Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Best Kept Secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 103 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Добре пазени тайни

ИК „Слово“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от reni_9626)

Глава XXXVII

Секретарката на Енгъс придружи Алекс до офиса му, който се намираше в централната част на града. Главната кантора на „Предприятия Минтън“ беше разположена в непретенциозна сграда, а офисът на Енгъс Минтън се намираше между един зъболекарски кабинет и една адвокатска кантора. Той стана и заобиколи бюрото, когато Алекс влезе в стаята, и й подаде ръка за поздрав.

— Благодаря, че се отбихте, Алекс.

— Радвам се, че ми се обадихте. И без това трябваше да говоря с вас.

— Нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— Виждала ли сте Джуниър скоро?

— Да. Пихме заедно кафе тази сутрин.

Енгъс остана доволен. Явно Джуниър си с взел урок от последната им среща. Както обикновено, той се нуждаеше от смъмряне, за да влезе в пътя.

— Преди да ви кажа защо ви повиках — каза Енгъс, — питайте каквото ви интересува.

— Разкажете ми за нощта, когато е била убита майка ми, Енгъс.

Сърдечната му усмивка се стопи.

— Седнете — поведе я към един малък тапициран диван. — Какво искате да знаете?

— Когато говорих с Джуниър тази сутрин той потвърди това, което вече ми бяха казали — че е предложил на Селина да се ожени за него онази вечер. Знам, че вие и госпожа Минтън сте се противопоставили.

— Точно така, Алекс. Не ми е приятно да ви го казвам. Нямам намерение да говоря лоши неща за майка ви, защото аз я обожавах като приятелка на Джуниър.

— Но не сте искал тя да стане негова съпруга?

— Не — той се наведе напред и я посочи с пръст. — Не мислете, че е било егоистично от моя страна. Не беше. Мнението на Сара Джоу може би е било повлияно от някои класови и икономически съображения, но не и моето. Не бих разрешил на Джуниър да се ожени за което и да било момиче по това време.

— Тогава защо сте се съгласил да се ожени за Стейси Уолис само няколко седмици по-късно?

„Не можеш да излъжеш това момиче“ — помисли си Енгъс. Придаде си невинно изражение.

— Положението се беше променило тогава. Той беше съкрушен от смъртта на Селина. Стейси го боготвореше. Мислех, че тя ще му помогне да превъзмогне мъката. За известно време наистина успя. Не съжалявам, че благослових този брак.

— Дъщерята на съдията е била далеч по-добра партия за сина на Енгъс Минтън.

Сините му очи помръкнаха.

— Разочаровате ме, Алекс. Предположението ви не е вярно. Мислите ли, че бих принудил сина си да се ожени без любов?

— Не знам. Бихте ли?

— Не!

— Дори и ако си е струвало?

— Слушайте — той сниши глас, — всичко, което съм направил за сина си, е било за негово добро.

— Това включвало ли е убийството на Селина?

Енгъс рязко се изправи.

— Внимавайте, млада госпожице!

— Съжалявам. Не мога да си позволя да бъда прекалено деликатна. Джуниър ми каза, че онази вечер е напуснал фермата много ядосан и наранен, защото Селина е отхвърлила предложението му.

— Точно така.

— Оставил е вие да я откарате вкъщи.

— Да. Вместо това аз й предложих една от колите и й дадох ключовете. Тя се сбогува с мен и излезе. Предположих, че си е тръгнала сама.

— Някой чу ли този разговор?

— Никой, поне доколкото знам.

— Дори и жена ви?

— Тя си легна веднага след вечеря.

— Не разбирате ли, Енгъс? Вие нямате алиби. Няма свидетели на това, което се е случило, след като е излязъл Джуниър.

Доставяше му огромно удоволствие, че тя изглежда обезпокоена от това. Чертите на лицето й бяха неспокойни и загрижени. Напоследък му беше доста трудно да счита това момиче за свой враг. Очевидно и тя изпитваше същото.

— Аз спах при Сара Джоу през нощта — каза той. — Тя ще потвърди това. Рийд също. Бяхме още в леглото, когато той дойде на другата сутрин, за да ни каже, че е намерил тялото на Селина в конюшнята.

— Баба ми не се ли е тревожила за нея? Когато Селина не се е прибрала вкъщи, тя не се ли обади по телефона във фермата?

