Мириам Мингър
Кръстоносецът (5)

Четвърта глава

Ги дьо Варен седеше на мръсния каменен под, без да докосва таблата с ядене пред себе си. Не можеше да преглътне нито една хапка. Пиеше само вино. Чувството за безпомощност беше над всичко друго. Накрая облегна глава на стената и затвори очи. Ако Ал-Азис и стражите, които изведнъж бяха станали много разговорливи, казваха истината, тогава Едуард Плантадженет беше вече в открито море, на път към Англия, и то без него.

През безкрайно проточилите се часове, докато пазачите се забавляваха за негова сметка, шпионката беше отворена. Застаналите отвън войници не го изпускаха от очи. Сигурно бяха предупредени, че пленникът може да повтори последния си бесен изблик. Но сякаш нарочно го предизвикваха, като говореха все за предстоящата му смърт.

Малко след изгрев — слънце щяха да го изведат от затвора и да го екзекутират. Управителят Мавдуд и придворните му смятаха да присъстват на забавлението в двора на крепостта. Може би щеше да дойде дори непобедимият султан Байбар, който се очакваше всеки момент да пристигне в Дамаск.

Ги дьо Варен беше слушал от баща си какви ли не жестоки истории за времето, когато старият рицар бе воювал срещу неверниците в Египет, и знаеше, че арабите обикновено екзекутират пленниците си с меч. Струваше му се, че усеща твърдата настилка на площада, когато го принуждават да падне на колене. Със завързани очи, ръцете оковани на гърба, с изтръпнали, безчувствени рамене, той чува как палачът поема дълбоко дъх, размахва над главата си ятагана, чува съскането, с което наточеното острие прорязваше въздуха…

От гърлото му се изтръгна богохулно проклятие. Грабна стомната с вино и понечи да я запрати към стената. В този миг вратата на килията се отвори с обичайното протяжно скърцане. Влязоха двама пазачи. И двамата бяха извадили ятаганите си, но единият носеше фенер, а другият дълга глинена лула.

Какво, по дяволите, искаха от него? За какво му беше това наргиле? Разбира се, той познаваше предназначението му от посещенията си в публичните домове на сирийските градове, но никога не беше опитвал опиум. Обичаше хубавите жени, но не се поддаваше на въздействието на опиума, за разлика от доста други кръстоносци, които възхваляваха с цветисти слова преживените сред димни пари наслади.

Пазачът поднесе лулата към устата му. Ги понечи да я отблъсне и в този момент през главата му профуча дръзка мисъл. Когато другият пазач му хвърли някаква кутийка, той я вдигна, отвори я и изгледа любопитно прашеца, с който беше пълна. Приличаше на черен восък и миришеше на амбра и мускус. Междувременно първият пазач беше поставил на пода няколко тънки съчки и запаления фенер и бе побързал да се оттегли. Макар че ръцете му трепереха, Ги дьо Варен напълни малкия отвор с опиум. Пазачите се ухилиха доволно и излязоха навън. По лицата им се четеше презрение.

Ги дьо Варен запали лулата с една от приготвените съчки, възбуден от дръзкия план, който бавно добиваше очертания в главата му. Дано само успее да го осъществи.

Той всмукна предпазливо и чу тихото бълбукане на горещата вода. Но когато усети първата пара, извади лулата от устата си и издуха онова, което беше нагълтал. Не беше много. Димът се издигаше на ароматни стълбчета от наргилето и се къдреше във въздуха, без да му навреди.

Трябваше да си избере такова място, че пазачите да не го виждат. Никой не биваше да разбере, че в действителност не е поел опиума. Слава богу, прозорчето над главата му беше отворено и упойващият дим нямаше да замае главата му, или поне така се надяваше.

Той отвори шумно кутийката, напълни отново лулата и я запали. Повтори процедурата няколко пъти, докато белезникавият дим изпълни помещението и над каменния свод надвиснаха тежки облаци. Войниците отвън започнаха да кашлят и да ругаят, докато най-после затвориха шпионката. Ги дьо Варен чу смеха им, коварен, изпълнен със задоволство, и по лицето му пробяга подигравателна усмивка.

Остави наргилето до себе си, но така, че всеки момент да може да посегне към него. Тези езически кучета бяха повярвали, че жертвата им се е усмирила и скоро ще заспи. Бедни глупаци! Много скоро щеше да се стъмни. Пазачите щяха да влязат в килията му, за да проверят дали всичко е наред, и щяха да преживеят най-голямата изненада в живота си.

 

— Днес се върна много по-рано от обикновено — рече Ив и нави една черна къдрица около пръста си. Двете седяха една до друга на мраморната пейка в градината. — Още не е започнало да се смрачава.

