Мириам Мингър
Кръстоносецът (9)

Осма глава

Покоите все още тънеха в мрак, когато някой меко разтърси Лейла за рамото. Тя се протегна, прозина се, ресниците й затрепкаха, после скри глава във възглавницата, все още в плен на сладкия сън, и прошепна замаяно:

— Върви си, Маджида, остави ме да… О!

Изведнъж се събуди и скочи в леглото. Някой я беше плеснал здраво по дупето. Беше толкова тъмно, че не се виждаше нищо, но Лейла долови тежко мъжко дишане, шумолене на лен и веднага си припомни къде се намира.

Чук как някой удари кремъка и запали малката газена лампа върху масичката. Ги дьо Варен стоеше до леглото и я гледаше с усмивка.

— Как смеете? — Тя събра с две ръце остатъците от разкъсаната копринена роба и ги притисна към гърдите си, но това не й помогна да закрие голотата си. Мъжът беше съвсем близо до нея и я поглъщаше с жаден поглед, сякаш беше някой гладен вълк, а тя — безпомощно агънце. Чувстваше се толкова гола и ранима…

— Да, наистина, как посмях! — Рицарят пъхна палци в колана си и продължи невъзмутимо: — Простете ми, лейди Лейла, но това беше най-добрият начин да ви събудя бързо, с изключение, разбира се, на целувката…

— Будна съм — отговори бързо тя и избягна погледа му. Страните й се обляха в червенина. — Нали казахте, че ще тръгнем на разсъмване. Още е тъмна нощ.

— Вие го казвате. Давам ви половин час да се окъпете и да облечете новите дрехи. Щом пропее първият петел, тръгваме за пристанището.

— Нови дрехи ли? Къде са? Къде е ведрото за банята ми? — попита възбудено тя.

— За съжаление нямате време за истинска баня. Трябва да се задоволите с това. — Той посочи масичката, на която бяха поставени голяма стомна и гледжосан леген. Водата в стомната изпущаше пара. — Тук ще намерите гъба, ароматен сапун и чисти кърпи, всичко, от което имате нужда.

— А дрехите? — прекъсна го високомерно тя.

— Те са в раклата, която вчера ви послужи за друга цел — усмихна се развеселено Ги. — Снощи, докато седяхме в градината, робинята на Рефайе се погрижи да нареди в тази ракла всичко, което купих за вас с някои от скъпоценностите на благородната ви майка. Раклата и съдържанието й от днес нататък са ваша собственост, лейди Лейла.

Тя го погледна мрачно, без да му благодари. Мъжът вдигна рамене и закрачи към вратата.

— Не забравяйте, че ще дойда да ви взема след половин час. Дотогава трябва да сте готова за излизане.

— Повтаряте се, милорд.

— Добре. Ще изпратя робинята да ви помогне при обличането. Преди да дойде тук, тя е работила в дома на една английска дама в Тир и знае как се обличат жените у нас.

— През това време вие сигурно ще се сбогувате с красивата Рефайе?

Мъжът се обърна и я изгледа продължително. Веселите искрици в очите му изчезнаха.

— Вече се сбогувахме. Тя отиде в дома на брат си. Няма да имате възможност да й благодарите.

— О! — Това объркваше плановете й. Тя сведе глава и погледна към Ги през полуспуснатите си мигли. — За всекиго е видно, че вие харесвате тази жена. Нима ще я оставите просто така? Вероятно в Англия ви очаква съпруга, която няма да приеме една сарацинка за своя съперница? — Лейла прехапа устни. Думите се бяха изплъзнали от устата й, преди да успее да ги спре. Тя ядосано прокле на ум любопитството, което отново й беше изиграло лош номер.

Ги изглежда се развесели от неочаквания въпрос, но бързо стана сериозен. Лицето му помрачня още повече отпреди, сякаш беше предвидил поредната злобна забележка.

— Би трябвало да знаете, че християните не държат по много жени. Освен това в Англия не ме чака съпруга — обясни кратко той. — Предложих на Рефайе да дойде с мен, но тя реши да си остане тук. Впрочем, това не е ваша работа. — Той вдигна ръка и нетърпеливо посочи към легена за миене. — Водата ще изстине. По-добре се погрижете за собствените си работи, милейди.

