Мириам Мингър
Кръстоносецът (10)

Девета глава

Бяха минали почти две седмици от началото на плаването, когато Лейла най-после се почувства малко по-добре и можа да седне в леглото. Макар че дори това леко движение й причини гадене и виене на свят и трябваше да стисне здраво зъби, за да не се отпусне обратно във възглавниците. Ги веднага изтича при нея, подкрепи я и й помогна да седне удобно.

— По-добре ли сте вече? — попита той и зае обичайното си място на един от резбованите столове, където прекарваше повечето време.

Лейла обърна глава към него и кимна изтощено. Около блестящосините очи на рицаря се бяха изписали тъмни кръгове, които издаваха умора и напрежение. Изразителните черти бяха засенчени от искрена загриженост. Лейла беше трогната, макар че никога не би го признала дори пред себе си. Дори насън не си беше представяла, че грамадният и твърд като стомана кръстоносец, която я беше качил на кораба със заплахи и насилие, може да има такива меки ръце. Пътищата на съдбата бяха повече от странни.

След като галерата напусна пристанището, Лейла представляваше само една безпомощна човешка купчинка, Ги — най-грижливият и внимателен болногледач. Той почти не се отделяше от леглото й, държеше я в обятията си и я подкрепяше, когато беше готова да повярва, че отвратителните пристъпи на повръщане няма да имат край. През цялото време я уверяваше, че няма да умре, че просто страда от широко разпространената морска болест, която измъчва безброй хора при пътуване по море.

Последните дни бяха минали като в мъгла. Лейла нямаше сили нито да спори, нито се смее на тромавите му опити да я утешава. Сега, когато лека-полека се възстановяваше, тя започваше да разбира, че често е реагирала свръхчувствително.

— Искате ли още една възглавница? — осведоми се любезно Ги, който беше възприел угризенията на нечистата съвест като израз на неудобство от положението. Вече беше готов да скочи, когато тя го спря. Поклати глава и се усмихна с половин уста, когато мъжът зарови пръсти в дългата си коса.

— Не, чувствам се много добре.

Черните му коси блестяха на следобедното слънце. С какво ли се занимаваше един английски благородник, когато не беше на път към Свещената земя, за да вземе участие в поредния кръстоносен поход? Кой беше Ги дьо Варен в действителност?

Лейла го погледна изпитателно и се изчерви. Този мъж й посвещаваше цялото си време и макар че не можеше да скрие умората си, лицето му беше открито и спокойно, погледът почти любопитен, сякаш искаше да разчете мислите й.

— Трябва да ви запозная поне отчасти с дворцовите обичаи, лейди Лейла — заговори с небрежен светски тон той, за да прекъсне потискащото мълчание. — Вие се изчервявате за всяка дреболия. Ако продължавате така, само след няколко дни всички неженени рицари в двора ще се хвърлят в краката ви като острооки соколи, забелязали особено сочна и доверчива плячка. — Смехът му прозвуча сухо. — Вероятно скоро ще ги последват и женените.

Лейла сведе поглед. Странно, защо не й хрумваше подходящ отговор. Може би болестта беше отслабила остроумието и вътрешната й съпротива. Или бе разрушила бойкия й дух? А може би просто беше твърде слаба, за да кръстоса меч с Ги след това предизвикателство? Дано, когато стъпеха на здравата земя на Франция, успееше да си възвърне старата войнственост.

— Мога само да се надявам, че големият ми брат ще ме предпазва от тези опасности — отговори най-после тя и плъзна ръка по кадифената завивка, която я покриваше чак до брадичката. Когато не получи отговор, тя вдигна изненадано глава и уплашено установи, че момчешката откритост е изчезнала от лицето на Ги дьо Варен и е отстъпила място на необичайно жесток израз. Той се взираше мрачно пред себе си, сякаш бе забравил присъствието й.

— Лорд Дьо Варен!

Мъжът едва ли чу тихия вик. Предишните й думи го бяха улучили като удар с юмрук. Роджър Жерве. През тези две седмици беше толкова зает с грижи около болната, беше започнал да я чувства толкова близка и скъпа, че забрави напълно негодника и предателя Жерве. След срещата си с лейди Ив в Дамаск той си забраняваше да мисли за него. Сега обаче нямаше как. Трябваше да разкрие пред Лейла истината, колкото и неприятна да беше тя.

Лейла имаше право да знае какъв човек е брат й, защото бъдещата й съдба беше в негови ръце. Макар че крал Хенри беше помилвал отцепника още преди пет години, Роджър Жерве така и не бе успял да си завоюва уважение в двора. В сърцето на Ги пламтеше дива омраза, в Англия надали имаше друг, който да мрази като него, и тя щеше да го придружава до гроб.

— Лорд Дьо Варен, какво ви е? Да не би пък сега вие да се разболявате от морска болест?

Загриженият тон на Лейла го извади от дълбоката замисленост.

