Сандра Браун
Добре пазени тайни (3)

Глава III

Отделът на шерифа беше разположен в приземния стаж на местния съд в Пърсел. За втори път, откакто пристигна, Алекс паркира колата си на площада и влезе в сградата.

Беше рано. В канторите на приземния стаж не беше много оживено. В средата на коридора от една стая се носеше облак цигарен дим. Няколко униформени служители се бяха събрали там и си приготвяха кафе. Един от тях говореше, но когато видя Алекс, спря по средата на изречението. Всички извърнаха глави и се втренчиха в нея. Тя се почувства не на място.

Съвзе се и каза с приятен глас:

— Добро утро.

— Добро утро — отвърнаха те в хор.

— Казвам се Алекс Гейдър. Трябва да видя шерифа.

Заявлението беше излишно. Вече знаеха коя е и защо е там. Мълвата се разнася бързо в неголям град като Пърсел.

— Той очаква ли ви? — попита един от помощниците на шерифа войнствено.

— Надявам се, че ще иска да ме види — уверено каза тя.

— Нат Честейн ли ви изпрати?

Алекс беше направила опит да се свърже отново с него тази сутрин, но госпожа Честейн й бе отговорила, че вече е тръгнал към офиса си. Опита се да му телефонира там, но никой не отговори. Или го беше изпуснала по пътя към офиса, или умишлено я отбягваше.

— Той знае защо съм тук. Вътре ли е? — повтори рязко.

— Не мисля, че е тук.

— Аз не съм го виждал — добави друг.

— Да, той е тук. Дойде преди няколко минути — обади се един служител неохотно, кимайки с глава към коридора. — Последната врата вляво, мадам.

— Благодаря.

Алекс му се усмихна леко и тръгна по коридора, усещайки очите, които я следваха. Почука на последната врата.

— Да?

Рийд Ламбърт седеше зад едно дървено бюро, също толкова старо, колкото и сградата. Краката му бяха кръстосани и облегнати на единия ъгъл на бюрото. Седеше отпуснато на въртящ се стол.

Каубойската шапка и коженото му яке висяха на закачалката за дрехи в ъгъла между прозореца на приземния стаж и стената, облепена с пожълтели тапети.

В ръцете си разклащаше леко нащърбена, не особено чиста чаша за кафе.

— Добро утро, госпожице Гейдър.

Тя затвори вратата толкова силно, че стъклото на прозореца издрънча.

— Защо не ми казахте вчера? — попита тя.

— И да разваля изненадата? — каза той с лукава гримаса. — Как разбрахте?

— Случайно.

— Знаех, че рано или късно ще се появите, но не си го представях толкова рано сутринта.

Той стана и й посочи друг стол, на който да седне. После се приближи до масата, на която беше кафеварката.

— Искате ли кафе?

— Господин Честейн трябваше да ми каже.

— Нат? Няма начин. Когато положението стане напечено, нашият областен прокурор се превръща в истински страхливец.

Алекс докосна челото си с ръка.

— Това е кошмар.

Той не дочака да откаже или приеме предложението му за кафе и вече й наливаше в чаша, подобна на своята.

— Сметана, захар?

— Това не е официално посещение, господин Ламбърт.

Той постави чашата с кафето на бюрото пред нея и се върна на своя стол. Дървото и остарелите пружини изскърцаха, когато седна.

— Започвате не както трябва.

— Забравихте ли защо съм тук?

— Нито за миг, но вашите задължения забраняват ли ви да пиете кафе?

Разгневена, Алекс остави дамската си чанта на бюрото, отиде до масата и сложи една лъжичка сметана в чашата си.

Кафето беше силно и горещо, подобно на погледа, който шерифът беше отправил към нея, и далеч по-добро от това, което беше пила рано сутринта в кафе-бара на мотел „Уестърнър“. Ако той беше приготвил кафето, умееше да го прави. Облегнат назад на стола си, той изобщо не изглеждаше обезпокоен от факта, че е заподозрян в убийство.

— Как намирате Пърсел, госпожице Гейдър?

— Тук съм отскоро и не мога да ви отговоря.

— Е, хайде. Обзалагам се, че предварително сте решила да не го харесате, въпреки че никога преди това не сте идвала тук.

— Защо казвате това?

— За това има причина, нали? Майка ви е починала тук.