Лейла го изчака да се обърне към вратата и промърмори злобно:

— Не се учудвам, че е отказала да последва мъж като вас… — Вестта, че Ги дьо Варен не е женен, бе прозвучала наистина изненадващо.

Мъжът все пак чу тихите думи и отново се обърна.

— Пазете се, Лейла. Мислите се четат толкова ясно по лицето ви, че дори мъж като мен е в състояние да ги отгатне без усилие. Не правете повече опити за бягство, иначе ще се видя принуден да присъствам на утринния ви тоалет.

Изведнъж той смени тона и се усмихна почти момчешки.

— Впрочем, едно от любимите ми занимания е да помагам на красиви дами при обличането. Сега обаче е време да се насладите на топлата вода. Сигурен съм, че много ще ви липсва по време на плаването към Марсилия.

Лейла изчака вратата да се затвори зад гърба му и ядно изсъска:

— Варварин! — После се надигна, свали копринената роба и бързо се изми от главата до петите. Дори ухаещият сапун не успя да възвърне поне малко от обичайната й жизненост. Отчаянието и жаждата за отмъщение разкъсваха гърдите й. Бъдещето, което се очертаваше пред нея, беше повече от мрачно. А само преди няколко дни бе вярвала, че е на път да осъществи мечтата на живота си…

Единствената й надежда беше, че в последния момент ще успее да избяга и да се върне в Дамаск. Тя нямаше да се предаде, докато не се качеше на кораба. Дори и тогава нямаше да се откаже.

На вратата се почука тихо и Лейла се стресна. Гъбата падна от треперещата й ръка.

— Кой е?

— Аз съм, господарке — обади се плахо младата слугиня.

— Влез! — Загрижена, че Ги стои в коридора и може да надникне вътре, Лейла се скри в най-тъмния ъгъл на стаята, докато слугинята влезе и грижливо затвори след себе си вратата. Тя се обърна към нея и бързо запита на арабски: — Тук ли е той?

— Да, господарке… исках да кажа, милейди.

Лейла въздъхна потиснато. Момичето й бе отговорило на английски, а това означаваше, че от него не може да се очаква помощ. Младата робиня боготвореше проклетия кръстоносец, това се виждаше от пръв поглед. Вероятно самонадеяното му държане пред кръчмата й беше направило силно впечатление. Лейла беше безкрайно учудена. Какво толкова имаше в този войнствен, дългокос варварин, та беше спечелил само за един ден сърцето на едно младо момиче, още почти дете? Тя просто не можеше да си представи такова нещо…

— Лорд Дьо Варен смята, че трябва да побързате, милейди. Колата, която ще ви отведе на пристанището, скоро ще бъде тук — обясни почтително слугинята. После извади новите дрехи от раклата и плахо допълни: — Освен това ми заръча да ви кажа, че не бива да забравяте кое е любимото му занимание, господарке.

Смаяна от нахалството му да й изпрати това дръзко известие чрез устата на едно толкова младо същество, ала и уплашена от повторната заплаха, Лейла протегна ръка към дрехите и разтвори широко очи.

— Какво е това? — попита изненадано тя и вдигна чифт сиви копринени чорапи.

Робинята обясни усърдно предназначението им и я помоли да седне на леглото, за да може да я обуе.

Макар и неохотно, Лейла изпълни молбата й. Ала когато робинята опъна копринените чорапи по краката й и ги привърза с лъскава лента над коленете, тя се намръщи сърдито и извика:

— Нямам никакво намерение…

Вратата се отвори с трясък и гласът на Ги дьо Варен задуши протеста й в зародиш:

— Не започвайте да буйствате пак, милейди, иначе ще се видя принуден да заема мястото на робинята. След малко ще дойда пак. Очаквам от вас да ме посрещнете готова за път и да се държите като благородна английска дама.

