори очи.

Дилън продължи да я наблюдава с ликуващо от радост сърце. Спомни си колко лесно щеше да я загуби преди година и половина. През месеците след болестта, причинила смъртта на детето им, Дебра изпадна в жестока депресия. Родителите й пристигнаха във Франция да помагат във физическото изпитание. Останаха колкото можаха, после я повериха на Дилън, който едва се справяше с нейното униние.

Тя нямаше никакво желание да поднови заниманията си, включително и курса по готварство. Не поддържаше апартамента чист. Когато Дилън се върнеше от работа вечер, подхващаше домакинството. Прането се трупаше, докато той намери време за него. Дебра проспиваше дните. Изглежда, че единствено по този начин преодоляваше скръбта.

Дилън се опитваше да превъзмогне загубата на детето чрез изморителна работа. Физическото усилие беше неговото лекарство. Изтощението му осигуряваше временно пристанище при забравата. Но Дебра не търсеше облекчение от нещастието. Дори отказваше да говори за това винаги щом Дилън започнеше с надеждата, че така ще облекчи мъката й. Той се консултира с нейния гинеколог и бе посъветван да й даде време.

— Госпожа Бърк страда от сериозно емоционално неразположение. Трябва да сте търпелив с нея.

Дилън бе образец на търпението спрямо Дебра. Но не и спрямо баналните забележки на така наречените професионалисти. Минаха седмици без никакво подобрение и той се замисли дали да не я изпрати у дома в Америка за известно време. Надяваше се голямото й семейство да повдигне духа и възвърне нейния оптимизъм.

Но не се реши дори да подхвърли предложението си. Безпокоеше се, като я гледаше как се рее безцелно в пространството, но щеше да е още по-лошо, ако изобщо не я вижда. Нямаше друг изход, освен да прилага препоръчаното от лекаря търпение.

По това време сексът беше единствената мания на Дебра. Щом тялото и се възстанови, тя започна неистово да го подтиква към любов, въпреки че за Дилън това любене бе далеч от желания акт. Защото не беше породено от страст и възбуда, а от отчаяние. Целта им не бе удоволствието. Той искаше да проникне в нейната самоналожена изолация, а тя — отново да забременее колкото се може по-бързо.

Нямаше време за любовна игра. Всяка нощ настървено се вкопчваха един в друг и клатеха леглото в безумно съвкупление. После Дилън се чувстваше опустошен и тъжен, но продължаваше, защото тези няколко минути бяха единствените за деня, в които Дебра показваше признаци за живот.

В моменти, когато на Дилън му идваше да си скубе косите от безпомощност, той се успокояваше с мисълта: „Добре че поне го няма Хаскел Сканлън да засилва напрежението“. Форест Г. Пайлът беше отзовал уволнения от Дилън главен счетоводител и го бе назначил на работа в Щатите. Това удовлетворяваше Дилън. Не го интересуваше къде е и какво върши, стига да не е около него. Заместникът му беше много разбран французин, говорещ безупречен английски.

В деня, когато се потвърди бременността на Дебра, тя се обърна на сто и осемдесет градуса. Дилън се прибра вечерта вкъщи и щом се появи на вратата, жена му се хвърли в обятията му. Този изблик бе толкова неочакван, че той се олюля назад. Тя го възседна, смеейки се, както преди злополучното пътуване по Цермат.

— Бременна съм, Дилън! Бременна!

Преди да има време да се осъзнае от изненадата, тя разкъса ризата му и започна неистово да го целува по гърдите и врата. Любиха се на пода както по-рано — с породен от любов и желание плам.

— Господи! Колко е хубаво, че отново си ти! — прошепна страстно той, докато я държеше за бедрата и проникваше в нея.

Сякаш тъмна завеса се вдигна и всичко засия. Животът им бе радостен, но страхът на Дилън от възмездие и песимизмът му го тормозеха през бременността й. Какво щеше да стане, ако трагедията ги връхлетеше отново? Дебра можеше да получи нов пристъп на депресия, на който никой от тях нямаше да издържи. Когато наближи краят на първите три месеца, периодът на абортите, тревогата на Дилън ескалира до краен предел. Една вечер рязко заяви:

— Изпращам те да родиш бебето у дома и не искам никакви възражения.