— Не се безпокойте, добре съм — отклони въпроса той и се опита да прикрие горчивината си под маската на равнодушието. Трябваше да запознае Лейла с трезвите факти около съдбата на негодния й брат. Това щеше да й помогне да посрещне с необходимото самообладание факта, че дворът посрещаше с открито неодобрение Роджър Жерве и коварната му съпруга. Защото двамата с Лейла отиваха точно там, в кралския двор на Уестминстър. И трябваше да бързат колкото се може повече, след като стъпеха на сушата в Марсилия. Той, Ги дьо Варен, нямаше никакво намерение да пропусне коронясването на Едуард Плантадженет за владетел на Англия.

Вероятно сега принцът и многобройната му свита бяха в Лион. А може би Едуард вече препускаше начело на най-верните си хора към Лондон, за да се заеме с приготовленията за интронизацията. Всеки благородник трябваше да присъства на това велико събитие. Това се отнасяше и за Роджър Жерве, който не беше взел участие в кръстоносния поход, но няколко от васалите му го бяха заместили. Това беше благоприятен случай да предаде Лейла в ръцете му още в Лондон, вместо да я води чак в Уелс.

Той не можеше да скрие от себе си, че с удоволствие би прекарал повече време в компанията на лейди Лейла. Погледна бледото й лице и в душата му пропълзя съжаление. Изглежда, Бог беше чул молитвите му, защото тя видимо се поправяше. Най-лошото беше вече минало.

Въпреки изтощителната болест, Лейла си оставаше най-красивата жена, която някога беше срещал. Можеше само да се надява, че необикновената красота и войнствената й невинност ще опазят младата лейди от опасното влияние на брат й. Нямаше да понесе тя да страда от простия факт, че е най-близката кръвна роднина на един предател.

— Знаете ли нещо за брат си? — попита тихо той, опитвайки се да се пребори с враждебността, която стягаше гърдите му.

— Почти нищо — отговори равнодушно Лейла и облегна глава на стената. — Мама го споменаваше много рядко. — Тя замлъкна, помисли малко и като хвърли мрачен поглед към Ги, добави пренебрежително: — Ако това ви говори нещо, знайте, че мама спомена брат ми точно в нощта, когато ме отвлякохте.

Като видя бурния гняв във виолетовите очи, Ги усети как на сърцето му олекна. Страстните й изблици толкова му липсваха. Потисна усмивката си, за да не я раздразни ненужно, и съсредоточи вниманието си върху Роджър Жерве. Доброто му настроение веднага се помрачи.

— И какво точно каза благородната ви майка?

Лейла се поколеба и най-после отговори:

— Започна се с това, че ми разказа за благородното семейство Дьо Варен, което се славело с верността си към краля. И до днес не разбирам защо майка ми беше твърдо решена да отиде при управителя Мавдуд и да измоли милост за вас. Когато чу името ви, се развълнува ужасно и ми призна, че по-рано познавала семейството ви и че сте били съседи. Даже твърдеше, че е Роджър сте били най-добрите приятели.

— Точно така. По онова време и дълго след това Роджър беше мой приятел. Само че преди осем години той предаде приятелството ни, както предаде и короната. Избухна въстание срещу краля и той мина на страната на бунтовниците. От тогава сме врагове.

Лейла се взираше в него като замаяна. Очевидно не можеше да възприеме чутото и се люшкаше между изненадата и неверието.

За да не я натоварва допълнително в сегашното й здравословно състояние, Ги добави примирително:

— Междувременно кралят помилва брат ви, както постъпи и с повечето от някогашните бунтовници. Върна му имотите в Уелс. Опростиха му и заточението. Сигурен съм, че Едуард Плантадженет ще зачете желанието на баща си, който много държеше в страната да цари мир, и няма да отмъщава за стореното му зло. Принц Едуард е известен със справедливостта си.

— Значи крал Хенри е мъртъв?

Ги дьо Варен кимна и продължи с обясненията:

— Затова принцът е напуснал така прибързано Светите места. Затова и аз бързам да пристигна в Лондон навреме за коронацията. Така и вие ще имате случай да се запознаете с брат си и съпругата му лейди Мод.

Лейла кимна с толкова отсъстващ вид, че Ги се уплаши. Дали пък не сгреши? Защо не изчака с тези неприятни разкрития, докато тя се възстанови напълно?

— Казахте ли това на мама? — попита най-после Лейла и потърси погледа му. — Знае ли тя, че Роджър е предател? Ако знае, защо ме повери на вас, за да ме отведете при него? Признахте ли й, че двамата с Роджър сте смъртни врагове?

— Не — призна задавено мъжът. — Вашата благородна майка беше толкова щастлива да узнае, че синът й е жив, та аз не посмях да помрача радостта й.

