Включено в книгата
Оригинално заглавие
Best Kept Secrets, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 90 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Добре пазени тайни

ИК „Слово“


Глава I

Тя изкрещя не толкова заради хлебарката, колкото от болката, причинена от отчупването на нокътя й. Хлебарката беше малка, отчупеното парче — уникално. Изглеждаше огромно и назъбено като Големия Каньон.

Алекс замахна към хлебарката с гланцираната карта, на която беше написано менюто за сервиране по стаите. На гърба рекламираха мексиканската кухня, предлагана в петък вечер, и „Четирите ездача“ — оркестър, който свиреше кънтри и уестърн в салона на „Сребърната шпора“ всяка вечер от седем до полунощ.

Ударът се оказа несполучлив и хлебарката се скри в тоалетката.

— Пак ще ми паднеш!

Намери пила за нокти на дъното на козметичното си куфарче, което бе започнала да разопакова, когато металната закопчалка повреди маникюра й. Хлебарката беше излязла точно тогава, за да провери кой е новият наемател в стая 125-та. Стаята беше разположена на приземния етаж в мотел „Уестърнър“, три врати по-надолу от машините за лед и монетните автомати.

След като оправи нокътя, Алекс хвърли последен критичен поглед върху външността си в огледалото на тоалетката. Искаше първото впечатление от нея да бъде зашеметяващо. Щяха да останат изненадани, когато им кажеше коя е, но тя искаше да направи удара още по-силен.

Искаше да ги остави изумени, онемели и безпомощни.

Без съмнение щяха да започнат да правят сравнения. Не можеше да предотврати това. Ако зависеше от нея, не биха открили никакви недостатъци в дъщерята на Селина Гейдър.

Беше премислила много внимателно какво да сложи. Всичко — като се започне от дрехите, до бижутата и аксесоарите — беше подбрано с отличен вкус. Крайният ефект беше умерена елегантност, но не тенденциозна — видът й излъчваше едва доловим дъх на деловитост, който не намаляваше нейната подчертана женственост.

Целта й беше първо да ги впечатли, а след това вече да ги сюрпризира с това, което я беше довело в Пърсел.

Допреди няколко седмици тридесетхилядния град беше за нея само една точка на картата на Тексас. Там имаше толкова североамерикански зайци и крастави жаби, колкото и хора. Наскоро сделките на местните бизнесмени бяха влезли в новините, но в сравнително скромен мащаб. Алекс беше сигурна, че когато свърши работата си, Пърсел вече ще е завладял заглавията на вестниците от Ел Пасо до Токсаркана.

Най-после заключи, че нищо около нейния външен вид не би могло да се подобри, освен може би с Божия намеса или с много скъпа пластична операция. Преметна през рамо дамската си чанта, взе в ръка коженото куфарче за книжа и като се увери, че ключът е у нея, затвори вратата на стая 125 зад себе си.

Подкара колата надолу към центъра. Трябваше да се промъкне през две училищни зони. Часовете на най-усилен трафик започваха, когато разпускаха учениците. Родителите превозваха децата си от училище до зъболекарски кабинети, на уроци по пиано или по магазините за пазаруване. Някои от тях може би се прибираха вкъщи, но бавното движение и задръстените пресечки създаваха впечатление, че никой не си стои у дома в този ден. Всъщност, тя нямаше нищо против това забавяне, защото то й даваше възможност да прецени характера на града.

Черни и златисти ленти се ветрееха над голямата палатка пред гимназията в Пърсел. Карикатура на черна пантера се зъбеше на преминаващите по магистралата коли, а премигващите под нея букви се четяха трудно. Някакъв футболен отбор тренираше на стадиона. На близкото игрище състав, чиито инструменти блестяха на слънцето, репетираше за представлението в петък вечер.

Всичко изглеждаше толкова спокойно и безметежно, че за момент Алекс съжали за мисията, с която бе дошла, и се замисли какво щеше да означава за обществото резултатът от нея. Но бързо се отърси от чувството за вина, когато си спомни причината за идването си. Острите обвинения на баба й отново изплуваха в паметта й. Не можеше да си позволи и най-малката сантименталност.