— Татко ми нареди да се прибера у дома — отговори потиснато Лейла и се загледа в бистрия поток, който течеше през градината. — Държах се ужасно. Татко е много разочарован от мен. През целия ден бях несръчна като начинаеща. Но не желая да говоря повече за това. — Как да обясни на майка си колко много я беше засегнало случилото се с Ги дьо Варен? След това, в болницата, объркваше и най-простите операции, ръцете й трепереха, гласът й отказваше. Ив помилва ръката й, за да я успокои.

— Как е днес английският рицар? — попита изведнъж тя. — Знае ли се нещо за откупа?

Лейла я изгледа смаяно. Ив не беше споменавала кръстоносеца от много дни насам. Защо точно днес?

— Съдбата не беше благосклонна към него, мамо. Няма да има откуп и той няма да си възвърне свободата.

Ив отвори широко очи и зениците й потъмняха, сякаш не можеше да възприеме чутото.

— Какво говориш? Защо няма да има откуп?

— Английският кронпринц Едуард Плантадженет е вдигнал платна още преди три дни. По всичко изглежда, че е изоставил верния си рицар на произвола на съдбата.

— Това не е вярно. Не, не мога да повярвам — пошепна Ив и красивото й лице се разкриви от ужас. — Познавах Едуард, когато беше дете. Още като момче той се отличаваше с доброта и силно развито чувство за справедливост, също като баща си. Едуард никога не би изоставил рицаря си в беда, никога. Сигурно не е узнал, че верният му воин гние в затвора, затова е отплавал…

Лейла слушаше изумено. Майка й никога не беше споменавала, че е познавала лично крал Хенри и сина му Едуард.

— Пратеникът на управителя, който напусна Дамаск преди повече от седмица, бил убит по пътя. Може би си права и Едуард Плантадженет наистина не знае какво се е случило с верния му рицар — обясни тихо тя. После бързо разказа какво се бе разиграло тази сутрин в килията, като не скри и собствената си изненадваща реакция. Ив я слушаше мълчаливо. Лицето й беше смъртнобледо.

— Рицарят наистина ли се казва Дьо Варен? — попита след малко тя и погледна настойчиво дъщеря си.

— Да. Ги дьо Варен. Защо питате? — Нито Лейла, нито Синджар бяха споменавали името му в къщи.

— Лордовете Дьо Варен са известни в цяла Англия. Много могъщ род. Разбира се, по времето, когато Уилям и аз… — Гласът й се изгуби в тежка въздишка. Мислите й бяха на хиляди мили далеч оттук. Очевидно беше забравила Лейла.

— Мамо?

— Да? — Ив трепна уплашено и продължи, полагайки отчаяни усилия да се овладее: — Помня семейство Дьо Варен. Все могъщи и верни васали на краля. Един клон на фамилията живееше близо до нас в Уелс. Синът им Ги беше на възрастта на моя Роджър. Двете момчета бяха най-добрите приятели.

Лейла затаи дъх. Майка й избягваше да споменава момчето, което бе родила само на петнадесетгодишна възраст. Когато беше малка, Лейла я попита как така е оставила сина си в Англия. Отговорът беше, че докато е траело поклонническото пътуване, момчето е било под грижите на един добър приятел.

— На колко години е Ги дьо Варен? — попита настойчиво Ив и стисна ръката на дъщеря си.

— Не знам, мамо. Двадесет и седем или двадесет и осем, може би дори и тридесет.

— Ако Роджър е жив, той скоро е навършил двадесет и осем — промърмори замислено Ив. — Да, този нещастен пленник вероятно е приятелят на сина ми. — Тя стана и закрачи нервно напред-назад.

— Какво ви е, мамо?

Ив не я слушаше.

— Трябва да измоля милост за пленника — прошепна задавено тя и забърза към покоите си.

Лейла скочи и я последва с лудо биещо сърце.

— Да молите за милост? Мамо, не говорите сериозно, нали? Самата вие сте ми разказвала достатъчно често колко дълбоко вкоренена е омразата между кръстоносците и нашите хора.

— Нашите хора? — Ив се обърна като ужилена и изгледа гневно дъщеря си. — Какво знаеш ти за тези хора? Нима си въобразяваш, че ги познаваш и разбираш? Този мъж е от твоята кръв, от твоята вяра, а ти не изпитваш дори съчувствие към съдбата му. За теб е от значение само откупът, не и скъпоценният човешки живот, който спасихте с баща ти. Жестоката участ на рицаря Дьо Варен не означава нищо за теб…

— Напротив, означава, и то твърде много. — Думите изскочиха от устата й, преди да е успяла да ги спре. Гласът й отекна в тихия двор. Тя се овладя бързо и се опита да прикрие предателското избухване. — Може и да е варварин, но не искам да го видя как умира като животно.

Ив въздъхна с болка и тъжно поклати глава.

— Прости ми, дъще. Нямам право да те упреквам. Ти не можеш да видиш и да почувстваш онова, което не е част от твоя свят. Грешката е само моя. Трябваше още в детството ти да те запозная с родината ти, с народа ти. Тогава обаче, мислех, че всичко е толкова далечно и непостижимо… — Тя застана на прага и отново се обърна към дъщеря си.

