Сандра Браун
Добре пазени тайни (48)

Епилог

— Помислих, че може да си тук.

Рийд се престори, че не забеляза появата на Алекс, докато тя не го заговори. Изгледа я през рамо, след това погледна към двата пресни гроба. За миг настъпи тягостна тишина. После той каза:

— Обещах на Енгъс, че ще идвам всеки ден тук и ще се грижа за тях. Той все още не се е съвзел.

Алекс се приближи до него.

— Отбих се да го видя днес следобед. Опита се да бъде любезен с мен — отбеляза тъжно тя. — Има право да скърби.

— Сигурен съм, че е оценил твоето посещение.

— Аз пък не съм много сигурна.

Рийд се обърна и я погледна в очите. Тя нервно отметна косата си, разрошена от силния вятър.

— Ако никога не бях идвала тук, ако не бях подновявала това дело…

— Не се упреквай отново, Алекс — прекъсна я ядосано. — Не си виновна за нищо. Никой не е предполагал, че Сара Джоу с психично болна, дори Енгъс, който е живял с нея толкова време. Джуниър… Е… — той млъкна. Гърлото му изведнъж пресъхна.

— Ще ти липсва, нали?

— На теб липсва ли ти? — повтори той въпроса й с равен глас. — Глупаво копеле. Да влезе в горяща къща, която всеки момент ще се срути върху главата му. Само един глупак би постъпил по такъв начин.

— Знаеш защо го направи, Рийд. Мислеше, че така трябва.

Сълзите, които блестяха издайнически в очите на Рийд, й причиниха неимоверно голяма болка. Искаше й се да ревне с глас. Пристъпи напред и сложи ръка на рамото му.

— Ти го обичаше, Рийд. Толкова ли е трудно да го признаеш?

Той наведе очи към гроба, отрупан с цветя.

— Хората винаги говореха за това, колко ми завижда. Никой не е предполагал, че и аз му завиждах за много неща.

— Завиждал си на Джуниър?

Той кимна с глава.

— Да, завиждах му — Рийд леко се усмихна. — През по-голямата част от живота си ме беше яд на него, че има толкова задружно семейство.

— Ние обичаме хората, независимо какви са те, а не защото са такива. Поне така би трябвало да бъде.

Тя свали ръката си от рамото му и се опита да говори със спокоен глас.

— Енгъс ми каза, че възнамерява да продължи работа върху хиподрума.

— Да, той е страшно упорит.

— Твоето летище ще процъфти.

— Това би било добре. До края на годината ще напусна работа — каза той. В отговор на учуденото й изражение добави. — Подадох оставка. Не мога едновременно да бъда и шериф, и да се занимавам с летището. Крайно време е да се заловя сериозно за работа. Реших да опитам.

— Добре. Радвам се за теб. Енгъс спомена, че обмисляш съвместна дейност с него.

— Ще видим. Ще купя друг състезателен кон с парите от застраховката на Дабъл Тайм. Смятам да го обучавам сам. Енгъс ще ми помогне.

Алекс разбра, че неслучайно Рийд споменава за това пред нея. Ако играеше на комар, би заложила парите си на един бъдещ съюз между двамата. Този път печалбата би била в полза на Енгъс.

— Ти какво възнамеряваш? — попита той. — Кога ще се връщаш на работа?

Тя пъхна ръце в джобовете на палтото си и вдигна рамене.

— Не съм сигурна. Като имам предвид раните по главата…

— Между другото, те как са?

— Всичко заздравява добре.

— Не те ли боли?

— Вече не. Чувствам се отлично, но Грег ми каза да не бързам да се връщам на работа. Знае какво ми се струпа на главата — Алекс започна да рови в пръстта с токчето на ботуша си. — Не съм сигурна дали изобщо искам да се върна там. — Долавяйки изненадата му, се усмихна. — Може би ще ти се стори забавно, шерифе, но ми се струва, че от мен би излязъл добър адвокат. Бих могла да опитам да защитавам интересите на несправедливо обвинените в съда.

— Обществен защитник?

— Възможно е.

— Къде?

Тя го погледна право в очите.

— Не съм решила още.

Рийд също започна да рови в пръстта с ботушите си.

— Прочетох статията ти във вестника. Много мило от твоя страна, че си решила да приключиш следствието поради липса на доказателства — каза той тихо.

— Така няма да има причина за оспорване на първоначалното съдебно решение, нали?

