Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Best Kept Secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 103 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Добре пазени тайни

ИК „Слово“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от reni_9626)

Глава XXXII

Веднага щом пристигнаха в съда, Рийд и Алекс влязоха в стаята за разпити. Фъргюс Пламит седеше зад дървена маса с библията в ръце и се молеше.

Госпожа Пламит също беше там. Седеше с наведена глава, но когато те влязоха, скочи и ги погледна като изплашена сърна. Както предишния път, на лицето й нямаше и следа от грим, косата й беше вързана на кок на тила, беше облечена безвкусно.

— Здравейте, госпожо Пламит — каза любезно Рийд.

— Здравейте, шерифе.

Ако не беше видяла, че жената да си отваря устните, Алекс би помислила, че не е казала нищо. Изглеждаше изплашена до смърт. Стоеше вплела пръсти пред себе си.

— Добре ли сте? — попита Рийд със същия учтив тон. Тя поклати глава и страхливо погледна съпруга си, който пламенно се молеше. — Вашият адвокат може да присъства докато ви разпитваме с госпожица Гейдър.

Преди госпожа Пламит да успее да отговори, Фъргюс свърши молитвата и с „Амин“ вдигна глава. Погледна Рийд с фанатичен поглед.

— Най-добрият адвокат е на наша страна. Бог ми е свидетел сега и вовеки веков.

— Чудесно — отвърна Рийд с насмешка. — Искам да се протоколира, че се отказвате от адвокат по време на разпита.

Пламит се обърна към Алекс.

— Какво прави тук тази блудница? Няма да допусна да осквернява с присъствието си тази зала и да седи до жена ми.

— Нито ти, нито жена ти можете да попречите да остане. Седнете, Алекс.

По нареждане на Рийд тя седна на най-близкия стол. Беше му благодарна, че й предостави възможността да присъства на разпита на Пламит, един страхотен фанатик с лоши обноски. Самата му фигура беше комична.

Рийд също седна и изгледа внимателно пастора през масата. Отвори една папка, която помощниците му бяха приготвили.

— Къде бяхте миналата сряда вечерта?

Пламит затвори очи и наклони глава, сякаш чуваше някакъв загадъчен и далечен глас.

— Ще ви отговоря — каза той и отвори очи след няколко секунди. — Водих вечерна служба в църквата. Молихме се за спасението на този град и за душите на онези, които ще бъдат покварени, а също и за невинните.

Рийд го прекъсна равнодушно.

— Моля ви, отговаряйте кратко. Нямам намерение да прекарам целия следобед тук. В колко часа започва службата?

— Различно.

— Сигурно — отговори провлечено Рийд. — Бих искал да присъствам някой път.

Това предизвика нервен смях от страна на госпожа Пламит. Никой, освен нея, не се учуди на изявлението на Рийд. Тя погледна уплашено съпруга си, който я гледаше неодобрително.

— Кога свършва службата? — попита Рийд отново, за да покаже, че не се е отказал.

Пламит продължи да гледа осъдително жена си. Тя наведе засрамено глава. Рийд се пресегна през масата и хвана Пламит за брадичката.

— Спри да я гледаш по този начин и ми отговори. Не ме занасяй повече.

Пламит затвори очи, потръпна леко и измънка:

— Господи, направи така, че да не чувам вулгарния език на този твой син и ме освободи от присъствието на неверниците.

— По-добре да изпратя ято ангели да спасят първо теб, братко. Ако не започнеш да отговаряш на въпросите ми, ще те пратя в затвора.

Пламит отвори широко очи.

— По какво обвинение?

— По обвинение в палеж.

Алекс бързо погледна Рийд. Той блъфираше. Конете за надбягвания се считаха за въпрос от национален мащаб и следователно делата отиваха в друг отдел. Но федералните власти обикновено не се ангажираха с дела за палежи, ако щетите не възлизат на стойност над петдесет хиляди долара. Пламит също нямаше да се хване на въдицата.

