Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breath of Scandal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 156 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. С дъх на скандал

Редактор: Ружа Любенова, Диана Тодорова

Технически редактор: Димка Господинова

Оформление на корицата: Весела Генчева

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от lorraine1991)

6.

Гари Паркър издебна Дона Ди Монро при колата й на ученическия паркинг веднага след звънеца в три и половина. Подозрението му, че го отбягва, се потвърди. Когато го видя, тя почти си изтърва учебниците.

— Гари! З-защо не си на тренировка?

— Искам да говоря с теб, Дона Ди.

— За какво? — Тя метна книгите си на задната седалка и седна зад волана, нетърпелива да тръгне. Гари се пресегна през вратата и извади ключа от таблото.

— Хей, чакай…

— Искам да знам какво става с Джейд.

— Джейд? — повтори тя.

— Джейд. Познаваш Джейд Спери нали? Твоята най-добра приятелка.

— Да-а — каза тя и изражението й изведнъж стана враждебно. — И какво за нея?

— Защо я няма на училище толкова дълго? Какво й се е случило? Всеки път, когато позвъня, майка й казва, че е болна. Джейд изобщо не отговаря. Толкова ли е болна? Виждала ли си я?

— От миналата седмица, не — отговори тя рязко. — Щом майка й казва, че е болна, предполагам, че наистина е така.

— Ти също ли не си разговаряла с нея?

— Не.

— Не мога да повярвам, Дона Ди! Ти си най-добрата й приятелка.

— А ти си най-добрият й приятел. Ако тя не иска да говори с теб, какво те кара да мислиш, че ще разговаря с мен? Моля те, дай ми ключовете. Трябва да се прибирам. — Протегна дланта си, но той не й обърна внимание.

— Искаш да кажеш, че и ти си опитвала да се свържеш с Джейд, но тя ти е отказвала?

Малкото й лице се нацупи от раздразнение и колебание.

— Слушай Гари, по-добре е да знаеш, че се скарахме и не си говорим.

Той я погледна недоверчиво.

— Сигурно се шегуваш!

— Не.

— Защо се скарахте?

— Не мога да ти кажа. А сега, моля те. — Присегна се за ключовете, но той се отдръпна. — Гари, дай ми ключовете!

— Няма, докато не ми кажеш какво става по дяволите!

Обикновено Гари беше уравновесен. Сегашният му гняв бе резултат от безпокойство и страх. От няколко дена усещаше, че нещо не е наред. Съучениците му го гледаха накриво. Няколко разговора шепнешком бяха прекъсвани при приближаването му. Болестта на Джейд бе мистериозна. Нищо не бе нормално от деня, в който научи за стипендията си. Въпреки че нямаше конкретно основание, предчувстваше силно някаква предопределеност в живота си.

— Какво става с Джейд? — настояваше той.

— Ако искаш да разбереш, питай нея! — Дона Ди грабна ключовете преди той да успее да я спре. Все пак, наведе се през отворения прозорец и я хвана за ръката.

— Има ли това връзка с Нийл?

Дона Ди извъртя глава така бързо, че вратът й изпука.

— Кое те кара да мислиш така?

— Защото той е много противен, а изведнъж започна да се отнася с мен като с приятел. Но е толкова фалшив, че чак прозира. Сякаш разиграва интрига, за която аз още не знам.

Дона Ди навлажни тревожно устни. Очите й се стрелкаха крадешком. Изглеждаше като в капан и дълбоко в себе си Гари имаше лошо предчувствие, че предположението му е вярно.

— Свързана ли е внезапната любезност на Нийл към мен с Джейд?

— Трябва да тръгвам.

— Дона Ди!

— Трябва да тръгвам! — Запали колата и се плъзна извън паркинга, без да поглежда назад.

— Дяволите да го вземат!

Гари изтича към колата си. Внезапно реши да пропусне тренировката си този следобед. Просто желаеше да види Джейд веднага. Дори ако трябваше, щеше да разбие вратата, но да я види на всяка цена.

