Сандра Браун
Добре пазени тайни (15)

Глава XV

Вероятността да бъде нападната в гръб, изнасилена или убита в бар „Последен шанс“ беше голяма. Да не говорим за късмета, който имаше, докато шофира дотам и обратно по заледения път. За щастие успя да се измъкне без последствия, като се изключи лошото настроение.

Влизайки в стаята в мотела. Алекс захвърли чантата и палтото си на стола, ядосана на себе си, че е преследвала една илюзия. Грег Харпър би й се подигравал, ако някога разбере, че е била толкова наивна.

Обади му се през деня, но той не беше впечатлен от откритията й до момента и дори й намекна да се върне в Остин и да се примири с миналото. Тя му заяви, че ще остане до края на определения от него срок.

Неговото неодобрение и липсата на доказателства бяха една от причините, които я накараха да отиде на тази среща. Грег щеше да промени решението си, ако се намери поне един свидетел на убийството.

Трябваше да разбере, че мястото не вдъхва доверие още когато спря на паркинга. От рекламата над вратата липсваха три крушки. Доста се колеба, преди да влезе вътре.

Всички обърнаха глави към нея. Мъжете преобладаваха. Гледаха я като койот и прясно месо. Жените изглеждаха дори по-груби и я стрелкаха с очи недружелюбно, като възможен съперник. Алекс се изкушаваше да се обърне назад и да избяга, но припомняйки си защо беше отишла там, смело се запъти към бара.

— Бяло вино, моля.

Това предизвика хихикане в залата. Тя си взе чашата, отиде до едно сепаре и седна на пейката така, че да може да вижда всички. Преглъщайки неловко, местеше погледа си от човек на човек, опитвайки се да разбере чий беше гласът по телефона.

Изведнъж ужасена разбра, че някои от мъжете приемат обстойното им разглеждане като предизвикателство. От този момент се втренчи в дъното на чашата си и си пожела нейният информатор да побърза и да се приближи до нея, за да не я държи повече в неизвестност. От друга страна се страхуваше да се срещне с него. Ако той беше сред тази тълпа, не мислеше, че би се радвала да се запознае с него.

Чуваше почукването на топките за билярд. Вдишваше облаци дим, въпреки че не пушеше. И все още седеше сама.

Накрая един мъж, който седеше на бара, когато влезе, отмести стола си и тръгна по пътеката между масите. Спря се за малко до масата за залагания и се скара на един от играчите за лошото хвърляне.

Разхождаше с уж безцелно, но погледът му беше отправен към нея и тя инстинктивно разбра, че крайната му цел ще бъде нейното сепаре.

Така и стана. Той подпря крак на пейката и й се усмихна, докато вдигаше бутилката с бира към устата си.

— Чакате ли някого?

Гласът му изглеждаше по-различен, но и двата пъти, когато беше разтваряла с непознатия по телефон, той шепнеше.

— Знаете много добре — отговори тя студено. — Защо ме карахте да чакам толкова дълго?

— За да събера кураж — каза той и отпи от бирата си. — Сега, когато съм тук, искате ли да потанцуваме?

— Да танцуваме!?

— Да. Да танцуваме — очите му е плъзнаха по нея.

Реакцията й беше повече от отрицателна.

— Мислех, че искате да разтваряме.

Объркан за миг, той я погледна и се ухили.

— Можем да говорим за всичко, което пожелаете, скъпа, — мъжът остави бутилката на масата и протегна ръка към нея. — Колата ми е отвън.

Беше същински овчар. Алекс не знаеше какво да го прави — да се смее ли, или да плаче. Набързо си събра нещата и тръгна към вратата.

— Хей, почакай малко! Къде отиваш?

Той, както и всички останали в бар „Последен шанс“, остана учуден. Сега, докато се разхождаше по избелелия килим в мотелската стая, Алекс се укоряваше, че постъпи толкова глупаво. Беше ли възможно Рийд или някой от семейство Минтън да е платил на първия срещнат безработен каубой няколко долара, за да й се обади и нарочно да я заблуди? Една ли.

Няколко минути по-късно звънна телефонът. Вдигна слушалката.

— Ало?

— За луд ли ме смятате? — прошепна познатия глас.

— Къде бяхте? — изкрещя тя. — Чаках ви почти половин час в онова отвратително място?

— Шерифът през цялото време ли беше там?

— За какво говорите? Рийд не беше там.

— Вижте, госпожице. Много добре го видях. Влязох там малко преди вас. Шерифът Ламбърт ви следеше. Той зави, преди да стигнете паркинга. Аз дори не спрях. Не би било добре за мен, ако ни види заедно.

— Рийд ме е следил?

— Точно така. Не искам да си имам работа с него. Добре, че го видях навреме.

— Не, не — каза Алекс бързо. — Не знаех, че Рийд е бил наоколо. Ще се срещнем на друго място. Следващия път ви уверявам, че няма да ме следи.