Споменаването на смъртта на майка й я разстрои.

— Тя не е починала. Била с убита, и то по много брутален начин.

— Спомням си — каза мрачно.

— Точно така. Вие сте намерил тялото, нали?

Той наведе очи към съдържанието на чашата и дълго гледа в нея, преди да отпие. После я гаврътна, като че ли беше пълна с уиски.

— Вие ли убихте майка ми, господин Ламбърт?

Тъй като не бе могла да прецени с точност неговата реакция предишния ден, искаше да я види сега. Той рязко изправи глава.

— Не — подпря лактите си на бюрото. След това я погледна втренчено. — Хайде, питайте направо. Искам всичко да ви стане ясно, и то още сега. Това ще спести и на двама ни много време. Но ако искате да ме разпитвате официално, ще трябва първо да ме призовете в съда.

— Отказвате ли да сътрудничите на моето разследване?

— Не съм казал подобно нещо. Този офис ще бъде на ваше разположение, съгласно инструкциите на Нат. Аз лично ще ви помагам, с каквото мога.

— По ваше желание ли? — попита ласкаво тя.

— Не, а защото искам всичко това да свърши веднъж завинаги. Разбирате ли? Има и друга възможност. Да се върнете обратно в Остин, където ви е мястото, и да оставите миналото там, където трябва да бъде.

Той стана, за да си налее втора чаша кафе. Попита през рамо:

— Защо дойдохте тук?

— Защото Бъди Хикс не е убил майка ми.

— Откъде знаете това, по дяволите? Или сте го питала?

— Не успях. Той е мъртъв.

От реакцията му разбра, че не се знаел. Рийд Ламбърт се приближи до прозореца и се загледа втренчено навън, замислен върху нещо.

— Е, да пукна, ако съм знаел, че Гууни Бъд с мъртъв.

— Гууни Бъд ли?

— Всички го наричаха така. Не мисля, че някой е знаел истинското му име преди Селина да умре и да отпечатат историята във вестниците.

— Казаха ми, че бил умствено недоразвит.

Мъжът до прозореца кимна с глава.

— Да, имаше и дефекти в говора. Едва можеше да го разбере човек, когато говореше.

— При родителите си ли живееше?

— При майка си. Самата тя беше полупобъркана. Почина преди години, малко след като го изпратиха в приют за душевноболни.

Той продължи да се взира през процепите на капака на прозореца, обърнат с гръб към нея. Фигурата му беше стройна. Имаше широки рамене и тесен ханш. Панталоните му стояха много добре. Алекс се укори на ум, че забелязва това.

— Гууни Бъд се разкарваше из целия град с един от онези големи велосипеди на три колела — каза той. — Всеки можеше да го чуе отдалече. Това нещо тракаше и дрънчеше като фургон на амбулантен търговец. Колелото беше отрупано с вехтории. Той беше боклукчия. Малките момиченца бяха предупреждавани да стоят настрани от него, а пък ние, момчетата, непрекъснато му се присмивахме. — Поклати тъжно глава. — Колко жалко!

— Той умря в една щатска болница за душевноболни, където е бил изпратен за престъпление, което не е извършил.

Нейният коментар го върна към настоящето.

— Вие не разполагате с никакви доказателства за това, че той не го е извършил.

— Ще намеря доказателства.

— Няма да можете, по простата причина, че такива не съществуват.

— Толкова ли сте сигурен? Сутринта, когато уж сте намерил тялото на Селина, вие ли унищожихте доказателствата за престъплението?

Той сви вежди.

— Не можете ли да свършите нещо по-полезно? Не са ли ви натоварили достатъчно с дела? Защо започнахте това разследване?

Тя изложи същата причина, както пред Грег Харпър.

— Присъдата не е била справедлива. Бъди Хикс е бил невинен. Той е поел вината на някой друг, който е извършил престъплението.

— Моята, на Джуниър или на Енгъс, така ли?

— Да, на един от вас тримата.

— Кой ви каза това?

— Баба Греъм.

— Е, все пак стигнахме до нещо — той пъхна палец в гайката на колана си и сви останалите пръсти. — Когато ви е изприказвала това, спомена ли колко ревнива беше?

— Баба? От кого?

— От мен и Джуниър.

— Казвала ми е, че вие двамата и Селина сте били като тримата мускетари.