В централната част на града беше почти безлюдно. Повечето от търговските сгради и офиси, обърнати с лице към площада, бяха затворени с решетки. Знаците за обявяване в просрочване изобилстваха.

По витрините, някога пълни със съблазнителни стоки, бяха надраскани най-различни надписи. В един от тях — на вратата на изоставена обществена пералня — някой беше изтрил буквата R, така че сега надписът се четеше SHITS вместо SHIRTS[1]. Това даваше груба представа за икономическия климат в Пърсел.

Алекс паркира колата си пред сградата на съда в Пърсел и пусна една монета в паркингометъра на тротоара. Зданието беше построено от червен гранит, издълбан от кариерата на хълма и превозен с железница до града преди деветдесет години. Италиански каменоделци бяха издълбали водоливници с фантастични фигури и грифони на всяко достъпно място, сякаш количеството на декорацията можеше да оправдае разходите за тяхната дейност. Резултатите бяха комични, но претрупаността беше една от атракциите на сградата. На върха на купола й се развяваха от свежия вятър двата флага — на щата Тексас и националният.

Тъй като през последната година бе работила в сградата на Конгреса в Остин, местният съд не й направи особено впечатление. С решителна крачка изкачи стъпалата и отвори тежките врати. Олющената мазилка издаваше признаци на обща занемареност. По облицованият с теракота под имаше леки пукнатини, които се кръстосваха като линиите на човешка длан.

Таванът беше висок. Коридорите миришеха на дезинфекционен разтвор, мухлясали регистри и свръхдоза парфюм, които се излъчваше от секретарката на областния прокурор. Тя погледна в очакване, когато видя Алекс да влиза в офиса.

— Здравейте. Да не сте се изгубила, скъпа? Имате хубава коса. Бих желала да мога да нося и моята събрана на кок по този начин. Но затова трябва да имаш малки уши. Слагате ли си къна, за да й придадете този червеникав отблясък?

— Това ли е офисът на прокурора Честейн?

— Сигурно, скъпа! За какво го търсите? Той е зает днес.

— Аз съм от екипа на областния прокурор в Травис. Вярвам, че господин Хариър ви се е обадил за мен.

Дъвката в устата на секретарката изведнъж спря да се движи.

— За вас ли? Ние очаквахме мъж!

Секретарката изглеждаше раздразнена.

— Господин Харпър трябваше да спомене, че неговият помощник е жена, а не мъж — каза тя, махвайки с ръка. — Добре, скъпа, вие идвате точно навреме за уговорената среща. Казвам се Имоджийн. Искате ли чаша кафе? Костюмът ви е страхотен и ужасно модерен. Полите се носят по-къси сега, нали?

— Останалите пристигнаха ли вече? — попита Алекс с риск да прозвучи грубо.

Точно тогава от другата страна на затворената врата избухна мъжки смях.

— Задоволява ли ви този отговор, скъпа? — попита Имоджийн. — Вероятно някой е разказал мръсен виц. Горя от нетърпение да разберат за какво е цялата тази секретност. Каква е голямата тайна? Господин Харпър не каза на Нат защо идвате в Пърсел, въпреки че са приятели от Юридическия факултет. Това свързано ли е с получаването на разрешително за хазарт от ПМ?

— ПМ?

— „Предприятия Минтън“ — отговори тя, изненадана от това, че Алекс не беше чувала това име.

— Може би не трябва да ги карам да чакат повече — предложи Алекс, заобикаляйки въпроса на Имоджийн.

— Не разбрах искате ли кафе, скъпа?

— Не, благодаря.

Алекс я последва към вратата. Сърцето й започна да бие ускорено.

— Извинете — прекъсна Имоджийн разговора на мъжете, като надникна в стаята. — Помощникът на прокурора Харпър е тук. — Тя се обърна към Алекс. — Влезте, скъпа.

Алекс, подготвена за най-съдбоносната среща в своя живот, пристъпи в офиса.

От атмосферата личеше, че мъжете в стаята очакваха мъж, а не жена. В момента, когато тя прекрачи прага и Имоджийн затвори вратата след нея, мъжът, който седеше зад бюрото, скочи на крака. Загаси горящата пура в кристалния пепелник и посегна към сакото си, закачено на облегалката на стола му.

