Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Best Kept Secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 103 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Добре пазени тайни

ИК „Слово“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от reni_9626)

Глава XLV

Стейси Уолис Минтън изненада приятелите и познатите си, събрали се у тях, когато се появи облечена официално във всекидневната, без сълзи на очите и със спокойно лице. Присъстващите говореха тихо от уважение към мъката й. Смятаха, че й е необходима малка почивка, за да се подготви за изпитанието, което й предстоеше.

Масата беше отрупана с чинии, пълни със салати, различни ястия и десерти, донесени от загрижени роднини. Всички без изключение питаха: „Как го прие тя?“

Външно изглеждаше, че Стейси приема смъртта на баща си много добре. Както винаги беше облечена безупречно. Ако не бяха сенките под очите й, можеше да се каже, че се е приготвила за среща в клуба.

— Стейси, събудихме ли те? Оставихме бележка на вратата да чукат, а не да звънят, за да не те безпокоят.

— Не можах да заспя до късно — каза тя. — Кога си тръгна Джуниър?

— Някъде след полунощ. Гладна ли си? Господи, има толкова много ядене — за цяла рота.

— Не, благодаря. Точно сега не искам нищо.

— Господин Дейвис се обади. Трябва да обсъди подготовката за погребението с теб. Каза, че е на твое разположение.

— Ще му се обадя по-късно.

Изгледаха я изумени, когато тя отиде до закачалката в коридора и облече палтото си. Размениха си загрижени и озадачени погледи.

— Стейси, скъпа, къде отиваш?

— Излизам.

— Ще се радваме, ако можем да ти помогнем с нещо. Затова сме тук.

— Благодаря за предложението, но има нещо, което трябва да свърша сама.

— Какво да казваме на хората, които ще дойдат? — попита един от роднините й и я последва до външната врата.

Стейси се извърна и отговори спокойно:

— Кажете им каквото искате.

 

Енгъс не се изненада от появата на Алекс в своя кабинет. Беше дошла без предупреждение. Той седеше на коженото канапе и разтриваше пръста на крака си, който напоследък доста често го болеше.

— Не съм забелязал кога сте влязла — каза той. — Току-що се върнах от конюшните. Трябваше да се погрижа за един кон.

— Лууп ми каза, че сте тук.

— Искате ли нещо за закуска? Малко кафе?

— Не, благодаря, Енгъс.

„Много е гостоприемен“ — помисли Алекс.

— Ще ви бъде ли удобно да поговорим сега?

Той се засмя.

— Винаги ми е удобно, като знам за какво ще говорим.

Тя седна до него на канапето. Той я проучваше изпитателно със сините си очи.

— Джо изповяда ли се, преди да се самоубие?

— Не ме покани в кабинета си, за да прави признания, ако това имате предвид — отговори тя, — но знам за вашата сделка с него. Как успяхте да убедите Джуниър да направи това, Енгъс?

— На неговата възраст — започна той, без да прави опит да отрича твърдението й, — и в онзи момент момчето не се интересуваше много от това, което ще му се случи. Смъртта на Селина го потресе толкова много, че той се ожени за момичето на Джо, преди да осъзнае какво е направил. Какво знаете вие? Не бях сигурен, че може да преодолее мъката си по загубата на Селина, ако не му беше помогнала Стейси през първите месеци. Тя се грижеше за него. Никога не съм съжалявам, че сключих тази сделка.

— Кого прикривахте?

Енгъс смени рязко темата.

— Тази сутрин не изглеждате много добре. Лошо ли се държа Рийд с вас снощи?

Объркана, Алекс наведе глава.

— Джуниър ли ви каза?

— Да — той издърпа ботуша си, за да не притиска болния му пръст. — Не може да се каже, че съм изненадан. Разочарован — да, но не и изненадан.

Тя вдигна глава.

— Защо?