— Радостта й значи — повтори беззвучно Лейла и изведнъж изкрещя пронизително: — Нейната радост, така ли? А кой се интересува от мен, лорд Дьо Варен? Мама никога нямаше да ме повери в ръцете ви, ако беше узнала, че брат ми е ваш враг. Сигурно точно заради това сте премълчали този факт пред нея. Защото тогава тя нямаше да ме изложи на опасностите и униженията, които трябваше да изтърпя. Никоя майка не би причинила това на детето си, ако го обича. — Лейла вдигна надменно глава и добави презрително: — Вече разбирам, че свещената ви клетва е била само лъжа, за да осъществите собствените си коварни планове.

— Моите лични чувства към брат ви Роджър нямат нищо общо с решението ми да ви взема със себе си в Англия — възрази твърдо Ги. — Лейди Ив ми обясни, че се намирате в затруднено положение, и аз сметнах, че е мой дълг да ви спася. Нищо повече.

Лейла обаче не чуваше нищо и очевидно беше забравила света около себе си, отдадена единствено на бесния гняв, който бушуваше в гърдите й. Тя мълча дълго, а когато вдигна глава, в погледа й се четеше студено презрение.

— Каква е действителната ви цел, лорд Дьо Варен? Вероятно сте замислили да ме използвате като заложница, за да си отмъстите на брат ми за уж причиненото ви зло? Излъгали сте мама с определена цел, признайте най-после. Може би ще се погаврите с мен и ще ме отведете при брат ми омърсена, без чест и достойнство? Това ще удовлетвори бясната ви жажда за отмъщение, нали? Вече видях как похотливо блести погледът ви, усетих накъде ви тласка желанието, чух какви ли не заплахи. Или може би ще ме затворите някъде и ще поискате от Роджър богат откуп? Сигурно изобщо нямате намерение да ме отведете при него?

— За Бога, жено, чувате ли се какво говорите! — Ги дьо Варен обхвана здраво дървените облегалки на стола, сякаш искаше да ги смачка, и се надигна. — Няма да слушам повече безумните ви предположения!

Лейла го погледна стреснато и падна обратно във възглавниците.

Ги беше извън себе си от гняв. За какъв го смяташе тази жена? За хищен звяр, за негодник и подлец? Нима мислеше, че той е способен да й стори зло? Сведе глава, за да не се удари в тавана, и се хвърли като бесен към вратата. Но се обърна, още преди да е достигнал прага.

— Ако имах намерение да ви опозоря, лейди Лейла, знайте, че щях да го направя още първата нощ. А и после имах десетки благоприятни възможности, повярвайте ми. Няма да отрека, че ви желая и искам да ви направя своя. Вашата красота е способна да подтикне към лудости всеки мъж и вие би трябвало да го знаете. Но аз никога не вземам жените насила, макар че вие очевидно сте убедена в противното. Не съм измамил благородната ви майка. Да, аз мразя брат ви от дъното на душата си, но никога не бих се възползвал от една невинна девойка, никога не бих я направил инструмент на отмъщението си. Имам едно-единствено намерение и то е да ви отведа възможно най-бързо и сигурно в двора на Едуард Плантадженет и най-после да се отърва от вас.

Той отвори вратата, за да излезе, но промени решението си и се върна при леглото. Дишаше тежко и яките мускули на врата му се опъваха като въжета под черната туника. Погледна Лейла право в очите и заговори отново:

— Нека това ви бъде за урок, лейди Лейла. Никога не обвинявайте хората в престъпления, които не са извършили. А какво ще кажете за вашето собствено желание? Нима смятате, че аз не съм усетил жаждата ви за чувствени удоволствия?

— Какво говорите? — Бузите на Лейла пламнаха от срам и засегната гордост. — Сигурно сте луд, щом мислите, че бих могла да желая човек като вас. — Тя потрепери, замлъкна и се почувства подла и жалка. Дълбоко в себе си знаеше, че Ги има право. Макар че я бяха обучили какво да очаква от любовта, тя се оказа неподготвена за бурята от чувства, която се разгаряше в тялото й при всяко докосване на Ги дьо Варен. Гняв, стъписване, омраза и, което беше най-лошото, парещо плътско желание. Сякаш се плъзгаше към бездънна пропаст и губеше самообладание всеки път, когато Ги беше наблизо. Дори сега, когато гореше от желание да възрази, да се оправдае, тя не смееше да си отвори устата. Той щеше веднага да прозре лъжата й и да усети зад нея слабост и ранимост.

— Издаде ви онази жадна целувка в къщата на Рефайе. Ако не искате отново да разпалите страстта ми, от която твърдите, че се отвращавате, дръжте устата си затворена, докато стигнем Уестминстър. И най-вече не разтваряйте с такава готовност устните си, когато някой мъж се опита да ви целуне.

Преди Лейла да е успяла да отговори, Ги се обърна и отново закрачи към вратата.