— Добре…

— И още нещо — ако това, което имате да ми казвате, не е толкова важно…

— Видях кой го направи, госпожице!

— Тогава къде можем да се срещнем? И кога?

Той назова името на друг бар, който звучеше още по-съмнително от „Последен шанс“.

— Този път не влизайте вътре. Ще има един червен пикап, паркиран откъм северната страна на сградата. Аз ще бъда в него.

— Ще бъда там, господин… не можете ли най-сетне да ми кажете името си?

— Никой.

Той затвори телефона. Алекс го наруга, скочи от леглото, отиде до прозореца и дръпна завесите.

Почувства се глупаво, когато видя, че единствената кола, паркирана наблизо до стаята й, беше нейната. Познатият черно-бял блейзър не се виждаше наоколо. Отиде до телефона и ядосано набра друг номер. Беше ужасно ядосана на Рийд за това, че е прогонил единствения й свидетел. Цялата трепереше.

— Офисът на шерифа.

— Искам да говоря с шериф Ламбърт.

— Той приключи за днес и си отиде — информира я мъжки глас. — Нещо спешно ли е?

— Знаете ли къде е?

— Мисля, че е вкъщи.

— Кой с номерът, моля?

— Не ни е разрешено да го даваме.

— Аз съм госпожица Гейдър. Трябва да говоря с шерифа тази вечер. Много е важно. Ако с необходимо, ще го издиря чрез семейство Минтън, но не ми е приятно да ги безпокоя по това време.

Понякога споменаването на имена на важни хора прави чудеса. Дадоха й телефонния номер без повече увъртания. Алекс възнамеряваше да разбере защо непрекъснато я следи. Нейната решителност внезапно изчезна, когато чу женски глас в слушалката на телефона.

— Търси те една жена — подвикна Нора Гейл към Рийд и го погледна изпитателно.

Той тъкмо слагаше дърва в камината. Избърса ръцете си в дънките и преструвайки се, че не вижда любопитното й изражение, взе слушалката от нея.

— Да. Тук е Ламбърт.

— Аз съм Алекс.

Той се обърна с гръб към гостенката си.

— Какво искате?

— Искам да знам защо ме следяхте тази вечер?

— Откъде знаете, че съм бил аз?

— Защото… ви видях.

— Не. Не сте. Какво, по дяволите, правехте в онова долнопробно кабаре?

— Исках да пийна нещо.

— И избрахте точно „Последен шанс“ за това? — попита той подигравателно. — Едва ли ви подхожда това място, малката. Там се събират само боклуци, които търсят забавление с незадоволени съпруги, така че или сте ходила там, за да спите с някого или сте имала уговорена среща. Кое от двете е вярно?

— Бях там по работа.

— Трябвало е да се срещнете с някого. С кого? Би било по-разумно, ако ми кажете, Алекс. Защото, който и да е бил, когато ме с видял, се е уплашил.

— Значи признавате, че сте ме следил?

Рийд не отговори.

— Това ще бъде едно от многото неща, които ще обсъдим утре сутринта.

— Съжалявам, но утре имам почивен ден.

— Важно е.

— Това е ваше мнение.

— Къде ще бъдете?

— Казах — не.

— Нямате друг избор.

— Не съм дежурен утре.

— Е, аз съм.

Той изруга и след миг каза:

— Ако ледът се разтопи, ще бъда на хиподрума във фермата на Минтън.

— Ще ви намеря.

Без да каже нито дума повече, той сложи слушалката на мястото й. Беше я хванал в капан и знаеше това. Чу я как говори неуверено, когато попита защо я е следил. С когото и да е имала среща, явно се е уплашил от него. Кой ли е бил? Джуниър? Тази мисъл го обезпокои.

— Кой беше? — попита Нора Гейл, докато наместваше върху раменете си бялото палто от норка.

Беше облечена в пуловер, обшит с мъниста около врата. Изпълваше го целия. Между гърдите й имаше опал е големина колкото един сребърен долар, висящ на златна верижка, дебела почти цял сантиметър и обсипана с малки блестящи диаманти. Извади цигара от осемнайсеткаратова златна табакера. Рийд й поднесе запалката си. Тя погали ръката му. Пръстените на пълничката й ръка проблеснаха.

— Благодаря, скъпи.

— Няма защо — отговори той и хвърли запалката на масата в кухнята. След това се върна на мястото си.

— Беше момичето на Селина, нали?

— Да. И какво от това?

— А — каза тя, издухвайки дима от цигарата си към тавана. — Ще й стане тясно тук — кимна с глава към писмото, което лежеше на масата. — Какво мислиш за това?

Рийд взе писмото и то прочете отново, въпреки че съдържанието му беше достатъчно ясно още от самото начало. В него се настояваше Александра Гейдър да прекрати обвиненията си срещу Енгъс Минтън, Джуниър Минтън и Рийд Ламбърт.