— Наистина няма. Още повече сега.

— Вероятно не е трябвало да я има още от самото начало, Рийд.

Той вдигна глава и я измери с поглед.

— Ти беше прав, всички бяхте прави. Това разследване беше само за мое удовлетворение. Използвах го, за да докажа на хората, че баба ми не е била права — тя си пое дъх и продължи. — Твърде късно е за Селина да поправи грешките си, но аз наистина мога да се погрижа да не допускам нови.

Погледна към близкия гроб, който беше по-стар и до чийто надгробен камък лежеше една червена роза.

— Ти ли я остави там?

Рийд погледна през двата пресни гроба към този на Селина.

— Помислих, че Джуниър би се радвал, ако сподели едно цвете с нея. Знаеш отношението му към жените.

Алекс се учуди, когато забеляза усмивката на лицето му, докато изричаше тези думи.

— Не знаех, че този парцел е на семейство Минтън до миналия ден, когато присъствах на погребението. Майка ми би се радвала, че е тук до него.

— И той е там, където винаги е искал да бъде. Близо до Селина, без никой друг помежду им.

Алекс се развълнува.

— Горката Стейси. Никога не е имала късмет с Джуниър, нали?

— Никоя жена не е имала късмет с него. Той беше отдал сърцето си само на една жена.

В безмълвно съгласие те се обърнаха и тръгнаха надолу по хълма към колите си.

— Твоя ли беше идеята Стейси да се премести да живее във фермата за известно време? — попита Алекс.

Той призна с неохота. Потвърди предположението й с леко кимване.

— Разумно предложение, Рийд. Тя и Енгъс ще си бъдат от полза един на друг.

Дъщерята на покойния съдия никога нямаше да промени отношението си към Алекс, тя много добре знаеше това и можеше да й прости враждебността.

— Стейси не може да живее, без да се грижи за някого — каза Рийд, — а Енгъс има нужда точно от това в момента.

Когато стигна до колата си, Алекс се обърна и го попита с дрезгав глас:

— А ти какво ще кажеш? Кой ще се грижи за теб?

— Никога не съм имал нужда някой да се грижи за мен.

— О, да — изсмя се късо тя, — защото никога не си позволил на никого да го направи. — Пристъпи по-близо до него. — Ще ми позволиш ли да си тръгна оттук? Да се махна от живота ти, без да направиш опит да ме спреш?

— Да.

Тя го погледна с любов и чувство на безсилие.

— Добре, ще ти кажа нещо, Рийд. Ще продължа да те обичам, докато съм жива, а ти продължавай да се противопоставяш на любовта ми — заяви дръзко. — Ще те видя колко дълго ще издържиш.

Той се обърна с лице към нея и прецени решителността в гласа и очите й.

— Доста си смела за твоята възраст, знаеш ли?

В отговор тя се усмихна развълнувана.

— Обичаш ме, Рийд Ламбърт. Знам, че ме обичаш.

Вятърът разроши косата му, когато той бавно кимна.

— Да, така е. Ти си ужасна, но аз наистина те обичам. Това обаче не променя нищо.

— Какво имаш предвид?

— Разликата във възрастта. Аз ще остарея и ще умра много преди теб, ти го знаеш.

— Това има ли някакво значение днес — точно в тази минута?

— Би трябвало да има, за Бога!

— Но няма!

Вбесен от нейната упоритост, той сви ръката си в юмрук и извика:

— Боже мой, ти си непоправима.

— Да, такава съм. Когато искам нещо много силно, когато чувствам, че съм права, никога не се отказвам.

В продължение на няколко минути той я гледаше втренчено и се бореше със себе си. Беше му предложила любовта си, но той се страхуваше да я приеме.

След това я хвана за косата, притегли я към себе си и пъхна ръце под палтото й.

— Имаш много силни аргументи — прошепна дрезгаво.

Облегна я с гръб към колата и докосна гърдите й. След това погали корема, плъзна ръка между бедрата й и притисна тялото й към своето. Целуна я страстно и с любов, а също и с нещо, в което винаги се беше съмнявал — надежда.

После отлепи устни от нейните и зарови лице в косите й.

— През целия ми живот никога не съм имал нещо, което да принадлежи само и единствено на мен; нещо, което да не ми е било подхвърлено — нищо, освен теб. Алекс, Алекс…

— Кажи го, Рийд!

— Стани моя жена.