Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Best Kept Secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 103 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Добре пазени тайни

ИК „Слово“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от reni_9626)

Глава XIX

— Какво ще кажете да вечеряме заедно и след това да потанцуваме? — попита Джуниър без предисловие.

— Звучи като вълшебна приказка.

— Само кажете да.

— Каните ме на вечеря, а след това на танци, така ли?

— Всеки месец има празненство в местния клуб „Хорс енд Гън“. Моля ви, съгласете се да дойдете с мен, иначе ще бъде ужасно отегчително!

Алекс се засмя.

— Джуниър, съмнявам се дали някога скучаете, особено когато наоколо има жени. Всички ли си падат по вас?

— Почти без изключение. Ако дойдете с мен тази вечер, ще бъде много хубаво.

— Тази вечер?

— Разбира се. Не ви ли казах? Съжалявам, че не можах да ви го кажа по-рано.

— Сериозно ли говорите?

— Бих ли се шегувал с нещо толкова важно като месечните празненства в клуба?

— Разбира се, че не. Простете моята несериозност.

— Ще ви простя всичко, ако дойдете.

— Наистина не мога. Изморена съм. Снощи…

— Да, чух. Боже мой, трябва да е било ужасно да намерите Пейсти Хикъм в такова състояние. Искам да ви помогна да се разсеете.

— Оценявам загрижеността ви, но не мога да дойда.

— Отказвам да приема отрицателен отговор.

Докато говореше в слушалката, закрепена между рамото и главата й, тя се мъчеше да си съблече роклята, и сега стоеше по бикини и чорапогащник.

Направи опит да облече халата си. Икономката винаги изключваше радиатора, след като почистеше офиса, и Алекс всяка вечер се прибираше премръзнала от студ.

Погледна към нишата, където висяха дрехите й.

— Наистина не мога да дойда, Джуниър.

— Как така?

— Всичките ми по-свестни дрехи са в Остин. Нямам какво да облека.

— Дама като вас не би могла да каже подобно нещо.

— Но е така.

— Празненството не е толкова официално. Облечете онази кожена пола, с която бяхте миналия ден. Ще направите истински удар.

Алекс вече беше успяла да се напъха в халата, без да изпусне слушалката. Седна на ръба на леглото и се сгуши в мъхестата дреха.

— Все пак трябва да ви откажа.

— Защо? Знам, че е неучтиво от моя страна да настоявам повече, но искам да ми изтъкнете поне сериозни причини за отказа си.

— Просто не намирам за добра идеята да се показваме заедно пред обществото.

— Защото се надявате, че скоро ще ме пратите в затвора в Хънтсвил?

— Не.

— Тогава защо?

— Аз не искам да ви изпращам в затвора, но вие сте заподозрян в убийство.

— Алекс, имахте достатъчно време, за да си създадете мнение за мен. Кажете ми честно, вярвате ли, че бих могъл да извърша подобно жестоко престъпление?

Спомни си как се беше изсмял Рийд при мисълта за Джуниър на война. Той беше мързелив, амбициозен и Дои Жуан. Насилието не му беше присъщо.

— Не, не вярвам — отговори тихо. — Но все още сте заподозрян. Не би било редно да се побратимяваме.

— Харесва ми тази дума — каза той. — Звучи неприлично, кръвосмесително. И за ваше успокоение — всичките ми приятелства са с мъже. С изключение на един или два пъти, когато бях млад. Рийд и аз някога…

— Моля ви! — простена тя. — Не искам да знам.

— Добре, ще ви спестя сензационните подробности, но само при едно условие.

— Какво е то?

— Кажете, че ще дойдете довечера. Ще ви взема в седем.

— Не мога.

— Алекс, Алекс! — започна да се вайка той. — Сетих се нещо друго. По време на празненството ще пийна две-три, а може и повече. Мога да започна да си спомням неща от миналото и да издам някоя тайна. Когато го направя, вие ще бъдете там и ще го чуете. Човек не знае какви признания може да направи, когато главата му е размътена. Приемете тази вечер за един дълъг разпит. Част от вашата работа е да поемете надзора над заподозрените, нали? Отказът означава, че не си гледате задълженията, след като не се възползвате от всяка предоставена възможност да научите истината. Как ще можете егоистично да лежите отпуснато сред лукса в мотел „Уестърнър“, докато един заподозрян се е разбъбрил, след като си е пийнал в клуб „Хорс енд Гън“? Засрамете се! Вие дължите това на тези, които ви плащат, за да водите разследването. Направете го за тях, Алекс!

