Сандра Браун
Добре пазени тайни (24)

Глава XXIV

Алекс потърси слушалката, когато телефонът звънна, но вдигна чак след петото иззвъняване.

— Ало?

— Госпожица Гейдър ли е? Не съм ви събудила, нали? Извинете ме, ако с така.

Алекс махна косата от очите си и облиза пресъхналите си устни. Примигна сънено и седна в леглото.

— Не, просто имах малко работа.

Часовникът на масичката й показваше десет часа. Нямаше представа, че е спала до толкова късно, въпреки че си легна на разсъмване.

— Извинете, не съм сигурна с кого…

— Сара Джоу Минтън.

Не можа да скрие учудването си. Можеше да предположи, че е всеки друг, но не и тя.

— Вие… всичко наред ли е?

— Да. Добре съм, но ме е срам за ужасните неща, които ви наговорих предишната вечер.

Признанието, изречено с толкова разкаян тон шокира Алекс.

— Вие бяхте много разстроена.

— Имате ли нещо против да пиете чай с мен днес след обед?

Алекс помисли, че сънува. В днешно време хората казваха: „Нека да обядваме заедно…“, или „Какво ще кажете за една бира?“, или „Нека да пийнем по едно“, но никой не би казал „Имате ли нещо против да пием чай?“

— Това… това звучи добре.

— Добре. В три часа.

— Къде?

— Що за въпрос? Разбира се, че тук във фермата. Ще ви чакам, госпожице Гейдър. Довиждане.

Алекс постоя в недоумение няколко секунди, преди да постави слушалката на мястото й. Какво ли беше намислила Сара Джоу, за да я кани на чай?

* * *

Кабинетът на доктор Ели Колинс вероятно беше най-претрупаният и най-разхвърляният, в който някога беше влизала. Беше чисто, но навсякъде цареше безпорядък, което беше в унисон с характера на ветеринаря.

— Благодаря, че се съгласихте да ме приемете, доктор Колинс.

— Не се притеснявайте. Този след обед съм свободен. Влизайте и се настанявайте.

Отстрани купчина списания от един дървен стол и покани Алекс да седне. Самият той се настани зад едно бюро, претрупано с книжа.

— Не останах изненадан, когато ми се обадихте — каза докторът непринудено.

— Защо?

— Нат Честейн ме предупреди, че вероятно ще наминете и ще ми зададете няколко въпроса.

— Мислех, че е извън града.

— Това беше преди няколко седмици, веднага след като пристигнахте тук.

— Разбирам.

Алекс беше решила да оползотвори времето си до срещата със Сара Джоу, като разпита ветеринаря. Когато му се обади, той с готовност прие да се срещнат.

— Запознат ли сте с убийството на Селина Гейдър, моята майка? — започна тя, като преднамерено подчерта личната си заинтересованост.

— Разбира се. Тя беше хубаво момиче. Всички я обичаха.

— Благодаря. Баща ви е присъствал на раждането на жребчето онази нощ във фермата на Минтън, нали?

— Точно така. Аз поех работата, след като той почина.

— Бих искала да ми кажете някои неща. Само за семейство Минтън ли работите?

— Не, не съм техен личен ветеринарен лекар, имам си самостоятелна практика. Но да си призная, семейство Минтън ми възлагат толкова много работа, че почти изцяло работя само за тях. Там съм кажи-речи всеки ден.

— И с баща ви ли беше същото?

— Да, но ако мислите, че от страх да не загубя хляба си ще премълча нещо за семейство Минтън, грешите.

— Нямах това предвид.

— В тази страна има много коне и друг добитък и аз имам доста повече работа, отколкото предполагате. Аз съм честен човек. Баща ми също беше такъв.

Алекс кимна въпреки дълбокото си убеждение, че той едва ли ще се изпусне за нещо, което тя да използва като обвинение срещу семейство Минтън.

— Баща ви разказвал ли ви е за убийството на Селина?

— Той плака като дете, когато разбра, че е била убита с един от неговите инструменти.

— Доктор Колинс със сигурност ли идентифицира скалпела като оръдие на престъплението?

— Никога не е имал съмнение в това. Мама му подари този комплект инструменти от чисто сребро за сребърната им сватба. Техните инициали бяха гравирани на дръжките. Скалпелът беше негов. Не можеше да се примири с мисълта, че е бил толкова небрежен и го е изпуснал.

Алекс бързо се надигна от стола.

— За него е било странно, че е изгубил скалпела, който е бил подарък от жена му, така ли?

Доктор Колинс се почеса по бузата.

— Татко обичаше да си пази нещата. Държеше ги в специален калъф от кадифе. И досега не мога да си обясня как този скалпел е изпаднал от чантата му, освен с това, че този ден при кобилата влизаха много хора. Предполагам, че са го избутали в суматохата.

