Сандра Браун
С дъх на скандал (21)

20.

Палмето, май 1991 г.

Градският салон бе препълнен до краен предел в ароматния майски ден. Джейд седеше на един от столовете, подредени на сцената. Любопитната тълпа шумеше възбудено.

Постепенно се разнесе слух, че голям парцел земя е откупен и определен за индустриални нужди. Дилън беше в Палмето няколко седмици, да получи необходимите права за строеж и да уреди обществените услуги на обекта, но той вършеше всичко дискретно и не приказваше излишно.

Клюките нямаха граници. Разпространяваха се мълви, че в Палмето ще се строи какво ли не — от парк до ядрен реактор. Дори членове градския съвет не бяха наясно какви са плановете на Джи Ес Ес. Затова Джейд бе помолила да се свика това събрание, за да уталожи страховете, да ентусиазира и запали обществеността.

Речта й беше напълно подготвена, но стомахът й се свиваше. За да се поуспокои, тя си мислеше за наетата къща, където щеше да живее с Кети и Грейъм, докато са в Палмето. Бе стара, с просторни стаи, дървени подове и вентилатори по таваните. Собствениците я бяха подновили изцяло и модернизирали, преди да подхванат възстановяването на друга къща в Чарлстън. Джейд беше подписала договор за наем чрез посредник веднага щом домът бе готов.

Кети щеше да хареса слънчевата кухня и задната веранда, която несъмнено ще й напомня за нейната къщи в Моргънтаун. Големият заден двор с дървета беше ограден с азалии. Джейд определи една от горните спални за Грейъм. Вградените полици щяха да му свършат работа за стереосистемата.

Тя му описа възторжено стаята по телефона.

— Има три широки прозореца с изглед към предния двор и вграден гардероб. Ще разполагаш с много повече място, отколкото сега. Ще ти хареса.

Той все още не бе сигурен и убеден в това.

— Не звучи зле. Далеко ли е от строежа?

— На няколко мили. Защо?

— Просто питам. Дилън ми каза, че бих могъл да дойда там някой път.

Дилън бе представен на Грейъм в Ню Йорк, когато той се отби в кабинета й един следобед след училище. Видяха се още веднъж, но Грейъм често го споменаваше. Ханк беше единственият мъж, с когото момчето бе близко. Джейд си мислеше, че подчертаното му уважение към Дилън не е вредно, стига да не го идеализираше. Въпреки че Бърк бе подходящ за построяването на ТексТил, тя не беше сигурна, че става за образец на чувствителния й син, особено като имаше предвид, че и мъжът търсеше заместител на починалия си син.

Джейд знаеше много повече за него, отколкото той предполагаше. Освен нея, предприемачът щеше да бъде най-важният човек на обекта. През двете седмици между тяхната среща в Лос Анджелис и появяването му в Ню Йорк тя използва възможностите на Джи Ес Ес за достъп до информацията и се порови в неговото минало. Надяваше се да докаже, че предчувствието й спрямо него е било правилно.

Вече знаеше за трудното му детство, поправителното училище и студентските години. Бе научила за Пайлът Инженеринг Индъстрис и проблемите му с новото ръководство. Трагичната смърт на жена му и детето обясняваха неговия цинизъм. Предишните му работодатели го помнеха като изключителен, но пропилян талант.

Беше го попитала за препоръки, за да провери честността му. Откровеността на Дилън я убеди, че е направила точен избор. Имаше лични причини той да се заеме с този проект. Не бяха толкова силни като нейните, но бяха основателни. Ако той не беше дошъл в Ню Йорк, тя щеше да се върне в Лос Анджелис и да го потърси.

Бяха решили, че Грейъм и Кети ще останат в Ню Йорк, докато приключи учебната година. Ако желанието на Грейъм отново да види Дилън го правеше по-благосклонен към преместването, тя нямаше нищо против. Но не искаше синът й да възприема мъжа като другар в игрите. Беше сигурна, че щом започне училище в Палмето през есента, ще си намери нови приятели и бързо ще свикне.