— А сега си починете, милейди — посъветва я дрезгаво той. — След три дни пристигаме в Марсилия и тогава ще започне по-трудната част от пътуването. Няма да ви пощадя, да знаете — прибави без усмивка той.

После затвори с такава сила вратата след себе си, че стените се разтрепериха. От процепите в дървения таван се посипа прах.

Лейла отвори уста, за да изкрещи подире му, да даде воля на насъбралия се гняв, но в този миг стомахът й се сви на топка. Връхлетя я вълна на непоносимо гадене, отново й се зави свят и това я накара да забрави всички останали чувства.

Очевидно корабът беше попаднал в буря. Галерата сякаш танцуваше върху извиващия се гръб на огромна змия. Ярки светкавици прорязваха небето и озаряваха ниското помещение с призрачната си светлина. Вятърът виеше все по-силно. Дървената надстройка, в която се намираше каютата на капитана, пъшкаше и скърцаше застрашително, високите вълни се удряха в малкия кръгъл прозорец. Водата се плискаше с такава сила, че Лейла имаше чувството, че стъклото всеки момент може да се счупи и бурята да я помете.

Тя сви колене към гърдите си, сведе глава и се сгуши под дебелата завивка. Слава богу, че леглото беше здраво закрепено за пода. Чувстваше се уплашена като никога досега, а не можеше да предприеме нищо. Корабът вероятно нямаше да устои дълго на тази дяволска буря и щеше да потъне в развихрилите се вълни. Всички пътници щяха да се удавят. Оглушителните гръмотевици бяха предвестници на Страшния съд. Лейла изпищя задавено и скри лице под кадифената завивка, докато светът около нея рухваше. Ужасена от природната стихия, тя не чу как вратата се отвори и отново се затвори с лудо скърцане. Целият кораб щеше да се разлети на трески.

В следващия миг Ги дьо Варен отметна завивката и я грабна в обятията си. Когато легна при нея, тя дори не помисли да се съпротивлява, а се вкопчи, треперейки, в могъщите му рамене и усети близостта му като неизразима утеха. Притиснала лице до ленената му туника, тя си казваше, че този грамаден, нечовешки силен мъж единствен може да я опази от бушуващата морска буря. Затвори очи и притихна до гърдите му.

— Не се страхувайте, Лейла, всичко ще мине — шепнеше в ухото й той, Лейла се вслушваше в равномерното биене на сърцето му, опитваше се да не чува трясъка на гръмотевиците и вдъхваше дълбоко едва доловимия аромат на мускус, който се излъчваше от тялото му. Изведнъж се почувства странно защитена.

— Дръжте ме здраво — пошепна умолително тя. В този миг галерата потъна в бездънна дупка и новопридобитата й сигурност се разклати из основи. — Не ме оставяйте сама.

— Никога — отговори твърдо мъжът и целуна тила й. — Бурята няма да ни причини зло. Не се страхувайте, Лейла.

Лейла се притисна с все сила до него, за да го последва по пътя към ада, и усети как ръката му нежно милва гърба й. Помнеше тази милувка от дългите дни на болестта си, помнеше силните, грижовни ръце, устремените в лицето й сини очи. Тялото му беше толкова могъщо, излъчваше такава успокояваща топлина, че страховете й отлетяха някъде много надалеч. Нямаше друг избор, освен да му се довери безусловно. Ги беше прав. Двамата щяха да преживеят и тази страшна буря.

 

Бурята продължи да бушува със същата сила до късно през нощта. Бавно, много бавно, вълните и вятърът се успокояваха. Най-после остана само дъждът, който се стичаше равномерно по стъклото на прозореца. Тихият шум приспиваше Лейла.

Когато усети колко е гореща прегръдката на Ги, тя се изтръгна от ръцете му. Сега лежеше на една страна, с гръб към стената и се взираше в неподвижната широкоплещеста фигура до себе си.

Леглото изглеждаше твърде тясно за двамата. Лейла едва дишаше. Докато беше болна, не усещаше така настойчиво близостта му, днес обаче беше друго. Тя не смееше да се помръдне, за да не се допре до тялото му и отново да събуди желанието, което бе изпитала, когато бурята отслабна и тя осъзна, че лежи в прегръдките му.

Знаеше, че той също не може да заспи. Дъхът му излизаше на тласъци. Изглеждаше напрегнат и сякаш някакви тежки мисли му пречеха да се отпусне. И с нея беше така.

Когато бурята се отдалечи, Лейла си спомни за какво бяха говорили преди: за брат й Роджър Жерве, когото не познаваше, и защо Ги дьо Варен бе премълчал пред майка й истината за предателството му. Гневното му избухване беше изяснило само едно: че той не иска да й стори нищо лошо и гори от желание по-скоро да се отърве от нея. Така беше и с нея. Още повече след тази нова загадка, възникнала помежду им, онова властно привличане, което тя не можеше да си обясни и за което не смееше дори да мисли.