— След малко ще изляза. Когато се върне баща ти, кажи му, че съм отишла в палата на Мавдуд, кажи му и по каква причина. Синджар Ал-Азис ще ме разбере.

Лейла видя как майка й изчезна в къщата, но не посмя да мръдне от мястото си. Все още не проумяваше как майка й се осмелява да предприеме този благороден, но напълно безсмислен опит. Следобед в Дамаск беше пристигнал султан Байбар, великият господар на арабското кралство. Дори ако майка й измолеше да бъде приета лично от Мавдуд, присъствието на султана щеше да осуети плана й. Великият господар беше положил публична клетва, че няма да сложи оръжие, докато не прогони от свещената земя и последния кръстоносец. Досега не беше простил на нито един рицар. Всички пленници умираха под секирата на палача.

Без откупа животът на лорд Ги дьо Варен не струваше и пукната пара.

 

 

Ги дьо Варен лежеше неподвижно на пода и се вслушваше в шумовете на нощта. Тежката врата на килията се отвори само половин час след последното запалване на наргилето. Той се застави да диша равномерно и повърхностно, като дълбоко заспал. Трябваше да убеди пазачите, че е погълнал цялото количество опиум и е потънал в сладък сън.

Ако се съдеше по стъпките, в килията бяха влезли трима мъже, не двама, както беше очаквал. Това правеше нещата малко по-трудни. Въпреки това той беше убеден, че жаждата за отмъщение ще утрои силата му. Перспективата скоро да отмъсти за загиналите в подножието на Ливанските планини приятели, го тласкаше напред.

Пазачите размениха няколко думи помежду си и се изсмяха презрително. Единият го ритна с крак. Дьо Варен не се помръдна. Вторият го удари по лицето и главата на рицаря политна назад. Така успя да заблуди неприятелите си, че е упоен и безопасен. Пазачите избухнаха в луд смях и продължиха разговора си на висок глас. Настъпи очакваният миг.

Дьо Варен протегна безшумно ръка, грабна наргилето, което предвидливо беше оставил близо до себе си, и замахна с все сила към коляното на първия пазач. Едновременно с това скочи и мощният му юмручен удар улучи тила на войника. Мъжът рухна на пода като заклан вол. Двамата му другари се нахвърлиха върху пленника с голи ръце. Всичко стана толкова бързо, че нямаха време да извадят ятаганите си.

Ги дьо Варен надвишаваше враговете си с цяла глава. Той сграбчи първия, който попадна пред очите му, и го запрати към стената. Пазачът се удари в камъка и се свлече в безсъзнание на земята. Уплашен до смърт, третият понечи да се спаси с бягство. Но не стигна далеч. Ги го сграбчи за колана и яката, вдигна го високо във въздуха и го удари в решетките на прозореца. Когато го пусна на пода, тялото му представляваше само вързоп окървавени крайници и счупени кости.

Дьо Варен пое дълбоко дъх и едва не извика от болка. Раната в рамото все още му създаваше проблеми. Наведе се и грабна един ятаган. Без дори да трепне, преряза гърлата на двамата пазачи, макар че му се гадеше, после изпитателно размаха оръжието, за да чуе съскането на закалената стомана. Мечът беше по-лек от този, който носеше обикновено, но не по-малко смъртоносен.

Сега трябваше да се измъкне от затвора, без да привлича вниманието на многобройната стража. Открехна вратата и огледа обширното помещение. Не се виждаше никой, останалите три килии бяха тъмни и очевидно необитаеми. Рицарят стисна ятагана с две ръце и излезе в широкото преддверие. В този миг откъм коридора долетяха гласове. Първият принадлежеше на проклетия надзирател, другите два му бяха непознати. Ги изруга ядосано и се промъкна обратно в килията си.

Изведнъж го обзе приповдигнато чувство, също като преди битка. Облегна се на стената, дишайки тежко, целият в пот. Пред очите му се спусна червено було и светът наоколо изчезна. Гневът му вдъхна нечовешка сила и той се хвърли като демон върху тримата мъже, които бяха видели отворената врата и спряха изненадано.

Първият падна веднага и вече не се помръдна. Вторият направи опит да се отбранява, но само след един силен удар последва сънародника си в райските градини. Надзирателят дебнеше, стиснал в две ръце ятагана си.

— Ключовете — заповяда на арабски Дьо Варен.

Смаян, мъжът отскочи назад и поклати глава. В този миг го прониза смъртоносното острие. Без да се трогне, Ги дьо Варен се наведе и издърпа от колана на мъртвия голямата връзка ключове.