— Това е смешно. Палеж? Единственият огън, който съм запалил през живота си, това с огънят в сърцата на хората, повярвали в бог.

— Ако това е истина, тогава кажи къде беше от миналата сряда вечерта до днес, когато моят помощник Капел те е заловил да излизаш от задния вход на онази къща. Къде отиде след службата онази вечер?

Пламит се замисли.

— Отидох да посетя един от нашите братя, който беше болен.

— Той може ли да потвърди това?

— За съжаление, не.

— Позволи ми да отгатна — той е мъртъв.

Пламит се намръщи, когато чу саркастичния тон на шерифа.

— Не, но докато съм бил на служба, изпаднал в безсъзнание от треската. Няма да си спомни нищо. Беше много болен. Стояхме цяла нощ със семейството му и се молехме за него.

Рийд отправи проницателен поглед към Уенда Пламит. Тя виновно извърна глава. След това се обърна към Алекс. Изражението му показваше, че е постигнал повече от колкото е очаквал. Когато се обърна, той рязко попита:

— Знаеш ли къде е фермата на семейство Минтън?

— Разбира се.

— Ходи ли там миналата сряда вечерта?

— Не.

— Изпращал ли си някого там миналата сряда вечерта?

— Не.

— Някой от твоето паство? Вярващи, в чиито сърца си разпалил огън по време на молитвата същата вечер?

— Разбира се, че не.

— Не си ли бил там и не си ли вършил безчинства, като боядисване на стени, хвърляне на изпражнения в коритата за хранене на добитъка или чупене на прозорци?

— Моят съветник ми каза, че не трябва да отговарям на повече въпроси — заяви пасторът и скръсти ръце пред гърдите си.

— Защото можеш да се изпуснеш нещо, което да потвърди обвиненията?

— Не!

— Лъжеш, Пламит.

— Бог е на моя страна! — извика пасторът с широко отворени очи. — Щом като Бог е на наша страна — издекламира той театрално, — тогава кой би бил против нас?

— Той няма да е на твоя страна за дълго — прошепна заплашително Рийд.

Стана от стола си, заобиколи масата и се наведе над него.

— Бог не обича лъжците.

— Отче наш ти, който си на небето…

— Престани. Пламит.

— … да се свети името ти. Да бъде…

— Кого изпрати да подпали фермата на Минтън?

— … твоята воля, както на небето…

— Все пак си изпратил твои привърженици, нали? Защото не си се осмелил да го направиш сам.

Пламит внезапно прекъсна молитвата си. Дишането му стана насечено и слабо. Рийд беше докоснал някаква струна в неговата душа, затова бързо продължи.

— Ти ли оглавяваше групата, или само осигури боите?

Рийд беше споменал на Алекс преди това, че е обиколил всички железарски магазини, за да провери откъде е купена боята, но нито един търговец не си спомняше да е купувано голямо количество за един ден.

Пламит явно не беше толкова глупав, за да я купи наведнъж и от един магазин. Може би беше ходил и в друг град. Рийд не можеше да докаже това, но пасторът можеше да се изплаши, че е оставил някакви улики след себе си, и да се изпусне.

За втори път обаче той улови блъфа и след като се овладя, погледна напред и каза:

— Не разбирам за какво намеквате, шериф Ламбърт.

— Нека да започнем отначало — каза Рийд с въздишка. — Виж, Пламит ние — госпожица Гейдър и аз — знаем, че си виновен. Ти си й казал да бъде твърда с грешниците. Вандалщина във фермата на Минтън ли имаше предвид?

Пламит не каза нищо.

Тогава Рийд подхвана друга тактика.

— Признанието не се ли счита полезно за душата? Излей си душата, Пламит. Признай. Жена ти ще си отиде вкъщи при децата, а и аз ще мога да си отида по-рано днес.

Пасторът остана безмълвен.

Рийд започна отначало, като се надяваше да улови Пламит в лъжа. Няколко пъти попита Алекс дали иска да го разпита, но тя отказа. Нямаше в какво друго да го обвини.