Тя отново въздъхна.

— Ако се съглася да дойда, ще обещаете ли, че няма да държите повече речи?

— В седем часа!

Алекс усети въодушевлението в гласа му.

Още в момента, когато влезе в клуба, тя се зарадва, че дойде. Чуваха се музика и смях. Дочу откъслечни разговори, но нито един от тях не се отнасяше до убийството на Селина. Този факт й се отрази добре. Очакваше да прекара няколко часа за разтоварване и й се струваше, че тази почивка е заслужена.

Въпреки всичко беше предпазлива. Нито за миг не повярва, че Джуниър ще направи спектакъл пред толкова много хора. Не очакваше да чуе зашеметяващи признания.

Все пак можеше да извлече някаква полза от идването си тук тази вечер. Екстравагантността на клуба предполагаше, че членовете му са само подбрани хора от висшето общество. Рийд й беше казал, че хората, които бяха подписали писмото до нея, са влиятелни личности — местни бизнесмени и финансисти. Нормално беше да срещне някой от тях тук и да усети тяхната недружелюбност.

По-важно беше, че имаше възможност да общува с местните хора, които добре познаваха семейство Минтън и Рийд и можеха да разкрият някои черти от характерите им.

Джуниър я взе от мотела с червения си ягуар и шофира, без да се съобразява с ограниченията на скоростта. Доброто му настроение беше заразително. Дали беше по служба или не, това не я интересуваше. Чувстваше се добре, че стои до най-красивия мъж в залата, който я беше прегърнал леко през кръста.

— Барът е насам — каза той близо до ухото й, за да може да го чуе, тъй като музиката беше силна.

Те си проправиха път през тълпата. Заведението не приличаше на разкошните нощни клубове с неоново осветление, които изникваха навсякъде в големите градове и в които се събираха хора с БМВ — та, облечени модерно.

Клуб „Хорс енд Гън“ в Пърсел беше типично тексаски. Барманът имаше изискани обноски. Носеше черна папийонка, жилетка от костюм и червени атлазени нашивки на ръкавите. Чифт еленови рога висяха на бара в стил деветнадесети век.

Стените бяха окичени с картини на конски надбягвания, снимки на коне, спечелили награди, и пейзажи, в които преобладаваха метличини. Почти на всяка рисунка задължително присъстваше вятърна мелница, стърчаща самотно на обления в слънце хоризонт. Това се стори приятно и отморяващо на Алекс.

— Бяло вино — каза на бармана, който я гледаше безсрамно.

— Късметлия си, негоднико — промърмори той на Джуниър, когато им сервира напитките. Усмивката под големия му мустак беше цинична.

Джуниър му кимна. Пиеше уиски със сода.

— Не съм ли прав? — подпря лакът на бара и се обърна с лице към Алекс, която седна на един висок стол. — Музиката е малко силна и не ми е много по вкуса, но ако искате да танцуваме, аз съм на ваше разположение.

Тя поклати глава.

— Благодаря, не искам. По-скоро бих погледала другите.

След няколко танца Джуниър се наведе близо до нея и прошепна:

— Повечето от тях са се учили да танцуват на пасището. Изглеждат така, сякаш се пазят да не настъпят някоя фъшкия.

Виното й подейства. Очите й светнаха, а бузите й се зачервиха. Усещайки на бузата си дъха му, тя отметна коса през рамо и се засмя.

— Елате — той я хвана под лакътя и й помогна да стане от стола. — Майка ми и баща ми са на онази маса.

Прекосиха дансинга, за да стигнат събраните и подредени за вечеря маси. Сара Джоу и Енгъс седяха на една от тях. Енгъс пушеше пура, а Сара Джоу лениво махаше с ръка, за да пропъди пушека, който отиваше право в лицето й.