Макар че израсна с две жени, Грейъм бе нормално момче без двусмислици относно своята сексуалност. Беше на четири години, когато за първи път попита:

— Мамо, къде е моят татко?

Току-що се бяха преместили от Моргънтаун в Шърлот и Джейд го бе записала в детска градина. Той беше умен и любознателен и нямаше нищо чудно, че след няколко седмици сред децата бе забелязал липсата на другия пол в семейството им.

— Ти нямаш татко — обясни му внимателно тя. — Нямаш нужда от него. Имаш мен, Кети и преди да почине имаше Попи. Трябва да се радваш, че има толкова хора около теб, които много те обичат.

Настъпи временно спокойствие, но темата отново дойде на дневен ред след едно посещение на Ханк.

— Ханк ли е моят татко?

— Не, скъпи. Той просто е близък приятел, който те обича.

Упоритостта на Грейъм растеше пропорционално с него. Веждите му се свиха, сините очи потъмняха непокорно.

— Кой е тогава баща ми? Не може да нямам!

— Имаше, но той е без значение.

Но за седемгодишното дете да имаш баща бе особено важно. За разлика отпреди сега темата не се отминаваше лесно.

— Разведени ли сте?

— Не.

— Не може ли да дойде някой път да ме види?

— Не.

— Да не би да не ме е харесал, когато съм се родил?

— Нямаше го. Бях само аз. А аз те обичам за десетима. Не, за сто души.

Той беше във възрастта, когато милувките не се приемаха с охота, но тази нощ й позволи да го държи в обятията си дълго време.

По-късно започна сам да се справя с проблема, понякога не съвсем почтено. Джейд се сети как Грейъм разказваше за баща си, геройски загинал при спасяването на бебе от горяща сграда.

— Защо го направи, Грейъм? — беше го попитала тя тактично, без да го мъмри.

Той сви рамене. Беше нацупен, но в очите му блестяха сълзи, които не биваше да пророни — вече бе на десет години.

— Дразнят ли те децата в училище задето нямаш баща?

— Понякога.

Надеждите й, че Грейъм няма да се чувства непълноценен, се оказаха нереалистични. Имаше значение дали си с един родител. По-голяма част от младежките си години тя също бе прекарала в едночленно семейство, но в детството присъстваше баща й. След смъртта му Джейд запази снимките и спомените от него. Никога нямаше да забрави тихите им разговори, топлите му прегръдки, целувките за лека нощ и прошепнатите думи: „Не се страхувай, Джейд“.

Обмисляше варианта да каже на Грейъм истината. Ако той знаеше, че е резултат от изнасилването, вероятно щеше да се укорява. Тя не искаше да стовари тази вина върху детето си, още повече, като си спомняше безмилостната отговорност, която й прехвърли Велта, преди да се разделят.

Кети не бе на същото мнение. Всеки път, щом Грейъм повдигаше въпрос за баща си, тя насърчаваше Джейд да му разкрие истината, но напразно. Трудностите от липсата му бяха достатъчни, за да натоварва с допълнителни подробности сина си. Позволи му да лъже, с цел да облекчи конфликта, но направи следната уговорка:

— Мразя лъжите, Грейъм. Знаеш много добре. Но понякога те могат да помогнат да се защити някой човек, стига да не си ти самият. Така че, когато приятелите ти питат за твоя баща, можеш да ги накараш да се чувстват по-свободно, като им кажеш просто, че е починал. Разрешавам ти само това — починал е, преди да се родиш. Окей?

Очевидно я послуша, защото Грейъм не подхвана темата отново. Беше стигнал до едно ниво на зрялост и се оправяше сам. Сега, като си помислеше колко бързо минаваха годините, сърцето на Джейд се сви от мъка. Трудно щеше да изчака до юни, когато и той ще пристигне в Палмето.

— Привлякла си доста хора.

Джейд се откъсна от унеса си и изви глава към тихия глас до ухото й. Дилън седна на свободното място до нея.

— Добро утро, Дилън. Изглеждаш много красив.

— Благодаря — отговори той смутено.

Беше с нов костюм за случая, а косата му бе подстригана.