— Всъщност тя наистина се обади. Селина вече беше излязла. Похвали се, че вече спите и предполагам, че си е легнала отново. Чак сутринта е разбрала, че Селина не се е прибрала през нощта.

— По кое време се обади баба Греъм?

— Не си спомням. Не беше много късно, защото все още не бях легнал. Обикновено лягам рано. Бях уморен след деня, който прекарахме в конюшнята покрай онази кобила.

Алекс се намръщи, затова той каза:

— Звучи правдоподобно, нали?

Постепенно усмивката се възвърна на лицето му.

— Да, но има много въпросителни.

— Сигурен съм, че не са достатъчно за обвинение в убийство. Не са като окървавения Гууни Бъд, намерен със скалпел в ръка до жертвата.

Алекс не каза нищо.

Енгъс се доближи до нея и я хвана за ръката.

— Надявам се, че не съм ви причинил болка, говорейки искрено за майка ви.

— Не, няма нищо — отговори тя с едва доловима усмивка. — През последните няколко дни научих, че тя далеч не е била ангел.

— Никога не бих се съгласил да се ожени за Джуниър. Неодобрението ми нямаше нищо общо с това дали е била светица или грешница.

Той видя как тя нервно прехапа устни, преди да попита:

— Кое е било основното ви възражение, Енгъс? Това, че аз съществувах вече ли?

„Ето какво било!“ — помисли си той. Алекс обвиняваше себе си за съдбата на майка си. Чувството за вина я беше накарало да стигне до края на това разследване. Тя търсеше опрощение на греха, който Мърл Греъм й беше приписала. Как е могла да внуши това на едно дете? Сега вече нейната цел му стана ясна.

— Моето неодобрение нямаше нищо общо с вас, Алекс. Всичко беше заради Рийд и Джуниър — той скръсти ръце пред себе си и започна да ги разглежда, докато говореше. — Джуниър има нужда от някой, който да го стимулира от време на време. Силен баща, силен приятел, силна жена — погледна я изпод вежди. — Вие бихте били чудесна партия за него.

— Партия?

Той се изсмя и сложи ръце на кръста.

— За Бога, мога да го кажа направо още сега. Бих искал да се омъжите за Джуниър.

— Какво!?

Енгъс не беше сигурен дали наистина беше зашеметена, или просто беше много добра актриса. Няма значение кое от двете неща бе вярно, но той се гордееше със себе си, че бе имал смелостта да й го каже. Ако оставеше това на Джуниър, той никога нямаше да свърши тази работа.

— Можем да приемем една умна жена следовател в нашето семейство. Помислете си само какво можете да допринесете за бизнеса, да не говорим за празните спални във фермата. За кратко време бихте могла да ги напълните с внучета — той плъзна поглед по фигурата й. — Вие сте родена за това и ще влеете нова свежа кръв в семейството.

— Не говорите сериозно, Енгъс.

— Никога не съм бил по-сериозен — каза той и я потупа по гърба. — Засега нека оставим нещата така. Бих се радвал, ако стане нещо между вас и Джуниър.

Тя се отдръпна, когато я докосна.

— Енгъс, не искам да ви обиждам, нито пък Джуниър, но това, което ми предлагате, е… — замисли се, за да намери по-подходяща дума. След това се изсмя и каза — … нелепо.

— Защо?

— Молите ме да играя роля, която е била отредена за майка ми. Вие сте я отхвърлил.

— Вие сте подходяща за ролята. Тя не беше.

Алекс стана и тръгна към вратата.

— Съжалявам, ако не съм ви разбрала правилно, или ако съм накарала някого да мисли, че… — Енгъс се намръщи и това обикновено всяваше ужас в сърцата на онези, които му противоречаха. Тя обаче не трепна. — Довиждане, господин Минтън. Ще ви се обадя скоро.

След като излезе, Енгъс си наля малко уиски, за да се успокои. Стисна чашата толкова силно, че тя едва не се счупи в ръката му.

Предположенията на Енгъс Минтън рядко биваха подлагани на съмнение, а още по-рядко му се бяха присмивали в лицето. Със сигурност никой досега не ги беше наричал нелепи.

Алекс си тръгна много разстроена. Въпреки добрите си намерения го беше оскърбила. Съжаляваше за това. Но най-много я тревожеше фактът, че забеляза у възрастния мъж нетърпението на безусловния повелител.

Енгъс Минтън обичаше всичко да става както той каже. Когато нещо се протакаше, го ускоряваше сам. Не обичаше да го ядосват.