Алекс имаше усет към дрехите. Беше облечена с кожена пола, жълтеникавокафява на цвят като пуловера й, украсен с парченца кожа. Така се чувстваше много по-удобно, отколкото ако беше облечена е атлазената рокля на Сара Джоу, която изглеждаше твърде неподходяща за място като това, където хората често повтаряха „по дяволите“ и пиеха направо от бутилките бира с цвят на кехлибар.

— Здравейте, Алекс! — провикна се Енгъс през облак от дим.

— Здравейте. Беше много мило от страна на Джуниър, че ме покани — отвърна тя и седна на стола, който той галантно й предложи.

— Доста време ми беше необходимо, за да я убедя да дойде — каза Джуниър на родителите си, взе един стол и седна до нея. — Трудно се съгласи.

— Майка й сигурно би приела веднага.

Хладната злобна забележка на Сара Джоу моментално прекъсна разговора и развали приповдигнатото настроение, което Алекс беше придобила след виното. Замайването й изведнъж изчезна. Кимна леко с глава към Сара Джоу.

— Здравейте, госпожо Минтън. Изглеждате чудесно тази вечер.

Въпреки че роклята й беше неподходяща, Сара Джоу изглеждаше наистина добре. „Не пращи от здраве“ — помисли си Алекс. Нямаше и как да бъде другояче — красотата й беше безплътна, неземна, сякаш присъствието й на този свят беше временно и за малко. Усмихна се многозначително и промърмори суха благодарност за комплимента. След това отпи от виното си.

— Чух, че вие сте намерила тялото на Пейсти.

— Татко, това е празненство — обади се Джуниър. — Алекс не иска да говори за такива неприятни неща.

— Не, всичко е наред, Джуниър. Аз сама щях да подхвана темата рано или късно.

— Не мисля, че срещата ви с него е била чиста случайност. В такъв долнопробен бар, и освен това сте се качила в пикапа — каза Енгъс, премествайки пурата си от единия край на устата в другия.

— Не, не беше случайност.

Тя им разказа за разговорите по телефона с Пейсти.

— Този каубой беше лъжец и развратник. Много лъжеше на покер — каза Енгъс разпалено. — През последните няколко години беше ужасно безотговорен. Ето защо трябваше да го уволня. Вие сте достатъчно умна, за да не повярвате на това, което ви е казал.

Спря за малко, за да направи знак на сервитьора да донесе по още едно питие.

— Разбира се, Пейсти може да е видял кой е влязъл в конюшнята със Селина, но това навярно е бил Гууни Бъд.

Без да даде на Алекс никаква възможност да оспори казаното, той се впусна в разговор с един търговец на коне от Руидосо. Тъй като семейство Минтън все пак бяха нейни домакини, тя реши да изостави темата Пейсти за известно време.

Когато изпиха питиетата си, Енгъс и Джуниър решиха да се поразходят между посетителите. Алекс се почувства неловко сама в присъствието на госпожа Минтън и след като мъжете се оттеглиха, несмело направи опит да поведе разговор с нея.

— Отдавна ли членувате в този клуб?

— Енгъс беше един от неговите основатели — обясни Сара Джоу разсеяно, без да отделя очи от двойките, които танцуваха на дансинга.

— Изглежда, че съпругът ви има дял навсякъде в този град.

— Хм, той обича да знае всичко, което става наоколо.

— И да бъде част от него.

— Да. Иска да е вътре в нещата — тя въздъхна леко. — Енгъс чувства необходимост да бъде харесван, разбирате ли? Винаги се меси в политиката, сякаш за него е от значение какво мислят другите хора.

Алекс сложи ръце под брадичката си и се подпря с лакти на масата.

— Вие не смятате ли, че това има значение?

— Не — за първи път тази вечер Сара Джоу я погледна право в очите. — Не отдавайте прекалено голямо значение на начина, по който Джуниър се отнася с вас.

— О? И защо?

— Той флиртува с всяка срещната жена.

Алекс бавно свали ръцете си от масата. В гърдите й напираше гняв, но успя да се овладее.

— Не мислите ли, че ме обиждате по този начин, госпожо Минтън?

Сара Джоу повдигна безразлично едното си рамо.

