Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Best Kept Secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 103 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Добре пазени тайни

ИК „Слово“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от reni_9626)

Глава IV

Съдията Джоузеф Уолис беше най-редовният клиент на аптеката в Пърсел. Всеки ден, след като се оттеглеше от масата на обяд, той вземаше по една или две глътки от лекарството, което му беше предписал лекарят. Дъщеря му Стейси и днес беше приготвила храната, както правеше всеки ден през седмицата е изключение на неделя, когато ходеха в клуба. Кнедлите, малки и надути както винаги, бяха заседнали в стомаха му като топки за голф.

— Нещо не е наред ли? — попита тя, когато баща й започна разсеяно да потрива корема си.

— Не, няма нищо.

— Пиле с кнедли е едно от любимите ти ястия.

— Обядът беше превъзходен. Просто днес имам нервен стомах.

— Вземи си ментов бонбон.

Подаде му стъклената купа е бонбони, която стоеше на масичката за кафе. Той взе един, увит в хартия на червени и бели ивици, и го лапна.

— Има ли някаква по-особена причина за нервния ти стомах?

Откакто майка й почина преди няколко години, Стейси се грижеше за баща си. Неомъжена, на средна възраст, тя много обичаше да се проявява като домакиня, и тъй като нямаше нито съпруг, нито деца, прекаляваше с грижите си около съдията.

Никога не бе минавала за красавица, а и годините не бяха благосклонни към нея. Външният й вид можеше да се опише с една дума — неугледен. Но дори и такава, положението й в Пърсел беше пределно ясно на всеки.

Името й можеше да се види на всеки плакат на Съюза на жените в града. Тя преподаваше на момичетата от неделното училище при методистката църква, всяка събота сутрин посещаваше живеещите в дома за стари хора и играеше бридж във вторник и четвъртък. Седмичният й график винаги беше запълнен. Обличаше се скъпо и сравнително добре, далеч не по модата за възрастта си.

Възпитанието й беше безупречно, поведението — изискано, а темпераментът й — ведър. Стейси претърпя разочарованията в живота по начин, който заслужаваше възхищение. Всички приемаха, че е щастлива и доволна от съдбата.

Но грешаха.

Съдията Уолис облече палтото си на път към вратата.

— Енгъс ми телефонира снощи.

— Така ли? И какво искаше? — попита Стейси и му вдигна яката на палтото, за да предпази ушите му от вятъра навън.

— Дъщерята на Селина Гейдър е пристигнала вчера.

Стейси за момент застина неподвижно, след това отстъпи крачка назад. Очите им се срещнаха.

— Дъщерята на Селина Гейдър?

— Не помниш ли бебето? Мисля, че се казваше Александра.

— Александра, да — спомням си — повтори тя несигурно. — Тук в Пърсел?

— От вчера. Много е пораснала.

— Защо не ми каза това снощи, когато се прибрах?

— Защото беше късно и вече беше легнала. Знаех, че си уморена и не исках да те безпокоя.

Стейси се обърна и започна да прибира празните обвивки от бонбоните. Баща й имаше лошия навик да ги оставя вътре в бонбониерата.

— Защо трябва да ме тревожи внезапното появяване на дъщерята на Селина?

— Наистина няма особена причина — каза съдията, доволен от това, че не трябва да гледа дъщеря си в очите. — От друга страна, това може да обърка целия град.

Стейси се върна на мястото си. Мачкаше едно целофанче в ръка.

— Защо мислиш така?

Съдията покри устата си с ръка и се оригна.

— Тя е следовател в кантората на областния прокурор в Остин.

— Дъщерята на Селина? — възкликна Стейси.

— Дяволска работа, нали? Кой би предположил, че ще се представи толкова добре и ще се издигне, като се има пред вид, че Мърл Греъм я е отгледала.

— Все още не си ми казал защо е дошла в Пърсел? На посещение ли?

— Страхувам се, че е тук служебно — поклати глава съдията.