Най-много я измъчваха последните му думи, които се бяха настанили трайно в съзнанието й: „Желая ви и искам да станете моя.“ Никога нямаше да забрави пламъка в сините очи, когато ги бе произнесъл. А сега той лежеше до нея, топлината на тялото му се пренасяше в нейното и болезнено й напомняше прегръдката му. Трябваше да напрегне цялата сила на волята си, за да мисли за нещо друго.

Не можеше да разбере защо скъсването между брат й и Ги дьо Варен е толкова дълбоко и окончателно. Тук нещо не беше наред. След всичките тези години на вярно приятелство фактът, че двамата се бяха сражавали един срещу друг във въстанието срещу крал Хенри, не можеше да породи такава непримирима омраза. Още повече, че самият владетел беше помилвал победения. Щом кралят на Англия можеше да прости на заблудения и да го върне в двора си, защо лорд Дьо Варен отказваше да стори същото? Лейла размишляваше трескаво. Дали да го попита? Не, това вероятно щеше да означава нова бурна караница. Нямаше ли път някъде по средата?

Най-после Лейла не издържа. Тя пое дълбоко въздух, за да си вдъхне смелост, подпря се на лакът и пошепна, като се стараеше да не го докосва:

— Спите ли, лорд Дьо Варен?

Тихият й въпрос сякаш изпрати запалена стрела по вените му. Нима тази жена не проумяваше какво му причинява? Естествено, че не можеше да спи, когато тя лежеше само на сантиметри от него и дори най-лекото й движение го караше да трепери от страст.

Докато бушуваше бурята, той я бе държал в обятията си и това беше най-жестокото мъчение, на което някога го бяха подлагали. С всеки рев на вятъра, с всеки нов щурм на вълните плътското му желание правеше огромен скок. Когато тя неочаквано се откъсна от него и се отдръпна към стената, той въздъхна с неизказано облекчение. Разбира се, би предпочел да задоволи желанието си по друг начин, но беше обвързан с рицарската си клетва. Тази проклета клетва се беше превърнала в тежък товар и заплашваше да го довърши.

— Не — отговори пресипнало той и бързо се изправи. След като знаеше, че тя също е будна, не можеше да има доверие в себе си. Всеки миг щеше да протегне ръка и да я докосне. Ако Лейла искаше да говори с него, по-добре това да стане от известно разстояние.

Ги дьо Варен придърпа с треперещи ръце единия от високите столове към отсрещната стена и тежко се отпусна на седалката. После потърка очи и попита с едва скривано нетърпение:

— Какво ви тревожи, лейди Лейла?

Тонът му я стресна. Очевидно беше раздразнен и всеки момент можеше да избухне отново. Защо напусна така прибързано общото им легло? Може би беше по-добре да премълчи. Освен това тя не искаше да има нищо общо нито с него, нито с брат си. Защо тогава държеше да го знае?

— Попитахте ме дали спя и аз отрекох. Какво ви потиска, лейди Лейла? Хайде, говорете най-после!

Е, ако не пожелаеше да й отговори, имаше право да го стори. Тя навлажни с език пресъхналите си устни.

— Защо омразата ви към брат ми е толкова дълбока и вечна, лорд Дьо Варен? — Ето че най-после го каза.

Ги дьо Варен изруга дрезгаво и Лейла трепна уплашено. Защо се поддаде на любопитството си? Отговорът му я свари неподготвена.

— Той извърши непростима грешка, като последва в битката Симон дьо Монфор, граф Лейчестър, който водеше разбунтуваните барони срещу крал Хенри.

— Какви са тези барони?

— Така се наричат рицарите, които притежават собствена земя. Те са васали на краля и се подчиняват пряко на него.

— И вие ли сте барон?

— Не, моите земи са по границата. Аз съм провинциален земевладелец и прекият ми господар е братовчед ми Джон дьо Варен, граф Съри. Когато има война, се бия под неговите знамена. Обаче Варен Касъл, където живея, и заобикалящите го земи по границата с Уелс са моя неприкосновена собственост, както и голямото имение в Съри, което получих по наследство.

— А брат ми Роджър? Той барон ли е?

— Не. Той има същия ранг като моя, макар че на времето Уилям, искам да кажа баща ви, признаваше краля за свой единствен господар. Упоритостта и непокорството очевидно са семейни черти. — Той въздъхна тежко и заключи: — Стига вече сме говорили за това. Спете сега.

Лейла не беше ни най-малко доволна от отговора и продължи да задава въпроси:

— Въпреки това не мога да повярвам, че единствено заблудата на брат ми, тласнала го да се обърне срещу законния крал, е могла да породи такава жестока омраза между двама ви. Нали крал Хенри го е помилвал? Защо вие продължавате да го мразите? Защо жадувате за отмъщение?