— И тя ненавиждаше това. Разказвала ли ви е колко безумно обичаше Селина?

Не беше необходимо. Скромната къща, в която Алекс живееше от малка с баба си, беше превърната в светилище на майка й през последните години от нейния живот. Забелязвайки, че тя се намръщи, шерифът сам отговори на въпроса си:

— Доколкото разбирам, госпожа Греъм е пропуснала да спомене това.

— Мислите, че съм тук за лично отмъщение?

— Да.

— Но не е така! Вярвам, че има достатъчно пропуски в това дело, които ще позволят повторно разследване. Така мисли и областният прокурор Харпър.

— Този егоцентрик? — изсумтя той презрително. — Той би продал дори собствената си майка, ако това ще му осигури поста на главен прокурор.

Алекс знаеше, че това донякъде беше вярно. Опита друга тактика.

— Когато господин Честейн се запознае по-добре с фактите, ще се съгласи, че е имало голямо разминаване със справедливостта. Тя е била заобиколена.

— Нат дори не беше чувал за Селина до вчера. Занимавал се е само с преследване на мексикански разбойници, които влизат незаконно в Съединените щати, както и с търговци на наркотици.

— Вие ме обвинявате в това, че търся справедливост? Ако бяха проболи смъртоносно с нож майка ви в обор за коне, не бихте ли направил всичко възможно, за да видите нейния убиец наказан?

— Не знам. Майка ми с умряла преди доста години, когато съм бил много малък, и почти не я помня.

Алекс го съжали за миг, макар много добре да знаеше, че не трябва да си го позволява. Сега си обясни защо на снимките, които беше виждала, очите на Рийд изглеждаха като на възрастен, а не като тези на връстниците му. Дори не беше се сетила да попита баба си защо той изглежда толкова сериозен.

— Мнението ви е несъстоятелно, господин Ламбърт. Вие сте заподозрян в убийство — тя стана и взе дамската си чанта. — Благодаря за кафето. Съжалявам, че ви обезпокоих толкова рано сутринта. Отсега нататък ще трябва да разчитам на местния полицейски участък за помощ.

— Почакайте малко.

Алекс, която беше вече до вратата, спря и се обърна:

— Моля?

— Тук няма полицейска служба.

Изумена от този факт, тя още го осмисляше, докато Рийд взе шапката и якето си. Пристъпи към нея, отвори й вратата и я последва навън.

— Хей, Сам! Аз излизам. Ще бъда отсреща в кафето.

Помощникът кимна с глава.

— Оттук, моля.

Рийд я хвана за лакътя и я поведе към малък асансьор в края на коридора.

Влязоха вътре заедно. Вратата изскърца, когато той я дръпна, за да се затвори. Скриптенето на зъбните колела не вдъхваше голяма сигурност, но Алекс все пак се надяваше, че ще стигнат благополучно догоре.

Опита се да преодолее страха, като се концентрира върху движението на асансьора. Рийд Ламбърт стоеше толкова близо до нея, че дрехите им се докосваха. Проучваше я с изпитателен поглед.

— Приличате на Селина — каза той.

— Знам.

— По ръста, маниерите, но все пак косата ви е по-тъмна и има червеникав оттенък. Очите й бяха кафяви, а вашите са сини. — Погледът му се премести върху лицето й. — Приликата е поразителна.

— Благодаря. Мисля, че майка ми е била красива.

— Всички мислеха така.

— Особено аз.

Асансьорът спря рязко. Тя изгуби равновесие и падна върху Рийд. Той я хвана за ръката, докато се стабилизира, но когато я пусна, Алекс се почувства замаяна и леко задъхана.

Стигнаха първия стаж. Той облече якето си, докато я водеше към задния вход.

— Колата ми с паркирана отпред — каза тя, когато напуснаха сградата. — Трябва да пусна още монети в паркингометъра.

— Не се притеснявайте. Ако получите квитанция за глоба — имате приятели на отговорни места.

Усмивката му не беше перфектна като на Джуниър, но предизвика приятно усещане в нея. Това й се стори странно, чудесно и обезпокояващо.

Бързата иронична усмивка изостри чертите на лицето му. Неговите четиридесет и три години си личаха, но пасваха добре на силното му, мъжествено телосложение.

Имаше тъмно руса коса, която не носеше по модата. Черната каубойска шапка бе нахлупена така, че ръбът й да бъде близо до веждите, които бяха два пъти по-тъмни от косата му.