— Това има ли нещо общо с разрешителното за хазарт на семейство Минтън?

Той погледна настрани и започна нервно да си играе с едно копче на палтото си.

— Не. Всъщност, тя е получила разрешение от областния прокурор да поднови делото за убийство на майка си.

Сърцето на Стейси сякаш престана да тупти. Дъхът й секна. Тя се опита да се подпре назад, търсейки опора, за да не се сгромоляса.

Преструвайки се, че не забелязва стъписването на дъщеря си, съдията продължи:

— Уредила си среща със семейство Минтън и Рийд Ламбърт чрез Нат Честейн. Според Енгъс, госпожица Гейдър направила това шокиращо съобщение на самата среща, защото е искала да разбере по реакциите им кой от тях тримата е убил майка й.

— Какво? Да не би да е луда?

— Според Енгъс — не. Той каза, че му се сторила доста упорита, много способна и прекалено сериозна.

Стейси полегна на края на дивана и сложи ръка под тила си.

— Как реагира Енгъс?

— Познаваш го. Нищо не може да го стресне. Цялата работа му се струва забавна. Каза, че няма за какво да се безпокои, защото тя не може да представи никакви нови доказателства пред съдебните заседатели, понеже такива не съществуват. Гууни Бъд с виновният. Никой не може да оспори даденото от мен заключение, че мъжът не е бил в състояние да се изправи пред съда.

— Същото бих казала и аз — отговори Стейси. — Ти нямаше друга възможност, освен да изпратиш Гууни Бъд в приюта.

— Проверявах медицинските протоколи всяка година и вземах показания от лекуващите лекари. Знаеш, че не ми беше лесно. Това е една от най-добрите болници в щата.

— Татко, никой не те упреква. Боже мой, ако някой се съмнява, трябва да погледне досието ти като съдия. Повече от тридесет години репутацията ти е безупречна.

Той прокара ръка през оредялата си коса.

— Точно затова тази работа не ми харесва. Може би трябва да се оттегля по-рано, а не да чакам до следващото лято, за да го сторя.

— Няма да правиш нищо подобно. Ще стоиш дотогава, докато трябва, и няма да се оттегляш нито ден преди това. Някаква си новоизлюпена следователка не може да те изгони.

Очите на Стейси издаваха безпокойството й.

— Енгъс каза ли как… как изглежда момичето на Селина? Прилича ли на нея?

— До известна степен — отвърна съдията и се запъти към външната врата. Преди да излезе, промърмори със съжаление: — Енгъс каза, че дори била по-хубава от майка си.

Стейси седна на дивана и остана неподвижна дълго време, след като съдията излезе. Гледаше втренчено пространството пред себе си и напълно забрави за чиниите от обяда, които стояха в мивката.

 

— Здравейте, съдия Уолис. Казвам се Алекс Гейдър. Приятно ми е да се запозная с вас.

Представянето беше излишно. Знаеше коя е още в момента, когато пристъпи прага на офиса си. Госпожа Линекоум, секретарката му, кимна с глава към един стол в другия край на стаята. Жената беше млада — около двадесет и петгодишна, ако изчисленията му бяха точни. Стоеше с гордо изправена глава, самоуверена и с достойнство. Тези качества беше наследила от майка си.

Не познаваше Селина лично, но знаеше всичко за нея от Стейси. Момичетата бяха съученички през всичките единадесет години в тукашното училище. Дори да пренебрегнеше ревността на Стейси, типична за юношеските години, той не можеше да има ласкаво отношение към момиче, за което знаеше, че е красиво, харесвано и което въртеше всички момчета в класа на малкия си пръст, включително и единствените две от тях, които наистина заслужаваха внимание — Джуниър Минтън и Рийд Ламбърт.

Доста често сърцето на Стейси бе разбивано заради Селина. Това обстоятелство само по себе си беше достатъчно, за да накара съдията да я презира. И понеже младата дама беше нейна дъщеря, предварително не харесваше и нея.