Хвърли бърз поглед към мъртвите и се сети, че е по-добре да се преоблече като арабин. Издърпа робата на най-близкия пазач, нахлузи широките шалвари, пристегна се с колана и се загърна в безформеното палто. Дрехите му бяха тесни и бяха осеяни с предателски кървави петна, но нощта щеше да ги скрие. Накрая обу меките кожени ботуши. Поне те му ставаха. Нави кърпата около главата си, завърза я с черния шнур и хвърли последен изпитателен поглед към блестящото стоманено острие.

Облян от сребърната светлина на луната, Ги реши, че с тази гъста брада и обрулено от вятъра лице непременно ще го сметнат за арабин, и се усмихна самодоволно. Разбира се, трябваше да внимава да не го заговорят. Следващата му стъпка беше да намери Лейла, и то бързо. Само тя можеше да му помогне. Стисна ятагана в лявата си ръка, в другата взе скъпоценната връзка ключове и излезе от килията, без да удостои мъртвите дори с поглед.

Заключи вратата, за да не привлече вниманието на стражата, и се зае с високата порта, подсигурена допълнително с железни резета. Надяваше се тя да го изведе от средното подземие. Вдигна резетата, но вратата отказа да се отвори. Последва дълго, мъчително търсене на подходящ ключ.

През цялото време рицарят се оглеждаше наоколо и се стараеше да не вдига шум. Беше окъпан в пот, когато предпоследният ключ най-после се оказа истинският и вратата се отвори. Една крачка, и Дьо Варен се озова в двора на крепостта, под открито небе.

Той пое дълбоко въздух и се обърна към стената, която беше наблюдавал достатъчно дълго през решетките на прозореца си. Първо заключи грижливо портата и хвърли връзката ключове в един храст. После мушна ятагана в колана си и започна да се изкачва по стената, камък по камък.

Скоро вече стоеше върху плоския покрив на една кула. Дъхът му излизаше на тласъци, раната в рамото пареше като огън. Падна на колене, вдъхна дълбоко ароматния нощен въздух и усети хладния полъх по сгорещеното си чело.

Скоро стана и устреми поглед към морето от къщи под себе си. Гледката беше приказна, но Ги дьо Варен нямаше време да й се възхищава. Трябваше да намери Лейла. Само тя можеше да го изведе от града. Тя говореше отлично арабски и с нейна помощ можеше да стигне чак до крайбрежието.

Дори ако имаше възможност да напусне веднага Дамаск, да премине сам през градските порти, Ги дьо Варен нямаше да го стори. Нима можеше да изостави християнската робиня? Как щеше да продължи да живее с чиста съвест, ако всеки ден на свобода му напомняше, че е оставил Лейла в лапите на сарацините? Рицарската чест го задължаваше да защитава братята си по вяра от жестокостта на неверниците и да помага на изпадналите в беда. А съдбата на красивата Лейла беше наистина затрогваща. Трябваше да я намери и да й помогне да избяга. Нищо, че може би щеше да загуби живота си в това рисковано начинание.

Той се промъкна към края на покрива и видя под себе си тясна, мрачна уличка. Не се мяркаше жива душа. Слизането мина без особени трудности, камък по камък, докато усети под себе си неравната улична настилка.

Скоро зави по една от главните улици. Крачеше бързо, стараейки се да остави крепостта колкото се може по-далече зад гърба си. Когато някой окъснял минаваше покрай него, Ги дьо Варен свеждаше глава и скоро облекчено забеляза, че никой не му обръща внимание.

Най-после насреща му се зададе приведен старец. Рицарят понижи глас, за да не се издаде, и попита пресипнало:

— Синджар Ал-Азис? — После се закашля като болен.

Дано само лекарят беше наистина толкова известен, колкото твърдеше робинята му. Как иначе щеше да намери къщата му?

Старият арабин погледна непознатия с мътните си очи и посочи надолу по улицата. После го засипа с цял поток обяснения. Дьо Варен кимна и закрачи в указаната посока. Сърцето му биеше като безумно.

Значи лекарят наистина беше познат на целия град. Той спря още трима минувачи, за да ги попита за къщата, и скоро се озова съвсем близо до целта. Никой не се учудваше от въпросите му. Вероятно беше нормално болните да търсят Синджар Ал-Азис по всяко време.

Най-после Ги дьо Варен влезе в една тясна странична уличка с едноетажни, изискани на вид къщи, които се опираха на северната градска стена. Чуваше се шум на вода. Очевидно зад стената течеше голяма река. Според последните сведения, трябваше да изброи четири къщи след ъгъла. Бяха му описали подробно и блестящата метална порта.

Рицарят спря на няколко крачки от портата. Слепоочията му пулсираха болезнено. Трябваше да изчака да се успокои. Как да проникне вътре, без да го забележат пазачите на входа? Те щяха да го разкъсат на парченца, преди да е успял да стори нещо. Трябваше да обмисли много внимателно следващата си стъпка.