Тя също се беше облякла с вкус. Щеше да има познати в тълпата, които помнят скандала преди напускането й. Много хора се интересуваха за бъдещата промишленост на Палмето. Но така или иначе, тя щеше да бъде в центъра на вниманието днес. Искаше да ги заслепи.

— Снощи идвах до фургона ти, но те нямаше.

— Съжалявам.

— Изглежда, че вече си се настанил.

— Не беше трудно. Готов съм да започна работа.

— Не знаех, че имаш и куче.

— Куче?

— Лежеше на горното стъпало на фургона.

— О, то ли? — каза Дилън и се намръщи. — Появи се преди няколко дни и сгреших, като го нахраних с трохите от масата.

Тя наклони глава и се засмя закачливо.

— И то те осинови.

— Не за дълго. При първа възможност ще го закарам в приюта за бездомни кучета.

— Имаш предвид след оздравяването на крака му. Беше превързвано с бинт — отбеляза тя със същата усмивка. Дилън още повече се навъси.

— Беше се било и имаше лоша рана. Промих я с кислородна вода и я привързах. Това е всичко.

— Не знам, Дилън, но смятам, че си се сдобил с домашен любимец завинаги — подхвърли тя шеговито.

Той смени темата, като кимна към аудиторията.

— Очакваше ли толкова много хора?

— Да. Вчера моето име се появи за първи път в местния вестник вчера.

Погледът му бързо се върна към нея.

— А защо твоето име трябва да предизвика такъв интерес тук?

— Има защо. Отраснала съм в Палмето.

Реагира, сякаш го разтресе електрически ток. Лешниковите му очи я фиксираха остро.

— Странно как си пропуснала досега да споменеш това.

Преди да може да му отговори, кметът на града се приближи.

— Госпожице Спери, нека дадем на хората още пет минути да си намерят места и тогава да се представите. Колко смятате, че ще трае всичко?

— Приблизително десет минути. После ще им дам думата за въпроси.

— Много добре. Имате на разположение колкото искате време. Днес е забележителен ден. Още не мога да се съвзема.

Тя прекъсна прочувствените му слова и представи Дилън. Докато двамата мъже се ръкуваха, Джейд успя да види сред хората една жена. Устните й инстинктивно се задвижиха: Дона Ди!

Бившата й приятелка не беше си оправила обратната захапка. Малкото й лице продължаваше да се събира в една точка над горната устна. Косата бе вързана на къса опашка, все така безмилостно права като клечки.

Въпреки всичко имаше промени във външния й вид. Не изглеждаше комично оживена, а безчувствена. Очите бяха хлътнали и погледът изглеждаше по-плах от всята. Приличаше на недоверчиво животно, надничащо бърлогата си към света.

Нейните очи бяха необичайно неподвижни, фиксирани в Джейд. Времето бе очертало остри бръчки от двете страни на издадената й напред уста. Джейд и Дона Ди бяха връстнички, но Дона Ди изглеждаше поне с десет години по-стара.

Джейд почувства угризение на съвестта, че не бе способна с умиление да си спомни за прекараните заедно нощи у тях или в дома на приятелката й, за кикота и мечтите им, които неизменно се въртяха около бъдещите съпрузи — Гари и Хъч. Поне едната сватба бе станала. Мислите на Джейд сигурно се изписаха върху лицето й, защото Дона Ди първа отмести поглед. Наведе очи към скута си.

Беше странно, че Хъч не присъстваше. Имаше няколко помощник-шерифа за внасяне ред в тълпата, но той не бе сред тях. Хъч винаги е бил силен и едър, но по душа — страхливец. Без съмнение се опитваше да избегне първата им среща след петнадесет години.

Няколко лица от публиката й бяха бегло познати. На други помнеше и имената. Не забеляза Майръджейн Грифит, но тя не беше човек, който би общувал с останалите, за нея те бяха паплач. И естествено, нямаше го и Ламър. Джейд го видя още веднъж след срещата им в Моргънтаун. Както и преди, молеше я за разбиране. Тя съжаляваше за трагичната му смърт, но твърдостта й не бе се смекчила и той умря неопростен.