— Здравейте, госпожице Гейдър.

Съдията Уолис се ръкува с нея, запазвайки благоприличие. Трудно му беше да възприеме тази модерно облечена млада жена за своя колежка. Той предпочиташе следователи, които носеха бели ризи и строги вълнени костюми, а не елегантни тоалети с къси поли и кожени палта. Някои от членовете на адвокатурата излъчваха слаба миризма от дим от пури или от кожените обвивки на томовете в архива, но не и на изтънчен парфюм.

— Областният прокурор Честейн запозна ли ви с причината за моето идване?

— Да. Тази сутрин, но аз я научих от Енгъс още снощи.

Тя наведе глава, сякаш искаше да покаже, че тази информация е интересна и си заслужава да се помисли върху нея. Съдията се упрекна, че неволно се издаде.

Когато Алекс вдигна глава, сноп слънчеви лъчи, идващи от прозорците, освети тъмната й коса. Яката на коженото палто, вдигната до бузите й, придоби цвят на свежи узрели праскови. Стейси имаше подобно палто, но на светлината променяше цвета си в пепелив.

— Мога ли да поговоря насаме с вас в кабинета ви? — попита тя учтиво.

Той погледна ръчния си часовник, без да има нужда.

— Боя се, че не. Всъщност само се отбих, за да взема пощата. Имам уговорена среща извън офиса за следобед.

Госпожица Линекоум гледаше учудена, абсолютно сигурна, че той лъже.

Алекс помисли малко и каза:

— Не обичам да настоявам, но трябва да поговорим. Много е важно и с нетърпение очаквам да започна разследването колкото с възможно по-скоро. Преди да започна каквото и да е, трябва да проверя достоверността на някои факти. Няма да ви отнема много време — в ъгълчетата на устните й се появи усмивка. — Убедена съм, че вашето съдействие ще бъде оценено в моята кантора в Остин.

Съдията Уолис не беше глупав, Алекс също. Тя не можеше да му издейства повишение в службата, но можеше да го злепостави пред областния прокурор в Травис, който се срещаше с влиятелни личности в Конгреса.

— Много добре. Влезте, моля.

Той свали палтото си, помоли госпожа Линекоум да не го свързва с никого за известно време и последва Алекс в кабинета.

— Заповядайте, седнете.

— Благодаря.

Стомахът му пареше отвътре. Беше изпил два антиацида на път към съда, но това не му помогна. Алекс ни най-малко не изглеждаше притеснена. Седна от другата страна на бюрото и грациозно свали палтото си.

— Да започваме, госпожице Гейдър — каза той деловито. — Какво искате да знаете?

Алекс отвори куфарчето си и извади цял куп документи. Съдията простена вътрешно.

— Четох препис от разпита на Бъди Хикс и имам няколко въпроса във връзка с него.

— Например?

— Какво ви накара да направите прибързано заключение?

— Извинете, повторете, ако обичате.

— Бъди Хикс с бил обвинен в извършване на убийство първа степен и е задържан в участъка на Пърсел без право на гаранция. Разпитът е извършен три дни по-късно.

— И какво от това?

— Не е ли бил твърде кратък този срок, за да се съберат достатъчно доказателства?

Съдията се облегна на тапицирания с кожа стол — подарък от Стейси — като се надяваше да впечатли младата следователка с хладнокръвното си държание.

— Навярно графикът на съдебните дела е бил много натоварен и е трябвало да действам бързо. Не помня. Това беше преди двадесет и пет години.

Тя сведе поглед към папката, която беше в скута й.

— Само двама психиатри са прегледали господин Хикс.

— Психичното му заболяване беше очевидно, госпожице Гейдър.

— Знаете, че по закон не е достатъчно.

— Той беше идиотът на града, меко казано. Не бих искал да прозвучи грубо, но това беше истината. Хората го търпяха. Минаваха покрай него и се правеха, че не го виждат, ако разбирате какво имам предвид. Той беше безобиден…

— Безобиден ли?