В стаята се възцари потискаща тишина. Лейла усети, че е много близо до истината. Скоро щеше да разбере защо приятелите от детинство са се превърнали в такива ожесточени врагове, но вече не знаеше дали й се иска да го чуе. От гърлото на мъжа се изтръгна ядно проклятие. Макар че беше тъмно, тя усети върху себе си горящия му поглед и не посмя да мръдне от мястото си.

— Какво знаете вие за мъжете, лейди Лейла? — проговори пресипнало Ги дьо Варен. Огромна тежест притискаше гърдите му. Дъхът му пареше. Страшните картини от миналото отново заплашваха да го завладеят и да го повлекат към зейналата пропаст на безумието. Нима Лейла не разбираше каква болка му причинява с необмислените си въпроси?

Той събра всичките си сили и заговори спокойно и вразумително:

— Когато се появи такова остро различие в мненията, то може да направи и от най-добрите приятели ожесточени врагове. Особено когато става въпрос за свещени неща като крал и родина. Лесно е да мразиш, когато бушува война и всичко, което ти е скъпо и мило на този свят, е заплашено от разрушение. — Без да иска, той удари с юмрук по дървената облегалка на стола. — Не говорете повече, лейди Лейла.

— Но вие казахте, че от бунта са минали няколко години — настоя тя, сякаш не бе чула последните заплашителни думи. — Привържениците на краля са извоювали победа, нали? Роджър е бил доста време на заточение, имотите му са били конфискувани. Значи е получил справедливо наказание. Защо тогава продължавате да го мразите, защо искате да му отмъстите? Не разбирам, лорд Дьо Варен.

— Мина повече от година, преди войските на краля да надделеят над бунтовниците — отговори глухо Ги и бариерата, която упорито изграждаше около тази стара история, рухна изведнъж. Раната на миналото се отвори и от нея рукна кръв. Това го накара да произнесе думи, които не беше казвал никому досега: — Никога няма да повярвате, като ви кажа къде прекарах тази година. Хвърлиха ме в едно подземие, толкова тъмно, че едва не ослепях. Толкова ниско, че не можех да стоя дори на колене, камо ли да се изправя. — Ръцете му бяха стиснати в юмруци. По челото му се стичаше студена пот. — Освен това не бях сам. Един от най-добрите ми приятели беше затворен в същата килия, но скоро умря в страшни болки от раните, които бе получил по време на битката. Никой не се погрижи да изнесе трупа му. Оставиха го да изгние на мръсния под.

Ги дьо Варен разтърси глава, за да прогони страшното видение. Гърлото му беше пресъхнало. Вонята на разложения труп пареше в ноздрите му и до днес.

— Не мина много време и плъховете го изгризаха до кости — продължи дрезгаво той. — Най-после онези проклети кучета се сетиха да изнесат скелета му. Дано дяволът ги отнесе в най-горещия кръг на ада! Не ми даваха нищо за ядене и трябваше да засищам глада си със същите тези плъхове, които бяха изяли приятеля ми.

— Замълчете! — изплака Лейла, готова да повърне. Плъховете и всичко, свързано с тях, я отвращаваха и я плашеха до смърт. — Спрете, не мога да слушам повече тази страшна история! Но какво общо има всичко това с Роджър Жерве?

— Разбира се, че има! — изкрещя в отговор Ги и пое дълбоко въздух, за да се овладее. Писъкът на Лейла го върна в действителността. Блъсна стола си с такава сила, че едва не го строши, и се заразхожда из тясното помещение като тигър в клетка. — Така живях цели единадесет месеца. И за всичко това трябва да благодаря на скъпия ви брат. Когато загубихме битката при Лийвс, Роджър Жерве и рицарите му ме подгониха безмилостно. Заловиха ме заедно с още няколко души, когато бяхме съвсем близо до границата. Лично той ме завлече в подземието на Кенилуърт Касъл и ме затвори в черната дупка заедно с тежко ранения ми приятел, за да изгнием там като бесни кучета.

— Не — прошепна задавено Лейла и поклати глава. Очите й бяха разширени от див ужас. — Не мога да повярвам. Нима човек може да бъде толкова жесток?

— Изслушайте историята докрай, лейди Лейла. Това съвсем не беше всичко. Попитахте ме и е най-добре да узнаете всичко. Роджър не се задоволи с това, че ме хвърли в затвора. Жаден за пари и власт и сигурен, че никога няма да напусна жив онова страшно подземие, той завладял насилствено земите ми в Уелс и Съри и накарал Монфор да ги обяви за негова собственост. Няколко от васалите му се настанили във Варен Касъл. Един от тях, Балдуин Д’Ювил, станал любовник на жена ми. Останал при нея дори когато аз отдавна бях избягал от Кенилуърт и бях успял да си възвърна собствеността.

— Нали ми казахте, че не сте женен?

— Това е вярно. Кристин е мъртва. Преди пет години се хвърли от стената на крепостта. Съобщили й, че рицарят Балдуин е загинал в някакъв турнир. Така едногодишният ни син Никълъс загуби майка си.