Беше дадена характеристика на всеки един от тях, а също и на долуподписаните влиятелни граждани — сред които и неговата гостенка. Те бяха засегнати не само от това, че техните уважавани съграждани са обвинени несправедливо, но и от това, че са застрашени финансовите интереси на града, свързани с получаването на разрешително за строеж на хиподрума. Причина за всичко това беше необоснованото разследване на госпожица Гейдър.

Накратко, писмото я предупреждаваше незабавно да се оттегли и да им разреши да трупат печалби и да работят за процъфтяването на града, което може да стане единствено чрез увеличаване на приходите от хиподрума.

След като прочете писмото за втори път, Рийд го сгъна и пъхна в незапечатания плик. Беше адресирано до Алекс в мотел „Уестърнър“.

Той не коментира съдържанието, а само попита:

— Ти ли си инициаторката?

— Само подхвърлих идеята тук-там.

— Написаното е в твой стил.

— Аз съм предпазлива бизнес дама. Знаеш това. Другите сметнаха, че идеята е добра и я продължиха. Всички одобрихме крайната реакция. Предложих да включим и теб, преди да го изпратим.

— Защо точно мен?

— Ти си прекарал с нея повече време от всеки друг в този град. Мислехме, че може би ще успееш да отгатнеш каква ще бъде реакцията й.

Рийд дълго проучва невъзмутимото й лице. Тя беше хитра като лисица. Нямаше да бъде толкова богата, колкото беше сега, ако не си държеше езика зад зъбите и не внимаваше. Рийд я харесваше, винаги я беше харесвал. Спеше с нея от време на време. Но не й вярваше.

Да се даде на човек като нея прекалено много информация, би било не само неетично, но и глупаво. Познаваше добре няколко уличници и от тях разбра, че не трябва да си отпуска много езика.

— Знаеш толкова добре, колкото и аз как ще реагира — каза той уклончиво. — Вероятно изобщо няма да реагира.

— Какво имаш пред вид?

— Това, че се съмнявам да опакова нещата си и да се запъти към Остин веднага, щом прочете това.

— Толкова ли е смела?

Рийд сви рамене.

— Упорита?

Той се усмихна саркастично.

— Може и така да се каже. Тя е много упорита.

— Любопитна съм да видя това момиче.

— Защо?

— Защото всеки път, когато чуеш името й, се намръщваш — тя издуха отново дима от цигарата си към тавана. Приближи се до него. — Сега също се нацупи, скъпи.

— Навик.

— Прилича ли на майка си?

— Не много. Имат нещо общо, това е всичко.

Усмивката й беше лукава и коварна.

— Тя те тревожи, нали?

— Да, тревожи ме! — изкрещя той. — Опитва се да ме прати в затвора. Това не те ли интересува?

— Само ако аз бях виновна.

Рийд стисна зъби.

— Добре, прочетох писмото и ти казах моето мнение. А сега защо не си вдигнеш задника от къщата ми?

Нора невъзмутимо изгаси цигарата си в пепелника, наметна коженото си палто и се изправи. Взе цигарите си, запалката и плика, адресиран до Алекс, и го постави отново в чантата си.

— От опит знам, господин Ламбърт, че задникът ми не е за изхвърляне.

Рийд уталожи гнева си. Усмихна се виновно, стисна я през дрехите и изръмжа:

— Права си. Така е.

— Оставаме ли приятели?

— Да.

Както стояха изправени лице срещу лице, тя погали корема му с ръка и я плъзна по-надолу. Усети, че е твърд, но не беше възбуден силно.

— Навън е студено, Рийд — каза страстно. — Искаш ли да остана?

Той поклати глава.

— Преди доста време се разбрахме, че за да останем приятели, аз ще идвам при теб, когато искам да правим любов.

Тя се нацупи.

— Защо се споразумяхме така?

— Защото аз съм шериф, а ти държиш публичен дом.

Смехът й беше гърлен и похотлив.

— Точно така, наистина. Най-добрият и най-печелившият в щата. Както и да е, мисля, че се погрижих добре за теб миналата нощ — настойчиво започна да го опипва през дъвките, но без резултат.

— Да, благодаря.

Тя се усмихна, отпусна ръката си и тръгна към вратата. Каза през рамо:

— За какво беше тази неотложна работа? Не си спомням да съм те виждала толкова нервен от деня, в който разбра за някакви войник от Ел Пасо на име Гейдър.

Очите на Рийд станаха по-тъмни и по-застрашителни.

— Нямам никаква неотложна работа.

Тя го потупа по бузата.

— Трябва да се научиш да лъжеш по-добре, скъпи. Отдавна те познавам, и то достатъчно добре.

Гласът й отекна зад нея, когато тръгна в тъмното.

— Не се дръж грубо, скъпи, чу ли?