Отново се беше изпуснал!

— До нощта, когато уби майка ви, искам да кажа.

— Никой не го е осъдил за това.

— Така е — каза съдията с огромно огорчение. Направи опит да избегне погледа й, за да събере мислите си. — Сметнах, че заключенията на двама психиатри ще бъдат достатъчни в този случай.

— Несъмнено бих се съгласила с вас, ако заключенията не бяха толкова противоречиви.

— Или ако жертвата на престъплението не беше майка ви! — избухна внезапно съдията.

— Няма да обърна внимание на забележката ви — каза тя ледено.

— Добре, а не е ли тази причината за всичко? Или по някаква неизвестна причина искате да поставите под съмнение моята компетентност и да подкопаете реномето ми, градено тридесет и повече години?

— Ако няма какво да криете, не бива да се тревожите за това, че ще ви задам няколко въпроса, нали?

— Продължавайте — каза той неохотно.

— Двамата назначени от съда психиатри не са се споразумели за психичното състояние на господин Хикс през нощта на убийството на майка ми. Това е първото нещо, което ме заинтригува. След като областния прокурор Харпър обърна внимание на този факт, той се съгласи делото да бъде преразгледано. Единият психиатър е бил твърдо убеден, че Хикс не е в състояние да извърши такъв акт на насилие. Другият е казал, че е могъл. Защо не потърсихте трети психиатър, който да разреши спора?

— Не беше необходимо.

— Не съм съгласна с вас — тя спря за миг и го изгледа продължително. — Вие сте били партньори по голф с лекаря, чието заключение сте приел за меродавно. Другият психиатър не е бил от града. Това с бил първият и последен път, когато той се е явявал в съда тук като вещо лице.

Лицето на съдията Уолис почервеня от гняв.

— Ако се съмнявате в обективността ми, тогава ви предлагам да се консултирате със самите лекари, госпожице Гейдър!

— Опитах вече, но за съжаление и двамата са покойници — срещна враждебния му поглед хладнокръвно. — Консултирах се обаче с последния лекуващ лекар на господин Хикс. Той заяви, че сте осъдили този човек несправедливо и ми даде писмена клетвена декларация в потвърждение на това.

— Госпожице Гейдър…

Съдията се изправи на стола си и силно удари по бюрото. Беше ядосан и се чувстваше беззащитен и уязвим. Лекото почукване на вратата сякаш му бе изпратено от Бога.

— Да?

Шериф Ламбърт влезе с бавна походка.

— Рийд! — Алекс не би се учудила, ако Уолис се беше втурнал към него и го беше прегърнал. Изглеждаше толкова радостен, че го вижда. — Влизай!

— Госпожа Линекоум ми каза, че не трябва да ви безпокоя, но когато разбрах кой е при вас, успях да я убедя, че мога да бъда полезен.

— На кого? — попита Алекс язвително.

Рийд пристъпи бавно напред към един стол до нейния, седна и я погледна настойчиво.

— На този, който има нужда от помощ.

Алекс реши да пренебрегне двусмислеността в думите му. Надяваше се, че бързо ще преодолее промяната в цвета на лицето си. Отново насочи вниманието си към съдията.

— Госпожица Гейдър се интересува защо съм постановил, че господин Хикс не е бил в състояние да се яви на съдебен процес. Тъй като не го е познавала, тя не може да прецени, че Бъди не би могъл да разбере обвиненията, които щяха да му бъдат отправени, и нямаше да може да се защити.

— Благодаря, господин Уолис — каза Алекс, кипнала от гняв, — но аз познавам законите. Онова, което не знам, е защо сте издал присъдата толкова бързо?

— Преценил съм, че не е било необходимо отлагане — отговори съдията, явно по-спокоен от присъствието на Рийд. — Казах ви вече, че повечето от хората в града едва понасяха Хикс. Майка ви се отнасяше добре с него и той беше привързан към нея по свой начин. Сигурен съм, че много й е досаждал, тъй като постоянно я следваше като кученце. Прав ли съм, Рийд?