— Значи имате син?

— Да. — Ги дьо Варен прекъсна неспокойната си разходка, спря пред леглото и я погледна право в очите. — И съм сигурен, че той е моя плът и кръв. Разбрах го още когато го поех от ръцете на акушерката след раждането. — Дишането му отново се ускори. — Ударите на съдбата не преставаха. Разбира се, аз не считам, че Роджър Жерве е отговорен за смъртта на Кристин. Вината е изцяло моя. Още от самото начало бях против този брак и не биваше да я правя своя съпруга. Кристин страдаше много, защото между нас нямаше любов.

Лейла го слушаше с нарастваща болка. Ги помълча малко и продължи задавено:

— Тя умря в ръцете ми и с последните си думи ме прокле за страданието, което й бях причинил.

— Значи бракът ви е бил решен въпреки вашата воля?

— Не е точно така. — Гласът му стана толкова тих, че думите едва се разбираха. — Баща й, Ранулф дьо Лузинян, беше приятел на моя баща. Дълги години бях паж в замъка му, заедно с брат ви, както е обичаят при нас. Ранулф ни обичаше като свои деца, освен това нямаше син, само една дъщеря. Когато разбра, че вече няма да стане от леглото, започна да се оплаква, че Кристин още не е омъжена и ще остане сам-сама на света, без нито един кръвен роднина. Довери ми, че ме е определил за свой наследник и че ми дава земите и замъка си в Съри. Тогава се заклех, че ще взема Кристин за жена. Трябваше да изпълня желанието на стареца, който ме обичаше като свой син.

В тясната каюта надвисна тежко мълчание. След доста време се чу шумолене на коприна. Лейла бе отметнала завивката и сега се изправи с желанието да избави унилия мъж от мрачните му мисли.

— Още една честна дума, която сте заложили — промълви тихо тя.

— Да. Ала Бог ми е свидетел, че не го направих заради богатствата на стария Лузинян. Собственият ми баща ми остави достатъчно. Бях длъжен да го сторя, не разбирате ли? Знаете ли колко пъти ми е спасявал живота по време на бурната ми младост? Обичаше ме повече от собствен син. Не можех да му откажа, макар че се чувствах ужасно.

— Защо?

— И до днес не мога да разбера защо Ранулф дьо Лузинян избра мен, а не Роджър Жерве. Винаги се отнасяше еднакво и към двама ни, никога не предпочиташе единия пред другия. Знаеше, че Роджър е влюбен в Кристин, и въпреки това я повери на мен.

Последното разкритие я изненада още повече.

— Колко време мина, докато настъпи разривът между вас и брат ми? — попита тихо тя.

— По-малко от година. С Кристин се венчахме малко след смъртта на баща й. Преди да избухне въстанието, жена ми изглеждаше напълно доволна, но сигурно е усещала, че бракът с нея не ми е бил по сърце. Може би се надяваше, че с времето ще я обикна. За съжаление не стана така и тя вероятно го е осъзнала през дългите самотни дни, когато ме е чакала да се върна от безбройните битки. Не можех да се заставя да се влюбя в нея, просто не можех. След ранната й смърт се заклех, че ако някога се оженя отново, ще го направя само по любов.

Заля я гореща вълна. Брак по любов? Каква необикновена мисъл. Въпросът, който напираше на устните й, беше много подходящ за времето и мястото. Такъв въпрос можеше да бъде зададен само в полумрака на каютата, който създаваше помежду им странна интимност.

— Значи във вашата страна има обичай хората да се женят по любов?

Движението, което направи Ги, й подсказа, че се е наклонил към нея. Сърцето й се качи в гърлото.

— За съжаление не. Повечето бракове между благородниците се уговарят още с раждането на децата, във всеки случай преди момчето да е навършило десет години. Имах възможността да изпитам на собствения си гръб колко тежи понякога спазването на старата традиция. Няма да повторя същата грешка, уверявам ви.

Мъжът замлъкна, помисли малко и продължи спокойно, с едва долавящо се напрежение:

— А вашият брак с онзи неверник, как се казваше? И той ли беше решен, независимо от вашата воля, както твърдеше благородната ви майка? Или бяхте влюбена в него?

Лейла се стъписа още повече. Какво можеше да му отговори? Не биваше да му признава, че решението е било взето от баща й, а още по-малко, че не любовта, а съвместната работа е била най-важна за нея. Трябваше да отклони вниманието му.

— Лорд Дьо Варен — започна с треперещ глас тя, — никога ли не сте помисляли, че единствено завещанието на рицаря Ранулф е причина за враждебното отношение на Роджър към вас? Може би аз все пак познавам мъжете малко по-добре, отколкото си мислите.

Ги дьо Варен пое шумно въздух. Пак ли се беше разгневил?