Повече от всякога Алекс съжаляваше Джуниър, който беше толкова по-различен от баща си. Няма съмнение, че това винаги с пораждало спорове помежду им. Можеше да разбере също защо един мъж като Рийд е напуснал предприятията „Минтън“. Не е могъл да се примири със заповедите на Енгъс.

Тя се качи в колата и потегли без определена посока. Напусна очертанията на града и пое по обиколните пътища. Гледката не беше много приятна. Виждаха се огради на полуразрушени, запуснати къщи. Петролни кладенци бяха пръснати безредно навсякъде.

Шофирането й помогна. Усамоти се и имаше възможност да размишлява.

И тя като майка си се беше заплела с трима мъже, които харесваше. Не искаше да повярва, че един от тях е убиецът.

Господи, каква бъркотия! Постепенно започна да разкрива тайните им. Ако имаше още малко време на разположение, навярно щеше да стигне до истината.

Но времето й изтичаше. Оставаха й само няколко дни, преди Грег да поиска доклад за резултатите. Ако не открие нещо конкретно, той ще настоява да се откаже.

Когато наближи града на връщане, изведнъж забеляза, че някакво превозно средство се движи прекалено близко зад нея.

— По дяволите! — измърмори, поглеждайки към огледалото. В следващия момент пикапът удари задния й капак. Слънцето й попречи да види шофьора зад волана. — Надмини ме, щом толкова бързаш.

Натисна педала на спирачката и даде знак на колата отзад да я изпревари. Не се получи реакция на подадения сигнал. Отстрани на шосето имаше съвсем тясна чакълеста отбивка. Алекс сви по нея, надявайки се, че шофьорът ще я задмине.

— Благодаря много! — каза тя, когато видя, че колата дава мигач за изпреварване и се доближава до осовата линия.

Колата се изравни с нейната. Алекс улови това с периферното си зрение. Не разбра, че целта на шофьора не е да се надбягват по пътя, докато не забеляза, че той кара опасно близо.

— Глупак такъв! — изкрещя тя и подаде глава от прозореца.

Пикапът изведнъж се засили и нарочно сви към нея, като закачи предния й калник с бронята си. Алекс изгуби контрол над управлението.

Вкопчи се във волана и натисна спирачките, но напразно. Гумите се плъзнаха по чакъла и колата падна в дълбоката канавка. Коланът я задържа, но тя политна напред и си удари главата в кормилото. Предното стъкло се пръсна на парчета при удара и покри главата и ръцете й с малки парченца.

Не знаеше дали е загубила съзнание, но следващото нещо, което долови, бяха гласове на хора, които й говореха. Те бяха нежни и мелодични, но тя не разбираше какво й казват.

Изтощена, Алекс едва помръдна. Това движение й причини неописуема болка в главата. Повдигна й се, но тя се опита да отвори очи.

Хората, заобиколили колата й, я гледаха загрижено. Говореха испански. Един от тях отвори вратата и любезно я попита нещо.

— Да, добре съм — отвърна автоматично.

Не можеше да разбере защо я гледат толкова странно, докато не усети топлата течност, която се стичаше по бузата й. Когато вдигна ръка и се убеди, че това с кръв, бавно свали треперещите си пръсти.

— Ще е по-добре, ако прекарате нощта в болницата. Мога да се погрижа да ви настанят в единична стая — предложи лекарят.

— Не, благодаря. Ще се чувствам по-добре в мотела. Като взема приспивателно, ще спя до сутринта — каза тя и разклати едно шишенце с хапчета.

— Нямате сътресение на мозъка, но внимавайте през следващите няколко дни. Никакви вълнения и никакъв спорт.

Алекс притвори очи изтощена.

— Обещавам.

— Ще махнем конците след около седмица. Имала сте късмет, че стъклата са попаднали върху главата ви, а не върху лицето.

— Да — отговори тя несигурно. Трябваше да обръснат малка част от темето й, но то можеше да бъде прикрито с косата й.

— Готова ли сте да приемете един посетител? Един мъж иска да ви види. Можете да останете тук, колкото пожелаете.

— Благодаря ви, докторе.

Той напусна стаята. Алекс се опита да се изправи, но установи, че е доста замаяна. На вратата стоеше Нат Честейн.

— Е, господин Честейн, доста отдавна не сме се виждали — каза тя саркастично.