— Моите двама мъже са чаровни и те си го знаят. Повечето от жените обаче не осъзнават, че не влагат сериозни чувства, когато флиртуват с тях.

— Сигурна съм, че това важи за Енгъс, по не и за Джуниър. Трите му бивши съпруги не биха се съгласили с вас.

— Те имаха погрешно мнение за него.

— А майка ми? И тя ли не беше права?

— Разбира се. Вие много си приличате с нея.

— Така ли?

— Доставя ви удоволствие да създавате неприятности. Майка ви никога не оставяше неприятностите да дойдат сами. Единствената разлика е, че вие сте дори по-отракана от нея. Прекалено сте пряма и нетактична, което говори за лошо възпитание — тя повдигна очи към човека, който застана зад Алекс.

— Добър вечер, Сара Джоу.

— Съдия Уолис! — възкликна госпожа Минтън и на лицето й се изписа приветлива усмивка. Човек не би допуснал, че само допреди секунда е бълвала отрова. — Здравейте, Стейси.

Алекс, силно възмутена от неоснователните й забележки, извърна лице към новодошлите. Съдията Джо Уолис я гледаше с неодобрение, сякаш беше нарушила неприкосновеността на клуба.

— Госпожице Гейдър.

— Здравейте, съдия Уолис.

Жената, която стоеше до него, също я разглеждаше неодобрително, но Алекс не можеше да отгатне причината за това. Явно Джуниър беше единственото приятелско лице, което можеше да се види сред тълпата тази вечер.

Съдията улови под ръка жената и те се отправиха към друга маса.

— Това съпругата му ли е? — попита Алекс, сочейки след тях.

— Боже мой, не — каза Сара Джоу. — Това е дъщеря му. Горката Стейси. Вечно старомодна.

Стейси Уолис продължаваше да гледа втренчено и злобно към Алекс. Не престана да я гледа, докато Джуниър не се блъсна в коляното й, сядайки на мястото си. Носеше две чинии с храна.

— Надявам се, че обичате ребра с фасул — погледът му проследи нейния и тогава забеляза Стейси на съседната маса.

— Хей, Стейси! — извика той и й намигна, махвайки приятелски с ръка.

Жената, която до този момент стоеше нацупена, изведнъж се усмихна. Изчерви се и смутено вдигна ръка за поздрав. Отговорът й прозвуча срамежливо.

— Здравей, Джуниър.

— Е?

В първия момент Алекс дори не разбра, че Джуниър се обръща към нея.

— Моля?

— Обичате ли ребра с фасул?

— Само гледайте — засмя се тя, поставяйки салфетката върху коленете си.

После толкова лакомо се нахвърли върху храната, че предизвика комплимент от страна на Енгъс.

— Сара Джоу пък яде колкото врабче. Не ти ли харесват ребрата, скъпа? — той погледна към чинията й, която едва беше докоснала.

— Малко са сухи.

— Искаш ли да ти поръчам нещо друго?

— Не, благодаря.

След като се нахраниха, Енгъс извади пура и я запали. Духна клечката и попита:

— Вие двамата защо не танцувате?

— Може ли? — попита Джуниър.

— Разбира се — Алекс отмести стола си назад и стана. — Но не съм много добра, предупреждавам ви.

Джуниър я хвана за ръце и я завъртя в такт с музиката.

— Много добре! — каза той е усмивка, когато ритъмът стана по-бавен. С ръката, която беше поставил на талията й, я притисна близо до себе си. — Много, много добре.

Алекс му позволи това, защото й беше приятно да усеща две здрави ръце около себе си. Партньорът й беше красив и чаровен и знаеше как да накара жените да се чувстват добре. При все това емоционално той беше безопасен за нея.

Всъщност тя не си падаше по красиви мъже от типа на Джуниър, но й беше забавно някой като него да й обръща внимание от време на време, особено откакто се беше появил Рийд.

— Рийд също ли с член на клуба? — попита тя.

— Шегувате ли се?

— Не е ли поканен?

— Разбира се, че е. Винаги го канят, откакто е станал шериф. Тук той се чувства като у дома си. Не му пука за хората от обществото — леко я погали по гърба. — Изглеждате по-спокойна, отколкото когато ви взех от мотела. Забавлявате ли се?