Макар че вътрешно бушуваше от гняв, Лейла изтърпя безмълвно, докато сплашената слугиня изпълни дълга си. Отделните части на облеклото й се струваха повече от странни. Първо дългата ленена риза с нежна бродерия на деколтето, която падаше чак до глезените й, гладка и хладна. След нея роклята от небесносиня коприна с тесни ръкави до китките, с богато надиплена пола и висока якичка.

— А панталонът? — попита недоволно Лейла, когато робинята посегна към колана.

— Английските дами не носят нищо под ризата — гласеше отговорът.

Лейла не повярва на ушите си. Да не покриваш долната част на тялото си — та това противоречи на всички морални норми.

— Колко сте красива, господарке — прошепна възхитено робинята. — Лорд Дьо Варен ще бъде приятно изненадан, като ви види.

Лейла не сметна за нужно да отговори. Беше й все едно дали ще го изненада приятно или не. Кой тук се интересуваше от желанията й? Единственото, което искаше, бе да облече отново любимата си роба, да се върне при семейството си в Дамаск.

Обзета от странно равнодушие, тя позволи на слугинята да стегне талията й със златния колан. Стана й едва ли не смешно, като видя как момичето го кръстоса на гърба, после обви хълбоците и го завърза така, че краищата му увиснаха отстрана. Е, поне меките кожени обувки бяха поносими. Всичко останало, необичайно и доста тежко, не можеше да й замени леките одежди, които бе носила досега.

След това младата слугиня изчетка черната коса, видимо възхитена от дължината и гъстотата й, и я сплете на дебела плитка. Накрая извади от раклата прозирна копринена кърпа и я закрепи на тила на Лейла с помощта на изкусно изкована сребърна диадема.

— Нима английските дами също носят було? — учуди се Лейла. Не, тази кърпа не скриваше лицето, а само тила и падаше на меки гънки по раменете й.

— Да, господарке, имат и най-различни други украшения за глава — обясни момичето и меко притисна диадемата към челото й. — Толкова ви отива това було! — извика възбудено тя, отстъпи крачка назад и запляска с ръце. — Сега сте истинска английска дама. Точно както ми заповяда лорд Дьо Варен.

Вратата се отвори и Лейла неволно затаи дъх. Ги дьо Варен застана на прага и я огледа изпитателно от глава до пети. Сърцето й заби като лудо.

— Радвам се, че все още не съм изгубил вкус към красивото дамско облекло — пошегува се пресипнало мъжът и застана пред Лейла, широко разкрачен, опрял ръце на могъщите си хълбоци. — Бях сигурен, че роклята ще ви отива. Вече чувам ревнивия шепот на придворните дами, когато ще ви представя в двора на Едуард — прибави със закачлива усмивка той.

Никога не беше виждал такава красавица. Гневът, който бе пламнал в сърцето му след злобните й забележки по адрес на Рефайе, изчезна в миг. Погледът му не се откъсваше от стройната фигура. Пълните гърди, чиито връхчета се очертаваха съвсем ясно под гладката синя коприна, тънката талия, за която мнозина дами щяха да й завидят, меко закръглените хълбоци, цялото великолепие на тялото й бе подчертано още повече от дрехите, които й беше купил.

Ги усети надигащото се в слабините му желание и извика неочаквано остро:

— Забрави ли горната дреха?

Робинята веднага извади от раклата леката ленена наметка и понечи да загърне раменете на Лейла.

— Защо трябва да нося още една роба? — възпротиви се недоволно тя. — И без това е достатъчно горещо.

— Сложете си наметката, милейди — заповяда Ги подчертано равнодушно. — Тя няма да ви смущава толкова, колкото безбройните любопитни погледи, които жадно ще поглъщат прелестите ви, когато се качим на кораба. Знам, че щом стъпим на английска земя, мъжете ще се изпобият за вас, но нямам желание да присъствам на това зрелище още тук, в Светата земя.

— А аз дори не смеех да помисля, че един толкова смел рицар като вас не жадува за кървава битка — отговори подигравателно тя. — Особено когато става въпрос да защити честта на една дама. Нима майка ми ме е поверила в ръцете на страхливец?

Ги дьо Варен я изгледа с присвити очи.