Кметът отново се приближи. Погледна часовника си и важно подръпна края на сакото си.

— И така, госпожице Спери, когато сте готова, дайте ми знак да започнем.

Тя почувства прилив на енергия и каза:

— Готова съм.

Той се изправи патетичен пред микрофона и изчака докато аудиторията се смълчи. Най-после представи Джейд.

Ръкоплясканията бяха учтиви, но резервирани.

— Дами и господа, благодаря ви, че дойдохте тази сутрин тук. Вашият брой показва, че Джи Ес Ес е направила отличен избор за завода ТексТил. Палмето бе избрано по няколко причини. Между тях са наличието на суровини за строеж и достъпът до корабостроителниците, които ще осъществяват транспортирането на стоки, сравнително евтини, до нашите и чужди пазари.

— Основната причина да изберем това място обаче е взаимната полза, която ще имаме от предприятието. Заводът ТексТил ще осигури стотици работни места. Той ще оживи слабата икономика и ще просперира благодарение на силната, добронамерена и находчива работна сила, тоест вие.

Джейд си пое дъх. Както и предполагаше, последваха плахи ръкопляскания, засилиха се до мъртво вълнение и постепенно отмряха в претъпканата зала. Тя се усмихна вътрешно, знаейки, че ги е завладяла. Тактично не започна речта си с опит да ги впечатли с богатството и мощта на Джи Ес Ес. Това щеше да породи само негодувание. По-скоро поласка региона и хората му.

Промяната на настроението беше осезаемо. Аудиторията стана по-сърдечна, не толкова подозрителна към фирмата на янките, която щеше да нахълта и залее областта с външни хора. Тя им говореше за производствените процеси, от пристигането на почистения памук, до експедирането му във вид на готови облекла, предназначени за световните пазари.

— Този завод ще принадлежи на обществото — подчерта Джейд. — Колкото повече влагате в него, толкова повече ще получавате. Годишно ще се дават хиляди долари само за местни данъци, които могат да се използват за нуждите на обществото. А за всеки един поотделно заводът ще означава по-добри възможности за работа в многобройните му и разновидни отдели.

— Каква работа? — извика някой отзад.

— Монтаж, товарене и разтоварване, поддържане и инженеринг, администрация. Списъкът от работни места е наистина безкраен. В самото начало ще се нуждаем строителни работници. Сега е моментът да ви представя господин Дилън Бърк. Той е нашият генерален предприемач.

Тя се обърна към Дилън и му даде знак. Той приближи катедрата. Появяването му ги посплаши, ако не по други причини, то заради внушителната физика, която заедно с гъстите големи мустаци и властен поглед накараха жужащата тълпа да млъкне. Джейд му се усмихна окуражително и подаде микрофона.

След няколко изречения той се извини и се върна с архитектурен план на завършения завод. Когато го видяха, хората ахнаха.

— Така ще изглежда ТексТил, като го построим — обясни Дилън. — Както виждате, ще бъде великолепен и ще ни отнеме години. Ще насърчавам моите помощници да наемат местни работници.

Подпря чертежа на катедрата и се върна на мястото си.

— Благодаря ви, господин Бърк. — Джейд се обърна отново към слушателите. — Бих искала да чуя въпросите ви за…

Задната врата на салона се отвори с такава сила, че се блъсна в стената. Всички обърнаха глава да видят какво става. Настъпи пълна тишина при вида на двамата влизащи мъже.

Без да поглеждат настрани, те се придвижиха по пътеката между столовете към сцената. Джейд почувства сърцето си в гърлото, но не обърна внимание на грубото прекъсване.

— Чакам вашите въпроси.

Няколко ръце се вдигнаха, но тя нямаше възможност да ги посочи.

— Аз имам въпрос към вас, госпожице Спери — обади се познат глас от нейното минало. — Откъде, по дяволите, взехте това нахалство да се появите в нашия град?

Джейд запази самообладание, но изражението й стана леденостудено, когато погледна към мъжа пред катедрата.

Иван Пачет се взираше в нея от инвалидната си количка.