Джейд разпозна бръмченето на колата му. Отиде до прозореца на всекидневната и го видя да тича по пътеката отпред. Почука два пъти по вратата. Без да иска, изстена с копнеж, преди да придаде спокоен вид на лицето си и да отвори.

— Джейд!

— Здравей, Гари.

Широка усмивка озари лицето му. Беше ясно, че много се радва и се поуспокои, като я видя.

— Освен че си бледа и отслабнала, изглеждаш нормално.

— А ти какво очакваше?

— Не знам — каза огорчено той. — Може би отворени кървящи рани.

Докосна раменете й и я прегърна силно. Като че ли не забелязваше, че тя не се разтопи от удоволствие както обикновено.

— Страшно ме разтревожи — прошепна той в ухото й. — Радвам се да видя, че си добре.

Тя го прекъсна. Дръпна се от прага и го покани вътре. Той я погледна виновно през рамо.

— Мислиш ли, че е редно, като я няма майка ти?

— Всичко е наред. — При тази ситуация нарушаването на едно от железните правила на Велта беше последната грижа на Джейд.

Затвори вратата. Гари отново я притегли към себе си и я погледна жадно.

— Какво става с теб, Джейд? Сигурно си била много болна. Майка ти казваше, че си толкова зле, че не можеш да дойдеш на телефона.

— Така й поръчах да ти казва. — Той я изгледа учудено. — Седни, Гари.

Тя му обърна гръб, отиде до стола и седна. Когато го погледна, беше ясно, че той недоумява защо не му отговаря. Джейд се затрудняваше как да започне. Нежното докосване на Гари й припомни за други, груби докосвания. Въпреки че осъзнаваше огромната разлика, тялото й изглежда не можеше да разграничи неговите милувки от мачканията на нейните нападатели. Предполагаше, че трябва да е благодарна за това. Без необходимостта да преодолява физическото желание, останалото щеше да е по-лесно.

Той приближи, коленичи пред стола й и притисна преплетените й ръце между своите.

— Джейд, не разбирам. Какво става, по дяволите?

— Какво не разбираш?

— Нищо. Защо не беше на училище? Защо не разговаряш с мен?

— Бях болна.

— Твърде болна, за да дойдеш на телефона и да кажеш едно „здравей“?

Гласът й прозвуча хладно.

— Трябва да ти съобщя нещо, Гари.

— О, Господи, не! — прошепна той дрезгаво. Отпусна се напред и зарови лице в скута й. Мачкаше ватираната роба и я усукваше между пръстите си. — Да не би да имаш неизлечима болест? Нима ще умреш?

Сърцето й се късаше. Не можа да се сдържи да не плъзне пръсти през чупливата му кестенява коса, която сякаш живееше свой живот и се уви около тях. Галеше нежно главата му. От гърдите му изригна ридание, ехо на нейното, което тя обаче преглътна.

Преди да отстъпи и се предаде на сърдечната мъка, Джейд вдигна глава.

— Няма такова нещо. Няма да умра. — Той докосна лицето й, галейки с върха на пръстите всяка извивка. — Просто… — започва неубедително няколко пъти, после добави: — Бях емоционално болна.

Той повтори думите й, като че ли бяха на чужд език.

— От какво?

— Бях под огромно напрежение.

— В училище? — помилва косата й и отметна кичур от лицето й. Тя устоя на желанието си да положи бузата си в дланта му. — Това ми напомня за нашите стипендии. Хей! Не сме се виждали откакто бяхме отличени. Поздравления!

— Подобно.

— Как ще празнуваме? — Очите му се замъглиха, докато ръката му се плъзгаше надолу към гърдите й. — Знам как бих искал.

— Не! — изкрещя тя пронизително и се отдръпна от него. Гари беше толкова изненадан, че тя лесно можа да го блъсне настрани при ставането от стола. Движенията й бяха некоординирани и непоследователни, сякаш наскоро се бе научила да ходи.