— Нямам навика да бягам от битките, милейди, освен от онези, които водя сам със себе си. Една красива и млада жена като вас е предизвикателство за всеки мъж, а аз обещах на майка ви да ви пазя, не да отнема невинността ви. Достатъчно ясно ли се изразих? — попита грубо той.

— Повече от ясно — отговори презрително Лейла и недоволно се запита защо при тези думи сърцето й отново заби като лудо. Никога преди това не беше виждала такава неприкрита жажда в мъжките очи, дори у Джамал Ал-Азис. Но онова, което я уплаши много повече от погледа на Ги дьо Варен, беше възбудата, която пламна в собствените й гърди и я накара да потрепери. Кръвта пулсираше във вените й, сякаш мъжът я бе докоснал с ръце, а не просто с този горещ поглед. Представи си, че миналата нощ я е гледал със същия този пронизващ поглед, когато…

— Позволете на слугинята да ви облече, милейди — заповяда грубо Ги и Лейла се отърси от омаята. Когато вдигна поглед, в очите й се четяха гняв и искрено смайване.

Досега винаги се беше гордяла със способността си да се владее. Какво се бе променило само за една нощ? Защо този мъж четеше мислите по лицето й? Как да се предпази от дяволската му сила?

Междувременно търпеливата робиня успя да промуши ръцете й през страничните отвори. Наметката падаше на меки дипли чак до ръба на синята рокля и скриваше умело женствените й форми. Отвън останаха само дългите, тесни ръкави, избродирани със сребърни конци, а когато правеше по-бързи движения, полите на роклята надничаха отдолу. Слугинята извади дългата плитка отгоре, надипли булото и намести сребърната диадема на челото.

— Е, доволен ли сте най-после? — попита дръзко Лейла.

Без да каже дума, Ги й предложи ръката си и тя го докосна с връхчетата на пръстите си.

— Погрижи се раклата да бъде натоварена в колата, докато аз закусвам с господарката. Ще изпратя носачите горе.

— Както заповядате, милорд — отговори момичето и се поклони със скръстени на гърдите ръце.

Лейла едва не изкрещя. Значи Ги не беше стоял през цялото време на пост пред вратата, както предполагаше тя, а само от време на време беше идвал да се увери, че пленницата му не е избягала. Когато я поведе внимателно по стълбите, тя трябваше да съсредоточи цялото си внимание, за да не се препъне в необичайно дългата рокля. Какво беше казал той, закуска ли? Нима смяташе, че би могла да преглътне дори една хапка в този най-черен момент от живота си?

Опита се да потисне пламналото в сърцето й отчаяние с напомнянето, че до пристанището сигурно имаше доста път и все още можеше да открие начин за бягство. Той не беше в състояние да я наблюдава през цялото време, нали? Поне веднъж щеше да й обърне гръб, а щом я потърсеше, тя щеше да е изчезнала в тълпата.

Когато само час по-късно Лейла се изкачи по стълбичката и стъпи на борда на тежковъоръжената галера, тя разбра, че първото й пътуване по море няма да е никак леко. Дори сега, когато котвата още не беше вдигната и люлеенето се усещаше съвсем слабо, тя се чувстваше ужасно зле и не искаше да си представя какво ще стане после. Ако Ги не я държеше здраво, щеше веднага да се обърне и да се втурне обратно към сушата.

По пътя към пристанището бе предприела два безуспешни опита за бягство. За всичко бяха виновни проклетите чуждоземни дрехи, които й пречеха да тича достатъчно бързо. И двата пъти Ги я бе настигнал без усилия и само тихо й беше припомнил заплахата, която бе произнесъл през нощта. Последната част от пътуването Лейла бе изминала със сведена глава и отчаяно желание в сърцето да се появи някой добър дух, който да я качи на летящото си килимче и да я отнесе в далечната си страна. Нали така пишеше в старите книги с приказки…

Ала когато от полумрака изникнаха тъмните очертания на галерата, Лейла разбра, че действителността се различава твърде много от света на приказките. Възможността за бягство беше пропаднала окончателно. Скоро щяха да напуснат родната земя.