— Да, но вие ме поканихте тук под лъжлив претекст — обвини го тя. — Нямате никакво намерение да се напивате и да разкривате тайни.

Той се усмихна без капка разкаяние.

— Питайте ме нещо.

— Добре. Кой е онзи мъж ей там с побелялата коса?

Джуниър назова името му. Предчувствието не беше я излъгало. Беше един от онези, които бяха подписали писмото до нея.

— Бихте ли ме представил в почивката?

— Той е женен.

Тя го стрелна с поглед.

— Интересът ми към него не е от такъв характер!

— Добре тогава.

Молбата й беше изпълнена. Банкерът изглеждаше смутен, когато Джуниър ги запозна. Алекс му подаде ръка.

— Получих писмото ви, господин Лонгстрийт.

Прямотата й го изненада, но той бързо дойде на себе си.

— Виждам, че сте го взела доста присърце — хвърли бегъл поглед към Джуниър.

— Не ме мислете за глупачка за това, че дойдох тук с Джуниър тази вечер. Много добре знам какво означават той, баща му и господин Ламбърт за Пърсел и неговата икономика, но това не е причина да се откажа от моето разследване. Едно писмо няма да ме уплаши толкова, че да си тръгна с подвита опашка.

Ясно личеше, че Джуниър е ядосан, и когато се върнаха на дансинга, не закъсня да избухне.

— Можехте да ме предупредите!

— За какво?

— Че сте войнствена и опасна. Лонгстрийт не е човек за пренебрегване. Все пак за какво писмо ставаше дума?

Тя обясни и му цитира имената, които успя да си спомни.

— Надявам се, че ще срещна някои от тях тук тази вечер.

Той се намръщи и я изгледа строго. Накрая обаче вдигна рамене и й се усмихна приятелски.

— А пък аз си мислех, че съм ви измъкнал от проблемите — въздъхна и добави: — Е, добре. Ще ви помогна. Искате ли да видите още някого?

Опитвайки се да изглежда колкото е възможно по-непринудено, Джуниър я поведе през тълпата и започна да я представя на онези, които бяха подписали изпълненото със заплахи писмо.

Половин час по-късно те се отдалечиха от една двойка, която държеше верига от складове в западен Тексас. Бяха направили значителни инвестиции в хиподрума и най-явно демонстрираха своята враждебност към Алекс. Сега всички бяха разбрали коя е жената с Джуниър.

— Мисля, че това бяха последните — каза й той.

— Слава богу — прошепна тя. — Като че ли искаха да ме изпепелят с поглед.

— Вие няма да допуснете да се случи нещо подобно. Вижте онази дама там, която мрази всяка жена, която няма мустаци като нейните.

Алекс се усмихна.

— На всичкото отгоре ми каза: „Или напуснете града, или…“

Той я хвана за ръката.

— Хайде, нека да потанцуваме. Това ще ви накара да забравите проблемите.

— Трябва да се пооправя малко — тя се отскубна от ръката му. — Извинете ме за минутка.

— Добре. Тоалетната е в тази посока — посочи й към един тесен коридор.

Когато влезе, там нямаше никого, но на излизане почти се сблъска с дъщерята на съдията, изправена пред тоалетната масичка. Стейси се обърна и я погледна в очите.

Алекс й се усмихна любезно.

— Здравейте.

След като не получи отговор, се доближи до мивката и си изми ръцете.

— Не се запознахме официално. Аз съм Алекс Гейдър — каза тя и издърпа няколко хартиени салфетки.

— Да, знам.

Алекс хвърли използваните салфетки в кошчето за отпадъци.

— Вие сте дъщерята на съдията Уолис — опитваше се да разтопи леда между тях, който с всяка измината секунда като че ли ставаше все по-плътен. Нямаше и следа от моминската свенливост, която беше изписана на лицето й при разговора с Джуниър. Лицето й беше студено и враждебно. — Стейси, нали?

— Да, Стейси. Но фамилното ми име не е Уолис, а Минтън.

— Минтън?

— Точно така. Аз бях съпруга на Джуниър. Неговата първа съпруга.