Ги дьо Варен огледа изпитателно високата стена. Можеше да подскочи и да се залови за перваза. Направи го и изкриви лице от болка. Болката в рамото ставаше непоносима. Той стисна здраво зъби, изтегли се нагоре и се метна на плоския покрив.

Отпусна се за миг, за да разхлаби напрегнатите си мускули, и се постара да различи нещо в мрака. Погледната оттук, къщата изглеждаше огромна. Имаше две крила и няколко покрити тераси на различни височини. Тук-там се виждаха светли петна, вероятно осветени вътрешни дворове. Сега трябваше да намери харема. Сигурно известен човек като този Ал-Азис разполагаше с няколко дузини жени за забавление. Само мисълта, че и Лейла е между тях, наля горещо масло в огъня на гнева, който го тласкаше напред.

Ги запълзя на четири крака и скоро стигна до първата тераса. Тук цареше тишина. Белият павилион в средата беше празен. Той се промъкна към отсрещния ъгъл и откри под терасата обширен вътрешен двор, обрасъл със зеленина, пресечен от поток в каменно корито, но празен.

Дьо Варен клекна на пода и за миг се поддаде на отчаянието — чувство, което то навестяваше твърде рядко. Ами ако този Ал-Азис имаше повече от една къща в Дамаск? Това беше типично за заможните араби. Може би Лейла изобщо не живееше тук. Вероятността да открие младата робиня се отдалечаваше с всеки изминал миг, а времето бързаше. Скоро щяха да открият бягството му от затвора, ако вече не го бяха сторили. А това означаваше край на надеждите му да напусне града, все едно с Лейла или без нея.

В този момент в двора се появи дребна, тъмнокоса жена, увита в розова коприна. Ги дьо Варен спря да диша. Жената застана пред една мраморна пейка и сведе глава. Прозирното розово було, обточено със златни конци, скри лицето й. След малко въздъхна дълбоко и въздишката й беше пълна с тъга. После обаче вдигна лице и рицарят позна робинята, която вече седмици наред владееше мислите му. Лейла!

Безшумен като котка, Ги дьо Варен се приземи от покрива върху моравата и пропълзя зад неподвижната фигура. Шумът от стъпките му заглъхваше в плискането на потока. Дано само не изпищи, като го види! Той я сграбчи изотзад и притисна ръка върху устата й.

— Лейла — зашепна задавено той, опитвайки се да спре съпротивата й, — аз съм, Ги дьо Варен. Дойдох да ти помогна, да те изведа оттук.

Гласът му изглежда я успокои, защото тя престана да се съпротивлява и натежа в ръцете му, сякаш бе припаднала. Ги се уплаши, притисна я здраво до себе си и бавно обърна лицето й към светлината на факлата.

Като я видя, той помисли, че обезумява. Беше толкова ужасен, че я пусна и втренчи очи в лицето й, неспособен да произнесе дори една дума. С гарвановочерната коса, която се спускаше почти до коленете й, тази жена беше втора Лейла, макар двойно по-възрастна от нея. Годините не бяха успели да разрушат красотата на фините й черти, бяха запазили дори стройната й фигура.

— Всемогъщи боже! Вие не сте Лейла.

— Не говорете толкова високо, лорд Дьо Варен, ще събудите слугите на съпруга ми — предупреди го на английски жената и вдигна поглед към лицето му. В дълбините на очите й блестяха неизплакани сълзи. — Това е истинско чудо. Вие сте жив и здрав и стоите пред мен. Не смеех да се надявам на това дори в най-пламенните си молитви. — Тя отстъпи крачка назад и го измери от глава до пети. — Колко грамаден сте станал, колко силен, истински рицар. Когато ви видях за последен път, бяхте паж на Ранулф дьо Лузинян и едва вдигахте тежкия меч.

Сънуваше ли? Да не би опиумните пари да бяха замъглили разума му? Ги не смееше да заговори, защото не искаше тази красива жена, вътрешния двор и целият този нереален свят да се разтвори в нищото и той да се събуди отново в затвора, където го чакаше смъртта.

— Елате! — Жената улови ръката му. — Не можем да говорим тук. Има достатъчно любопитни, които само дебнат да причинят зло. Елате, милорд, не бива да губим време.

Странно, но Ги я последва без възражения. Трябваше да се приведе, за да мине под ниската арка. Двамата влязоха в слабо осветено помещение и той се огледа с безкрайно учудване. Малкото мебели бяха украсени със злато, сребро и скъпоценни камъни, стаята издаваше богатство и изискан вкус, ориенталски разкош, твърде чужд за него.

— Тук сте на сигурно място, лорд Дьо Варен — проговори тихо жената, — макар и за кратко.

Звукът на гласа й го изтръгна най-после от странното вцепенение. Той стисна ръката й, толкова тясна и крехка.

— Коя сте вие? Може би магьосница, дух, неземно явление? Откъде знаете името на стария Лузинян?