Никога преди това Лейла не се беше качвала на кораб за далечно плаване. Познаваше само малките баркаси, които се плъзгаха бавно по водите на изкуствените канали или покритите с лотоси езера в султанските градини в Кайро и служеха само за забавление. Веднъж или два пъти беше виждала тромавите, плоскодънни лодки, които плуваха по Тигър и Ефрат на път за Багдад. За разлика от тях галерата беше огромна и имаше две високи мачти, триъгълни платна и две дълги, предълги пейки за гребците. Качването стана много бързо и Лейла не можа да види нищо повече, толкова поразена беше от големината на кораба.

Сега стоеше зад Ги, който надзираваше товаренето на багажа им, и притискаше с ръка стомаха си. Макар че успя да потисне тихия си стон, той се обърна към нея и се усмихна.

— Лицето ви е доста позеленяло, милейди. Лошо ли ви е?

Тя поклати безмълвно глава. Ги веднага улови ръката й и я отведе до релинга, където грижовно я подкрепи, докато тя принесе първата си жертва на морския бог Нептун. Дори малкото хапки, които бе погълнала по принуда, не останаха в стомаха й. След това тя беше толкова засрамена и изтощена, че не чу нито дума от подигравателните, доста грубички забележки, които отправиха по неин адрес стълпилите се на палубата моряци и връщащи се в родината поклонници.

— Ако се разболеете още отсега, пътуването ще бъде много трудно — проговори съчувствено Ги и изтри устните й с чиста ленена кърпа, извадена от кожената торбичка, която висеше на колана му.

— За каква болест говорите? — попита Лейла, която трепереше с цялото си тяло.

— Да не говорим сега за това. Елате, ще ви заведа в нашата каюта. Там ще си легнете удобно.

Лейла потисна с мъка болезнения си стон и без съпротива се остави да я отведат в каютата. Виеше й се свят, чувстваше се толкова слаба, че не беше в състояние дори да избухне, макар че перспективата двамата да обитават една и съща каюта не беше никак радваща. Вместо да го отблъсне, тя се облегна с готовност на ръката му и се опита да си припомни какво беше чела за подобни пристъпи в лечителските книги. Там май пишеше, че не може да се направи почти нищо, че болният трябва да остане спокоен, да лежи по гръб и да поема само лека храна, за да щади стомаха си.

Лейла въздъхна угрижено. Всичките й лекове бяха останали в Дамаск, също като майка й, вярната Маджида, баща й, Джамал Ал-Азис и болните, на които беше обрекла живота си. Дамаск, това бяха разрушените надежди, това беше родината…

Сълзи забулиха погледа й. Не видя как Ги дьо Варен я отведе в задната част на кораба, където се издигаше дъсчена постройка, подобна на замък, и двамата се изкачиха по стръмна стълбичка. Той отвори една врата и я въведе в ниско, но доста просторно помещение.

— Изглежда удобно, нали? — попита самодоволно той, но когато Лейла не му отговори, вдигна рамене и продължи невъзмутимо: — Все пак се намираме на един обикновен презморски кораб. Това е каютата на капитана. Човекът с готовност ни я отстъпи, след като получи чифт рубинени обици и една диамантена огърлица.

Мисълта за скъпоценностите на майка й я натъжи още повече. Лейла изтри сълзите от бузите си и се огледа. Малкото помещение беше изненадващо чисто и уютно, но толкова ниско, че Ги дьо Варен никога не би могъл да се изправи в целия си грамаден ръст. Формата на леглото вече й беше позната от къщата на сарацинката. Двата стола с високи облегалки обаче й бяха напълно чужди. Тя предположи, че ще трябва да седи на дървените седалки, и още отсега се почувства неудобно.

Ги дьо Варен забеляза израза на лицето й и се засмя.

— Всяка страна има свои обичаи, Лейла. Никоя английска дама не би помислила да седи или да спи на пода.