— Джейд?

Тя се обърна и се изправи срещу него. Той я гледаше в недоумение.

— Не разбираш ли какво се опитвам да ти кажа? Бях напрегната за стипендията, но и за други неща. Главно за нас.

— За какво говориш, по дяволите?

Тя разбра, че увъртането само влошава положението. Нямаше начин да приключи с това, без да нарани и него, и себе си.

— Ти си умно момче — придаде нарочно нетърпелив нюанс на гласа си. — Не можеш ли да четеш между редовете? Трябва ли да го кажа дума по дума? Не разбираш ли какво се опитвам да ти намекна?

Гари скочи на крака. Сложи ръце на тесните си хълбоци и кил на глава настрани.

— Да не се опитваш да скъсаш с мен?

— Аз… аз мисля, че трябва да се разделим. Да. Нещата отидоха твърде далеч, извън контрол. Трябва да се отдръпнем.

Гари отпусна ръце.

— Не мога да повярвам, Джейд? — Приближи се към нея и се опита да я прегърне. Тя го отблъсна.

— Не мога повече да понасям това сексуално напрежение от теб, Гари!

— Ти също си ми предавала сексуално напрежение — извика той.

— Разбира се! Знам, че съм го причинявала, това имам предвид. Не е здравословно и за двама ни да продължаваме да подклаждаме пожари, които не можем да угасим.

— Само преди няколко седмици ти предложи да започнем да ги гасим.

— Промених мнението си. Трябва да почакаме, да си дадем време за правилното решение. — Бързо облиза устни. — Но дори това не е напълно достатъчно. Трябва да излизаме и с други хора. С теб ходим, откакто пораснахме за срещи. Искам ти да… да започнеш да се виждаш с други момичета.

Няколко секунди той я гледаше безмълвно. После очите му се присвиха подозрително.

— Всичко е свързано с Нийл Пачет, нали? Сякаш под нея се отвори трап. Почувства, че пада към черна бездна.

— Не — отрече тя пресипнало.

Той очевидно сбърка ужаса й с вина.

— По дяволите, не! — подигравателно се усмихна той. — Повече от седмица ми се подмазва. Откакто си „болна“. Държи се като човек, знаещ страхотна тайна, която просто умира да сподели. Сега вече знам каква е тя. Искаше да натрие носа ми с нея. Излизала си с него, нали?

— Не съм!

— Не ме лъжи! Дона Ди също погледна гузно, когато споменах името му. Затова ли сте се скарали с нея?

— Дона Ди? — попита тя с неприятен тон.

— Днес я проследих след училище. Отбягваше ме почти толкова старателно, колкото и ти.

— И какво ти каза?

— Не се безпокой. Не те издаде. — Поклати глава. — Е, най-после се поддаде на неудържимия чар на Нийл. Майка ти трябва да е щастлива.

Джейд поклати енергично глава и отметна тъмната си коса.

— Не, аз го мразя. Знаеш това, Гари.

— Ти го казваш. — Пружинираше напред-назад върху стъпалата си, едва сдържайки яростта си. — Може би ще попитам него самия.

Обърна се към вратата, но не бе направил повече от две крачки, когато Джейд се спусна след него и го хвана.

— Не, Гари, не. Стой настрана от него.

Той се обърна и яростно я придърпа към себе си.

— Ако искаш да ми изневеряваш, защо трябва да е с Пачет?

— Грешиш, Гари. Моля те, не мисли…

— Пачет, Боже Господи! — Той я пусна толкова рязко, че тя залитна назад.

Гари отвори вратата и излезе.

— Гари!

Въпреки че Джейд беше сигурна, че той си чу името, не се обърна, докато колата му не преполови пресечката. Тя се олюля назад и се отпусна на вратата. Сдържаните сълзи изригнаха като вулкан. Плака, докато остана без дъх, а после зарида безмълвно.