Имаше зелени очи. Алекс забеляза това в момента, когато влезе в офиса му. Беше реагирала като всяка нормална жена при вида на привлекателен мъж. Той нямаше шкембе, нито пък беше отпуснат. Физически изглеждаше с двадесет години по-млад, отколкото беше в действителност.

Трябваше да си припомни, че е следовател в суверенен щат и че трябва да гледа на Ламбърт като на служебно лице, а не като жена. Освен това беше по-стар от нея с едно поколение.

— Носите ли униформа? — попита, когато пресякоха улицата.

Той носеше обикновени дънки „Левис“ — стари, избелели и тесни, — като тези, които носеха каубоите на родео. Якето му беше от кафява кожа, имаше широка яка и стигаше до кръста. Когато излязоха навън, слънцето блесна в очите им и той веднага сложи авиаторски слънчеви очила. Стъклата им бяха толкова тъмни, че вече не можеше да вижда очите му.

— Някога изпитвах страх от униформи, така че, когато станах шериф, им дадох да разберат, че никога няма да се облека така.

— Защо сте се страхувал от униформи?

Той направи кисела физиономия.

— По-скоро опитвах се да избягвам хората в униформа.

— Мошеник ли бяхте?

— Обръщах всичко с главата надолу.

— Имал ли сте си работа с полицията?

— За сбивания.

— Какво ви накара да се промените — някакво религиозно преживяване или страх? Една-две нощи, прекарани в затвор или поправително училище?

— Не. Просто осъзнах, че ако спазвам закона, ще мога да преследвам и закононарушителите — той сви рамене. — Това изглеждаше подходящ избор за кариера. Гладна ли сте?

Още преди тя да му отговори, отвори вратата на кафене „В & В“. Камбанката, поставена над вратата, извести тяхното влизане. Всички маси с червени пластмасови плотове и олющени хромирани крака бяха пълни. Рийд я поведе към едно свободно сепаре в ъгъла.

Поздравяваха го всякакви хора, облечени в най-различни облекла. Всички, с изключение на жените носеха ботуши. Алекс разпозна Имоджийн, секретарката на Нат Честейн. Когато преминаха покрай нейната маса, тя се наведе и започна оживено да обяснява на съседките си коя с Алекс. В заведението настъпи тишина и мълвата тръгна от маса на маса.

Без съмнение този микросвят на Пърсел се събираше всяка сутрин тук в това кафене. В центъра на вниманието им бяха обикновено местните новини, но сега всички бяха заети с разговори около връщането на дъщерята на Селина в града.

Алекс се чувстваше като гръмоотвод, неудържимо привличащ електрическите заряди. Усещаше, че не всички погледи бяха дружелюбни.

Чуваше се стара песен на Кристъл Гейл, която се конкурираше с едно предаване за мъжката импотентност, излъчвано от черно-бял телевизор с размит образ, инсталиран в по-тъмния ъгъл. В дискусията участваха трима мъже, доста груби на външен вид. Масовата пропаганда против тютюнопушенето не беше достигнала до Пърсел и в кафенето беше ужасно задимено. Преобладаваше миризма на пържен бекон.

Една сервитьорка с яркочервени къси панталонки и светлозлатиста атлазена блузка се приближи до тях с две чаши кафе и чиния пресни, току-що изпържени понички.

— Добро утро, Рийд — каза тя и му намигна, преди да тръгне бавно към кухнята, където готвачът ловко чупеше яйца в тигана с увиснала между устните му цигара.

— Вземете си.

Алекс се възползва от предложението. Поничките бяха още топли и захарната глазура се разтопи в устата й.

— Специално за вас ли беше предназначено? Това вашата маса ли с? Сигурно имате постоянна поръчка?

— Името на собственика е Пийт — каза той, сочейки към готвача. — Едно време всяка сутрин на път за училище ми даваше закуска.

— Много щедро от негова страна.

— Не го правеше от милосърдие — отвърна рязко. — След училище помагах в чистенето.

Неволно бе улучила болното му място. Детството му беше преминало без майка. Сега обаче не беше време да разпитва повече. Почти всички бяха вперили очи в тях.

Той лакомо лапна две понички и ги преглътна с кафе, без да губи време в излишни движения. Ядеше така, сякаш до следващото хранене щеше да мине цяла вечност.