Лейла не каза нищо. Странно, нима наистина съществуваха хора, които живееха без меки копринени възглавници и дебели килими? Вярно, подът тук също беше покрит с персийски килим, но много повече я учуди кръглият прозорец с дебели стъкла, през който се виждаше цялото пристанище. Беше толкова смаяна, че забрави гаденето и виенето на свят, и се втурна да го пипне. Беше виждала пъстрите стъкла в палата на султан Байбар и в мъничката християнска църква на Дамаск, където я водеше майка й. Но никога не беше очаквала да види прозорец със стъкла в корпуса на един кораб.

— Мога да го отворя — обади се развеселено Дьо Варен и го направи, като внимаваше да не си удари главата в тавана.

Лейла вдъхна дълбоко свежия морски въздух, който ухаеше на солена вода, риба и катран. Без да иска, тя се усмихна.

— Я виж ти — промърмори едва чуто мъжът и я изгледа със странен израз на лицето. — Вече си мислех, че не можете…

— Какво не мога? — попита тихо тя, внезапно отрезвяла.

— Да се усмихвате. Трябва да го правите много по-често, милейди. Една толкова необикновена красота като вашата заблестява двойно по-силно, когато около устните играе усмивка.

— Шегувате се — отговори горчиво тя и сведе поглед. — Нима има на какво да се усмихвам?

— Може би с времето нещата ще се променят — възрази меко той. — Ако най-после се откажете от безумните си планове за бягство и ми се доверите, пътуването ще ви се види много приятно, уверявам ви.

— Да ви се доверя? — изсъска разярено тя. Очите й заблестяха обвинително. — Нима забравихте, че ме отвлякохте против волята ми? Как да ви имам доверие след този акт на насилие? Всички скъпи на сърцето ми хора останаха в Дамаск, делото на живота ми…

— Делото на живота ви ли? — изсъска мъжът, пронизан от неочаквано остра ревност. Все още не можеше да се примири, че Лейла е обичала един непознат неверник, а той, рицарят Ги дьо Варен, му завижда за това. — Каква задача би имала в живота си жена като вас? Да стане съпруга на един сарацин и да му ражда деца, които ще са чужди и в неговия, и във вашия свят?

Внезапно нахлулата по страните й червенина издаде колко дълбоко я бяха засегнали думите му. Ала Ги беше толкова вбесен от твърдоглавието й, че престана да разсъждава разумно.

— Прощавайте, забравих, че бяхте и помощница на един известен лечител. Като че ли не е все едно и също да сменяш превръзки и да преобуваш малки деца…

Лейла се нахвърли върху него така внезапно, че той едва успя да улови ръката, която се стрелна към лицето му. При това удари болезнено главата си в ниската греда на тавана. Тъпата болка обаче беше нищо в сравнение с израза, изписал се на лицето й. Чертите му бяха толкова разкривени от ярост и болка, че Ги веднага съжали за необмислените си думи. Пак се бе поддал на чувствата и беше отишъл твърде далеч.

— Не бях само негова помощница — изхълца тя и се замята отчаяно в прегръдката му. По бузите й се стичаха сълзи. — Татко ви каза това, за да ме защити. В действителност бях… — Тя преглътна и с усилие си пое дъх. — Проклет да сте, Ги дьо Варен! Дано се пържите в най-горещия казан на ада! Аз бях най-добрата ученичка на баща си и след сватбата с Джамал Ал-Азис щяха да ми дадат право да лекувам. Щях да работя редом с баща си и съпруга си. За това мечтаех още от детството си, не разбирате ли! Винаги съм искала да лекувам хората, да им помагам. А вие, вие разрушихте всичко!

Ги стоеше като ударен от гръм. Жена — лекарка, това беше нечувано! Разбира се, в Англия имаше немалко акушерки и жени, които умееха да лекуват, но учените лекари бяха само мъже. И все пак нямаше никакво съмнение, че Лейла беше казала истината. Само един истински, обучен лекар беше в състояние да извърши сложната операция, която спаси живота му в затвора на Дамаск. Според Ги дьо Варен обаче задачата на една жена се състоеше в това, да се грижи за съпруга и децата си и да управлява домакинството на замъка.