— Нат Честейн — каза той и протегна ръка към нея. — За мен е удоволствие да се запозная с вас. Моят стар приятел Грег Харпър винаги е имал добър вкус. Ни най-малко не ме учудва фактът, че има толкова очарователна жена в кантората си.

Намекът му я накара да стисне зъби, но тя го остави без коментар. Само кимна с глава в знак, че приема комплимента. Ръката, която стисна за поздрав, беше така отрупана със златни пръстени, че би могла да закотви яхта от среден размер.

— Благодаря ви, че уредихте тази среща, господин Честейн.

— Нямаше проблеми. Радвам се, че мога да услужа на вас и на Грег. Наричайте ме Нат. — Хващайки я за лакътя, той я обърна с лице към другите двама мъже, които също бяха станали на крака. — Това са господата Енгъс Минтън и неговият син Джуниър.

— Джентълмени — кимна отново тя.

Когато срещна погледите им, в нея се надигнаха едновременно любопитство и антипатия. Искаше да ги анализира, да ги разобличи. Вместо това протегна ръката си.

Енгъс Минтън пристъпи напред и я пое. Ръкостискането му бе твърде силно, но открито и сърдечно като усмивката му.

— Приятно ми е, мадам. Добре дошла в Пърсел.

Лицето му беше загоряло, изсушено от лятното слънце, студения северен вятър и дългите години работа на открито. Умните сини очи примигваха приятелски. Имаше груб глас, властна осанка и изглеждаше доста силен физически. Даже по-млад и по-силен мъж не би успял да се пребори с него. Въпреки цялата си сила обаче изглеждаше невинен като момче в деня на конфирмацията[2] си.

Ръкостискането на неговия син беше по-нежно, но не по-малко сърдечно и дружелюбно. Той внимателно обхвана дланта на Алекс и каза с глас, който вдъхваше доверие:

— Аз съм Джуниър Минтън. Здравейте.

— Здравейте.

Не изглеждаше на четиридесет и три, особено когато се усмихваше. Правите му бели зъби проблясваха и имаше дяволита трапчинка на бузата. Сините очи, малко потъмни от тези на баща му, закачливо се задържаха по-дълго върху нейните, за да й покажат, че единствено тя е от значение за него измежду всички мъже в стаята.

Отдръпна ръката си, преди Джуниър Минтън да я пусне.

— Ей там е Рийд, Рийд Ламбърт.

Алекс се обърна в посоката, в която показваше Нат Честейн, и видя четвъртия мъж, когото не бе забелязала дотогава. Той продължаваше да седи отпуснато на един стол в ъгъла на стаята. Носеше протрити каубойски ботуши, чиито върхове сочеха към тавана. Ръцете му лежаха нехайно върху токата на колана. Лениво помръдна едната и с два пръста повдигна ръба на каубойската си шапка.

— Мадам.

— Господин Ламбърт — каза тя хладно.

— Седнете тук — предложи й Честейн, сочейки към един стол. — Имоджийн предложи ли ви кафе?

— Да, но аз отказах. Бих искала да преминем към целта на срещата.

— Разбира се. Джуниър, премести онзи стол тук. Енгъс! — Честейн кимна на по-възрастния мъж да седне. Когато всички се настаниха отново, прокурорът се върна на мястото си зад бюрото. — Сега, госпожице… за бога, по време на запознанството не успяхме да разберем вашето име.

Алекс заемаше централното място. Четири чифта очи любопитно се впериха в нея. За по-голям ефект тя направи малка пауза, знаейки, че името й ще предизвика странно поведение от тяхна страна. Искаше да проследи реакцията на всеки един поотделно и да я разгадае. Желанието й бе да може да наблюдава Рийд Ламбърт по-добре. Той седеше зад нея и каубойската шапка скриваше почти изцяло лицето му. Можеше да види само долната половина на брадичката му.

Пое си дъх и каза:

— Аз съм Александра Гейдър, дъщерята на Селина. След думите й настъпи пълна тишина.

Накрая Нат Честейн попита объркан:

— Коя е Селина Гейдър?

— Как не се сетих веднага? — каза Енгъс и потъна назад в своя стол като огъната детска играчка.

— Дъщеря на Селина! Боже мой, не мога да повярвам! — прошепна Джуниър. — Не мога да повярвам.