— Каквато майката, такава и дъщерята. Рийд никога не харесваше другите мъже, с които ходеше Селина. Може би характерът му е такъв. Мисля, че така казват днес.

Сложи босия си крак на пода и се облегна назад на канапето.

— Има ли нещо между вас двамата?

— Мисля, че да.

— Значи се обичате?

— Да.

Той я погледна разтревожен.

— Искам да ви предупредя като баща, Алекс. Не е лесно да се обича мъж като Рийд. Той има труден характер и не всеки може да го приеме такъв, какъвто е. Колкото повече остарява, толкова по-хаплив става. Главно затова, че майка му го остави, още когато беше бебе.

— Затова ли не е могъл да прости на Селина, че се е забъркала с Ал Гейдър и е забременяла с мен?

— Така мисля. Той се опита да не го показва пред хората и криеше чувствата си, но беше съкрушен. Нямаше нищо против вас, но не можеше да прости на майка ви, че го е измамила.

— Какво ще кажете за Джуниър?

— Джуниър не можеше да й прости, че обича Рийд повече от него.

— Но никои от тях не я е убил — каза тя и го погледна право в очите. — Вие сте я убил, нали?

Той стана и се приближи до прозореца. Погледна навън и видя всичко, което беше градил през целия си живот и което всеки миг можеше да загуби. В продължение на няколко минути в стаята цареше пълна тишина. Накрая Енгъс каза:

— Не съм я убил аз.

След това бавно се обърна и добави:

— Но исках да я убия.

— Защо?

— Майка ви хитруваше, Алекс. Това й харесваше. Когато я видях за първи път, тя беше малко момиченце. Всичко щеше да бъде наред, ако си беше останала такава. Но тя порасна и разбра, че има власт над тези две момчета. Сексуална власт. И започна да използва това, като постоянно ги разиграваше.

Сърцето на Алекс започна да бие по-силно. Едва дишаше. Сякаш гледаше филм на ужасите и чакаше чудовището да се появи зад гърба й. Искаше й се да види цялата картина, но все не успяваше. Вероятно беше ужасна.

— Знаех, че един ден това ще се случи — продължи Енгъс, — но не можах да направя нищо, за да го спра. Тя ги изправи един срещу друг.

Алекс си спомни думите на Нора Гейл: „Изкушението беше прекалено голямо.“

— Колкото по-големи ставаха, толкова по-лошо. Здравото приятелство между момчетата беше като лъскава ябълка. Селина прояждаше кората подобно на червей. Не я обичах — той се върна на канапето и седна. — Но я желаех.

Когато Алекс се убеди, че ушите й не я лъжат, тя си пое дълбоко дъх и изрече:

— Моля?

Енгъс се усмихна лукаво.

— Не забравяйте, че това беше преди двадесет и пет години и бях по-слаб с около двадесет килограма. Нямах това — посочи шкембето си, — и не бях плешив. Можеше да се каже, че жените си падаха по мен.

— Не се съмнявам в думите ви, Енгъс, просто нямах представа…

— Никой друг не предполагаше това. То беше моята малка тайна. Самата тя не знаеше… до вечерта, когато беше убита.

Алекс ахна невярващо. Чудовищната истина беше не само неприятна, но и отвратителна.

— Джуниър излезе и отиде да удави мъката си в алкохол. Селина дойде в тази стая. Седна точно тук, където седите вие сега, и заплака. Каза ми, че не знае какво да прави. Обичаше Рейд така, както никой друг мъж през живота си. Обичаше и Джуниър, но не достатъчно, за да се омъжи за него. Не знаеше как ще ви отгледа сама. Всеки път, когато ви погледнела, си спомняла за грешката, променила бъдещето й завинаги. Говори дълго и очакваше съчувствие от мен, но всичко, което виждах в нея, беше една малка егоистична негодница. Мислеше само за себе си. Не я интересуваше, че наранява другите хора, нито че си играе с техните съдби. Интересуваше се само от себе си.