— Как е възможно това? — попита раздразнено той. — Между лекарите няма жени…

— В нашите страни това не е нещо необичайно — прекъсна го горчиво тя. — Нима мислите, че мъжете имат право да пристъпват в чуждите хареми? Но на мен щяха да ми разрешат да лекувам и мъже. Не разбирате ли, че ако не бях истинска лекарка, татко никога не би ми позволил да му помагам в труден случай като вашия? Бях само на десет години, когато започнах да уча медицина. Обучаваха ме цели девет години, и за какво — за да ме затворите сега тук! — В погледа й блесна горчиво презрение.

Ги беше дълбоко засегнат. Лейла беше много по-различна от жените, които беше познавал досега. Приличаше на едно от онези чуждоземни цветя, които бавно разтваряха чашките си под слънчевите лъчи, всеки цвят по-красив от предишния, тайнствен и ухаещ. Трябваше да се разтворят напълно, за да се разкрие цялата им магия. Лейла беше девствена, но въпреки това беше обучена в изкуството да доставя чувствено удоволствие на мъжа. Освен това владееше медицина, макар че беше жена. Всичко това беше ново и завладяващо. В Англия обаче животът й щеше да се ръководи от други закони. Тя трябваше да осъзнае това колкото се може по-скоро, за да не се чувства чужденка в собствената си родина.

— Може би в Дамаск подобни неща са възможни… — започна меко той и се стресна от ужаса в очите й. Но трябваше, трябваше да я подготви за онова, което я очакваше. — В Англия обаче ви очаква съвсем друг живот. Като съпруга на лорд вие, разбира се, ще имате възможност да се грижите за здравето на семейството си, може би дори на прислугата, но нищо повече.

— Никога няма да се примиря с това, никога! — извика възбудено Лейла и заудря с юмруци по гърдите му. — Вие сте чудовище. Каква глупачка бях да се намеся в съдбата ви, когато бяхте пленник и на смъртно легло! Сега ми се иска никога да не съм ви виждала. Трябваше да ви отсекат главата, а не да ви довеждат в затвора!

Ръката й улучи едва зарасналото му рамо и Ги се сгърчи от болка. Въпреки това не реагира, защото изведнъж реши, че си е заслужил грубото отношение. Лейла имаше право да се чувства засегната, макар че той не беше искал да й причини зло. Нямаше представа какво върши, когато нахлу така грубо в живота й, напротив, беше убеден, че тя ще приеме с радост спасението си и ще му бъде благодарна.

Сега не му оставаше нищо друго, освен да я вземе в обятията си и да я утеши. Защото отвън вече кънтяха гръмките заповеди на капитана, който нареждаше на гребците да заемат местата си. Котвата бе вдигната, корабът изскърца протяжно и се отдели от пристанищната стена. Плаването започна. Предстоеше им дълъг път. Ги дьо Варен вдъхна дълбоко аромата на розово масло, който струеше от тялото на Лейла, и се наслади на близостта й, макар че тя продължаваше да се съпротивлява на прегръдката му. Движенията й правеха тази близост още по-опасна.

Той бе взел в плен една сирийска роза и можеше само да се надява, че един ден ще сломи съпротивата й. Тя трябваше да разбере, че е безсмислено да се бори с него. Беше в ръцете му и очевидно беше усетила засилващото се люлеене на галерата, защото риданията й се усилиха.

— Мразя ви — повтаряше непрекъснато тя.

Ги дьо Варен усети как сълзите й навлажниха туниката му. Притисна едната й ръка до устата, а другата задържа здраво на гърба.

— Чуйте ме, Лейла — помоли меко той, опитвайки се да спре сърцераздирателния й плач. — Трябва да ми повярвате. Майка ви стори това, защото искаше само най-доброто за вас. Не бива да гледате само назад. Моля ви, Лейла, мила моя, не плачете…

Най-после нервите й не издържаха и тя загуби съзнание. Ги я вдигна на ръце, положи я внимателно върху мекото легло и я притисна в обятията си. При това шепнеше в ухото й нежни думи, повтаряше отново и отново името й. Когато мощната галера отдавна бе напуснала скалистото крайбрежие на Свещената земя, той продължаваше да я люлее в обятията си и да й говори като на дете, което е заспало от плач.