— Доста оживено място — отбеляза тя, като несъзнателно облиза пръстите си от глазурата.

— Да, по-възрастните като мен отстъпиха заведенията за бърза закуска на новодошлите и тийнейджърите. Ако не можеш да намериш някого, когото търсиш, никъде другаде, то той обикновено е в „В & В“. Енгъс вероятно също ще дойде. Управлението на предприятията Минтън е само през един блок от площада и той върти голяма част от бизнеса си точно тук, в това кафене.

— Кажете ми нещо за семейство Минтън.

Той посегна към последната поничка в чинията, тъй като Алекс явно нямаше да я вземе.

— Те са богати, но не са надменни. Много хора в града ги обичат.

— Или се страхуват от тях.

— Някои — може би — призна Рийд, свивайки рамене.

— Фермата ли е техният основен бизнес?

— Да, останала е от дядо му. Енгъс я построи от нищо. Имаше само акри спечена земя, но той победи с упоритост.

— Какво по-точно правят те там?

— Занимават се главно с тренировка на коне за надбягвания, чистокръвни породи най-вече. Притежават и собствени състезателни коне. Вземат около сто и петдесет коня наведнъж и ги подготвят.

— Изглежда сте добре запознат с това.

— Аз самият притежавам няколко коня за надбягвания. Постоянно ги държа там. — Погледна към чашата й е кафе, изпита до половина. — Ако сте свършила, бих искал да ви покажа нещо.

— Какво? — попита тя, учудена от внезапната промяна на темата.

— Не е далече.

Напуснаха „В & В“, но преди това Рийд каза довиждане на всички, които го бяха поздравили на влизане. Не плати закуската, но готвачът Пийт го поздрави приятелски, а сервитьорката го потупа нежно по рамото.

Служебната кола на Рийд — един красив „Блейзър“^[1] — беше паркирана на тротоара пред съда. Мястото беше запазено за него, маркирано с малък знак. Той отключи вратата и помогна на Алекс да влезе, преди да се качи. Преминаха покрай няколко блока и спряха пред малка къща.

— Тук е.

— Какво?

— Къщата, в която живееше майка ви.

Алекс извърна глава и погледна натам.

— По онова време в съседство имаше и други къщи. Имаше и едно дърво там, където тротоарът сега е леко наклонен.

— Да, виждала съм снимки.

— То изгни преди няколко години и трябваше да го отсекат. Както и да е — каза Рийд, превключвайки на скорост. — Мислех, че ще искате да я видите.

— Благодаря.

Когато колата се отдели от тротоара, Алекс задържа погледа си върху къщата. Бялата боя беше посивяла. Горещото лятно слънце беше променило цвета на навесите над прозорците. Гледката не беше приятна, но тя я гледа дотогава, докато се изгуби от очите й.

Ето къде беше живяла с майка си през онези два кратки месеца. В онези стаи Селина я с кърмила, къпала, люляла и й е пяла приспивни песнички. Там е слушала плача й през нощта. Онези стени са запечатали майчините клетви за вярност към нейното момиченце.

Разбира се, Алекс не помнеше нищо, но знаеше, че е било така.

Опитвайки се да заглуши обърканите си чувства, тя поднови разговора, който водеха, когато излязоха от кафенето „В & В“.

— Защо тази писта за надбягвания с толкова важна за семейство Минтън?

Погледна я така, сякаш си беше изгубила ума.

— За пари. За какво друго?

— Изглежда, че те ги имат в изобилие.

— Никой никога няма достатъчно пари — отбеляза той с ледена усмивка. — И само човек, който е бил беден като мен, може да го каже. Погледнете наоколо. — Направи жест към празните складове по продължение на улицата, по която се движеха. — Видяхте ли съобщенията за обявяване на ипотеките в просрочка? Замирането на петролния пазар се отрази зле на икономиката на града. Почти всички са свързани по някакъв начин с него.

— Разбирам.

— Така ли? Съмнявам се. Градът ни има нужда от тази писта за надбягвания, за да оцелее. Това, от което нямаме нужда, е жена следовател със сини очи, червеникава коса и кожено палто, която да дойде и да обърка всичко.

— Дойдох тук, за да разследвам едно убийство — премига тя, наскърбена от неочакваната обида. — Пистата за надбягвания, разрешителното за хазарт и местната икономика нямат нищо общо с това.