 

Гари реши първо да подкара направо към имението на Пачет и да предизвика Нийл лице срещу лице. Вероятно би могъл да го извика за честен бой, но не искаше да достави на това копеле удоволствието да разбере, че го е провокирал. Щеше да го остави самодоволно да се разхожда с лайнената си усмивка. Гари Паркър нямаше да падне до неговото ниво.

Докато се прибираше вкъщи, гневът му отстъпи място на отчаянието. Вкарвайки колата в двора, фермата му се видя по-грозна от всеки друг път. Мразеше старата къща с лющещата се боя и увиснала веранда. Мразеше пилетата, които кълвяха наоколо в двора, мразеше миризмата на свинска кочина. Презираше смеха и бърборенето на по-малките си братя и сестри, които изтичаха и се уловиха за краката му. Пречеха му да мине през мръсното пространство.

— Гари, мама каза, че трябва да ми помогнеш довечера по математика.

— Гари, кажи на Стив да спре да ме закача.

— Гари, защо не ме вземеш в града.

— Млъкнете!

Шест чифта изненадани очи го погледнаха. Той огледа кръга от личица и не хареса доверчивите им любвеобилни изражения. Какво си мислеха, че той е светец?

Бутна настрани децата и разпръсквайки пилетата, изтича през двора към плевнята. Намери вътре тъмен ъгъл, отпусна се в сеното и скри с ръце лицето си. Копнеж, омраза и любов воюваха в него.

Мечтаеше да се махне от това място. Мразеше бедността, грозотата, мръсотията и невъзможността да се усамотиш. Въпреки това обичаше семейството си. В бляновете си той се връщаше от колежа като щедър Дядо Коледа, раздаващ бонбони на всички. Но отговорността да превърнеш тези мечти в реалност беше обвързваща. Често си мислеше и да изчезне.

Разбира се, не би го направил. Не само защото чувството му за отговорност бе вкоренено дълбоко в него, но и заради Джейд. Тя правеше всичко грозно в живота му да изглежда поносимо, защото в нея бе заложено обещанието, че няма винаги да бъде така. Тя беше ядрото на всичките му надежди.

— Господи — изпъшка той. Как ще живее без нея? Джейд, помисли си отчаяно той, какво стана с теб, с нас, с нашето съвместно бъдеще? Бяха планирали, след като приключат с образованието си, да се върнат в Палмето и да направят обществото по-равноправно. Сега изглежда тя беше преминала на другата страна — към Пачетови. Как можеше?

— Гари?

Баща му влезе през широката врата на плевнята. Отис Паркър нямаше още петдесет, а изглеждаше с десетина години по-стар. Беше слаб и жилав, дребен, с вечно прегърбени рамене. Гащеризонът му висеше на кокалестата фигура. Видя сина си да седи в сенчестия край върху купчина дъхаво сено.

— Гари? Децата казаха, че си се държал лошо с тях.

— Не мога ли да имам поне тук миг на спокойствие?

— Случило ли се е нещо в училище?

— Не! Просто търся малко уединение. — На Гари му се искаше да излее всичко върху някого и баща му беше удобна мишена. — Не можете ли поне веднъж да ме оставите сам? — извика той.

— Добре, добре! — Отис се обърна да си върви. — Не забравяй да сипеш на прасето.

Гари скочи на крака, ръцете му се свиха в юмруци.

— Слушай, старче, нахраних тази шибана свиня за последен път. Писнало ми е да я храня! Писнало ми е до смърт от врещящи дечурлига, които си имал неблагоразумието да направиш. Писнало ми е от това място и гнилата воня на твоя неуспех. Писнало ми е от училище, даскали и разговори за стипендии, когато наистина никой пет пари не дава за нищо. Изтощен съм да бъда добро момче. Това не води до никъде. До никъде.

След като изля яростта си и енергията си, Гари падна на колене в мръсната слама и заплака. Минаха няколко минути преди да усети грубата ръка на баща си върху рамото му.