— Но аз съм си у дома.

— Знаеш какво имам предвид. В Джорджия, при майка ти. Тя ще се грижи за теб както трябва. Освен това искам нашето бебе да се роди на американска земя.

Дебра го погледна проницателно.

— Най-после си намери, нали?

— Намерих какво?

— Любовница. Съседката на долния етаж ми каза, че всички французи имат поне по една. Тя ме предупреди, че е само въпрос на време и ти да се адаптираш към традицията, особено сега, когато фигурата ми не е стройна и привлекателна.

— Но ти си дяволски съблазнителна — изръмжа той и постави ръце върху корема й. Наведе се и целуна опънатата кожа. Устните му продължиха нагоре към освободените от сутиен гърди.

— Ти самата си се приспособила към някои френски традиции — измърка той и прокара език по тъмното зърно.

— Всичките ми сутиени вече са малки. — Хвана гърдите си и му ги предложи. Той я целуваше, а запъхтените им стонове доказваха колко грешеше съседката долу.

По-късно, докато лежаха, тя с опрян в гърдите му гръб, а той с ръце, почиващи покровителствено върху корема й, Дебра го попита сънливо.

— Кога възнамеряваш да ме изпратиш на майка?

— Забрави го — въздъхна той и я целуна по ухото. — Никъде няма да ходиш.

Дилън си отдъхна от напрежението и страха от капризната съдба едва когато му дадоха в ръцете техния гърчещ се и ревящ новороден син. Чарлс Дилън Бърк беше истинско чудо в очите на баща си. Запленен от детето още в първия миг, той прие с радост бащинството си.

Работата му продължаваше да върви добре. Сградата на застрахователната компания бе завършена в срок за успокоение на всички. Самият Форест Г. Пайлът пристигна от Флорида лично да я открие. Дилън си помисли колко много е остарял и преуморен, но той го похвали за добрата работа и потвърди оценката си с парична премия.

— Вземи си шест седмици платен отпуск. Така ще имаш и достатъчно време да преместиш семейството си, преди да се върнеш на старото място.

С Дебра решиха да прекарат поне две седмици със семейството й Нюбъри в Атланта и да дадат възможност на родителите й да се порадват на своя пореден внук, а после да отпътуват за Талахаси. Дилън беше сигурен, че Форест Г. Пайлът има големи планове за него. Бе надхвърлил очакванията на стария човек.

Положи глава на твърдата облегалка и затвори доволен очи. Въпреки бръмченето на реактивните двигатели, чуваше равномерното дишане на Дебра и сладките гърлени звуци, идващи от спящия Чарли.

 

— Какво по дяволите е всичко това? — развика се Дилън. — Къде е Форест Г.? Какво правиш зад бюрото му?

Хаскел Сканлън се облегна в разкошното кожено кресло и самодоволно погледна Дилън.

— Имам удоволствието да те информирам, че господин Пайлът не работи вече тук.

На Дилън му трябваше време да се овладее, за да не се пресегне през бюрото и да сграби Сканлън за мършавия врат, преди да го извие. Страхотен шок в първия ден от завръщането му.

Когато забеляза непознатия знак на паркинга, той предположи, че това е само ново име и символ на старата фирма. Но щом влезе в работния кабинет на Форест Г., веднага се сблъска с неприятната изненада „Пайлът Инженеринг Индъстрис“ имаше нов собственик и управа, а начело бе Хаскел Сканлън.

Дилън погледна стария си враг.

— Какво стана с Форест Г.?

Дългите пръсти на Сканлън се плъзгаха напред-назад по ръба на лъскавото бюро.

— Твоят наставник се пенсионира.

Дилън се изсмя подигравателно.

— Не би освободил този стол току-така.

— Е, имахме разправии — призна Сканлън с лицемерно съжаление. — Изненадан съм, че не си прочел във вестниците.

— Бях зает с прехвърлянето на семейството си. Какво стана?

— Фирмата, за която сега работиш, реши, че с наличните авоари може да извършва повече дейности, отколкото при господин Пайлът.

— С други думи, било е насилствено отнемане на властта. Конгломератът е избутал Форест Г. — Очите на Дилън се присвиха. — Чудя се кой ли им е доставял информация отвътре.

Усмивката на Сканлън бе противна като скърцане на нокът върху черна дъска.