След няколко секунди поклати глава и продължи:

— Това не ми пречеше да я желая. Желаех я повече от всякога. Оправдавах се с това, че тя не заслужава нещо по-добро от един възрастен, развратен мъж като мен — пое си дълбоко дъх. — Както и да е, аз направих признание пред нея.

— Казахте й… че я желаете?

— Не направо. Предложих й да я настаня в една къща в града, някъде наблизо. Казах й, че бих могъл да плащам всички нейни разноски. Не трябваше да си помръдва и пръста, само от време на време да ме приема при себе си. Очаквах да вземе и теб, а и баба ти също, въпреки че се съмнявах дали Мърл Греъм някога би се съгласила на подобно нещо. Накратко — каза той в заключение, — помолих я да стане моя любовница.

— А тя какво ви отговори?

— Нищо. Само ме гледа в продължение на няколко минути и след това избухна в смях — очите му се впиха в Алекс и добави сурово. — А ти знаеш колко много мразя да ми се присмиват.

— Ах ти, стар мръснико!

Двамата стреснато се обърнаха. Джуниър стоеше на вратата с лице, изпълнено с ярост. Застрашително насочи показалеца си към баща си.

— Ти не ми разреши да се оженя за нея, защото си искал да бъде твоя! Убил си я, защото е отхвърлила жалкото ти предложение! Негодник такъв! Затова си я убил!

 

Пътят изглеждаше по-натоварен от обикновено. Или просто така й се струваше, защото очите й бяха премрежени от сълзи. Едва успяваше да държи блейзъра на пътя. Връщаше се обратно в дома на Рийд.

Когато Джуниър се нахвърли върху Енгъс и започна да го удря с юмруци, тя избяга от стаята. Не можеше да понесе тази гледка. Разследването й беше станало причина син да се опълчи срещу баща си, приятел срещу приятеля си, и тя не можеше да издържа повече. Беше избягала.

Всички те бяха прави. Опитваха се да я предупредят, но тя отказа да ги послуша. Водена от чувството за вина, твърдоглава и смела, навлезе в забранена територия и наруши нейната неприкосновеност. Предизвика гнева на злите сили. Въпреки забраната от прокуратурата продължи разследването си.

Трябва да е била умопобъркана, за да смята, че Селина е била героиня, която е загинала в разцвета на своята младост, вдовица с новородено дете в скута си, попаднала в жесток свят. Оказа се, че е била хитра, егоистична и дори жестока към хората, които са я обичали.

Мърл я беше накарала да повярва, че тя е виновна за смъртта на майка си. Внушаваше й това с всеки жест, дума или постъпка.

Добре, Мърл не е била права. Селина сама си е била виновна, за да я убият. С това заключение Алекс се освободи от чувството за вина, което й тежеше. Тя беше свободна! Наистина вече не я интересуваше кой е убил майка й. Не е било заради нея.

Първото нещо, което й дойде наум, беше да сподели това чувство на свобода с Рийд. Паркира колата пред къщата му, слезе и прекоси верандата. Отначало се поколеба, но в следващия миг тихо почука на вратата. След няколко секунди я отвори и влезе вътре.

— Рийд?

Къщата беше мрачна и празна.

Тръгна към спалнята и отново го извика, но беше ясно, че го няма. Когато се обърна, забеляза дамската си чанта, останала на нощното шкафче. Провери дали не е забравила друго в банята, прибра си нещата и затвори чантата.

Изведнъж й се стори, че чува познат шум от скърцане на външната врата. Спря и се ослуша.

— Рийд?

Звукът не се повтори.

Спомняйки си за предишната нощ, прекарана с Рийд, тя гальовно докосна вещите му на нощното шкафче — чифт слънчеви очила, един гребен, който рядко използваше, и един колан с герба на щата върху токата. Сърцето й се изпълни с нежност. Когато се обърна, застина на мястото си.

На вратата на спалнята стоеше жена и държеше нож в ръката си.