— Не съм магьосница, уверявам ви, благородни рицарю — отговори с лека усмивка жената. Тя поклати глава и булото се плъзна по раменете й. — Вие търсите дъщеря ми Лейла. Тя спомена за вас още преди няколко седмици, когато я повикаха да ви лекува. Аз съм Ив Жерве. Може би ще си спомните за мен, макар че тогава бяхте малко момче.

Ги пусна ръката й. Ив Жерве? Защо го навестяваше призракът на една мъртва? Лейди Ив отдавна не беше между живите. Или поне така му бяха казали.

— Лейди Ив, съпругата на Уилям Жерве от Уелш Маршис? Същата, която преди двадесет години замина за Светите места и…

— … и не се върна — довърши спокойно тя. — Аз съм тази жена.

Ги дьо Варен огледа изпитателно лицето й. Майката на Лейла? Защо веднага не се досети? Приликата беше толкова очебийна, че двете просто не можеха да бъдат нищо друго, освен майка и дъщеря.

— Какво стана със сър Уилям? — попита почти плахо той и отгатна отговора, когато лицето на Ив се помрачи от болка.

— Той загина. Още преди двадесет години — отвърна меко тя и посочи обкръжаващия я разкош. — Бог ме благослови с друг съпруг, великия лечител Синджар Ал-Азис. Той прие Лейла като своя дъщеря.

Дьо Варен стоеше като ударен от гръм. Мислите лудо се блъскаха в главата му. Значи Лейла не беше робиня? Защо тогава го излъга? Може би не беше и християнка, въпреки раираната кърпа? Лейди Ив очевидно беше запазила вярата на дедите си, макар че беше омъжена за езичник.

— О, милорд, как ми се иска да ви разкажа всичко, но за съжаление нямаме никакво време — въздъхна жената и прекъсна противоречивите му мисли. — Кажете ми само едно: как е синът ми Роджър Жерве? Жив ли е? Двамата бяхте пажове при Ранулф дьо Лузинян, когато с баща му потеглихме за Светите места. Бяхте приятели още от най-ранни години, нали?

Той и Роджър Жерве — приятели? Да, някога беше така, но сега…

Преди осем години нещата се промениха. Въстанието на благородниците разцепи Англия на два неприятелски лагера. Роджър застана на страната на Симон дьо Монфор, граф Лейчестър, алчния за пари и власт нормански предател, който жадуваше да увенчае главата си с английската корона. Ги дьо Варен остана верен на крал Хенри и се би под знамената на сина му, принц Едуард. Така приятелят от детството се превърна в ожесточен враг.

След битката при Люис в източен Съсекс, която кралят изгуби, съзаклятниците взеха за заложник Хенри, а принц Едуард и най-верните му рицари бяха затворени в Кенилуърт Касъл. Между тях беше и Ги. И до днес го обливаше студена пот при спомена за страшния затвор, в който ги бяха натикали. Дъхът му спираше само при мисълта за тясната килия без прозорци, където го бяха държали повече от година. И за всичко това беше виновен Роджър Жерве. Защото докато той гниеше в затвора, бившият му приятел го беше обявил за умрял и беше завзел замъците му в Съри и Уелс. Двадесет васали на Роджър Жерве се заселиха във Варен Касъл и един от тях дори стана любовник на лейди Кристин, съпругата на Ги.

След време принц Едуард и верните му спътници, които оцеляха в страшния затвор, успяха да избягат от Кенилуърт и да се присъединят към привържениците на законния крал. При Ившъм предателят Монфор претърпя съкрушително поражение и Ги дьо Варен си възвърна отнетите имоти. За съжаление Роджър Жерве не загина в битката, а бе взет в плен. Заточиха го в едно далечно място и конфискуваха имуществото му. Скоро обаче великодушният крал Хенри помилва предателя и му върна наследствените земи, които граничеха с имота на Ги дьо Варен.

Но приятелството между двамата не можеше да се върне. Пропастта, зейнала помежду им, беше прекалено дълбока. С течение на годините омразата се засилваше все повече. Твърде често умираха рицари и войници и от двете страни, постоянно възникваха междуособици, докато дори добродушният крал Хенри загуби търпение и се принуди да им забрани да се избиват взаимно. Двамата сключиха мълчаливо примирие, но то не можа да угаси омразата, която съществуваше помежду им. Трябваше й само една малка искра, за да пламне отново.

— Мълчанието ви ме плаши, лорд Дьо Варен — проговори с треперещ глас Ив и го върна в действителността. — Синът ми Роджър е мъртъв.

— Не — отговори беззвучно мъжът. — Жив е.

Задавеният писък, сълзите, които потекоха от очите на жената, очевидната й бурна радост — всичко това му попречи да разкрие истината за предателството на сина й.

— Добре ли е?

— Да — отговори кратко той и горещо си пожела в същия този миг Роджър Жерве да бъде улучен от светкавица в замъка си в Уелс и да стане на прах.