Рийд не стигна доникъде. Разказът на пастора остана същия. Шерифът не успя да го хване в противоречие.

Когато свърши с въпросите, Пламит го погледна намръщено и каза:

— Наближава време за вечеря. Бихте ли ни извинили.

Рийд ядосано прокара ръка през косата си.

— Знам, че си го направил ти, негоднико. Дори и да не си бил там, ти си го планирал. Ти уби коня ми.

Пламит видимо реагира.

— Аз съм убил коня ти? Това не е вярно. Вие сте го убил. Четох за това във вестниците.

Рийд прекоси стаята и се доближи до него.

— Ти си виновен — изсъска той. — Когато си чел, сигурно ти е доставило голямо удоволствие нали, дребен негоднико? Ще ми платиш за това животно, дори ако трябва да ти извия врата, за да си признаеш.

Така мина още един час.

Алекс се чувстваше неудобно на стола и искаше разпита да свърши по-бързо. Накрая стана и започна да се разхожда из стаята, за да се раздвижи. Пламит проследи с фанатичния си поглед и я накара да се почувства толкова неловко, че тя веднага се върна на място си.

— Госпожо Пламит?

Жената на пастора трепна, когато шерифът произнесе името й. Седеше с отпуснати рамене, а главата й беше леко наклонена. Изведнъж се изправи и погледна Рийд със страхопочитание и респект.

— Да, господине?

— Истина ли е това, което съпругът ви казва?

Тя хвърли бърз поглед към Рийд, преглътна тежко и нервно прехапа устни. След това наведе очи и започна да кима с глава нагоре-надолу.

— Да.

Лицето на Пламит остана спокойно, въпреки че слабо се усмихваше. След това Рийд погледна към Алекс и едва забележимо вдигна рамене.

Той се загледа в пода известно време, преди да извика помощника си, който се появи на секундата, сякаш беше стоял пред вратата и очакваше да го повикат всеки момент.

— Нека да си върви.

Пламит затвори библията и стана. Запъти се към вратата като кръстоносец, облечен в пълно бойно снаряжение. Не обърна никакво внимание на жена си, която вървеше по петите му.

Рийд даде нареждания на хората си.

— Дръжте къщата под око и ме информирайте, ако нещо ви се стори подозрително. По дяволите, не мога да гледам как този негодник си отива от тук безнаказано.

— Вие не сте виновен — обади се Алекс съчувствено. — Проведохте обстоен разпит, Рийд. Още в самото начало знаехте, че няма доказателства.

Той я заобиколи. От очите му хвърчаха искри.

— Ето защо нищо не можа да ви спре, прав ли съм? — напусна залата и я остави възмутена.

Алекс слезе до своя офис и започна да рови из чантата си за ключа. Когато се наведе да отключи, усети, че някой стои зад гърба й. Сърнето й започна да бие силно и чу нечий глас да шепне в ухото й:

— Подкупили са ви неверниците. Действате в съгласие със сатаната и се държите като уличница, която се е продала.

Обърна се и видя Пламит, който я гледаше с безумен поглед. В ъгълчетата на устните му се беше образувала пяна и дишането му беше тежко.

— Вие не оправдахте очакванията ми.

— Не съм ви молила да ми вярвате — отговори Алекс с дрезгав глас и се огледа неспокойно.

— Безбожниците са размътили ума и сърцето ви. Тялото ви е опетнено от самия дявол. Вие…

Някой го хвана отзад и го притисна до стената.

— Пламит, предупреждавам те — лицето на Рийд беше строго — изчезвай или ще прекараш известно време в затвора.

— В какво ме обвиняваш? — изпищя пасторът. — Нямаш причини да ме задържиш.

— В заплахи срещу госпожица Гейдър.

— Аз съм пратеник на Бога.

— Ако Бог има да казва нещо на Алекс, той сам ще й го каже. Разбра ли? Разбра ли? — повтори той и разтърси раменете на Пламит, след това го пусна да си върви. Той заобиколи госпожа Пламит, която се беше долепила до стената и гледаше уплашено.