Той се доближи до леглото й и стеснително попита:

— Как сте?

— По-добре и се надявам, че скоро ще се оправя.

— Мога ли да направя нещо за вас?

— Не. Нямаше нужда да идвате тук. Все пак откъде разбрахте?

Той придърпа единствения стол в стаята и седна.

— Някакви мексиканци спрели преминаваща кола. Шофьорът се е обадил от най-близкия телефон за линейка. Един от помощниците на шерифа, който бил изпратен за разследване на случая, говорел испански, и научил от тях какво се е случило.

— Видели ли са пикапа, който ме избута от пътя?

— Да. Бихте ли могла да го идентифицирате?

— Беше бял на цвят — каза тя и погледна областния прокурор право в очите. — Отстрани имаше инициали на предприятията „Минтън“.

Той изглеждаше неспокоен и нервен.

— Същото казаха и мексиканците. Помощникът на шерифа не могъл да открие Рийд, затова се обади на мен. Ще се оправите ли скоро? — попита той и кимна към превързаната й глава.

— След два-три дни. Мога да сваля превръзката още утре. Имам само няколко шева, които ще ми останат за спомен.

След това Алекс погледна ръцете си, по които имаше малки драскотини от стъклата, разпръснал и се при удара.

— Познахте ли шофьора?

— Не.

Областният прокурор я погледна изпитателно, сякаш искаше да провери дали казва истината.

— Не — повтори тя. — Повярвайте ми, ако го бях направила, щях да го проследя сама. Зърнах само силуета му срещу слънцето. Мисля, че беше с шапка.

— Мислите ли, че това с била случайна злополука?

Тя се подпря на лакти.

— А вие?

Той махна с ръка и насила я накара да легне.

— Не. Предполагам, че не е било случайно.

— Тогава не ми задавайте глупави въпроси.

Той приглади с ръка косата си и изруга.

— Когато казах на моя стар приятел Грег Харпър, че ви предоставям пълна свобода на действие, не знаех, че ще създадете такъв хаос в областта.

Търпението й се изчерпи.

— Всичко се струпа на моята глава, господин Честейн. Защо се оплаквате?

— По дяволите, Алекс! Съдията Уолис, който не ме обича много, е доста сърдит. Не мога да спечеля нито едно дело в съда тези дни. Нарекохте убийци трима от най-влиятелните личности в областта. Пейсти Хикъм бе намерен мъртъв във ваше присъствие. Била сте в публичния дом на Нора Гейл, когато е станала престрелка. Господи, защо трябваше да отваряте това гнездо на оси?

Тя докосна челото си е длан.

— Не беше по мое желание. Следвах инстинкта си. И не се тревожете, ще запазя тайната ви за посещенията в публичния дом.

Той не знаеше къде да се скрие от срам.

— Алекс, казвам ви, че сте хванала бика за рогата и че той ще ви убие всеки момент.

— Което потвърждава, че съм съвсем близо до истината. Някой се опитва да ме отстрани, за да предпази себе си.

— Предполагам — каза прокурорът мрачно. — Какво постигнахте, откакто сте тук?

— Строго определени мотиви за едно нещо.

— Нещо друго?

— Липса на конкретни алибита. Рийд Ламбърт казва, че е бил с Нора Гейл. Тя призна, че би могла да лъжесвидетелства, ако е необходимо, за да потвърди това, което ме кара да мисля, че той не е бил с нея през цялата нощ. Джуниър няма алиби.

— А какво ще кажете за Енгъс?

— Той твърди, че е бил в къщата, но и Селина е била там. Ако Енгъс е бил там през цялата нощ, той е имал чудесна възможност да я убие.

— Гууни Бъд също би могъл да я проследи и да я убие — каза Нат. — И това би казал всеки адвокат пред съдебните заседатели. Никой не издава присъди без доказана вина. Все още нямате доказателства, че някой от тях е бил в онази конюшня и че са го видели със скалпел в ръка.

— Бях тръгнала към вашия офис днес следобед, за да поговорим точно за това, когато ме избутаха от пътя.

— Да говорите с мен за какво?

— За скалпела на ветеринарния лекар. Какво стана с него?

На лицето му се изписа изненада.

— Вие сте вторият човек, който ме пита за това тази седмина.

Алекс направи опит да се повдигне на лакът.

— Кой друг ви е питал?

— Аз — отговори Рийд, който стоеше на вратата.