— Не, не сте права. Когато живеехме при Ранулф, Роджър беше искрен и добър. Изобщо не повдигна възражения срещу брака ми с Кристин. А и когато аз гниех в Кенилуърт Касъл, не той стана любовник на жена ми, а един от хората му.

— Може би Роджър не е можел да я направи своя, след като вие сте я притежавали. Желаел я е толкова силно, че я е намразил, защото е принадлежала на вас. — Според нея връзката беше съвсем ясна. Не можеше да разбере как така Ги не я беше разгадал веднага. — Начинът, по който той се е отнесъл с вас след битката при Лийвс, показва, че го е водила единствено жаждата за отмъщение. Вероятно най-важното за него е било да си присвои земите ви, особено онези в Съри, които са щели да станат негови, ако Ранулф не е предпочел вас.

Лейла едва не изпищя, когато Ги изведнъж я сграбчи за талията и я привлече към себе си. Прегръдката му беше задушаваща. Сърцето му биеше като чук. Мускулестото му тяло беше толкова близо до нейното, че й се зави свят.

— Какво правите? Пуснете ме!

— Трябваше да знам, че ще застанете на страната на онзи негодник. Кръвта ви свързва, макар че никога не сте го виждали — изръмжа дрезгаво той. Горещият му дъх опари бузата й.

Лейла напразно се опита да се изтръгне от прегръдката му.

— Пуснете ме! Не мога…

Тя почти повярва, че е успяла да се освободи, когато мъжът промени решението си и я притисна още по-силно до себе си. Вече не се гневеше. В движението му се усещаше властно желание, което беше още по-заплашително.

— О, Лейла, с какво дяволско биле ме омагьосахте? — процеди през здраво стиснати зъби той. Сините му очи искряха на сребърната светлина на луната, която надничаше през малкия кръгъл прозорец. — Никога не съм позволявал на една жена да проникне толкова дълбоко в душата ми, както сторих с вас тази нощ.

Твърде смутена, за да може да му отговори, Лейла искаше само да избяга по-далеч от него. Горещината, която се излъчваше от тялото му, пареше гърдите й, а тайното място между бедрата, където до днес не беше прониквал никой мъж, пламтеше в огън.

Леко, едва доловимо, Ги потри хълбоците си в нейните. Когато усети недвусмисления знак на възбудата му, Лейла потръпна от непознато удоволствие. Естествено тя знаеше какво означава това. Твърде често беше слушала да се говори за силата, която била скрита в него. Потръпна и понечи да се отдръпне. Ала тялото се възпротиви на разума, защото, без да съзнава какво прави, тя почти веднага се пригоди към движенията му.

Ги дьо Варен простена дрезгаво и зарови лице в косата й. Устните му оставиха пареща следа по шията й, сякаш искаше да остави върху нея печата си за вечни времена. Ръцете му вдигнаха ленената нощница, обхванаха хълбоците й и отново я притиснаха към възбуденото му тяло.

— Ти си ме омагьосала, жено — проговори задавено той и отново впи устни в меката й шия. — Накара ме да се забравя.

Стресната от бурята неизпитвани досега усещания, Лейла трепереше като в треска. Онова, което изпитваше в този миг, не можеше да се сравни с нищо досега. Кожата й пламтеше. Тялото й жадуваше да го усети колкото се може по-близо. Не, това беше забранено. Разумът й крещеше да се изтръгне от ръцете му, но пламъкът на желанието се разгаряше все по-силно…

Когато Ги дьо Варен завладя устата й, Лейла забрави всичко наоколо. Без да съзнава какво прави, тя разтвори устните си, готова да съедини дъха си с неговия, да узнае още повече за чувствената игра на езиците им. Ръцете й се вдигнаха сами и обвиха врата му. Той провря ръката си помежду им и започна да милва голото й тяло, плъзна се нетърпеливо надолу и стигна до горещия, влажен венерин хълм. Лейла простена гърлено, надигна се жадно срещу него, притисна пръстите му към плътта си.

Мъжът изведнъж се вцепени. Гласът му беше само прегракнал шепот:

— О, Лейла, Лейла, как те желая… Да върви по дяволите рицарската клетва. Тя е моето проклятие.

После изведнъж я пусна и замаяна, тя политна към леглото. Собственият й вик отекна глухо в ушите й. Без да разбира какво става, тя го видя да се втурва като безумен към вратата и от очите й рукнаха сълзи.

Все още трепереща от първата чувствена възбуда в живота си, Лейла се опита да си поеме дъх и нервно приглади измачканата си нощница.

— Бъдете проклет, Дьо Варен! — извика след него тя и добави шепнешком: — Какво ми причинихте? Какво, за Бога, ми сторихте?

Тя заудря с юмруци по възглавницата, докато пухът се разхвърча, измъчвана от пареща омраза към самата себе си. Как можа да отговори с такава готовност на целувката му? Не, само той беше виновен за всичко. Той я принуди да стигне дотук. Още малко, и щеше да му се отдаде.