— Тогава трябва да отведете Лейла при него — прошепна умолително Ив и се вкопчи в ръката му. — Нейното място е в истинската й родина, не тук. Колко пъти съм се молила Бог да ми изпрати човек като вас, за да му я поверя. И все напразно. А тази нощ вие се явихте сам, лорд Дьо Варен. Дори казахте, че имате намерение да я вземете. — Тя се прекъсна и го погледна изпитателно, сякаш все още не можеше да осъзнае очевидната истина. — Ако бяхте дошли само минута по-късно, нямаше да ме заварите тук. Тъкмо смятах да изляза, за да отида в палата на Мавдуд и да се помоля за живота ви.

— Казахте, че желаете дъщеря ви да бъде свободна. — Ги все още беше под впечатлението на скъпоценните дрехи и огърлицата от изключително редки смарагди, които носеше лейди Ив. — Но вие не сте робиня, нито пък Лейла. Защо тя трябваше да ме излъже, че е?

Ив махна нетърпеливо с ръка.

— Баща й измисли тази хитрост, за да ви попречи да я използвате като заложник срещу свободата си.

Това звучеше разумно, но не беше толкова съществено, колкото въпросът, който пареше на езика му.

— Знам, че раираната кърпа на колана се носи само от християни, които живеят в арабските земи. Така и за нас е по-лесно да различаваме приятелите от враговете. Когато дойде в затвора, Лейла носеше такава кърпа. И това ли беше хитрост?

— О, не — отговори Ив, видимо засегната от това подозрение, и гордо се изправи. — Чуйте ме добре, лорд Дьо Варен. Когато Уилям Жерве бе злодейски убит…

— Убит ли? — прекъсна я доста неучтиво той.

— Да. Бедуините го заклаха пред очите ми. Мен и новородената ни дъщеря отведоха на пазара за роби в Дамаск. Синджар Ал-Азис ни купи, а след известно време ме направи своя законна съпруга. Вместо сватбен подарък, той ми обеща да изпълни всяко мое желание. Тогава го помолих да си остана християнка и да възпитам Лейла във вярата на дедите й. Той ме обича и изпълни желанието ми, макар че разумът го съветваше друго.

Лицето й грейна в нежна усмивка, преди да продължи:

— Оттогава Бог в безкрайната си милост ми изпраща само щастие. Аз обичам съпруга си и никога не бих го напуснала, макар че изповядва друга вяра. Не искам обаче и Лейла да живее като мен, затова…

Ив замлъкна, прехапа устни и сведе поглед.

— Лейла е на същото мнение.

Дьо Варен я изгледа смаяно и попита с едва сдържан гняв:

— Значи смятат да я омъжат за езичник?

— Точно така. Сватбата трябва да се състои скоро. Лейла няма избор. Тя ми призна, че би сторила всичко, че е готова да напусне Дамаск и светите земи, за да избяга от този нежелан брак. За съжаление до днес не ни се удаде случай да осъществим бягството й.

— Дъщеря ви изглеждаше много потисната, особено тази сутрин — спомни си рицарят. — Но аз сметнах, че за всичко е виновно робството.

— Разбирам. Лейла не умее да крие чувствата си. — Ив вдигна очи към грамадния Ги и трескаво улови ръката му. — Вземете я с вас, отведете я далеч оттук, умолявам ви! Имам начини и средства да ви изведа от Дамаск. Върнете я в Англия, предайте я на грижите на Роджър. Лейла е в правото си да сключи християнски брак, да създаде семейство и дом в истинската си родина. Тя е още девойка и Роджър без усилия ще й намери добър съпруг.

Ив замлъкна отново и едва си пое дъх.

— Заклинам ви в името на рицарската ви чест! Моята дъщеря ще бъде напълно зависима от добрата ви воля.

— Не се тревожете за това, милейди — проговори колебливо Дьо Варен. — Всичко ще стане според желанието ви. Заклевам се пред вас, че ще опазя лейди Лейла и ще я отведа здрава и читава в родината.

Ив нямаше защо да го моли. Макар че Лейла не беше робинята, за която я бе смятал досега, тя беше същество, което спешно се нуждаеше от помощ, което трябваше да бъде спасено от принудителния брак с един неверник и нещастния живот в чуждата страна. Дори враждата, която цареше между него и Роджър Жерве, нямаше никакво значение. Единствено важна беше съдбата на Лейла.

Преди Ив, по чието лице се четеше огромно облекчение, да е успяла да му благодари, откъм вътрешния двор се чуха леки стъпки и тя побледня като платно. Огледа се бързо и му посочи един голям шкаф.

— Бързо, скрийте се вътре, докато поговоря със слугинята си. — Тя го бутна към шкафа, отвори вратата и Ги волю-неволю трябваше да се пъхне вътре.