— Направих каквото можах за новите собственици.

— Не се и съмнявам — озъби се Дилън. — Целувал си им задниците, докато са се подули устните ти.

Сканлън скочи от стола, очите му запримигваха яростно, бузите му се издуваха като на пепелянка. Дилън се наведе над бюрото.

— Хайде, Сканлън, удари ме! Моля! Дай ми повод да те пребия от бой.

Сканлън се дръпна.

— Ако ти е мила службата, по-добре внимавай как ще се обръщаш към мен, господин Бърк. Още никой не сме уволнили от поемането на фирмата, но не е невъзможно. Нямам нищо против ти да си първи.

Дилън се изкушаваше да каже на Сканлън да си го начука и после да си обере крушите. Но къде щеше да отиде? Благодарение на премията от Форест Г. имаше пари, но преместването струваше скъпо. В Талахаси нямаше много свободни места, а не му се искаше да моли Дебра и Чарли, току-що установили се, отново да се местят.

Бяха решили да не купуват къща, докато не опознаят добре града. Наеха една в чист и уважаван квартал. Дворът бе по-малък, отколкото на него му се искаше, и имаше само едно дърво. Но Дебра беше доволна.

Глупаво бе да хапе в момента ръката, която ги хранеше.

— Каква работа имаш за мен? — измърмори Дилън.

Сканлън повдигна ръбовете на панталоните си и седна. Взе една папка, отвори я и прокара показалец по колона от цифри.

— Ето, има свободна кабинка на втория етаж. Номер 1120. Днес можеш да си донесеш нещата и от утре да започнеш.

— Връщаш ме отново на чертожната дъска, така ли? — извика Дилън. — Какво целиш, по дяволите?

— Това е единствената работа, която имам в момента. Или я приеми, или напусни.

Дилън измънка под носа си поредица от френски ругатни.

— Няма нужда да ти обяснявам — добави Сканлън, — че чертожникът не е така платен, както инженерът на даден обект, и затова заплатата ти ще се понижи според съответната работа.

— Кой знае колко се наслаждаваш от това.

Сканлън се усмихна самодоволно.

— Изключително много.

— Не мога да се върна към чертането. Няма ли нещо друго?

Сканлън го изгледа, завъртя стола си и изтегли папка от вградения шкаф зад него.

— Всъщност току-що се сетих. Наскоро се сдобихме с един имот в Мисисипи, който се нуждае от основна реконструкция, преди да можем ползотворно да го използваме. Интересува ли те?

 

Дилън обясни на Дебра с две думи:

— Или трябва да поема работата в Мисисипи, или отново да чертая.

Удари с юмрук в дланта си.

— Не знам защо не цапардосах дребното копеле и да си тръгна.

— Знаеш защо. Вече не си уличен побойник. Сега си семеен, професионалист и няма да позволиш на раболепни типове като Сканлън да те победят.

— Да, но в момента този гаден тип държи козовете и дяволски добре го знае. След като си тръгнах, се опитах да потърся работа. Обадих се поне на двайсетина места. Отговорът бе един същ. Няма. Никой не приема нови хора.

— Какво друго искаш, освен да отделиш тялото на Сканлън от главата му?

— Не знам, Дебра. — Отпусна се на дивана и уморено потри очи. — Със сигурност не желая да се връщам към чертането.

— Тогава приеми другата работа и ще се преместим в Мисисипи.

Дилън взе Чарли от скута на Дебра и го положи на гънката на лакътя си. Бебето здраво хвана показалеца на баща си.

— Имам и друго предложение. Не е много добро, но имай предвид, че е временно.

След като изложи плановете си, тя го попита:

— Къде ще живееш?

— Във фургона на обекта. Мога да карам само с кушетка, малък хладилник и котлон.

— А баня?

— Има на строежа. Сканлън ми даде да проуча скиците, преди да реша.

Лицето й не изразяваше ентусиазъм.

— Нали ще си идваш вкъщи през почивните дни?

— Няма да пропусна нито ден. Кълна ти се!

— Не разбирам защо не се преместим всички в Мисисипи?

— Защото Сканлън ще ми отнеме работата веднага щом се установим. Може да ни разиграва безкрайно.