— Май че имаш нужда от глътка.

Отис протягаше към него бурканче с прозрачна течност. Гари колебливо се присегна, отвори го и подуши. После отпи. Ракията го стопли чак в стомаха. Задави се, покашля и върна бурканчето на Отис, който опъна голяма глътка.

— Не казвай на майка си за това.

— Откъде я взе?

— Смятам, че е време да научиш за Джорджи. Негърка е и вари ракия от години. Не струва много. Само това мога да си позволя. Крия я ей там, под онова старо седло. Да знаеш, ако се нуждаеш, а мен ме няма. — Отис внимателно зави капачката. — Проблеми с жени ли имаш?

Гари сви рамене уклончиво, макар че напомнянето за изневярата на Джейд загря стомаха му по-силно от ракията.

— Те са единственото нещо, сътворено от Бога, което може да влуди мъжа и да го накара да говори такива дивотии, каквито ти ги нареди. — Отис го изгледа строго. — Не ми харесаха твоите приказки за малките ти братя и сестри. Не говори добре и за майка ти.

— Съжалявам. Нямах това предвид.

— Да-а. Това искаше да кажеш. Но трябва да знаеш, че всяко наше дете е заченато с любов. Гордеем се с всички. — Очите му се навлажниха. — Особено с теб. Цял живот не мога да си обясня откъде произлизаш, а колко си умен и всичко останало. Сигурно се срамуваш от нас.

— Не, татко.

Въздишайки, Отис добави:

— Не съм толкова тъп, че да не разбирам защо никога не водиш тук твои приятели, Гари. Ясно е защо. Чуй ме, майка ти и аз не искаме ти да се изучиш, за да се грижиш за нас и другите деца. Искаме да се махнеш оттук само поради една причина — защото ти го желаеш толкова много. Да не бъдеш неудачник като мен.

— Всичко, което някога съм имал на мое име, е това жалко парче земя, и то хич не е много. Дори не съм го купил аз, а моят баща. Положих всички усилия да го запазя.

Гари почти се задушаваше от угризение заради приказките си. Отис усети, че се вини и опрощаващо го потупа по коляното, а после се подпря на него и се изправи.

— С Джейд ли се скарахте? — Гари кимна. — Е, ще ви мине. Жените ги прихващат от време на време, иначе не са жени. Когато се ядосат, просто ги остави за малко. — След този мъдър съвет, той тръгна бавно към вратата. — Качи се после за вечеря. Най-добре е да си гледаш работата.

Гари наблюдаваше как баща му си тръгва. С клатеща, кривокрака походка мина през неприветливия двор, осеян със счупени стари играчки и пилешки курешки. Гари покри лице с ръце и му се прииска, когато ги махне и отвори очи, да бъде на милиони километри оттук, освободен от задълженията си.

Всички, дори семейството му, очакваха твърде много от него. Беше обречен на неуспех, преди да е започнал. Без значение какви планини от постижения изкачваше, никога не можеше да бъде достатъчно добър, достатъчно богат. Никога не можеше да бъде Нийл Пачет.

За Бога, трябваше ли Джейд да избяга при него? Какво от това, че е най-богатото момче в града? Тя знаеше колко е повърхностен. Как можеше да го търпи да я докосва? Докато гледаше занемарената обстановка около себе си, отговорът се появи достатъчно ясно: Нийл Пачет никога не ходеше на училище с пилешки курешки по обувките си.

Вълна на негодувание се надигна в него, както се надигна и силната течност в стомаха му. Джейд щеше да съжалява. Щеше да се върне скоро на колене. Увлякла се е по Нийл, това е всичко. Няма да продължи. Него, Гари, тя обичаше истински. Чувствата им бяха твърде дълбоки и трайни, за да бъдат отхвърлени с лека ръка. Рано или късно Джейд щеше да се вразуми. Междувременно той щеше… какво?

Чувството му за отговорност надигна глава и го вдигна на крака. Отиде да нахрани прасето.