Лейди Ив толкова бързаше, че рицарят удари силно главата си в дървената рамка и с мъка потисна напиращото на устните му ядно проклятие. Но се овладя, клекна на пода и зачака. Шкафът беше твърде тесен за него и на всичкото отгоре беше пълен с шумолящи копринени роби, от които се носеше нежен жасминов дъх. Дьо Варен ги избута настрана и се опита да различи нещо през филигранната решетка на вратата.

Една тъмнокоса жена се поклони дълбоко пред Ив. Робиня. Ги си отдъхна. Двете жени дълго си шепнаха и робинята на няколко пъти погледна с усмивка към шкафа. Рицарят усети нарастваща несигурност. Защо Ив беше издала скривалището му? Нима можеше да се довери на една обикновена робиня? Ето че господарката прегърна жената като най-близка приятелка и бързо я избута навън.

Когато се върна при шкафа, Дьо Варен попита нетърпеливо:

— Коя беше тази жена?

— Не се тревожете, милорд. Имам пълно доверие на Маджида. Готова съм да сложа живота си в ръцете й и точно това направих. — Тя говореше през решетката на вратата, без да я отваря. — Всичко ще мине добре. Изпратих Маджида при един приятел, който ще изведе и вас, и Лейла от града. След около час ще бъде тук с количката си.

— Каква количка? Не е ли по-добре да се прехвърлим през стената? Как ще минем през охраняваната порта?

— Река Барана тече покрай крепостните стени. Дори ако успеете да я преплувате, ще паднете право в ръцете на мамелюците, които са на пост там. Не, оставете всичко ни мен и аз ви обещавам, че бягството ще успее.

Ги дьо Варен се намръщи в мрака, извъртя очи и усети болезнено пробождане в сърцето. Никога досега не беше поверявал живота си в ръцете на жена. Но очевидно не му оставаше друг избор.

— Нека бъде, както искате.

— Добре. Щом Маджида се върне, ще повикам Лейла в покоите си. Тогава обаче трябва да ми помогнете.

— Слушам ви.

— Ще ви дам гъба и шишенце с упойващо средство. Бъдете готов да го използвате.

— Какво искате от мен? — попита изумено той и смръщи чело. — Защо трябва да упоя Лейла? Нали казахте, че тя желае да напусне Дамаск?

— И не се отричам от думите си. — Гласът на Ив трепереше. — Ала се боя, че няма да издържи на мъчителното друсане в количката, че неволно ще се издаде и двамата ще паднете в лапите на стражата.

Това също звучеше разумно. Жените имаха обичай да избухват в сълзи и при най-малката трудност. Не биваше да допуска това, поне по време на бягството.

— Разбирам. Какво точно трябва да направя?

— Когато сваля булото над лицето си, това ще бъде знак за вас. Ще излезете от шкафа, ще застанете зад Лейла и ще притиснете гъбата върху устата й. Не забравяйте да я напоите с течността от шишенцето. Средството действа много бързо и Лейла ще спи най-малко един ден. Не се безпокойте, няма да й навреди.

За момент Ив се облегна на шкафа и затвори очи.

— Още нещо, лорд Дьо Варен. Щом Лейла заспи, трябва да измиете грижливо ръцете си. Миризмата просто се полепва по кожата и може да ви причини ужасно главоболие.

— Благодаря ви — отговори мъжът и се опита да изпъне раменете си. Нямаше да издържи още дълго в този тесен шкаф. Крайниците му вече се сковаваха.

Сякаш бе прочела мислите му, Ив проговори тихо:

— Простете, милорд, но това е единственото сигурно скривалище. Вие сте толкова едър, а и тези широки рамене… И моят син Роджър ли изглежда така представителен? — Въздишката й издаваше копнеж.

— Почти — отговори уклончиво рицарят. — А съпругът ви, милейди? Кога го очаквате да се върне?

— Сигурно ще закъснее. Той е най-добрият лекар в Дамаск, а славата задължава, нали?

— Какво ще му кажете, когато открие, че Лейла е изчезнала?

— Още не знам — призна потиснато Ив, помисли малко и продължи: — Вероятно истината. Толкова е трудно да излъжеш човека, когото обичаш. Синджар ме познава по-добре, отколкото се познавам самата аз.

— Не бива да правите това — възмути се Дьо Варен. — По-добре елате и вие с нас. Не мога да ви оставя тук сама. Представете си, че ви затворят или ви сторят нещо още по-лошо!

— Не, милорд. Моето място е тук, до съпруга ми. А що се отнася до съдбата ми, трябва да знаете, че каквото и да кажа на Синджар, в крайна сметка Бог ще бъде този, който ще реши. — Усмивката й беше искрена. — А сега трябва да изляза, за да донеса упойката. Няма да се бавя.

Ги дьо Варен проследи излизането й и премести тежестта на тялото си от единия крак върху другия. После облегна глава на страничната стена и затвори очи.