— Вие бяхте ли там?

— Мислех, че това ви е известно. Отидох да гледам и помагам на татко, ако стане нужда. Разбира се, и Рийд беше там. Той беше помагал и при други раждания.

— Рийд е бил там.

— Да. През целия ден.

— Баща ви оставял ли го е сам с лекарската си чанта?

Ели Колинс замълча и Алекс помисли, че не иска да отговори.

— Същото помисли и татко — каза той накрая, — но не мислете, че обвинявам Рийд.

— Не, разбира се, че не. Кой друг идва в конюшнята онзи ден?

— Нека да помисля — той прехапа долната си устна и се опита да си спомни. — Почти всички идваха, по едно или друго време — Енгъс, Джуниър, Рийд, всички работници в конюшнята и ездачите.

— Пейсти Хикъм?

— Разбира се. Всички във фермата бяха разтревожени за тази кобила. Дори Стейси Уолис се отби за малко. Доколкото си спомням, тя току-що се беше върнала от екскурзия по крайбрежието.

Изведнъж всичко в Алекс се преобърна. Опита се да се овладее и да остане спокойна.

— Остана ли дълго?

— Кой, Стейси ли? Не. Каза, че трябва да се прибира, за да разопакова багажа си.

— Какво ще кажете за Гууни Бъд? Беше ли наоколо?

— Той се мотаеше навсякъде. Не си спомням да съм го виждал, но това не означава, че не е бил там.

— Ако не сте го видял, не се ли учудихте, че се е появил със скалпела, облян с кръвта на Селина?

— Наистина не. Татко не беше забелязал, че инструментът липсва, преди да го намерят в Гууни Бъд. Повярвахме на това, което казаха — че е паднал от чантата на татко, Гууни Бъд го е видял, взел го и убил майка ви с него.

— Възможно е някой незабелязано да го е измъкнал от чантата на баща ви в тази бъркотия около кобилата.

— Разбира се, че е възможно.

Той призна това с неохота, защото по този начин замесваше хората, за които работеше. Алекс си спомни колко загрижен беше Рийд предишната вечер за коня си. Ели Колинс беше приятел и с тримата заподозрени. Алекс го принуди да се разкъсва между обективността и своята лоялност към хората, у които си изкарваше прехраната. Задачата й беше неприятна, но необходима.

Тя стана и протегна ръка за сбогом.

— А, сетих се още нещо, доктор Колинс. Имате ли нещо против да погледна скалпела?

Той остана изненадан.

— Не бих имал нищо против, ако беше у мен.

— Не е у вас?

— Не.

— У майка ви ли е?

— Не го видяхме повече.

— Дори и след като Гууни Бъд е бил изпратен в клиниката за душевно болни?

— Тя и татко не настояваха да го получат обратно, тъй като знаеха какво беше извършено е него.

— Искате да кажете, че не знаете къде е?

— Не знам какво е станало с него след това.

 

Във фермата на Минтън беше много оживено. Групи хора почистваха остатъците от пожара. Инспектори от пожарната вземаха парчета от дървения материал и търсеха улики за причините на пожара.

Около къщата други хора почистваха следите от надписите по стените. Трети мереха прозорците, за да им сложат нови стъкла.

Рийд сновеше наоколо и даваше съвети. Беше небръснат и мръсен, изглеждаше мрачен. Яката на ризата му беше разкопчана и извадена отвън, ръкавите — навити до лактите. Не носеше нито шапка, нито работни ръкавици.

Той забеляза Алекс, когато тя слезе от колата, но преди да я поздрави, един от инспекторите го извика.

— Може би трябва да погледнете това, шерифе.

Рийд се обърна и тръгна към конюшня номер две.

Алекс го последва.

— Камък? Какво общо има той с пожара? — попита Рийд, когато Алекс приближи.

Пожарникарят се почеса по главата.

— Изглежда пожарът е станал случайно. Като че ли някой е използвал прашка, за да счупи прозорците.

— Като Давид срещу Голиат — промърмори Алекс.

Рийд присви устни, но не каза нищо. Пожарникарят продължи:

— Моето предположение е, че този камък е бил изстрелян с прашка, промъкнал се е през някоя дупка на покрива и е закачил оголена жица. Това е причинило късо съединение, което пък е предизвикало пожара — той се намръщи. — Ако аз исках да подпалвам нещо, бих използвал запалителна стрела, не бих хвърлял камъни.

Рийд подхвърли тежкия камък в ръката си.

— Благодаря.

След като човекът се оттегли, каза на Алекс:

— Достатъчно е, за да задържа и обвиня Пламит в палеж.