— Уенда, предупреждавам те да го отведеш вкъщи. Сега! — изкрещя шерифът.

Жената прояви повече смелост, отколкото предполагаше Алекс, и хвана съпруга си за ръка. Поведе го по коридора, заедно изкачиха стъпалата и изчезнаха зад ъгъла.

Алекс не осъзнаваше, че цялата трепери, докато не улови погледа на Рийд. Той наблюдаваше ръката й, с която беше хванала разтуптяното си сърце.

— Докосна ли ви? Нарани ли ви?

— Не — отговори тя и поклати глава. След това повтори: — Не.

— Не ме лъжете. Заплаши ли ви с нещо? Кажете ми, за да мога да го използвам срещу него.

— Не, само глупости, че съм се продала на дявола. Смята ме за предателка.

— Вземете си нещата. Ще се приберете в мотела.

— Няма да има нужда да ме молите повторно.

Той откачи палтото й от закачалката, поставена близо до вратата. Не се прояви като кавалер, а почти го хвърли в лицето й, но Алекс се трогна от неговата явна загриженост за сигурността й. Той облече коженото си яке и сложи каубойската шапка, докато се качваха по стъпалата на път за входната врата.

Семейство Пламит се бяха вслушали в съвета му и си бяха отишли. Не се виждаха наоколо. Навън вече беше тъмно и по-голямата част от площада беше безлюдна. Дори кафенето „В & В“ беше затворено. Масите бяха заредени за закуска.

Когато седна зад волана на колата си, Алекс усети, че е много студено.

— Включете двигателят да работи, за да се стопли, но не тръгвайте, преди да дойда с моята кола. Ще ви следвам до мотела.

— Няма нужда, Рийд. Както казахте, той вероятно е страхливец. Хората, които заплашват, рядко изпълняват заплахите си.

— Да. Рядко — натърти на думата той.

— Мога да се грижа сама за себе си. Не трябва да се безпокоите за мен.

— Не се безпокоя за вас, а за себе си. Вие търсите неприятности още с идването си тук и ги получихте. Но няма да допусна жена следовател да бъде изнасилена, осакатена или убита в моя район. Разбрахте ли?

Той затвори с трясък вратата на колата си. Алекс видя как се изгуби по тъмния тротоар и поиска никога да не беше чувала за него и за проклетия му район. Причисли го към ада, който Пламит често споменаваше.

Като видя фаровете на приближаващия блейзър, включи на скорост и потегли към мотела. Не й беше приятно да я придружават дотам.

Влезе в стаята си и заключи здраво вратата след себе си, без дори да махне на Рийд за благодарност. Поръча си вечеря в стаята, но тя беше безвкусна. Прелисти още един, два албума от гимназията, но всичко й беше толкова познато, че се отказа. Беше уморена, а не можеше да заспи.

Спомни си целувката на Джуниър, която не я накара да изпита никакво удоволствие. Целувките на Рийд обаче я възбуждаха. Може би Джуниър целеше същото, но не успя.

На Енгъс не му беше необходимо кой знае какво въображение, за да си представи сцената, разиграла се в хангара, когато влезе и ги завари с Рийд. На лицето му беше изписано учудване, неодобрение и нещо, което не можа да разбере със сигурност. Примирение със съдбата?

Тя отметна глава — уморена, ядосана и уплашена. Колкото и да отричаше, Пламит я безпокоеше. Той беше побъркан, но в думите му имаше и истина.

Интересуваше я какво мисли за нея всеки един от заподозрените. Да спечели тяхното одобрение беше равносилно да спечели одобрението на баба си. Това би било доста странно и тя допускаше, че ще се окаже и много трудно.

Нямаше доверие на Рийд, но го желаеше и искаше той да отговори на чувствата й. Въпреки мудността на Джуниър, тя и него харесваше и донякъде го съжаляваше; Енгъс запълваше детските й фантазии за строг, но любящ баща. Колкото повече се доближаваше до истината за връзката им с убийството на майка й, толкова по-малко й се искаше да я узнае.