— Как ли пък не. Ако разорите семейство Минтън, ще унищожите и Пърсел. Вижте какво, няма да откриете нови улики за убийството на майка си. Можете да създадете само неприятности. Няма да получите помощ от страна на местните хора. Никой няма да говори срещу семейство Минтън, защото бъдещето на този град зависи от построяването на пистата.

— Вие стоите начело на тези, които са им предани, нали?

— Точно така.

— Защо? — настоя тя. — Имат ли нещо общо с вас семейство Минтън? Могъл ли е никой от тях да бъде на ваше място в онази конюшня, когато сте намерил тялото на майка ми? Какво сте правил по това време там?

— Каквото правех всеки ден. Ринех боклука. Тогава работех за Енгъс.

— Не знаех това.

— Още много работи не знаете, и може би така е по-добре.

Той профуча с блейзъра покрай паркинга на съда и внезапно удари спирачка, при което тя политна напред.

— Ще бъде по-добре, ако оставите миналото, госпожице Гейдър.

— Благодаря, шерифе. Ще имам пред вид вашия съвет.

Слезе от колата и затръшна вратата след себе си.

Ругаейки наум, Рийд я наблюдаваше как върви нагоре по тротоара.

Копнееше да може да се отпусне и просто да се наслаждава на формата на нейните прасци, на съблазнителното полюшване на бедрата й и на всичко останало, което веднага бе привлякло вниманието му предишния ден, когато тя влезе в офиса на Нат Честейн. Името й обаче го беше лишило от удоволствието да се отдаде на подобна чисто мъжка наслада.

„Дъщеря на Селина“ — помисли той сега и поклати глава. Не се учуди, че намира Алекс така привлекателна. Майка й беше негова най-близка приятелка от деня, когато в началното училище — след внезапната смърт на баща й от сърдечен удар — едно сополиво хлапе я подиграваше за това, че нямала баща.

Тъй като знаеше колко боли, когато ти се присмиват заради родителите, Рийд се бе втурнал да я защитава. Често пъти след това й беше помагал в различни ситуации. В присъствието на Рийд никой не дръзваше да я обиди. Беше нещо като договор. Приятелството им беше необичайно и изключително, докато не се появи Джуниър и не се присъедини към тях.

Знаеше, че не бива да се учудва на обърканите чувства, които предизвиква у него Алекс. Единствената причина за безпокойство може би беше тяхната дълбочина.

Дори и след като роди, Селина си остана и умря момиче. Александра беше превъплъщението на жената, която тя може би щеше да стане. Искаше да приеме интереса си просто като носталгия — един приятен спомен за любимото момиче от детството. Но това не беше истина. Ако трябваше да определи естеството на чувствата си към Алекс, то по-скоро можеше да ги свърже с усещането за тръпнеща възбуда, която го обхвана, наблюдавайки я как облизва пръстите си от захарната глазура на поничките.

— Господи — изруга на глас.

Така се беше чувствал с майка й, преди да я намери мъртва в онази конюшня.

Любовта му към Селина почти го беше погубила. Дъщеря й представляваше истинска заплаха. Ако започне да се рови в миналото, един Господ знае какви неприятности може да навлече.

Имаше намерение да смени работата си като шериф с друга, която да му донесе богатство и положение. Беше убеден в едно — че не иска бъдещето му да бъде застрашено от едно криминално разследване.

Прекалено много усилия беше положил през тези години, за да позволи постигнатото да се изплъзне през пръстите му. Напоследък живееше почтено, компенсирайки лудориите от своето детство. Сега, когато имаше уважението, което винаги беше искал, нямаше да стои безучастен и да позволи разследването на Алекс да припомни на хората произхода му. Тази дръзка жена — следовател би могла да го съсипе, ако не бъде спряна навреме.

Хората, които казват, че материалните облаги нямат значение, вече имат всичко в изобилие. Той никога не бе имал каквото и да е. Поне досега. Затова беше готов на всичко, за да защити малкото, което имаше.

Когато излезе от колата и за втори път влезе в съда, Рийд прокле деня, в който се беше родила Александра Гейдър. Не спираше да се пита дали красивите й устни не са подходящи за нещо по-добро от изричане на обвинения. Би се обзаложил точно за обратното.