— Но и сегашното положение е неопределено — отбеляза тъжно Дебра. — Възможно е да те остави там завинаги.

Дилън поклати упорито глава.

— Сега не съм емоционално обвързан с работата, както бях на строежа във Версай. Ще напусна веднага щом се отвори нещо ново. Оставил съм молби из целия град. Все нещо ще се появи.

— Сканлън така и не ми прости за скандала във Франция. Отмъсти си на Форест Г., а сега кара мен да избирам между гадната командировка и връщането в една от онези проклети стъклени кутийки. Той очаква да избера второто, защото е по-лесно. Не искам да доставям удоволствие на мръсното копеле.

Държеше Чарли облегнат на едната си ръка, а с другата придърпа жена си и я целуна по слепоочието.

— Повярвай ми, Дебра. Това е най-добрият вариант. Седмиците ще се изнизват толкова бързо, че няма да усетиш липсата ми.

За съжаление пътуванията насам-натам не се оказаха така временни и лесни, както се бе надявал Дилън. Жилищните условия в Мисисипи бяха мизерни, но той не се оплака на Дебра, защото тя явно полагаше усилия да погледне положително на въпроса.

Не му се виждаше краят. Изключително дъждовната есен причини замразяването на строителните обекти по целия Юг. Последваха масови разпускания на работници. Никой не искаше да наеме строителен инженер, независимо колко талантлив, амбициозен и решителен е.

Докато бяха в Атланта, Дилън купи нова кола, но я остави на Дебра, а той пътуваше от и за Мисисипи с един стар мотор. Пристигаше вкъщи късно вечерта всеки петък и тръгваше обратно в ранните неделни следобеди. Почти нямаше време да отдъхне от изморителните дни.

Самата работа беше доста еднообразна — главно подновяване на интериора. Подменяше срутващи се стени, укрепваше падащи тавани, препокриваше подове. Сградата бе стара и грозна и когато привършеше ремонта, пак щеше да си остане такава. Въпреки всичко, изискваше същото качество, както при нови обекти. Ръководеше работниците строго и настояваше да влагат в работата най-доброто. Беше въпрос на чест. Освен това нямаше намерение да даде на Сканлън повод за заяждане. Можеше да го понижи или уволни напук, но не и заради некачествена работа.

Ситуацията обтегна отношенията в семейството на Дилън. Бяха непрекъснато заедно през почивните дни, с цел да компенсират останалото време и това отнемаше част от удоволствието. Домакинските задачи, с които Дебра не беше се справила, падаха върху Дилън. При обикновени условия той не би имал нищо против тях, но всяка съботна сутрин прахосваше в черна работа ценни часове, когато му се искаше да поспи, да се люби с жена си или да се радва на бързото порастване на сина си.

Макар че съседи им бяха все млади семейства, те не контактуваха с тях. Това започна да се отразява на Дебра. Прекарваше всяка седмица сама с бебето. Беше отдадена на Чарли, отлична майка, но нямаше възможност за самоизява и не изглеждаше предразположена да се включи в обществения живот. Дилън започна да забелязва признаци на прогресивна депресия и се плашеше.

Една неделна привечер, както се гласеше да тръгне за Мисисипи, той притисна Дебра в обятията си.

— Следващият петък ще си взема почивен ден и ще си дойда по-рано. Смяташ ли, че ще можеш да ме изтърпиш?

Усмивката й бе невярваща, но лъчезарна.

— О, Дилън, така ли? Ще бъде чудесно!

— Не успях да изпълня всичко от списъка ти. Следващия път ще имам много време за задачите и дори ще помързелувам. Наеми гледачка за бебето в събота вечер. Ще се издокараме и ще излезем. Вечеря. Танци. Кино. Каквото искаш!

— Обичам те! — каза тя и зарови нос в яката на ризата му. Целуваха се прегърнати, докато в един момент той или трябваше отново да я люби, или да тръгне. Неохотно взе каската. Дебра го изпрати до вратата с Чарли в ръце, който вече можеше да маха за довиждане.

Дилън не посмя да поиска от Сканлън официално почивен ден, но се споразумя с един от доставчиците да наглежда работата, докато го няма. Това му струваше само каса бира.

В четвъртък вечерта телефонира на Дебра.

— Нали не се обаждаш да ми кажеш, че няма да дойдеш? — попита тя с тревога в гласа.