Тогава в съзнанието й изплува убийството на Пейсти Хикъм. Заподозреният от Рийд — Лил Търнър — все още беше на свобода. Докато не се убеди, че наистина, той е убил Пейсти, щеше да мисли, че някой нарочно го е убил, за да го елиминира като свидетел на убийството на Селина. Той е представлявал заплаха за убиеца.

Към полунощ чу една кола да преминава бавно покрай вратата на стаята й и когато фаровете осветиха леглото й, сърцето й се сви от страх.

Дръпна леко завесите и се доближи до прозореца. Надникна през процепа и издаде слаб, радостен вик.

Беше блейзърът на шерифа. Той направи обиколка на паркинга пред мотела, мина още веднъж покрай стаята й и отмина.

Рийд мислеше да се отбие, за да пийне нещо и да го посрещне усмихната и сърдечна жена, но се отказа и се отправи към дома си.

Беше болен от някаква непозната болест. Не можеше да познае какво му е, колкото и да се опитваше. Нещо го болеше отвътре и постоянно го държеше напрегнат.

Домът, който винаги му беше харесвал заради самотата, която осигуряваше, му се стори пуст, когато отвори скърцащата входна врата. Кога ще се сети да смаже тези панти? Включи една лампа, която не светеше много силно, но достатъчно, за да му напомни, че няма кой да го посрещне.

Нямаше дори куче, което да дойде при него, да близне ръката му или да подвие опашка от радост, че го вижда. Нямаше златни рибки, нито папагал или котка — нищо, което да копнее за него и да запълни празнината в живота му.

Конете бяха нещо съвсем различно. Те бяха пари, вложени в бизнес. От време на време се появяваше някой по-специален кон като Дабъл Тайм, но сега, след като го беше изгубил, Рийд изпита голяма болка и се опита да не мисли за това.

Лагерите за бежанци в страни с недостиг на храна може би бяха по-добре заредени с провизии, отколкото неговата кухня. Рядко се хранеше вкъщи. Когато му се случеше, като сега, минаваше с една бира и няколко сандвича, намазани с фъстъчено масло.

На път към коридора включи фурната, за да не умре от студ до сутринта. Леглото му беше разхвърляно — не си спомняше какво го беше накарало да излезе толкова рано сутринта, без да го оправи.

Съблече дрехите си и ги пусна и коша за пране, който племенницата на Лууп трябваше да опразни, като дойде следващия път. Може би имаше повече бельо и чорапи от всички други мъже, които познаваше. Не беше от екстравагантност, това просто го улесняваше, за да не пере често. Гардеробът му се състоеше главно от дънки и ризи. Всяка седмица ги носеше на химическо чистене и така успяваше да поддържа приличен външния си вид.

Докато си миеше зъбите в банята, се погледна в огледалото. Нуждаеше се от подстригване. Обикновено се подстригваше често. Ето още няколко бели косъма от последния път, когато се оглежда в огледалото. Кога ли са се появили?

Изведнъж осъзна, че по лицето му има доста бръчки. Постави четката за зъби в единия край на устните си, облегна се на мивката и се погледна отблизо в огледалото.

Изглеждаше стар.

Прекалено стар. За какво? И още по-точно — за кого? Името, което мина през ума му, много го разтревожи.

Извади четката за зъби от устата си и си изплаква зъбите. Избягна да се погледне още веднъж в огледалото, преди да угаси лампата. Нямаше нужда да навива часовника за звънене. Винаги се събуждаше при изгрев-слънце и никога не се успиваше.

Чаршафите бяха ледени. Дръпна завивките на леглото до брадичката си и почака да се затопли. В моменти като този, когато нощта му се струваше най-мрачната и най-студената, а също така и най-самотната, му се искаше Селина да не го беше направила неспособен да завърже други познанства. В други случаи рядко се поддаваше на чувствата си.