— Някой ще ми обясни ли? — помоли Нат, но никой не му обърна внимание.

Семейство Минтън открито зяпаха Алекс, търсейки по лицето й прилика с нейната майка, която бяха познавали толкова добре. С крайчеца на окото си тя забеляза, че върховете на ботушите на Ламбърт не се клатеха вече. Той събра колене и се изправи.

— Какво правихте през всичките тези години, за бога? — попита Енгъс.

— Колко години минаха оттогава? — поиска да узнае Джуниър.

— Двадесет и пет — отговори Алекс. — Била съм само на два месеца, когато баба Греъм се е преместила В Остин.

— Как е тя?

— В момента е и една частна клиника в Уейко. Болна е от рак, господин Минтън — не виждаше смисъл да щади тяхната чувствителност. — Сега е в кома.

— Съжалявам.

— Благодаря.

— Къде живяхте през пялото това време?

Алекс назова един град в централен Тексас.

— Живяхме малко там, поне доколкото си спомням. Завърших гимназия и отидох в Тексаския университет, в Юридическия факултет. Завърших го преди една година.

— Юридически факултет! Представяте ли си? Това с чудесно, Александра, чудесно! Прав ли съм, Джуниър?

Джуниър Минтън се усмихна очарователно.

— И аз така мисля. Не изглеждате така, както когато ви видях за последен път — каза шеговито. — Доколкото си спомням, пелените ви бяха мокри и нямахте нито един косъм на главата си.

Това я накара да се почувства неловко. Зарадва се, когато Нат Честейн се намеси отново.

— Не искам да ви прекъсвам, но аз все още не съм наясно.

Енгъс му обясни:

— Селина беше съученичка на Джуниър и Рийд. Всъщност те бяха много добри приятели. Когато бяха в гимназията, рядко можеше да се види само един от тях, без другите двама. Луди деца.

Внезапно погледът му помръкна и той тъжно поклати глава.

— Селина умря. Неприятна история — за момент той замълча. — Както и да е, за първи път чуваме нещо за Александра, от както нейната баба — майката на Селина — напусна града заедно с нея. Много се радвам, че се върнахте отново в Пърсел.

— Благодаря, но… — Алекс отвори куфарчето си и извади един илик. — Не се връщам тук за постоянно, господин Минтън. Всъщност, дойдох по работа — каза тя и подаде плика на прокурора, който го погледна, учудено.

— По работа? Когато Грег ми се обади и ме попита дали бих помогнал на един негов помощник, той ми спомена за преразглеждане на някакво дело…

— Всичко е тук — каза Алекс, кимвайки с глава към плика. — Предполагам, че внимателно ще прегледате съдържанието и подробно ще се запознаете с него. Грег Харпър моли за пълно сътрудничество и помощ от страна на вашия офис и местните законодателни органи, господин Честейн. Той ме увери, че ще се съобразите с продължителността на моето разследване.

Тя затвори коженото си куфарче с рязко щракване — знак, че се кани да тръгва.

— Разследване?

Областният прокурор Честейн се изправи на крака. Семейство Минтън също станаха.

— Да не работите за комисията по надбягванията? — попита Енгъс. — Казаха ни, че ще бъдем проучени внимателно, преди да получим разрешително за хазарт, но аз мислех, че вече са ни одобрили.

— Смятах, че всичко с уредено, с изключение на формалностите — добави Джуниър.

— Доколкото знам, е така — каза им Алекс. — Моето разследване няма нищо общо с комисията по конните надбягвания, нито пък с получаването на разрешително за хазарт.

Възцари се мълчание и тъй като тя не продължи, Честейн попита:

— Тогава с какво е свързано това разследване, госпожице Гейдър?

— Подновявам дело за убийство отпреди двадесет и пет години. Грег Харпър моли за вашата помощ, господин Честейн, тъй като престъплението е било извършено в Пърсел.

Погледна Енгъс право в очите, след това Джуниър. Накрая се загледа в шапката на Рийд Ламбърт.

— Възнамерявам да разбера кой от вас е убил майка ми.

Бележки

[1] „Лайна“ вместо „ризи“ — Б.пр.

[2] конфирмация (църк.) — първо причастие на католиците — Б.пр.