Шерифът кимна:

— Селина не позволяваше на никого да го напада, когато тя беше наоколо. Понякога той й подаряваше разни неща от рода на бобени зърна, консервни кутии, камъчета и тем подобни боклуци. Тя винаги му благодареше, сякаш й беше подарил скъпоценни камъни.

— Мисля, че Гууни Бъд приемаше погрешно нейната любезност — каза съдията Уолис. — Последвал я е в конюшнята на фермата на семейство Минтън онази нощ и се с опитал със сила да изрази своите чувства към нея.

— Направил е опит да я изнасили ли? — попита рязко Алекс.

— Да — отговори той. — И когато тя го е отблъснала, не е могъл да понесе отказа й и…

— И я намушкал тридесет пъти — допълни Алекс.

— Принуждавате ме да бъда вулгарен, госпожице Гейдър — погледна я укорително съдията.

Алекс кръстоса крака. Чорапогащникът й издаде лек скриптящ звук, който привлече вниманието на шерифа. Тя улови погледа, който той й отправи, по-точно към подгъва на полата й, но се престори, че не забелязва нищо. Продължи да задава въпроси на Уолис.

— Искам да разбера друго нещо. Вие твърдите, че убийството не е извършено умишлено, а в резултат на незадоволена страст?

— Както казах, това е само едно предположение.

— Добре, нека приемем, че е било така. Ако Бъди Хикс е действал, подтикван от моментна провокация, необуздан порив, неконтролируема страст, не би ли използвал тогава вила, грапа или нещо подобно, което му е било под ръка? Какво е правил в конюшнята със скалпел, ако не е имал намерение да я убива, когато е влязъл там?

— Много просто — каза Рийд. Алекс го погледна язвително. — Една кобила беше родила същия този ден. Раждането беше трудно и ние се бяхме обадили на ветеринарния лекар за помощ.

— Как? Трябвало ли е да прави епизиотомия? — попита тя.

— Не. Накрая успяхме да издърпаме жребчето, но чантата на доктор Колинс беше там. Скалпелът е могъл да падне от нея. Разбира се, това са само догадки, но е логично да предположим, че Гууни Бъд го е видял и го е взел.

— Това е много условно предположение, господин Ламбърт.

— Не съвсем. Както вече ви казах, Гууни Бъд събираше неща от този род.

— Той е прав, госпожице Гейдър — побърза да го защити съдията Уолис. — Питайте, когото искате. Нещо така лъскаво като хирургически инструмент не би могло да не привлече вниманието му в момента, когато е влязъл в конюшнята.

— Той бил ли е в конюшнята през деня? — попита тя Рийд.

— Да. През целия ден имаше много хора, които влизаха и излизаха. Гууни Бъд беше един от тях.

Алекс благоразумно реши, че е време да се оттегли и премисли чутото. Благодари на съдията, като не му даде възможност да й отправи никакви възражения, и напусна кабинета. Шерифът я последва навън. Когато напуснаха чакалнята, тя се извърна с лице към него.

— Отсега нататък ще ви бъда много благодарна, ако не се намесвате, когато разпитвам някого.

— Това ли правех наистина? — попита невинно той.

— Много добре знаете, че е така. Никога не съм чувала толкова неубедително, пресилено и изсмукано от пръстите обяснение за убийство през живота си. И бих направила на пух и прах всеки адвокат, който се опита да защитава клиент с подобно обяснение.

— Това е забавно.

— Наистина ли?

— Да — Рийд отново се усмихна лукаво. — Любопитен съм да видя как толкова крехко и нежно създание като вас би схрускало някого. По-скоро си представям обратното.

Кръвта нахлу в главата й. Приписа това на оскърблението.

— Не приемате ли думите ми сериозно, господин Ламбърт?

Безочливата му усмивка стана по-широка.

— Напротив, госпожице следовател — прошепна пламенно. — Абсолютно сериозен съм.