В моменти като този тайно желаеше да се беше оженил. Да спиш до топлото тяло на една жена, дори и да не я обичаш истински, дори и да е надебеляла много само няколко месеца след сватбата, дори и да те е разочаровала или изнудвала за пари, би било много по-добре, отколкото да спиш сам. А може би не. За Бога, кой знае? Не беше разбрал това заради Селина. Когато тя умря, не я обичаше, поне не така, както я беше обичал през по-голямата част от живота си дотогава.

Беше започнал да се чуди дали тяхната любов би надживяла младостта им, дали е била истинска или просто е била заместител на това, което им е липсвало в живота. Винаги я бе обичал като приятел, но се съмняваше, че взаимната им зависимост може да бъде здрава основа за съвместен живот.

Навярно Селина беше усетила неговата сдържаност и тя бе една от причините да замине за известно време. Никога не бяха обсъждали това. Той само подозираше, че е било така, но никога не разбра.

Месеци преди тя да замине за Ел Пасо онова лято, той постави на изпитание издръжливостта на техния роман от детството. Ако с възрастта чувствата му към нея се променят, как ли би понесъл раздялата? Все още не можеше да си обясни това, когато тя умря и смъртта й го завари неподготвен да завърже нови връзки.

Не можеше да си позволи да бъде толкова обвързан е друго човешко същество. Беше ужасно — такава привързаност към друг човек, особено към жена.

Преди години се закле, че с която и жена да спи, никога няма да се влюбва в нея, преди да бъде женен. Със сигурност знаеше, че никога няма да обикне друга жена така, както обичаше Селина.

Но кратките любовни връзки, които бе имал, бяха станали доста заплетени. Жените се задълбочаваха в чувствата си и се привързваха към него, а той не можеше да им отвърне със същото. Тогава започна да разчита на Нора Гейл само за физическо задоволяване. Сега и това го беше разочаровало. Сексът с нея беше еднообразен и безсмислен и напоследък му беше трудно да скрива отегчението си.

Да се занимава с жена от по-висока класа изискваше по-висока цена, отколкото беше склонен да плати.

Дори и сега, когато лежеше в леглото си, той се улови, че мисли за нея.

На неговата възраст беше необичайно да мечтае като някой хлапак. Алекс заемаше голяма част от мислите му. Изпитваше нежност и непреодолима страст.

Винаги, когато мислеше за нея, изпитваше болка. Споменът за това, коя беше тя и как предизвикателно промени живота му, разбиранията му за това, как трябва да се държи един мъж на неговата възраст към доста по-млада от него жена и ревността, която изпита, когато я видя да се целува с Джуниър.

— По дяволите!

Простена гласно в тъмнината и покри очите си с ръка, като се помъчи да си спомни този момент отново. Изпита такава силна ревност, че се уплаши. Учуди се как се стърпя да не излезе от блейзъра.

Как се случи това, за Бога? Защо й позволи да го омотае, когато от това не може да излезе нищо, а само ще задълбочи пропастта, която създаде майка й между него и Джуниър?

Едно приятелство — самата дума го накара да потръпне — между него и Алекс — за това и дума не можеше да става. Тогава защо го безпокоеше мисълта, че в очите на една умна жена, която се бори за своята реализация, изглежда само един застаряващ мъж?

Той и Селина имаха всичко, но тя беше недостижима, така че защо, по дяволите, си мислеше, че може да се среща с Алекс?

Имаше нещо друго, помисли си той — убийството на Селина. Алекс никога няма да разбере за това.

Тази причина не беше основателна, но поне за момент го накара да я желае. След миг обаче по тялото му се разля топлина и той бе обхванат от силно желание. Поиска да помирише тялото й, да усети отново косата й върху бузата си, върху гърдите си. Представи си нейните устни върху своите и си пое дълбоко дъх. Искаше му се да я докосне отново и да захапе зърното й с устни.

Прошепна името й в тъмнината и си припомни момента, в който откопча сутиена й и погали забранената плът. Въображението му се разпали.

Накрая споменът избледня и той отново се почувства самотен в студената и тъмна къща.