— Колко си недоверчива! Разбира се, че ще си дойда. — Сниши гласа си и добави като имитира Гручо Маркс: — Смятам да се потрудя този уикенд. — Тя се засмя закачливо. — Какво правиш?

— Приготвям няколко изненади за теб.

— Хъм, не мога повече да чакам. Синът ни ли се обажда там отзад?

— Хленчи, защото знае, че говоря с теб.

— Кажи му, че ще съм при вас след няколко часа.

— Внимавай, Дилън! Времето тук е отвратително.

— Ще пристигна, преди да си разбрала.

Бурята не можа да го спре да отложи пътуването, но доста го забави. Крайбрежието на Флорида чупеше рекорда за най-студено време. Валеше проливен дъжд. От време навреме лапавицата удряше по козирката на каската. Пръстите му в кожените ръкавици замръзнаха около кормилото. Когато най-после пристигна в Талахаси, градът никога не бе му изглеждал толкова приветлив.

Щом отвори входната врата на къщата, лъхна го гъделичкаща миризма от кухнята. В средата на масата за хранене имаше ваза със свежи цветя и шоколадов кекс с името му върху глазурата. Във фурната къкреше печено.

— Дебра? — Пусна каската и ръкавиците си на един стол и отиде към спалните. — Във ваната ли си? — надзърна в стаята на Чарли, но кошчето беше празно.

— Какво правите вие двамата? Това част от изненадата ли е?

Дилън отвори вратата на спалнята и се спря, за да се полюбува на жена си и Чарли, спящи кротко на леглото. Синът им се беше сгушил в прегръдката на Дебра. Златистата й коса бе красиво разпиляна по възглавницата. Сърцето на Дилън преля от любов. Тя се бе изморила да приготвя този специален уикенд за него. Отиде до леглото, седна на ръба и я помилва по гладката буза.

Тогава осъзна, че те не спяха.

 

Хаскел Сканлън често работеше до късно, преследвайки успеха, но една вечер остана много по-дълго от обикновено. Когато излезе от фирмата, беше се стъмнило. На паркинга стоеше само неговата кола.

Висока тъмна фигура се появи и изпречи на пътя му. Преди Сканлън да успее да изрази изненадата си, един юмрук със силата на пилононабивачка го прасна в лицето и изкърти всичките му предни зъби до венците, а главата му се килна назад така рязко, че след това го боля два месеца. Преди да падне на земята, мъжът го хвана за яката и го удари отново. Този удар му счупи челюстта. Третото попадение бе в коремната област и разкъса далака му.

Лежа в полусъзнание цяла седмица в болницата, преди да проговори и да съобщи на полицията кого подозира за бруталното и безпричинно нападение.

Полицейската дежурна кола спря пред посочения адрес. Никой не отвори на позвъняването. Двамата полицаи се обърнаха към съседката.

— След погребенията — каза им тя — той остана тук само няколко дни.

— Какви погребения?

— Съпругата и синът му починаха преди три седмици от задушаване. Помните ли необичайната снежна буря? Преди да легне да подремне, госпожа Бърк пуснала камината за първи път през сезона. Но вентилацията не работела правилно и те починали в съня си. Господин Бърк ги намерил, като се прибрал вкъщи.

— Знаете ли къде е сега?

— Не съм го виждала повече от седмица. Предполагам, че се е върнал на работа.

Полицаите взеха заповед за обиск и влязоха в къщата. Доколкото личеше, нищо не бе пипнато от деня на фаталната злополука. На масата имаше букет от повехнали цветя във вазата с миризлива, застояла вода. До нея бяха останките от шоколадов кекс, нападнат от мравките.

Никой на строителния обект в Мисисипи не беше виждал господин Бърк след четвъртък вечерта, когато си тръгнал за вкъщи. Колегите изразиха съжалението си за смъртта на семейството му.

— Беше луд по детето — каза един от тях. — Непрекъснато говореше за него.

— А какви бяха отношенията му със съпругата?

— Снимката й още виси във фургона. Не й изневеряваше, ако за това питате.

Не беше регистрирано обвинение за нападението над Хаскел Сканлън. Единственият заподозрян беше изчезнал. Изглежда, че просто бе зарязал всичко.