Тъй като денят беше необичайно топъл за сезона, шерифът миришеше на пот, но това не й беше неприятно. Всъщност й харесваше. Гъстите косми по гърдите му се развяваха от вятъра и се събираха в тясна линия, която се спускаше надолу към колана. Понеже беше достатъчно близо до него, можеше да види как са се накъдрили от потта.

Когато забеляза това, Алекс усети затопляне отвътре. Вдигна очи към лицето му. Струйка пот се стичаше от разрошената му коса и се спускаше към веждата. Тя устоя на изкушението да посегне и да я изтрие с пръсти. Не се беше бръснал от предишния ден, но брадата му отиваше.

Беше й много трудно да се съсредоточи върху работата си.

— Арестувахте ли Пламит?

— Опитахме се — каза той. — Изчезнал е.

— А семейството му?

— Всички са си вкъщи и гледат виновно, но не казват нищо за пастора. Не се безпокоя за него. Няма да отиде далече. Ще го потърсим сред паството му, явно някой го укрива. Рано или късно ще се появи.

— Като го хванете, бих искала да присъствам на разпита.

Рийд хвърли камъка на земята.

— Какво правите тук?

— Дойдох да пия чай със Сара Джоу — в отговор на недоверчивото му изражение допълни: — Идеята беше нейна, а не моя.

— Тогава приятно изкарване — подметна той саркастично. — После се обърна и тръгна към конюшнята.

Енгъс стоеше на верандата и наблюдаваше работата по почистването. Когато се приближи, Алекс се опита да не бие на очи. Не беше сигурна как ще я приеме.

— Пристигате точно навреме — каза той вместо поздрав.

Явно знаеше, че я очакват.

— Здравейте, Енгъс.

— Точността е добродетел, както и смелостта. Вие ги притежавате и двете, млада госпожице — кимна той одобрително. — Имахте смелостта да се появите тук днес. В това отношение сте точно като майка си. Тя не беше от срамежливите.

— Наистина ли?

Възрастният мъж се усмихна под мустак.

— Виждал съм я много пъти как държи в ръцете си онези дяволи Рийд и Джуниър.

Смехът му затихна и на лицето му се появи лека усмивка при спомена за миналото.

— Ако беше останала жива, щеше да стане истинска жена — очите му се върнаха отново върху Алекс. — Предполагам, че щеше да стане като вас. Ако имах дъщеря, бих искал да прилича на вас.

Смутена от неочакваното изявление, Алекс каза:

— Извинете, ако съм свързана по някакъв начин с това, дори и косвено — направи жест с ръка към разрушените постройки. — Надявам се, че Рийд ще открие кой го е направил и ще го подведе под отговорност.

— И аз се надявам. Ще възстановя повечето от нещата — каза той и хвърли поглед към счупените стъкла на верандата. — Но много съжалявам за коня на Рийд. Той се гордееше с него. Спестяваше доста дълго, за да го купи.

— Изглежда много разстроен — Алекс се обърна. Видя Рийд до колата да говори по радиостанцията.

— Беше повече от бесен. Става ужасно ревнив, когато става въпрос за нещо, което му принадлежи. Разбираемо е, като се има предвид как е израснал. Никой не се е грижил за него. Живял е само от труда си. След като веднъж си събирал боклуци по улиците, за да оцелееш, мисля, че е много трудно да се откажеш от придобитото с много усилия. Изглежда дребнав, защото знае, че понякога животът зависи от дреболии.

Джуниър се появи отнякъде с традиционната си усмивка. Беше в неподходящо за случая весело настроение. За разлика от Рийд и Енгъс дрехите му бяха безупречно изгладени и чисти. Дори и да беше работил до скоро, сега никой не можеше да забележи потта му.

След като поздрави Алекс сърдечно, той каза:

— И двамата няма да повярвате, ако ви кажа с кого говорих преди малко. Една от собственичките се обади, за да провери как е кобилата й, която щяла скоро да ражда. Лошите новини бързо се разнасят. Като се разциври: „Милото ми дете, трябва да се е изплашило до смърт.“ Уверих я, че кобилата й е в друга конюшня, но тя ме държа половин час на телефона и не затвори, докато не се заклех, че нейното дете и бъдещото му бебе са добре.

Той имитира гласа на жената. Енгъс и Алекс се засмяха. В този момент с периферното си зрение Алекс долови, че Рийд ги наблюдава. Стоеше неподвижно и въпреки голямото разстояние между тях, тя беше сигурна, че това не му харесва. Пренебрежението му се носеше из въздуха и когато стигна до нея, сякаш я удари с всичка сила.

— По-добре да вляза вътре, защото ще закъснея за чая — обърна се тя към мъжете.

Джуниър сложи ръка на рамото й.

— Мама иска да ви се извини за снощи. Сияеше от радост, че приехте поканата й. Очаква ви.